Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (80)

53
Дуни

„Той трябва да я вдигне, падналата титла! Кулата, короната и копието!“

Веванач 1173 г., 8 секунди преди смъртта. Обект: проститутка. Произход неустановен.

Стрелата със заострен връх се заби в дървото до лицето на Каладин. Можа да усети как топлата кръв прокапа от драскотината на бузата му, стича се по лицето и се смесва с капките пот по брадичката му.

— Дръжте! — изрева той и се понесе по неравния терен с привичната тежест на моста върху раменете си. Наблизо — точно отпред и вляво — Мост Двадесет се запъна; четирима мъже отпред бяха поразени от стрелите и телата им спънаха останалите назад.

Паршендските стрелци бяха коленичили на отсрещната страна на пропастта и пееха спокойно въпреки градушката стрели от страната на Садеас. Черните им очи приличаха на парчета обсидиан. Без бяло. Само безизразното черно. В такива мигове — когато чуваше как хората пищят, плачат, крещят, вият — Каладин мразеше паршендите, точно колкото и Садеас, и Амарам. Как можеха да пеят, когато убиваха?

Паршендите пред неговия взвод опънаха тетивите и се прицелиха. Каладин изкрещя срещу тях и усети странен прилив на сила, щом пуснаха стрелите.

Те изсвистяха през въздуха като съсредоточена вълна. Десет удариха дървото близо до главата на Каладин, силата им го разтърси и се разлетяха трески. Нито една стрела обаче не попадна в човешка плът.

Оттатък пропастта неколцина от стрелците на паршендите свалиха лъковете и спряха да пеят. На зловещите им лица бе изписано смайване.

— Долу! — ревна Каладин, когато отрядът достигна пропастта. Тук повърхността бе неравна и покрита със скални пъпки. Каладин настъпи една от лианите на растението и то се прибра. Мостовите вдигнаха моста от раменете си и го свалиха, после с тренирано движение отстъпиха настрана и го свалиха на земята. Останалите шестнадесет мостови отряди се изравниха с тях и поставиха мостовете си. Зад тях по платото трополеше тежката кавалерия на Садеас.

Паршендите стреляха отново.

Каладин стисна зъби, натисна с тежестта си една от страничните греди и помогна да прехвърлят масивната конструкция през пропастта. Мразеше този момент; мостовите бяха много изложени. Стрелците на Садеас продължиха работата си и преминаха към точна стрелба, която да отхвърли паршендите. Както винаги, стрелците сякаш не се притесняваха, че ще ударят мостовите, и няколко от стрелите им прелетяха опасно близо до Каладин. Той продължи да бута, да се поти и да кърви и почувства прилив на гордост от Мост Четири. Вече започнаха да се движат като войници, с бърза стъпка, да променят посоката и да затрудняват стрелците да се прицелват в тях. Щяха ли да го забележат Газ или хората на Садеас?

Мостът се намести с грохот и Каладин викна да се оттеглят. Мостовите се отдръпнаха от пътя и се промъкваха между дебелите черни стрели на паршендите и по-тънките зелени на садеасовите стрелци. Моаш и Скалата се качиха на моста, изтичаха по него и скочиха до Каладин. Другите се разпръснаха около края на моста и се снишиха пред кавалерийския пристъп.

Каладин се задържа и махна на хората си да се оттеглят от пътя. Щом го направиха, погледна към набучения със стрели мост. Нито един улучен. Чудо. Обърна се…

Някой се препъна от другата страна на моста. Дуни. От рамото на младия мъж стърчеше стрела в бяло и зелено. Очите му бяха широки и замаяни.

Каладин изруга и се затича обратно. Не бе направил и две стъпки и една черна стрела удари младежа от другата страна. Той падна на пътеката на моста и кръвта му опръска тъмното дърво.

Конете не забавиха хода си. Каладин като обезумял достигна страната на моста, но нещо го дръпна назад. Ръце на раменете му. Спря се, обърна се и видя Моаш. Каладин му изръмжа и опита да го бутне, но другият го бутна настрана и го спъна с движение, на което самият Каладин го бе научил. Моаш се хвърли на земята и задържа Каладин там, докато тежката конница гърмеше по моста, а по сребристите им брони звънтяха стрели.

Счупени парчета от дръжките на стрели се посипаха по земята. Известно време Каладин се противеше, после се отпусна.

— Мъртъв е — рязко му каза Моаш. — Не можеше да сториш нищо. Съжалявам.

Не можеше да сториш нищо…

Въобще не мога нищо да сторя. Отче на Бурите, защо не мога да ги спасявам?

Мостът спря да се клати, кавалерията се вряза в паршендите и отвори място за пехотинците, които се затичаха през моста след нея. Конниците щяха да се оттеглят, след като пехотинците отвоюваха терена; конете бяха твърде ценни, за да бъдат излагани на опасност в дълги сражения.

Да, каза си Каладин. Мисли за тактиката. Мисли за битката. Не мисли за Дуни.

Отхвърли Моаш от себе си и стана. Тялото на Дуни бе станало неузнаваемо. Каладин стисна челюст, обърна се и закрачи, без да гледа назад. Подмина мостовите, стъпи широко разкрачен на ръба на пропастта и кръстоса ръце зад гърба си. Нямаше опасност докато стоеше далеч от моста. Паршендите бяха прибрали лъковете си и се оттегляха. Какавидата стърчеше като висока овална каменна могила на края на лявата страна на платото.

Каладин искаше да наблюдава. Това му помагаше да мисли като войник, а мисленето като войник му помагаше да преживява смъртта на хората около него. Другите мостови го доближиха колебливо и застанаха до него в стойка „мирно“. Дори паршът Шен се присъедини към тях и мълчаливо подражаваше на останалите. Досега бе участвал във всяко излизане с моста без да се оплаква. Не отказа да върви срещу роднините си; не опитваше да пречи на атаката. Газ бе разочарован, но Каладин не се изненадваше. Паршите бяха такива.

Като изключим онези от другата страна на пропастта. Каладин гледаше битката, но му бе трудно да се съсредоточи върху тактиката. Смъртта на Дуни го засегна твърде много. Момчето бе приятел, един от първите, които го подкрепиха и един от най-добрите мостови.

Всеки мъртъв мостови ги доближаваше до катастрофата. Щяха да загубят половината си хора — може би и повече — преди да са поне донякъде готови да се бият. Това не бе добре.

Е, трябва да намериш начин да го оправиш. Бе взел решението и нямаше място за отчаяние. Отчаянието бе лукс.

Остави стойката „мирно“ и се отдалечи от пропастта. Останалите го погледнаха изненадано. Напоследък Каладин гледаше целите сражения по този начин. Войниците на Садеас бяха забелязали. Мнозина смятаха, че така мостовите се простират извън чергата си. Някои, изглежда, уважаваха Мост Четири за демонстрацията. Знаеше, че за него се носят слухове заради бурята; към тях се добавяха и тези.

Мост Четири го последва и Каладин ги поведе през каменистото плато. Нарочно не гледаше към осакатеното и премазано тяло на моста. Дуни бе един от малкото мостови, у когото бе останала някаква невинност. А сега бе мъртъв, премазан от Садеас, ударен от своя и от вражеска стрела, отхвърлен, забравен и изоставен.

Каладин не можеше да направи нищо за него. Затова се насочи към мястото, където на някакъв голям камък изтощени лежаха хората от Мост Осем. Каладин си спомни как лежеше така след първите си наряди с моста. Сега почти не се усещаше задъхан.

Както обикновено, останалите мостови отряди бяха оставили ранените си при оттеглянето. Един от Мост Осем пълзеше към другите със стрела в бедрото. Каладин го доближи. Човекът бе с тъмнокафява кожа и кафеви очи, гъстата му черна коса бе вързана на дълга сплетена опашка. Около него се носеха духчета на болката. Той погледна нагоре, когато Каладин и останалите от Мост Четири застанаха над него.

— Не мърдай — спокойно му каза Каладин, коленичи и обърна мъжа, за да разгледа добре раненото бедро. Замислено посочи раната.

— Тефт, трябва ни огън. Извади огнивото си. Скала, още ли държиш иглата и конеца ми? Ще ми трябват. Къде е Лопен с водата си?

Хората от Мост Четири мълчаха. Каладин вдигна поглед от объркания ранен човек.

— Каладин — каза му Скалата. — Знаеш как се отнасяха с нас останалите мостови отряди.

— Това няма значение — отвърна му Каладин.

— Не са ни останали никакви пари — намеси се Дрей. — Дори ако съберем заплатите си, едвам ни стига за превръзки за собствените ни хора.

— Няма значение.

— Ако се грижим за ранените от останалите мостове — продължи Дрей и заклати русата си глава — ще трябва да ги храним, да ги подслоняваме…

— Ще намеря начин — отговори му Каладин.

— Аз… — започна Скалата.

— Бурята да ви вземе! — викна Каладин, стана и замахна с ръка над платото. Телата на мостовите лежаха изоставени наоколо. — Погледнете! Кой го е грижа за тях? Не и Садеас. Не и техните другари мостови. Съмнявам се дали и самите Вестители се замислят за тях. Няма просто да стоя и да гледам как зад мен умират хора. Трябва да сме по-добри! Не можем да гледаме настрана като светлооките и да се правим, че не виждаме. Този тук е един от нас. Точно като Дуни. Светлооките говорят за чест. Приказват празни приказки за благородството си. Е, в живота си съм виждал само един човек, който бе истински мъж на честта. Той бе хирург, който помагаше на всеки, дори и на онези, които го мразеха. Особено на тях. Ще покажем на Газ, на Садеас, Хашал и на всички други глупци, които биха си направили труда да погледнат, на какво ме е научил. Хващайте се на работа и спирайте с оплакванията!

Мост Четири го зяпна с ококорени и засрамени погледи и хората се задвижиха. Тефт строи и изпрати отделение, което да търси други ранени мостови, и друго отделение, което да събира кора от скални пъпки за огъня. Лопен и Дабид се втурнаха за водоноската си.

Каладин коленичи и докосна крака на ранения, провери колко бързо изтича кръвта и реши, че няма да се налага обгаряне. Счупи дръжката на стрелата и обърса раната със секрет от коничен охлюв за анестезия. След това издърпа дървото, предизвика изръмжаване и превърза раната с личните си превръзки.

— Дръж го с ръцете си — нареди Каладин. — И не стъпвай на него. Ще те прегледам, преди да се върнем в лагера.

— Как… — произнесе мъжът. Нямаше и следа от акцент. Заради тъмната кожа Каладин бе очаквал човекът да е азиш. — Как ще се върна, щом не мога да стъпвам на крака си?

— Ние ще те отнесем — отвърна му Каладин.

Онзи го погледна смаяно.

— Аз… — в очите му се събраха сълзи. — Благодаря ти.

Каладин кимна отсечено и се обърна, понеже Скалата и Моаш носеха още един ранен. Тефт бе наклал огън; миришеше остро на влажна скална пъпка. Новият бе ударен по главата и имаше дълга порезна рана на ръката. Каладин подаде ръка за конеца си.

— Каладин, момчето ми — каза му кротко Тефт и коленичи, докато подаваше конеца. — Не смятай това за оплакване, понеже то не е. Но колко хора можем наистина да върнем със себе си?

— Преди сме успявали с трима — отговори му Каладин — привързани отгоре на моста. Бас ловя, че ще можем да качим още трима и да отнесем един във водоноската.

— А ако са повече от седем?

— Ако ги превържем както трябва, някои ще могат да ходят.

— А ако има повече?

— Престани, Тефт — каза Каладин и започна да шие. — Тогава връщаме хората, които можем, и връщаме моста, за да успеем да вземем останалите. Ще вземем Газ със себе си, ако военните се притесняват, че ще избягаме.

Тефт замълча и Каладин се приготви за скептицизъм. Вместо това посивелият войник се усмихна. Очите му изглеждаха леко овлажнели.

— В името на Диханието на Келек. Истина е. Никога не съм предполагал…

Каладин събра вежди, погледна Тефт и постави ръка на раната, за да спре кървенето.

— Какво беше това?

— А, нищо — измърмори другият. — Връщай се на работа! Този човек се нуждае от теб.

Каладин отново се зае да шие.

— Още ли носиш пълна кесия със сфери, както ти казах? — попита го Тефт.

— Не мога да ги оставям в помещението. Но скоро ще трябва да ги похарчим.

— Нищо такова няма да вършиш — отсече Тефт. — Тези сфери са късмет, чуваш ли? Пази ги до себе си и винаги да са заредени.

Каладин въздъхна.

— Мисля, че точно с тези нещо не е наред. Не задържат Светлината. Само за няколко дни и се изпразват. Може би е свързано с Пустите равнини. Случвало се е и на други мостови.

Тефт потърка брадичката си.

— Странна работа. Този пристъп не бе добър. Три моста свалени. Много мостови мъртви. Интересно как не загубихме ни един.

— Загубихме Дуни.

— Но не и при захождането. Винаги тичаш отпред и стрелите винаги ни пропускат. Странно, нали?

Каладин отново вдигна намръщен поглед.

— Какво приказваш, Тефт?

— Нищо. Продължавай да шиеш! Колко пъти да ти казвам?

Каладин вдигна вежда, но се върна към работата си. Напоследък Тефт се държеше много особено. От напрежението? Много хора бяха суеверни покрай сферите и Светлината на Бурята.

Скалата и хората му донесоха още трима ранени и казаха, че намерили само тези. Падналите мостови често свършваха стъпкани като Дуни. Поне нямаше да се налага Мост Четири да се връща на платото.

Тримата бяха лошо ранени от стрели, тъй че Каладин остави на своите помощници мъжа с порязването на ръката, като нареди на Скар да притиска недовършения шев. Тефт нагорещи ножа за обгаряне; новите явно бяха загубили много кръв. Единият вероятно нямаше да оцелее.

Светът е толкова затънал във война, казваше си синът на Лирин, докато работеше. Сънят му бе показал това, за което говореха останалите. Каладин, израснал в Огнекамък, не бе разбрал колко щастлив е градът му, задето е останал настрани от битките.

Целият свят воюваше, а той се мъчеше да спаси неколцина забравени от всички мостови. Какво добро правеше така? Въпреки това продължи да реже, да зашива, да спасява живота, както го бе учил баща му. Започна да проумява усещането за безсилие, което бе забелязвал в очите на баща си в редките мрачни нощи, когато Лирин се усамотяваше с виното си.

Опитваш да компенсираш, че не спаси Дуни, каза си Каладин. Помощта за другите няма да го върне.

Изгуби човека, за когото подозираше, че ще умре, но спаси останалите четирима; удареният по главата бе започнал да се свестява. Каладин застана на колене изтощен и с окървавени ръце. Изми ги във водната струя от един от меховете на Лопен, и после се пресегна. Спомни си за своята рана, където стрелата бе одраскала бузата му.

Застина. Докосна кожата си, но не можа да намери раната. Бе усетил кръвта по бузата и брадичката си. Бе усетил как стрелата го одрасква, нали?

Стоеше изтръпнал и вдигна ръка към челото си. Какво ставаше?

Някой пристъпи зад гърба му. На гладко избръснатото лице на Моаш се виждаше плитък белег през брадичката. Той разглеждаше внимателно Каладин.

— За Дуни…

— Постъпи правилно — каза му Каладин. — Май че ми спаси живота. Благодаря ти.

Моаш бавно кимна. Обърна се и погледна четиримата ранени; Лопен и Дабид им даваха да отпият вода и ги питаха за имената им.

— Не бях прав за теб — каза внезапно той и протегна ръката си към Каладин.

Каладин я пое колебливо.

— Благодаря ти.

— Ти си безумец и подбудител към бунт. Но си честен. — Моаш се захили на думите си. — Ако ни убият заради теб, няма да е станало нарочно. Не мога да кажа същото за други хора, под чиято команда съм служил. Както и да е, да приготвяме тия хора да ги носим.