Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (77)

I-8
Геранид

— Мисля да си сменя Призванието — рече Ашир.

Геранид кимна разсеяно и продължи да работи по уравненията. Тясната каменна стая миришеше натрапчиво на подправки. Ашир отново експериментираше. С лютив прах и някакъв странен шински плод, който вече беше карамелизирал. Нещо такова. Геранид чуваше как съска в неговия тиган с фабриал.

— Уморих се от готвенето — продължи Ашир. Гласът му беше тих и благ. Обичаше го заради това. Отчасти, защото той обичаше да говори — а ако някой трябва да ти говори, докато опитваш да мислиш, то нека има тих и благ глас.

— Вече ми липсва някогашната страст — не спираше Ашир. — Пък и каква полза от един готвач в Царството на духа?

— Вестителите имат нужда от храна — отнесено рече Геранид, зачерта един ред на дъската за писане и надраска нови числа под него.

— Наистина ли? Никога не съм бил убеден в това. О, чел съм разни разсъждения, но не ми се струват разумни. Храна трябва в Царството на телесното, но духът съществува в съвършено различно състояние.

— Идеално състояние — отвърна Геранид. — Значи би могъл да твориш идеални храни.

— Хмм… И какво забавно ще има в това? Никакви експерименти.

— Мога да мина без експериментите — рече тя и се приведе да огледа огнището, където две духчета танцуваха на пламъците. — Ако това значи никога повече да не вкуся нещо като зелената ти супа от миналия месец.

— Ах — издума той с копнеж. — Това е то, нали? Напълно отвратителна, при това приготвена изцяло от вкусни съставки. — Явно смяташе супата за лична победа. — Чудя се дали в Царството на познанието се хранят. Дали храната там се изживява като храна? Трябва да попрочета, да видя дали някой е ял, докато е бил в Морето на сенките.

Геранид отговори нечленоразделно, извади пергела и се доближи още до огъня, за да измери духчетата. Свъси се и вписа поредната бележка.

— Ето, любов моя — рече Ашир, приклекна край нея и й поднесе една купичка. — Опитай това. Мисля, че ще ти хареса.

Тя огледа съдържанието на купичката. Парченца хляб, покрити с червен сос. Мъжка храна, но понеже и двамата бяха арденти, нямаше значение.

Отвън идеше тихият звук от плискането на вълните. Намираха се на едно островче от архипелага Реши. Формално бяха изпратени тук, за да се грижат за духовните потребности на воринските посетители. Наистина при тях с тази цел понякога идваха пътници. Идваха даже някои решийци. А всъщност това беше начин да се оттеглят и да се съсредоточат върху експериментите си. Геранид върху проучванията на духчетата. Ашир върху химическото готварство, доколкото му позволяваше да изяжда резултатите.

Пълничкият мъж се усмихна дружелюбно. Главата му беше обръсната, сивата брада — спретнато подрязана в четвъртита форма. И двамата се придържаха към правилата на сана си, въпреки отшелничеството. Човек не завършва книгата на отдадения си на вярата живот с немарлива последна глава.

— Не е зелено — забеляза Геранид и взе купата. — Това е добър знак.

— Хммм — промърмори той, приведе се напред и намести очилата си, за да разгледа записките й. — Да. Наистина този шински зеленчук се карамелизира по един очарователен начин. Толкова съм доволен, че Гом ми го донесе. Ще трябва да прегледаш бележките ми. Мисля, че числата ми са правилни, но може и да греша. — Той не беше толкова силен в математиката, колкото в теорията. Съвсем удобно, при Геранид беше точно обратното.

Тя взе лъжица и опита храната. Нямаше ръкав на скритата ръка — още едно предимство на това да си ардент. Всъщност, беше съвсем вкусно.

— Ти опита ли това, Ашир?

— Не — отговори той, все още разглеждайки нейните изчисления. — Ти си смелата, скъпа моя.

Тя изсумтя.

— Ужасно е.

— Да, личи си от начина, по който си взимаш още едно грамадно парче тъкмо в този миг.

— Да, но на теб ще ти е противно. Не е плод. Риба ли си добавил?

— Изсуших дребните миноги, които хванах сутринта, и добавих една шепа. Засега не знам каква порода са. Но са вкусни. — Той позамълча и погледна огнището и духчетата. — Геранид, какво е това?

— Струва ми се, че направих пробив — тихо отговори тя.

— А числата? — рече Ашир и почука по дъската за писане. — Каза, че са погрешни. И си остават погрешни.

— Да — съгласи се тя и изгледа с присвити очи огнените духчета. — Но мога да предвидя кога ще са погрешни и кога — не.

Той се свъси.

— Духчетата се променят, когато ги измервам, Ашир. Преди да ги премеря, те танцуват и се променят по размери, яркост и форма. Но когато вписвам бележка, те веднага застиват в моментното си състояние. После остават така, доколкото мога да преценя.

— Какво означава това? — попита той.

— Надявам се ти да можеш да ми кажеш. Аз имам числата. Ти имаш въображението, скъпи.

Ашир се почеса по брадата, облегна се и взе купа и паница. Беше поръсил порцията си със сухи плодове. Геранид беше почти убедена, че той е станал ардент заради вкуса си към сладкото.

— Какво става, ако изтриеш числата? — попита Ашир.

— Духчетата отново почват да се променят. Височина, форма, яркост.

Ашир си гребна от кашата.

— Иди в другата стая — рече той.

— Какво?

— Просто го направи. Вземи си дъската за писане.

Геранид въздъхна и стана. Ставите й изпукаха. Толкова ли беше остаряла? В името на Звездната светлина, доста време прекараха на този остров. Отиде в другата стая, където беше и леглото им.

— Сега какво? — провикна се тя.

— Ще измеря духчетата с твоя пергел — отговори той. — Ще направя три поредни измервания. Запиши само едно от числата, които ще ти дам. Не ми казвай кое е то.

— Добре — подвикна Геранид. Прозорецът беше отворен и тя погледна към притъмняващата гладка водна повърхност. Решийското море не беше плитко като Чистото езеро, но през повечето време беше доста топло, осеяно с тропически островчета и тук-там — с чудовища.

— Три инча и седем десети — викна Ашир.

Тя не записа числото.

— Два инча и осем десети.

Геранид пропусна и това число, но взе кредата и се приготви да запише — възможно най-тихо — следващото.

— Два инча и три десети… Еха!

— Какво? — попита Геранид.

— Спря да си променя размера. Предполагам, че записа третото число?

Геранид сбърчи чело и се върна в малката дневна. Тиганът на Ашир стоеше на ниска масичка вдясно. По решийски маниер, нямаше столове, само възглавници, и цялата мебелировка беше плоска и дълга.

Приближи се към огнището. Едното духче танцуваше над дънера, формата му се менеше, височината му трепкаше като пламъците. Другото беше доста по-стабилно. Височината му вече беше постоянна, макар че формата леко се менеше.

Духчето изглеждаше някак заключено. Приличаше на човече, докато играеше над огъня. Геранид изтри написаното. Духчето веднага почна да пулсира и да се мени неравномерно.

— Еха! — повтори Ашир. — Все едно някак знае, че е измерено. Сякаш самото определяне на формата му го хваща в капан. Напиши едно число.

— Какво число?

— Какво да е. Но като за размер на огнено духче.

Геранид написа. Нищо не стана.

— Трябва наистина да го измериш — рече Ашир и тихичко потропа с лъжицата по паницата. — Не да се престориш.

— Чудя се за точността на инструмента — подхвърли Геранид. — Ако използвам не толкова прецизен инструмент, ще даде ли това на духчето повече гъвкавост? Или има някакъв праг, някаква степен на точност, отвъд която то се чувства заловено? — тя приседна и се почувства леко обезсърчена. — Нужно е да го изследвам допълнително. Да проверя яркостта му, после да я съпоставя с изведеното от мен уравнение за яркостта на огнените духчета в сравнение с пламъците, които ги привличат да танцуват.

Ашир направи гримаса.

— Това, мила моя, много ми прилича на математика.

— Наистина.

— Тогава ще ти приготвя закуска, която да те занимава, докато твориш нови чудеса на пресмятанията и гения. — Той се усмихна, целуна я по челото и продължи с по-тих глас. — Ти току-що откри нещо прекрасно. Засега не знам какво означава, но то спокойно може да промени разбирането ни за духчетата. И може би дори за фабриалите.

Тя се усмихна и се върна към изчисленията. За пръв път нямаше нищо против бърборенето на Ашир за съставките в новата формула на някаква захаросана сладост, за която беше сигурен, че ще й хареса.