Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (75)

51
Сас нан

Една година по-рано

Каладин седеше тихо в чакалнята в дървената сграда на амарамовия щаб. Тя се състоеше от дванадесет груби помещения, които можеха да се разглобят и да се превозят с чулове. Каладин се намираше до един прозорец с изглед към военния лагер. На мястото, където беше настанен отрядът му, имаше дупка. Виждаше я оттук. Палатките им бяха събрани и раздадени на другите взводове.

От хората му бяха останали четирима. Четирима от двадесет и осем. А хората го наричаха късметлия. Наричаха го Благословен от Бурята. Беше започнал да вярва в това.

Днес убих Броненосец, появи се мисъл в притъпения му ум. Като Ланасин Твърдостъпия или Евод Белязващия. Аз. Убих Броненосец.

И това не го вълнуваше.

Положи скръстени ръце на прозоречния перваз. Нямаше стъкло и усещаше ветреца. Едно вятърно духче прехвърчаше от палатка на палатка. Помещението зад Каладин беше застлано с дебел червен килим и щитове по стените. Имаше и доста тапицирани столове като този, на който той седеше. Това беше „малката“ чакалня пред щаба. Малка, но много по-голяма от родната му къща в Огнекамък, включително лекарската стая.

Убих Броненосец, помисли отново. И после се отказах от Меча и Бронята.

Това действие трябва да беше най-великата глупост, извършена от човек, за всички кралства и за всички времена. Като Броненосец Каладин щеше да е по-важен от Рошоне, по-важен и от Амарам. Можеше да иде на Пустите равнини и да участва в истинска война.

Без повече погранични караници. Без повече светлооки капитанчета от незначителни родове, огорчени, понеже са оставени тук. Никога повече нямаше да го мъчат пришки от чужди ботуши, нямаше да яде помия с дъх на тиня, нямаше да го главоболят войници, които си търсят повод за сбиване.

Можеше да стане богат. И се отказа от всичко това, просто така.

И все пак от самата мисъл да докосне Меча вътрешностите му се преобръщаха. Не искаше богатство, титли, армии, не искаше даже добра храна. Искаше да е в състояние да се върне и да защитава мъжете, които му се бяха доверили. Защо трябваше да гони Броненосеца? Трябваше да избяга. Но не. Настоя да нападне проклетия Броненосец.

Ти защити своя върховен маршал, рече си той. Ти си герой.

А защо животът на Амарам да струва повече от живота на неговите хора? Каладин служеше на Амарам, защото той беше показал чест. Позволяваше на копиеносците да споделят неговите удобства в щаба по време на буря, при всяка буря — различен взвод. Държеше хората му да са добре нахранени и заплатени. Не се държеше с тях като с кал.

Ала допускаше подчинените му да правят това. И не спази обещанието си да закриля Тиен.

Аз също. Аз също…

Каладин беше изпълнен с вина и мъка. Само едно му беше ясно — като петно светлина на стената на тъмна стая — не искаше да има нищо общо с Мечове и Брони. Не искаше дори да ги докосва.

Вратата шумно се отвори и Каладин се обърна в стола. Влезе Амарам. Висок, слаб, с ъгловато лице и тъмнозелен мундир. Ходеше с патерица. Каладин критично огледа превръзките и шината. Щях да се справя по-добре. Освен това би настоявал пациентът да остане на легло.

Амарам разговаряше с един от своите бурегадатели, мъж на средна възраст с четвъртита брада и наситено черна роба.

— … защо Тайдакар би поел такъв риск? — питаше тихо Амарам. — Но кой друг би могъл да е? Онези от Призрачната кръв стават все по-дръзки. Ще трябва да открием кой беше този. Знаем ли нещо за него?

— Беше веден, Сиятелни господарю — отговори гадателят. — Не го познавам. Но ще проуча.

Амарам кимна и се умълча. След двамата влязоха група светлооки офицери, един от които носеше Меча, положен върху чисто бяло платно. Следваха четиримата от взвода на Каладин: Хаб, Рееш, Алабет и Кореб.

Каладин стана. Чувстваше се изтощен. Амарам остана при вратата. Влязоха още двама мъже и затвориха. Последните също бяха светлооки, но от по-нископоставените — офицери от личната гвардия на Амарам. Дали не бяха сред групата, която избяга?

Умно направиха, че избягаха, помисли Каладин. По-умно от мен.

Амарам се опря на патерицата и огледа Каладин със светложълтите си очи. Разговарял беше със съветниците си в продължение на часове в опит да разбере кой беше Броненосецът.

— Постъпи храбро днес, войнико — рече Амарам.

— Аз… — Какво да отговориш на това? Иска ми се да Ви бях оставил да умрете, господарю. — Благодаря.

— Всички останали избягаха, почетната ми гвардия също. — Двамата мъже до вратата засрамено сведоха поглед. — Но ти се впусна в нападение. Защо?

— Всъщност, не мислех за това, господарю.

Амарам изглеждаше разочарован от отговора.

— Името ти е Каладин, нали?

— Да, Сиятелни господарю. От Огнекамък. Помните ли?

Амарам се намръщи и го погледна объркано.

— Вашият братовчед, Рошоне, е градоначалник там. Той прати моя брат в армията, когато Вие дойдохте да набирате хора. Аз… Аз постъпих заедно с брат ми.

— А, да. Смятам, че те помня. — Не попита за Тиен. — Още не си отговорил на въпроса ми. Защо атакува? Не беше заради Меча. Отказа го.

— Да, господарю.

Бурегадателят вдигна вежди, сякаш не можеше да повярва, че Каладин не е взел Меча. Войникът, който го държеше, продължаваше да гледа със страхопочитание.

— Защо? — настоя Амарам. — Защо го отказа? Трябва да знам.

— Не го искам, господарю.

— Да, обаче защо?

Защото той ще ме направи един от вас. Защото не мога да гледам това оръжие, без да виждам лицата на онези, които неговият собственик изкла така безцеремонно.

Защото… защото…

— Наистина не мога да отговоря, господарю — въздъхна Каладин.

Бурегадателят се приближи към мангала, клатейки глава. Протегна ръце да ги постопли.

— Вижте — продължи Каладин, — Мечът и Бронята са мои. Е, казах си да ги дам на Кореб. Сред моите войници той е с най-висок чин и е най-добрият боец. — Останалите щяха да разберат. Пък и Кореб щеше да се погрижи за тях, щом стане светлоок.

Амарам погледна Кореб, после кимна на адютантите си. Единият затвори капаците на прозореца. Другите извадиха мечовете си и се приближиха към хората от взвода на Каладин.

Каладин извика и скочи напред, но двама от офицерите бяха близо до него. Единият го удари с юмрук в корема, веднага щом тръгна. Каладин беше толкова изненадан, че ударът го остави без дъх.

Не.

Той преодоля болката и се обърна да замахне към офицера. Очите на мъжа зяпнаха от почуда, когато юмрукът на Каладин се стовари върху му и го отхвърли назад. Няколко от другите офицери се скупчиха върху Каладин. Той нямаше оръжие и беше така уморен от битката, че едва стоеше на крака. Повалиха го на земята с удари в ребрата и в гърба. Той рухна от болка, но можа да види как войниците нападат неговите хора.

Рееш беше посечен първи. Каладин изстена, протегна ръка, с мъка се надигна на колене.

Това не може да се случи. Моля ви, не!

Хаб и Алабет бяха измъкнали ножове, но бързо паднаха — един войник изкорми Хаб, двама съсякоха Алабет. Ножът на Алабет тупна на земята, сетне падна едната му ръка и накрая тялото.

Кореб се държа най-дълго, отстъпваше с протегнати ръце напред. Не викаше. Като че разбираше. Каладин се просълзи. Войниците го стиснаха изотзад, за да не помогне.

Кореб падна на колене и взе да моли. Един от хората на Амарам го улови за врата и умело отряза главата му. Всичко свърши за секунди.

— Мръсник! — викна Каладин, задъхан от болката. — Проклет мръсник! — Усети, че хлипа, че продължава безполезно да се бори с четиримата, които го държаха. Кръвта на убитите копиеносци проникваше в дъските.

Бяха мъртви. Всички бяха мъртви. Отче на Бурята! Мъртви!

Амарам пристъпи напред с мрачно лице. Отпусна се на едно коляно пред Каладин.

— Съжалявам.

— Мръсник! — ревна Каладин с цяло гърло.

— Не можех да поема риска те да разкажат какво са видели. Така трябва да бъде, войнико. За доброто на армията. На войниците ще се каже, че твоят взвод е помагал на Броненосеца. Разбираш ли, хората трябва да повярват, че аз съм го убил.

— Вземате Бронята и Меча за себе си!

— Обучен съм да боравя с меч — отговори Амарам, — и съм привикнал да нося броня. Ще служа на Алеткар най-добре, ако нося Меча и Бронята.

— Можехте да ги поискате от мен! Бурята да Ви отнесе дано!

— А когато новината обиколи лагера? — печално попита Амарам. — Че ти си убил Броненосеца, обаче аз съм получил оръжията му? Никой не би повярвал, че си ги дал доброволно. Освен това, синко, ти нямаше да ми позволиш да ги задържа. — Амарам поклати глава. — Щеше да промениш решението си. След ден-два щеше да пожелаеш богатство и слава — другите щяха да ти повлияят. Щеше да поискаш да ти върна Бронята и Меча. Отне ми часове да взема решението. Но Рестарес е прав — така трябва да се направи. За доброто на Алеткар.

— Не е заради Алеткар! Заради Вас е! Проклятие, очакваше се да сте по-добър от другите! — Сълзите покапаха от брадичката на Каладин.

Внезапно Амарам доби виновно изражение, сякаш знаеше, че Каладин казва истината. Извърна се и махна на бурегадателя. Той се отдръпна от мангала и взе нещо, което досега грееше на въглените. Инструмент за жигосване.

— Всичко ли е преструвка? — попита Каладин. — Честният Сиятелен господар, който се грижи за хората си? Лъжа? Всичко?

— Това е за моите хора — отговори Амарам. Взе Меча от подложката и го задържа в ръка. Камъкът на ефеса проблесна в бяло. — Не можеш дори да започнеш да разбираш отговорността, която нося, войнико. — Гласът на Амарам беше позагубил малко от спокойния и разумен тон. Звучеше отбранително. — Не мога да се тревожа за живота на неколцина тъмнооки копиеносци, когато решението ми може да спаси хиляди.

Бурегадателят пристъпи към Каладин и приготви желязото. Глифите, изсечени на обратно, гласяха сас нан. Робско клеймо.

— Ти дойде за мен — рече Амарам и закуцука към вратата, заобикаляйки трупа на Рееш. — Ти ми спаси живота и затова аз ще пощадя твоя. Ако петима мъже разказват една и съща история, ще им повярват. Но на един роб никой няма да обърне внимание. Във военния лагер ще кажем, че не си опитал да помогнеш на другарите си, но не си опитал и да ги спреш. Избягал си и си бил заловен от моята почетна гвардия.

Амарам се позабави на прага и опря тъпото на откраднатия Меч на рамото си. В очите му все още личеше вина, но той решително я прикри.

— Отстранен си като дезертьор, получаваш робско клеймо. Но не си убит по моя милост.

Отвори вратата и излезе.

Нажеженото желязо запечата участта на Каладин върху кожата му. Той нададе последен дрезгав вик.