Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (79)

52
Път към слънцето

„Застанал съм над тялото на брат. Плача. Това неговата кръв ли е или моята? Какво сме направили?“

Веванев 1173 г., 107 секунди преди смъртта. Обект: веденски моряк без работа.

— Татко — произнесе Адолин, докато крачеше из дневната на Далинар — това е безумно.

— Това е уместно — сухо му отвърна Далинар. — Понеже — както се оказва — и аз съм безумен.

— Никога не съм твърдял, че си луд.

— Всъщност — отбеляза Ренарин — смятам, че го направи.

Адолин хвърли поглед към брат си. Ренарин стоеше до камината и разглеждаше новия фабриал, поставен там само преди няколко дни. Зареденият рубин, поставен в метален обков, светеше меко и излъчваше приятна топлина. Бе удобно, макар Адолин да не харесваше липсата на пращящ огън.

Тримата бяха сами в дневната на Далинар и изчакваха идването на бурята за деня. Една седмица бе изминала, откак той съобщи на синовете си, че смята да се оттегли от мястото си на Върховен принц.

Бащата на Адолин седеше в един от столовете с висока облегалка, с кръстосани ръце и изпълнен с упоритост. Лагерите още не знаеха за решението му — слава на Вестителите — но той възнамеряваше скоро да направи официалното съобщение. Може би на днешното угощение.

— Добре, чудесно — продължи Адолин. — Може би съм го казал. Но не съм говорил сериозно. Или поне не съм възнамерявал да има такъв ефект върху теб.

— Обсъждахме това преди една седмица, Адолин — спокойно отвърна Далинар.

— Да, и ти обеща да премислиш решението си!

— Направих го. Решимостта ми не се е изчерпала.

Адолин продължи да се разхожда; Ренарин стоеше прав и го гледаше. Аз съм глупак, помисли си Адолин. Разбира се, че баща ми ще направи това. Трябваше да го разбера.

— Виж — каза Адолин, — само защото може би имаш някакви проблеми не означава, че трябва да абдикираш.

— Адолин, враговете ни ще използват слабостта ми срещу нас. Всъщност ти вярваш, че те вече го правят. Ако не се откажа от титлата си на принц сега, работите могат да станат много по-зле.

— Но аз не искам да бъда Върховен принц — възрази Адолин. — Поне не още.

— Да бъдеш водач рядко има нещо общо с онова, което ни се иска, сине. Смятам, че малцина измежду алетските знатни разбират това.

— И какво ще стане с теб? — запита оскърбено Адолин. Спря и погледна баща си.

Далинар бе толкова твърд, дори и когато седеше тук и съзерцаваше собствената си лудост. Ръцете, сключени пред него, облечен в корава синя униформа, с куртка в синия цвят на рода Колин, с посребрена коса по слепоочията. Ръцете му бяха едри и мазолести, изразът на лицето му — упорит. Далинар вземаше решения и се придържаше към тях, без да се колебае или да спори.

Луд или не, той бе това, от което се нуждаеше Алеткар. А Адолин — с привързаността си — бе направил нещо, което не бе успял да направи нито един воин на бойното поле: да подкоси краката на Далинар Колин и да го победи.

О, Отче на Бурите, помисли си Адолин. Йезерезе, Келек и Иши, Вестители във висините. Нека намеря начин да оправя това. Моля ви.

— Ще се завърна в Алеткар — отговори Далинар. — Въпреки че не ми харесва да оставя армията ни с един Броненосец по-малко. Може би… не, не бих могъл да ги оставя.

— Не, разбира се! — ужасено изрече Адолин. Броненосец да изостави оръжията си? Почти никога не се случваше, освен ако човекът не бе твърде слаб и болен, за да ги използва.

Далинар кимна.

— Дълго време се притеснявам, че родината ни е в опасност, след като всички Броненосци са тук, в Равнините. Е, може пък промяната на ветровете да е нещо добро. Ще се върна в Колинар да помагам на кралицата и да съм полезен, като отблъсвам нахлувания през границата. Може би ще има по-малка вероятност решийците и ведените да ни ударят, ако знаят, че ще имат насреща си напълно въоръжен Броненосец.

— Възможно е — каза Адолин. — Но могат и да изпратят свой Броненосец да участва в нападенията.

Изглежда, че това тревожеше баща му. Я Кевед бе единственото друго кралство на Рошар, което притежаваше достатъчно Брони и Мечове, почти колкото и Алеткар. От векове не бе имало открита война между тях. Алеткар бе твърде разединен, а Я Кевед — почти толкова. Но ако двете кралства се сблъскаха с пълните си сили, това щеше да е война, невиждана от дните на Йерокрацията.

Навън прокънтя далечен гръм и Адолин се обърна рязко към Далинар. Баща му остана в стола си, загледан на запад, не към бурята.

— Ще продължим разговора по-късно — отсече Далинар. — Сега вие двамата трябва да вържете ръцете ми за стола.

Адолин се намръщи, но направи каквото му бе наредено без оплаквания.

* * *

Далинар примигна и се огледа. Намираше се на парапета на крепост с единична стена. Иззидана от големи блокове тъмночервен камък, тя бе гладка и права. Бе построена напряко на пукнатина в подветрената страна на високо скално образувание, надвиснало над открита каменна равнина, като влажен лист, закачил се в цепката на някой камък.

Тези видения изглеждат толкова истински, помисли Далинар и погледна копието в ръката си, а след това старовремската униформа: платнена пола и кожен жакет. Трудно бе да си припомни, че всъщност е седнал в стола със завързани ръце. Не можеше да усети въжетата или да чуе бурята.

Замисли се дали да не изчака видението да отмине, без да прави нищо. Ако това не бе действително, защо да взема участие? И все пак не вярваше съвсем — не можеше да повярва съвсем — че това бяха само негови фантазии. Решението му да абдикира в полза на Адолин бе обосновано от съмненията му. Беше ли луд? Или тълкуваше нещата погрешно? Най-малкото, вече не можеше да си вярва. Не знаеше кое е истинско и кое не е. В подобно положение един мъж трябва да се откаже от властта и да си изясни нещата.

Във всеки случай, усещаше, че се налага да изживее тези видения, а не да ги пренебрегва. Една отчаяна частица вътре в него все още се надяваше да намери решение преди да се наложи да се отрече от властта формално. Не даваше на тази частица да става прекалено влиятелна — човек трябва да върши това, което е правилно. Но Далинар й отстъпваше в следното: отнасяше се към виденията като към истински, докато беше част от тях. Ако в тях имаше тайни, които да бъдат разкрити, щеше да го постигне само като се включи в ставащото.

Огледа се. Какво му показваха този път и защо? Върхът на копието му бе от добра стомана, въпреки че предпазителят бе бронзов. Един от шестимата мъже до него на стената носеше бронзов нагръдник; други двама имаха зле съшити кожени униформи, късани и зле изкърпени.

Останалите просто се разтакаваха и само поглеждаха от стената. Караулна служба, рече си Далинар, излезе напред и огледа местността. Скалното образувание бе на края на безбрежна равнина — най-доброто разположение за една крепост. Никоя армия нямаше да може да приближи, без да бъде забелязана много преди идването си.

Въздухът бе достатъчно студен, та в сенчестите ъгли буци лед бяха прилепнали към камъка. Слънчевата светлина не можеше да прогони студа, и времето обясняваше липсата на трева; листата бяха прибрани в дупките си в очакване на облекчението на пролетното време.

Далинар пристегна по-плътно дрехата си и това накара единия от хората с него да направи същото.

— Проклето време — измърмори мъжът. — Колко още ще продължи? Вече осем седмици е така.

Осем седмици? Четиридесет дни зима без прекъсване? Това бе нещо рядко. Въпреки студа, останалите трима войници съвсем не бяха заети със задълженията си. Единият даже дремеше.

— Бъдете бдителни — сряза ги Далинар.

Изгледаха го, а задрямалият се събуди с премигване. И тримата изглеждаха смаяни. Единият — висок червенокос човек — го изгледа навъсено.

— От теб ли чувам това, Лийф?

Далинар преглътна отговора си. За кого ли го вземаха?

Студеният въздух превръщаше дъха му в пара, а зад гърба си дочуваше звънтенето на метала, докато хората долу работеха на огнищата и наковалните. Портите на крепостта бяха затворени, а кулите за стрелците бяха заети от хора. Бяха във война, но носенето на караула винаги бе отегчителна работа. Трябваха добре обучени войници, за да остават бдителни часове наред. Може би затова тук имаше толкова много хора; ако качеството на наблюдателите не можеше да бъде гарантирано, количеството щеше да свърши работа.

Далинар все пак имаше едно предимство. Виденията никога не му показваха мирни епизоди; захвърляха го във времена на конфликт и промяна. Съдбоносни моменти. Ето затова, въпреки многото други очи, той бе първият, който го забеляза.

— Там! — произнесе той и се наведе над издялания от груб камък зъбер. — Какво е това?

Червенокосият вдигна длан и засенчи очите си.

— Нищо. Сянка.

— Не, движи се — възрази един от останалите. — Прилича на хора. Движат се.

Сърцето на Далинар затуптя в очакване, докато червенокосият подаваше сигнала за тревога. На парапета изтичаха още стрелци и опънаха лъковете си. На яркочервения двор долу се събраха войници. Всичко бе направено от все същата червена скала и Далинар дочу единия от хората да нарича мястото „Трескавата кула“. Никога не бе чувал за него.

От донжона излязоха конните патрули. Защо още не бяха изпратили разузнавателни отряди навън?

— Трябва да е ариергардът — промърмори един от войниците. — Не може да са пробили линията ни. Не и когато Сияйните се сражават…

Сияйните? Далинар се приближи, за да чуе, но мъжът се начумери и се дръпна. Който и да бе Далинар, другите не му обръщаха особено внимание.

Явно въпросната крепост бе резервна позиция зад фронтовата линия на някаква война. Следователно или приближаващата армия бе приятелска, или врагът бе пробил и бе изпратил преден отряд, който да обсади укреплението. Хората тук бяха резерв, и вероятно затова бяха оставени с малко коне. Все пак трябваше предварително да са изпратили конни разузнавачи.

Когато патрулите най-накрая достигнаха крепостта, носеха бели знамена. Далинар погледна останалите войници около себе си и предположенията му се потвърдиха, щом те се отпуснаха. Бялото означаваше приятели. Ала щеше ли да бъде пратен тук, ако всичко бе толкова просто? Ако ставаше само в ума му, щеше ли да създаде някакво просто видение без събития, щом не го бе правило никога преди?

— Трябва да сме нащрек за капан — каза Далинар. — Някой да разбере какво са видели разузнавачите. Дали само са разпознали знамената, или пък са огледали по-отблизо?

Останалите войници — заедно с някои от стрелците, които вече изпълваха стената — го изгледаха странно. Далинар тихичко изруга и отново погледна към неясната приближаваща се войска. В тила си усещаше някакъв неспокоен сърбеж. Не обърна внимание на учудените погледи, хвана копието си и се затича по стената, докато достигна стълба. Тя бе построена с извивки и се спущаше направо от високата стена без перила. По-рано бе служил на такива укрепления и бе навикнал да гледа право в стъпалата, за да не му се завие свят.

Достигна дъното и с копието на рамо се завтече да намери някой началник. Постройките на Трескавата кула бяха квадратни и утилитарни, допрени една до друга покрай скалния отвес на естествената пукнатина. Повечето имаха четвъртити щерни на покривите си. С добри припаси — или, ако имаха късмет, с Превръщател — такава крепост можеше да издържи на обсада с години.

Не можеше да разчете знаците на чиновете, но разпозна офицера, когато видя човек в кървавочервена дреха, заобиколен от група почетни гвардейци. Той нямаше ризница, само бляскава бронзова нагръдна броня върху кожата си, и разговаряше с единия от патрула. Далинар се забърза.

Едва тогава видя, че очите на мъжа са тъмнокафеви. Това направо го слиса. Останалите наоколо се отнасяха с мъжа като със Сиятелен господар.

— … Орденът на Каменните пазители, милорд — обясняваше разузнавачът от седлото си. — И голям брой Бягащи по вятъра. Всички се придвижват пеша.

— Но защо? — запита тъмноокият офицер. — Защо Сияйните идват насам? Би трябвало да се бият с дяволите на предната линия!

— Милорд — каза войникът, — заповедта ни бе да се върнем веднага след като сме ги разпознали.

— Добре, връщайте се и разберете защо са тук! — изрева офицерът; конникът потръпна и препусна.

Сияйните. Обикновено бяха свързани по един или друг начин с виденията на Далинар. Докато офицерът нареждаше на хората около себе си да приготвят помещения за рицарите, Далинар последва разузнавача към стената. Там мъжете се трупаха по бойниците и гледаха към полето. Като останалите горе, и тези носеха събрани оттук-оттам униформи. Не бяха някаква разпасана сбирщина, но очевидно носеха вече употребявани дрехи.

Разузнавачът излезе през една вратичка за набези, докато Далинар влизаше под сянката на огромната стена и достигна края на скупчените войници.

— Какво е това? — попита той.

— Сияйните — каза един от хората. — Бягат.

— Сякаш ще атакуват — добави друг. После се ухили, понеже звучеше твърде смешно, ала в гласа му имаше нотка на несигурност.

Какво?, помисли притеснено Далинар.

— Пуснете ме да мина.

За негова изненада мъжете му направиха път. Докато минаваше, усети объркването им. Бе дал заповед с властността на принц и светлоок, и те инстинктивно му се бяха подчинили. След като го видяха, станаха неуверени. Какво правеше този прост постови, та да им заповядва?

Не им остави възможност да го разпитват. Изкачи се на платформата до стената, където правоъгълният бойник гледаше през стената към равнината. Беше твърде малък, за да се провре човек, но достатъчен, за да могат стрелците да си вършат работата. През отвора Далинар видя как наближаващите бойци бяха образували линия. Мъже и жени в блестящи Брони се носеха напред. Разузнавачът забави и погледна прииждащите Броненосци. Движеха се рамо до рамо; нямаше празно място. Като вълна от кристал. Щом се приближиха още, Далинар видя, че Бронята им не е оцветена, но светеше в синьо или кехлибарено на заварките и по глифите, като при другите Сияйни, които бе съзирал във виденията си.

— Не са извадили мечовете си — каза Далинар. — Това е добър знак.

Войникът отвън спря коня си. Изглеждаше, че там има двеста Брони. Алеткар притежаваше около двадесет, Я Кевед — приблизително толкова. Ако се добавеха останалите в света, можеше и да се съберат достатъчно, за да се изравнят с двете могъщи ворински кралства. По негова сметка това означаваше, че съществуват по-малко от сто Меча. А тук видя двеста Броненосци, събрани в една армия. Това бе поразяващо.

Сияйните рицари забавиха ход, преминаха в тръс, а после в раван. Войниците около Далинар притихнаха. Водещите Сияйни рицари спряха неподвижно в редица. Изведнъж от небето започнаха да кацат други. Те докосваха земята със звука на пропукваща се скала, от тях излизаха облачета Светлина на Бурята. Всичките сияеха в синьо.

Скоро в равнината имаше около триста Сияйни. Започнаха да призовават Остриетата си. Оръжията се появяваха в ръцете им като мъгла, която приема форма и се сгъстява. Всичко ставаше в мълчание. Наличниците им бяха свалени.

— Ако препускането без Мечове бе добър знак — прошепна един от мъжете до Далинар — какво ли означава това?

У Далинар започна да се надига подозрение, страхът, че може би знае какво ще му покаже това видение. Съгледвачът, най-накрая уплашен, обърна коня си и пое в галоп към крепостта с крясъци да му отворят вратата. Сякаш малко дърво и камък щяха да са защита срещу стотици Броненосци. Един човек с Броня и Меч бе почти цяла армия, като оставим настрана странните сили, притежавани от тези хора.

Войниците отвориха вратичката за разузнавача. Далинар изведнъж реши и се затича към отвора. Зад него, офицерът си проправяше път, за да достигне бойницата.

Далинар достигна отворената врата и се шмугна през нея, точно когато разузнавачът влиташе в двора. Хората в ужас викаха след Далинар. Той не им обърна внимание и се затича по откритото поле. Широката права стена се простря над него, като път към самото слънце. Сияйните рицари все още бяха далеч, макар и да бяха спрели на една стрела разстояние. Омаян от красивите фигури, Далинар се забави и спря на около сто стъпки от тях.

Един от рицарите излезе крачка пред останалите; бляскавото му наметало бе оцветено в наситено синьо. Мечът му от нагъната стомана имаше сложни гравюри около центъра. За момент го задържа в посока към укреплението.

След това го заби право с острието в каменната равнина. Далинар примигна. Броненосецът свали шлема си и се видя красива глава с руса коса и бледа кожа, светла като на човек от Шиновар. Той хвърли шлема на земята до меча си. Шлемът се търкулна леко, докато рицарят сви юмруци, с отпуснати покрай тялото ръце. Отвори широко длани и ръкавиците паднаха на скалистата земя.

Обърна се, а Бронята падаше от тялото му — нагръдникът падна, покритията за краката се плъзнаха. Отдолу носеше измачкана синя униформа. Изу приличните си на ботуши сабатони и продължи да се отдалечава, а Бронята и Мечът му — най-големите съкровища, които можеше да притежава човек — стояха хвърлени на земята и изоставени като боклук.

Другите започнаха да правят същото. Стотици мъже и жени забиваха Остриетата в камъка и сваляха Броните си. Звукът на удрящия се в камъните метал заприлича на дъжд. После на буря.

Далинар се усети как тича напред. Вратата зад него се открехна и някои любопитни войници напуснаха крепостта. Далинар достигна Мечовете. Стърчаха от скалата като блестящи сребърни дървета, цяла гора от оръжия. Светеха меко в мрака по начин, по който неговият Меч не бе светил никога, но щом се втурна към тях, светлината започна да избледнява.

Страшно чувство го порази. Усещане за огромна трагедия, за болка и предателство. Стоеше, без да мръдне, и въздъхна с ръка на гърдите. Какво ставаше? Какво беше това ужасно усещане, този крясък, за който можеше да се закълне, че почти го чува?

Сияйните. Те се оттегляха от изоставените си оръжия. Сега всички изглеждаха отделни, всеки ходеше сам, въпреки че бяха много. Далинар се впусна след тях, препъваше се в нагръдните брони и другите парчета от доспехи. Най-накрая се измъкна.

Извика.

— Чакайте!

Никой не се обърна.

Вече можеше да види останалите далеч зад себе си. Тълпа войници без Брони, които чакаха Сияйните да се завърнат. Кои бяха те и защо не бяха дошли по-напред? Далинар настигна Сияйните рицари — те не вървяха много бързо — и хвана един за ръката. Човекът се обърна. Кожата му бе светла, а косата тъмна, като на алет. Очите му бяха съвсем бледосини. Неестествено бледосини — всъщност зениците му бяха почти бели.

— Моля те — продължи Далинар — кажи ми защо правите това.

Бившият Броненосец освободи ръката си с рязък жест и продължи да върви. Далинар изруга и се затича посред Броненосците. Бяха от всички раси и народи — с тъмна и светла кожа, някои с бели тайленски вежди, други с набръчканата кожа на селаите. Ходеха с поглед право напред, без да говорят един на друг, с бавни, но решителни стъпки.

— Някой ще ми каже ли защо? — изрева Далинар. — Това е то, нали? Денят на Измяната, денят, в който сте предали човешкия род. Но защо?

Никой от тях не проговори. Все едно Далинар го нямаше.

Хората говореха за предателство, за деня, в който Сияйните рицари обърнали гръб на останалите човеци. С какво се бяха сражавали, и защо бяха спрели? Бяха споменати два рицарски ордена, помисли Далинар. Но ордените са били десет. Какво става с останалите осем?

Падна на колене насред морето от величествени фигури.

— Моля ви. Трябва да знам.

Съвсем наблизо някои от войниците от крепостта бяха достигнали до Мечовете, но вместо да гонят Сияйните, мъжете предпазливо издърпваха Остриетата. Неколцина офицери изтърчаха от укреплението и се разкрещяха Мечовете да бъдат оставени. Скоро обаче ги надминаха хората, които започнаха да извират от страничните врати и да тичат към оръжията.

— Те са първите — произнесе един глас.

Далинар погледна нагоре и видя как един от рицарите се е спрял до него. Беше приличният на алет мъж. Погледна през рамо към събралата се около мечовете тълпа. Мъжете бяха започнали да си крещят един на друг и всеки се боричкаше да вземе Острие.

— Те са първите — повтори Сияйният и се обърна към Далинар. Той разпозна дълбочината на гласа. Бе гласът, който винаги му говореше в тези видения.

— Те бяха първите, и те бяха последните.

— Това ли е Денят на Измяната? — попита Далинар.

— Тези събития ще останат в историята — продължи Сияйният. — Ще станат позорни. Вие ще наречете с много имена станалото тук.

— Но защо? — настоя Далинар. — Моля те. Защо изоставиха дълга си?

Фигурата май го наблюдаваше.

— Казах, че не мога да ти помогна много. Нощта на Скърбите ще настъпи, и с нея Истинското Опустошение. Вечната Буря.

— Тогава отговори на въпросите ми!

— Чети книгата. Обедини ги.

— Книгата? Пътят на кралете?

Фигурата се обърна, отдалечи се и се присъедини към другите Сияйни, които прекосяваха равнината и отиваха към незнайно място.

Далинар отново погледна към блъсканицата от войници, устремили се към Мечовете. Много вече бяха запазени. Нямаше достатъчно Мечове за всички и някои започнаха да издигат своите, за да отблъскват приближилите се твърде много. Докато гледаше, разкрещял се офицер с Острие бе нападнат от двама души откъм гърба.

Излъчващата се от оръжията светлина бе изчезнала напълно.

Убийството на офицера одързости останалите. Започнаха други сблъсъци; хората нападаха притежателите на Остриета с надеждата да се сдобият с някое. Започнаха да изгарят очи. Крясъци, викове, смърт. Далинар гледаше, докато не се намери в стаята си, вързан за стола. Ренарин и Адолин гледаха напрегнато.

Далинар примигна и се заслуша в тропота на дъжда от отминаващата буря по покрива.

— Върнах се — каза той на синовете си. — Можете да се успокоите.

Адолин развърза въжетата, а Ренарин се изправи и подаде на Далинар чаша оранжево вино.

Щом освободи Далинар, Адолин отстъпи. Младежът скръсти ръце. Ренарин се завърна; лицето му бе бледо. Изглежда, бе изживял един от моментите си на слабост; и наистина, краката му трепереха. След като Далинар взе чашата, младият мъж седна в един стол и хвана главата си с ръце.

Далинар отпи от сладкото вино. В предишните си видения бе наблюдавал войни. Бе виждал смърт и чудовища, пропастни зверове и кошмари. Но по някаква причина това видение го разстрои повече от всички останали. Откри, че ръката му трепери, докато вдигаше чашата, за да отпие втори път.

Адолин все още го гледаше.

— Толкова ли съм страшен за гледане? — попита Далинар.

— Безсмислиците, които говориш, са обезпокояващи, татко — поде Ренарин. — Неземни, странни. Изкривени, като наклонена от вятъра дървена постройка.

— Мяташ се — добави Адолин. — За малко да преобърнеш стола. Трябваше да го държа, докато се успокоиш.

Далинар се изправи и въздъхна, докато отиваше да напълни чашата си отново.

— И все още мислите, че не се налага да абдикирам?

— Тези епизоди могат да бъдат контролирани — отвърна Адолин, макар и да звучеше неспокойно. — Целта ми беше никога да не допусна да абдикираш. Просто не исках да вземаш решения за бъдещето на дома ни, опирайки се на фантазиите. Докато приемаш, че видяното от теб не е реално, можем да продължаваме. Няма причина да напускаш престола си.

Далинар наля виното. Погледна на изток, към стената, настрани от Адолин и Ренарин.

— Не смятам, че видяното от мен е недействително.

— Какво? — запита Адолин. — А аз си мислех, че съм те убедил…

— Приемам, че на мен не може да се разчита повече — продължи Далинар. — А има възможност и да полудявам. Приемам, че с мен се случва нещо.

Обърна се.

— Когато започнах да виждам тези неща, вярвах, че са от Всемогъщия. Убедихте ме, че може и да съм бил твърде прибързан в съжденията си. Нямам достатъчно познания, за да им вярвам. Може и да съм луд. Или те може да са свръхестествени, без да идват от Всемогъщия.

— Как може да се случи нещо такова? — изрече намръщено Адолин.

— Старата Магия — внимателно поясни Ренарин от стола си.

Далинар кимна.

— Какво? — натъртено произнесе Адолин. — Старата Магия е мит.

— За съжаление, не е — отвърна Далинар и отпи още веднъж от хладното вино. — Това е факт.

— Татко — каза Ренарин. — За да си се сблъскал със Старата Магия, ти трябва да си пътувал до Запада и да си я търсил, нали?

— Да — отговори засрамено Далинар. Празното място в спомените му, там, където някога бе съществувала жена му, никога не е било по-явно от този момент. Опитваше да не му обръща внимание и с основание. Тя бе изчезнала напълно и понякога му бе трудно да си спомни, че е бил женен.

— Тези видения не съответстват на онова, което съм разбрал за Нощната пазителка — каза Ренарин. — Повечето я смятат за някакъв силен дух. Щом си я потърсил и тя ти е дала наградата и проклятието си, се смята, че те оставя на мира. Кога си я търсил?

— Преди много години — отговори Далинар.

— Тогава това вероятно не се дължи на влиянието й — продължи Ренарин.

— Съгласен съм — отвърна му Далинар.

— Но какво си поискал? — начумери се Адолин.

— Проклятието и наградата са си мои, синко. Подробностите не са важни.

— Но…

— Съгласен съм с Ренарин — прекъсна го Далинар. — Вероятно не е Нощната пазителка.

— Добре, отлично. Но защо да го изтъкваш?

— Защото, Адолин — продължи Далинар на ръба на търпението си — аз не знам какво става с мен. Тези видения изглеждат твърде подробни, за да бъдат дело на ума ми. Но твоите аргументи ме накараха да се замисля. Може да греша. Или вие може да бъркате, и да става дума за Всемогъщия. А може и да е нещо съвсем различно. Не знаем и затова е опасно аз да оставам начело.

— Е, казаното от мен все още е в сила — упорито продължи Адолин. — Можем да контролираме това.

— Не, не можем — възрази Далинар. — Само защото досега е ставало единствено по време на бурите не означава, че не може да се случи в други напрегнати моменти. Ами ако някой епизод ме застигне на бойното поле?

Точно по същата причина не оставяха Ренарин да участва в битките.

— Ако стане — каза Адолин — ще се оправим с него. — Засега, можем да пренебрегнем…

Далинар махна с ръка.

— Да пренебрегнем? Аз не мога да пренебрегна нещо такова. Виденията, книгата, нещата, които чувствам — те променят всяка от чертите ми. Как мога да управлявам, ако не следвам съвестта си? Ако остана Върховен принц, ще умувам върху всяко свое решение. Или решавам да си вярвам, или се оттеглям. Не мога да понеса мисълта за нещо между двете.

В стаята се възцари тишина.

— Какво правим тогава? — попита Адолин.

— Избираме — отговори Далинар — Аз избирам.

— Оттегляш се или продължаваш да се водиш по фантазиите си — плюна Адолин. — И в двата случая се оставяме те да ни водят.

— Имаш ли по-добро предложение? — възрази баща му. — Все бързаш да се оплакваш, Адолин, което изглежда ти е навик. Но не виждам да предлагаш добра алтернатива.

— Предложих — каза Адолин. — Не обръщай внимание на виденията и продължавай напред.

— Казах добра алтернатива!

Двамата се гледаха един друг. Далинар се бореше да сдържа гнева си. В много отношения двамата с Адолин си приличаха твърде много. Разбираха се един друг и това им позволяваше да се засягат по болезнените места.

— Е — намеси се Ренарин — ами ако успеем да докажем дали виденията са истински или не?

Далинар го зяпна.

— Какво?

— Казваш, че сънищата са подробни — наведе се напред със сключени пред него ръце Ренарин. — Какво точно виждаш?

Далинар се поколеба, после глътна остатъка от виното си. Изведнъж поиска да бе имало от опияняващото виолетово вместо от оранжевото.

— Виденията често са за Сияйните рицари. В края на всеки епизод някой — смятам, че е един от Вестителите — идва при мен и ми нарежда да обединя Върховните принцове на Алеткар.

Стаята притихна. Адолин изглеждаше обезпокоен, а Ренарин седеше спокойно.

— Днес видях Деня на Измяната — продължи Далинар. — Сияйните изоставиха оръжията си и си тръгнаха. Броните и Мечовете… някак избледняха, когато бяха оставени. Изглежда много странна подробност.

Погледна Адолин.

— Ако тези видения са фантазии, то тогава съм много по-умен, отколкото някога съм си мислил.

— Да си спомняш някакви особени неща, които да можем да проверим? — попита Ренарин. — Имена? Места? Събития, които могат да бъдат намерени в историята?

— Последното видение бе от място, наречено Трескавата кула — каза Далинар.

— Никога не съм го чувал — отвърна Адолин.

— Трескавата кула — повтори Далинар. — Във видението ми наблизо се водеше някаква война. Сияйните се сражаваха на предната линия. Изтеглиха се при тази крепост и оставиха оръжията си.

— Може би ще можем да намерим нещо в историята — изрече Ренарин. — Доказателство, че или тази кула е съществувала, или че Сияйните не са извършили там това, което си видял. Тогава ще знаем, нали? Ще знаем дали сънищата са фантазия или истина.

Далинар се усети как кимва. Никога не му бе хрумвало да ги проверява, отчасти защото от началото ги бе приел за истински. След като започна да задава въпроси, бе по-склонен да запази съдържанието на виденията скрито и да не говори за него. Но ако знаеше, че наблюдава реални събития… е, това поне изключваше възможността за лудост. Нямаше да оправи всичко, но щеше доста да помогне.

— Не знам — намеси се Адолин, по-скептичен. — Татко, говориш за времената преди Йерокрацията. Ще можем ли да намерим нещо в историческите книги?

— Има запазени съчинения от времето на Сияйните — отвърна Ренарин. — Това не е толкова отдавна, като Дните на сянката от Епохите на Вестителите. Можем да попитаме Ясна. Тя не се ли занимава с това като вериститалианец?

Далинар погледна Адолин.

— Изглежда си струва да се опита, синко.

— Може би — отговори той. — Но не можем да вземаме за доказателство съществуването само на едно място. Може да си чул за тази Трескава кула и затова да си я спомняш.

— Добре — каза Ренарин. — Това може и да е истина. Но ако видяното от татко са само фантазии, то тогава със сигурност ще можем да докажем, че част от тях не е истинска. Невъзможно е всяка подробност, която си представя, да е взета от някой разказ или историческо съчинение. Някои аспекти на фантазията трябва да са напълно нереални.

Адолин бавно кимна.

— Аз… прав си, Ренарин. Да, планът е добър.

— Трябва да вземем някоя от писарите ми — каза Далинар. — За да мога да диктувам видението, докато е още свежо.

— Да — съгласи се Ренарин. — Колкото повече подробности имаме, толкова по-лесно ще бъде да потвърдим — или да оборим — истинността на виденията.

Далинар направи гримаса, остави чашата си и отиде до останалите. Седна.

— Чудесно, но кого ще използваме да записва думите ми?

— Имаш много писари, татко — каза Ренарин.

— И всяка от тях е дъщеря или жена на мой офицер — отговори му Далинар. Как да обясни? За него бе достатъчно болезнено да излага слабостта си пред синовете си. Ако сведения за виденията му достигнеха до офицерите, това можеше да отслаби бойния дух. Може би в някакъв момент щеше да разкрие тези неща на хората си, но трябваше да го направи внимателно. А и трябваше най-напред да разбере дали е или не е луд, преди да се обръща към останалите.

— Да — Адолин кимна в съгласие, въпреки че Ренарин още изглеждаше озадачен. — Разбирам. Но, татко, не можем да си позволим да чакаме завръщането на Ясна. Може да минат месеци.

— Съгласен — отвърна Далинар. Въздъхна. Имаше и друга възможност.

— Ренарин, изпрати вестоносец за леля ти Навани.

Адолин погледна баща си и повдигна вежда.

— Добра идея, но мислех, че не й се доверяваш.

— Вярвам, че ще държи на думата си — каза премерено Далинар. — И че ще го пази поверително. Казах й за плановете си да абдикирам и тя не каза никому.

Навани отлично пазеше тайни. Много по-добре от жените в двора му. Вярваше им донякъде, ала пазенето на такава тайна щеше да изисква човек, изключително взискателен към думите и мислите си.

Това значеше Навани. Тя вероятно щеше да намери начин да го манипулира със знанието си за това, но поне тайната щеше да бъде опазена от хората му.

— Давай, Ренарин — каза Далинар.

Синът му кимна и се изправи. Явно се бе оправил от припадъка си и с уверена крачка потегли към вратата. Щом излезе, Адолин доближи Далинар.

— Татко, какво ще правиш, ако излезе, че съм прав и че става дума за ума ти?

— Някаква част от мен желае това да се случи — изрече Далинар, докато гледаше как вратата се затваря след Ренарин. — Страхувам се от лудостта, но тя е нещо познато, нещо, с което можем да се оправим. Ще ти дам княжеската титла, а после ще търся помощ в Карбрант. Но ако тези неща не са фантазии, изправен съм пред друго решение. Да приема ли каквото те ми казват, или не? Може да излезе много по-добре за Алеткар да се окажа луд. Поне ще бъде по-лесно.

Адолин обмисли това със събрани вежди и стисната челюст.

— Ами Садеас? Изглежда да привършва разследването си. Какво правим?

Въпросът бе уместен. Нали най-вече виденията и това, че им вярваше по отношение на Садеас, бе довело Далинар и Адолин до разправията помежду им.

Обедини ги. Това не бе просто заповед от видение. Това бе мечтата на Гавилар. Обединен Алеткар. Нима Далинар бе оставил тази мечта — съчетана с вината от това, че не бе помогнал на брат си — да го подбуди да създаде свръхестествени обяснения за желанието му да наложи волята на брат си?

Усещаше се несигурен. Не харесваше да е несигурен.

— Много добре — продължи Далинар. — Давам ти разрешение да се приготвиш за най-лошото, в случай, че Садеас тръгне срещу нас. Подготви офицерите ни и повикай обратно ротите, изпратени да патрулират срещу разбойници. Ако Садеас ме обвини в опит за убийството на Елокар, ще затворим лагера и ще сме в готовност. Нямам намерението да го оставя да ме арестува за екзекуция.

Адолин изглеждаше облекчен.

— Благодаря ти, татко.

— Да се надяваме да не се стигне дотам, сине — продължи Далинар. — В мига, в който Садеас и аз влезем сериозно във война помежду си, Алеткар ще изчезне като държава. Нашите две княжества поддържат краля, и ако сме във война, другите или ще се присъединят към единия от двамата, или ще се впуснат във войни помежду си.

Адолин кимна, но Далинар седна притеснен. Съжалявам, отправи той мислите си към силата, която му изпращаше виденията. Трябва да съм мъдър.

Това му приличаше на допълнителна проба. Виденията му бяха казали да вярва на Садеас. Е, щеше да види какво ще се случи.

* * *

— … и тогава избледня — каза Далинар. — След това отново се намерих тук.

Навани вдигна писалката си и изглеждаше замислена. Не му отне много време да разкаже видението. Тя записваше опитно, измъкваше подробности от него и знаеше кога да го попита за още. И дума не каза за странността на молбата, нито изглеждаше да се забавлява от желанието му тя да запише една от неговите фантазии. Държеше се делово и внимателно. Седеше на писалището му, косата й нагласена на къдрици и закрепена с четири златни игли. Роклята бе червена, в тон с цвета на червилото, а красивите й виолетови очи бяха любопитни.

Отче на Бурите, та тя е красива, рече си Далинар.

— Е? — попита Адолин. Беше облегнат на вратата на стаята. Ренарин бе отишъл да подготви доклада за щетите от бурята. Момчето имаше нужда от практика в тази област.

Навани повдигна вежда.

— Какво беше това, Адолин?

— Какво смяташ, лельо? — попита я той.

— Никога не съм чувала за тези места или събития — отвърна тя. — Смятам, че не сте очаквали да знам за тях. Не казахте ли, че искате да се свържа с Ясна?

— Да — каза Адолин. — Но със сигурност си направила анализ.

— Въздържам се да дам оценка, скъпи — отговори Навани, стана и притисна хартията със свободната си ръка, докато я държеше на място и я сгъваше. Докато минаваше покрай Адолин, му се усмихна и го потупа по рамото. — Да видим какво ще каже Ясна, преди да анализираме каквото и да е, нали?

— Да речем — каза Адолин. Звучеше недоволно.

— Поговорих си известно време с твоята млада дама от вчера — продължи леля му. — Данлан? Смятам, че изборът ти е мъдър. Има ум в главата си.

Адолин се въодушеви.

— Ти я харесваш?

— Доста — отговори Навани. — Освен това открих, че много обича пъпеши. Знаеше ли това?

— Всъщност не.

— Добре. Щеше да ми е неприятно да съм се занимавала да намеря средство да я привлечеш и да открия, че вече си го знаел. Пътем си позволих да купя кошница пъпеши. Ще ги намериш в преддверието, пазени от отегчен войник, който не изглеждаше зает с нещо важно. Ако я посетиш с тях днес следобеда, смятам, че ще бъдеш много добре приет.

Адолин се подвоуми. Вероятно знаеше, че Навани го отклонява от притесненията му за Далинар. Както и да е, той се отпусна, а след това се усмихна.

— Е, това ще е приятна промяна, предвид събитията напоследък.

— Предположих, че може да бъде така — каза леля му. — Предлагам да тръгваш скоро; пъпешите са съвсем узрели. Освен това, искам да говоря с баща ти.

Адолин я целуна по бузата.

— Благодаря ти, Машала.

Позволяваше й неща, които не позволяваше на останалите; около любимата си леля отново се усещаше дете. Усмивката му стана по-широка, щом излезе през вратата.

Далинар също се усмихна. Навани добре познаваше сина му. Ала усмивката не продължи дълго, щом осъзна, че излизането на Адолин го оставя сам с Навани. Изправи се.

— За какво искаш да ме молиш?

— Не казах, че искам да те моля за нещо. Просто исках да поговорим. Все пак сме едно семейство. Не прекарваме достатъчно време заедно.

— Ако искаш да говориш, ще доведа няколко войници, за да присъстват.

Далинар погледна към преддверието. Адолин бе затворил втората врата в края му и така бе премахнал видимостта между баща си и гвардейците му.

— Далинар — каза тя и го приближи. — Това ще обезсмисли изпращането на Адолин. Исках малко уединение.

Той усети, че се стяга.

— Трябва да си вървиш.

— Трябва ли?

— Да. Хората ще го сметнат за неприлично. Ще говорят.

— Значи намекваш, че би се случило нещо неприлично? — гласът на Навани прозвуча почти момичешки.

— Навани, ти си моя сестра.

— Не сме кръвни роднини — отвърна му тя. — В някои кралства съюзът между нас би ни бил наложен по силата на традицията веднага след смъртта на брат ти.

— Не сме в някоя друга страна. Това е Алеткар. Има си правила.

— Разбирам — каза тя и го приближи още повече. — А какво ще направиш, ако не си отида? Ще поискаш ли помощ? Ще наредиш да ме извлекат?

— Навани — произнесе той измъчено. — Моля те. Не прави това отново. Уморен съм.

— Отлично. Така може по-лесно да получа това, което искам.

Той затвори очи. Не мога да направя това точно сега. Видението, сблъсъкът с Адолин, собствените му несигурни чувства… Вече не знаеше какво да прави с нещата.

Проверката на виденията бе добро решение, но той не можеше да се отърси от липсата на посока, изпитвана заради неспособността му да реши каква да е следващата му стъпка. Обичаше да взема решения и да се придържа към тях. Не можеше да го направи.

Това го дразнеше.

— Благодаря ти за писането и за готовността ти да пазиш всичко това тайна — отвори той очи. — Но наистина трябва да те помоля да напуснеш сега, Навани.

— О, Далинар — произнесе тя тихо. Беше достатъчно близо, та той можа да усети парфюма й. Отче на Бурите, тя бе красива. Щом я видя, в ума му се върнаха спомени за отдавна отминали дни, когато я желаеше тъй силно, че почти намрази Гавилар, задето бе спечелил привързаността й.

— Не можеш ли просто да се отпуснеш? — попита тя. — Само за малко?

— Правилата…

— Всеки друг…

— Не мога да бъда всеки друг! — Далинар го произнесе по-рязко, отколкото бе възнамерявал. — Ако пренебрегна кодекса и етиката, какво съм аз, Навани? Останалите Върховни принцове и светлооки заслужават упрек за онова, което вършат, и аз съм им го казвал. Ако аз изоставя принципите си, то тогава ставам нещо много по-лошо от тях. Лицемер!

Тя замръзна.

— Моля те — каза й той напрегнато. — Просто си тръгни. Не ме дразни днес.

Тя се подвоуми, после си тръгна, без да каже дума.

Никога нямаше да разбере колко много той искаше тя да му бе възразила още веднъж. В това състояние, най-вероятно не би могъл да спори по-нататък. Щом вратата се затвори, той седна в стола си и издиша дълбоко. Затвори очи.

Всемогъщи във висините. Моля те. Просто ми дай да разбера какво да правя.