Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (70)

47
Благословиите на Бурята

Една година по-рано

Каладин завъртя парчето скала между пръстите си и повърхността на късчетата кварц вътре улови светлината. Беше се опрял с едно стъпало на някакъв голям камък, копието му лежеше до него.

Скалата улови светлината и я заусуква в различни цветове в зависимост от ъгъла, под който я обръщаше. Красивите дребни кристалчета бляскаха. Приличаха на приказните градове, построени от скъпоценни камъни.

Около него армията на Амарам се готвеше за битка. Шест хиляди мъже точеха копията си или завързваха кожените брони. Бойното поле не беше далеч и понеже не очакваха буря, войниците нощуваха в палатките.

Бяха, изминали близо четири години, откак Каладин постъпи в армията на Амарам през онази дъждовна нощ. Четири години. И цяла вечност.

Войниците тичаха насам-нататък. Някои вдигаха ръка и подвикваха на Каладин за поздрав. Той им кимваше в отговор. Прибра парченцето скала в джоба, скръсти ръце и зачака. Знамето на Амарам вече се вееше. Тъмночервено поле с неговия герб — тъмнозелена двойка глифи във формата на белогръб с вдигнати бивни. Мерем и как, чест и решителност. Флагът плющеше пред изгряващото слънце, утринният хлад отстъпваше на жегата на деня.

Каладин се обърна и погледна на изток. Към дома, където никога нямаше да се върне. Реши това преди месеци. Службата му щеше да завърши след няколко седмици, но той щеше отново да се запише. Не би могъл да застане пред родителите си, след като не спази обещанието да защитава Тиен.

Един масивен тъмноок войник приближи в тръс към него. На гърба му бе привързана брадва, на раменете му имаше бели възли. Необичайното оръжие беше привилегия на взводния командир. Гаре имаше мощни ръчища и гъста черна брада, макар да беше загубил голяма част от своя скалп от дясната страна на главата му. Следваха го двама от сержантите му, Налем и Корабет.

— Каладин — подхвана Гаре. — В името на Отеца, човече! Защо ме тормозиш? И то в ден на сражение!

— Добре знам какво предстои, Гаре — отговори Каладин, все още със скръстени ръце. Няколко роти вече се събираха и се строяваха. Далет щеше да се погрижи взводът на Каладин да е на място. Отпред, както бяха решили. Противникът им — един светлоок на име Халав — обичаше далечните залпове. Вече няколко пъти се бяха сражавали с неговите хора. Един от тези случаи беше прогорен в паметта и в душата на Каладин.

Той постъпи в армията на Амарам с очакването да защитава алетските граници — и ги защитаваше. Срещу други алети. По-дребни господари, които се мъчеха да откъснат парчета от земите на върховния принц Садеас. От време на време Амарам опитваше да отнеме територии от други върховни принцове. Твърдеше, че те всъщност принадлежат на Садеас, а другите са ги откраднали преди години. Каладин не знаеше как да разбира това. Амарам беше единственият от светлооките, комуто той вярваше. Но, изглежда, и те вършеха същите неща като армиите, срещу които воюваха.

— Каладин? — обади се нетърпеливо Гаре.

— Имаш нещо, което искам — отговори Каладин. — Новобранец, пристигнал едва вчера. Галан казва, че името му е Сен.

Гаре се начумери.

— И очакваш да играя тази игра с теб сега? Говори с мен след сражението. Ако момчето оцелее, може да ти го дам. — Врътна се и тръгна, а приятелчетата му го последваха.

Каладин се изправи и взе копието си. Движението му накара Гаре да спре.

— Няма да е проблем за теб — тихо рече Каладин. — Само прати момчето в моя взвод. Приеми си заплащането. Мълчи си. — Измъкна кесия със сфери.

— Може да не искам да го продавам — отговори Гаре и се обърна.

— Не го продаваш. Прехвърляш го при мен.

Гаре огледа кесията.

— Добре де, може пък да не ми харесва как всички правят каквото ти им кажеш. Не ме интересува колко си добър с копието. Моят взвод си е мой.

— Няма да ти давам повече, Гаре — каза Каладин и пусна кесията на земята. Сферите вътре изтракаха. — И двамата знаем, че момчето е безполезно за теб. Необучено, зле въоръжено, твърде малко за добър войник. Прати го при мен.

Каладин се обърна и тръгна. След малко чу потракване — Гаре взе кесията.

— Не можем да се сърдим на човека, задето опитва.

Каладин продължи да върви.

— Какво въобще означават тези новобранци за тебе? — провикна се Гаре подире му. — Половината ти взвод е от хора, които са прекалено дребни, та да се сражават както трябва! Почти ме караш да си мисля, че искаш да те убият!

Каладин не му обръщаше внимание. Мина през лагера, като махаше в отговор на войниците, които го поздравяваха. Повечето му правеха път или защото го познаваха и го уважаваха, или защото знаеха каква слава му се носи. Най-младият взводен командир в армията, само след четири години опит и вече начело. За да се издигне повече, един тъмноок трябваше да замине за Пустите равнини.

В лагера цареше бъркотия — войниците бързаха да направят последните си приготовления. Нови и нови роти се строяваха. Каладин можеше да забележи и противниците, които се строяваха на възвишението на запад от равнината.

Врагът. Така ги наричаха. Ала когато възникнеше истински граничен спор с ведените или решийците, същите тези хора щяха да застанат до войниците на Амарам и да се сражават заедно. Все едно Нощната пазителка си играеше с тях на някаква забранена хазартна игра и понякога разполагаше върху дъската хората като съюзници, а на другия ден ги караше да се избиват като противници.

Но копиеносецът нямаше защо да разсъждава за това. Така му казваха. Неведнъж. Предполагаше, че би трябвало да се вслушва, и разбираше, че задължението му е да направи най-доброто, за да опази живота на взвода си. Победата беше на второ място.

Не можеш да убиваш, за да защитиш…

Лесно намери пункта на военните лекари; долови миризмите на противовъзпалителните мазила и на запалените малки огньове. Те му напомниха за младостта, която сега му се струваше много, много далечна. Нима наистина бе планирал да стане лекар? Какво беше станало с неговите родители? А с Рошоне?

Днес това беше безсмислено. Прати на родителите си вест по писарите на Амарам, сбита бележка, която му струва надниците за цяла седмица. Те знаеха, че се е провалил, и знаеха, че няма намерение да се върне. Нямаше отговор.

Вен беше главният лекар, висок и дълголик мъж с приличен на луковица нос. Наглеждаше чираците си, които сгъваха превръзки. Каладин веднъж се беше позамислил дали да не се нарани, за да постъпи на служба при тях; всичките чираци имаха някакъв недъг, който ги правеше негодни за бой. Не беше способен да го стори. Самонараняването му се виждаше страхливо. Пък и лечителството беше част от стария му живот. По някакъв начин той вече не го заслужаваше.

Каладин дръпна кесия със сфери от колана си, за да я хвърли на Вен. Кесията обаче не щеше да се откачи. Каладин изруга, препъна се, взе да тегли кесията. Изведнъж тя се освободи и така той пак залитна. Една прозрачна бяла фигурка се стрелна надалеч и се завъртя безгрижно.

— Проклето вятърно духче — рече той. Вятърните духчета се срещаха много често из тези скалисти равнини.

Мина край шатрата и хвърли кесията на Вен. Високият мъж ловко я улови и парите изчезнаха в някакъв джоб на широката му бяла роба. Подкупът подсигуряваше това, че хората на Каладин първи щяха да получат лекарска помощ на бойното поле. При положение, че няма светлооки, които да се нуждаят от внимание.

Време беше да влезе в строя. Забърза, започна да подтичва с копието в ръка. Никой не му създаваше главоболия, задето носи панталони под кожената си пола на копиеносец. Правеше това, за да могат хората му да го разпознават в гръб. Всъщност напоследък никой не му създаваше главоболия за нищо. Това все още му се струваше странно, след като толкова много се беше борил за всичко през първите години в армията.

Продължаваше да не се чувства на място. Репутацията му го открояваше, ала какво да направи? Така поне хората му не понасяха подигравки. След няколко години, през които се справяше с бедите една подир друга, сега най-сетне можеше да спре и да помисли.

Не беше сигурен, че това му харесва. В последно време мисленето беше опасно. Много отдавна не беше взимал онова парченце скала и не се беше замислял за Тиен и за дома.

Отправи се към предните редици и завари хората си точно там, където им беше казал да отидат.

— Далет — провикна се той и отърча при грамадния копиеносец, който беше негов сержант. — Скоро ще имаме ново попълнение. Ти трябва да… — той прекъсна. Един младеж, може би четиринадесетгодишен, стоеше до Далет. В бронята на копиеносец изглеждаше дребничък.

Внезапно проблесна спомен. Друг юноша, с познато лице, хванал копие, от което му бяха казали, че няма да се нуждае. Две обещания, нарушени наведнъж.

— Току-що се добра дотук, сър — отвърна Далет. — Тъкмо го подготвям.

Каладин се отърси от спомена. Тиен беше мъртъв. Но, Отче на Бурята, новото момче изглеждаше досущ като него.

— Отлично — каза Каладин и се насили да не гледа Сен. — Платих добри пари да махна това момче от взвода на Гаре. Този човек е толкова некадърен, че със същия успех можеше да се сражава и на страната на противника.

Далет изръмжа нещо в знак на съгласие. Хората му знаеха какво да правят със Сен.

Добре, помисли Каладин и огледа бойното поле в търсене на подходящо място, където взводът му да се задържи. Хайде да започваме.

Беше чувал за войниците, които се сражаваха на Пустите равнини. Истинските войници. Ако се проявиш като обещаващ боец при тези погранични спорове, пращат те там. Предполагаше се, че на Равнините е по-безопасно — много повече войници, но по-малко битки. Затова Каладин искаше да отведе своя взвод час по-скоро.

Обсъди положението с Далет и избраха позиция. Най-сетне тръбите прозвучаха.

Взводът на Каладин тръгна.

* * *

— Къде е момчето? — попита Каладин, докато измъкваше копието си от гърдите на войник в кафяво. Онзи падна на земята и изстена. — Далет!

Грамадният сержант се биеше. Не можеше да се обърне и да отговори.

Каладин изруга и заразглежда хаотичното бойно поле. Копията удряха щитове, плът, кожа; мъжете викаха и крещяха. По земята гъмжаха духчета на болката, прилични на оранжеви ръчички или сухожилия, които се протягаха сред кръвта на ранените.

Всички от взвода на Каладин бяха налице, ранените им се намираха на защитено място в средата. Всички без Тиен.

Сен, рече си Каладин. Името му е Сен.

Каладин зърна нещо зелено сред кафевите униформи на противника. Един уплашен глас някак проряза шумотевицата. Това беше той.

Каладин се хвърли натам и наруши строя, с което накара сражаващия се до него Ларн да викне изненадано. Каладин се приведе и мина под едно противниково копие, втурна се по камъните, прескачайки трупове.

Сен беше повален на земята, над него — вдигнато копие. Вражеският войник стовари оръжието си.

Не.

Каладин блокира удара, отклони копието, плъзна се и спря пред Сен. Тук имаше шестима копиеносци в кафяво. Каладин диво се завъртя сред тях и ги атакува. Копието му като че ли се движеше само. Подкоси краката на един от мъжете, свали друг с хвърляне на ножа.

Беше като вода по склона на хълм — течаща, непрестанно в движение. Остриетата на копията проблясваха около него, дръжките им свистяха от бързината. Никой не го удари. Никой не можеше да го спре. Не и когато се чувстваше така. Когато енергията му идваше от това, че защитава падналите, силата — от това, че брани един от своите хора.

Каладин рязко прибра копието си под мишница и приклекна. От челото му струеше пот. Ветрецът го разхлаждаше. Странно. Преди нямаше вятър. А сега сякаш го обгръщаше.

И шестимата вражески копиеносци бяха убити или ранени. Каладин вдиша, издиша и се зае да прегледа раната на Сен. Пусна копието и коленичи. Раната не беше особено тежка, но вероятно причиняваше на момчето силни болки.

Измъкна превръзка и същевременно набързо огледа бойното поле. Недалеч един от противниковите войници се размърда, но човекът беше толкова зле ранен, че не представляваше заплаха. Далет и останалите от отряда на Каладин прочистваха района от изостанали врагове. По-нататък някакъв противников светлоок събираше малка групичка войници за контраатака. Имаше пълна броня. Не Вълшебна броня, разбира се, а сребриста стомана. Богат човек, както личеше от коня му.

Само след един удар на сърцето Каладин пак превързваше крака на Сен, макар че с крайчеца на окото си следеше ранения вражески войник.

— Каладин, сър! — възкликна Сен, сочейки войника, който се размърда. Отче на Бурята! Мигар момчето едва сега го забеляза? Дали някога и неговият собствен усет за битката е бил толкова притъпен като този на Сен?

Далет прогони войника. Останалите от взвода оформиха пръстен около Каладин, Далет и Сен. Каладин свърши с раната, изправи се и взе копието.

Далет му подаде ножовете.

— Разтревожихте ме, сър. Да побегнете така.

— Знаех, че ще ме последваш — отвърна Каладин. — Вдигнете червеното знаме. Син, Коратер, връщате се с момчето. Далет, дръж се тук. Линията на Амарам се издава в тази посока. Скоро ще бъдем в безопасност.

— А Вие, сър? — попита Далет.

Недалеч от тях светлоокият така и не бе успял да събере достатъчно войници. Беше уязвим. Приличаше на камък, довлечен от вече пресъхнал поток.

— Броненосец — каза Сен.

Далет изсумтя.

— Не, слава на Отеца на Бурята. Само офицер от светлооките. Броненосците са твърде ценни, та да се похабяват за дребен пограничен спор.

Каладин стисна зъби и загледа светлоокия воин. За колко ли могъщ се мислеше той, възседнал скъпия кон, неуязвим за копията с великолепната си броня и високия ръст на животното. Замахна с боздугана и уби хората наоколо.

Тези сражения се предизвикваха от господари като него, алчни дребни светлооки, които се мъчеха да крадат земи, когато по-високопоставените бяха далеч и воюваха срещу паршендите. Такива като него даваха далеч по-малко жертви от копиеносците и така животът под командването на подобните нему се обезцени.

Все по-често през последните няколко години за Каладин всеки от тези дребни светлооки представляваше Рошоне. Само Амарам оставаше встрани. Амарам, който се държа така добре с бащата на Каладин и обеща да пази Тиен. Амарам, който винаги говореше с уважение, дори и с низшите копиеносци.

Беше като Далинар и Садеас. Не като тази сган.

Разбира се, Амарам не успя да опази Тиен. Но и Каладин не успя.

— Сър? — рече Далет неуверено.

— Втори и Трети отряд в клещи — каза Каладин студено. — Ще смъкнем един Сиятелен господар от трона му.

— Сигурен ли сте, че е разумно, сър? — обади се Далет. — Имаме ранени.

Каладин се обърна към него.

— Това е един от офицерите на Халав. Той трябва да е.

— Не знаете това, сър.

— Както и да е, този е водач на батальон. Ако убием толкова високопоставен офицер, почти сигурно ще имаме място в следващата група за Пустите равнини. Вземаме го. Представи си, Далет. Истински войници. Лагер с дисциплина и свестни светлооки. Място, където нашият начин за водене на бой ще има значение.

Далет въздъхна, но кимна. Каладин махна и дойдоха два отряда, нетърпеливи също като него. Дали те самите ненавиждаха вечно препиращите се светлооки или бяха усвоили ненавистта на Каладин?

Оказа се изненадващо лесно този господар да бъде свален от седлото. Проблемът на светлооките — почти на всички — беше, че подценяваха тъмнооките. Може би точно този имаше основание. Колцина ли беше убил през годините?

Трети отряд въвлече в схватка почетната гвардия на светлоокия. Втори отряд се зае да отклони вниманието му. Той не видя приближаването на Каладин от другата страна. Лицето му беше незащитено и той падна, поразен с нож в окото. Още беше жив — затрополи с викове по земята. Каладин стовари копието си в лицето на падналия мъж и удари три пъти. Конят на светлоокия се отдалечи в галоп.

Почетните гвардейци изпаднаха в паника и се втурнаха към своите. Каладин даде заповед на двата отряда — тропна с копието по щита в сигнал „удържай позиция“. Хората се разположиха ветрилообразно. Нисичкият Тоорим, когото Каладин беше избавил от друг взвод, отиде да провери дали светлоокият е мъртъв. Всъщност тайничко претършува за пари.

Ограбването на убитите беше строго забранено, но Каладин прецени, че ако Амарам иска плячката, преспокойно може и сам да убива противниците. Уважаваше го повече от други светлооки, всъщност повече от всички светлооки. Но подкупите не бяха евтини.

Тоорим се приближи и рече:

— Нищо, сър. Или не е носил никакви сфери, или ги е скрил под гръдната броня.

Каладин кимна отсечено и продължи да оглежда бойното поле. Войските на Амарам се възстановяваха; скоро щяха да спечелят сражението. Всъщност тъкмо в този миг Амарам най-вероятно оглавяваше директен щурм. По правило той се включваше към края на боя.

Каладин отри чело. Трябваше да прати някой да доведе капитана им, Норби, за да докаже убийството на светлоокия. Първо обаче му трябваха лекарите за…

— Сър! — внезапно се обади Тоорим.

Каладин отново погледна към линията на противника.

— Отче на Бурята! — възкликна Тоорим. — Сър!

Тоорим не гледаше към врага. Каладин се обърна към своята войска. Там сред войниците препускаше на кон с цвета на самата смърт нещо невъзможно.

Мъжът носеше блестяща златна броня. Съвършена златна броня. Тъкмо такава броня се стремяха да имитират всички останали. Всяка плочица прилягаше отлично; не се виждаха връзки или кожа. В тази броня ездачът изглеждаше огромен, могъщ. Като бог. Носеше великолепен меч, който изглеждаше прекалено голям за използване. Мечът беше украсен с гравюри, формата му напомняше на лумнал пламък.

— Отче на Бурята… — промълви Каладин.

Броненосецът излезе от редиците на амарамовата армия. Досега препускаше сред тях и посичаше войниците по пътя си. В един кратък миг умът на Каладин отказваше да приеме, че това създание — това прекрасно божество — може да е враг. Илюзията се подхранваше от обстоятелството, че Броненосецът излезе от тяхната страна.

Объркването на Каладин трая до мига, когато Броненосецът прегази Сен, сне Меча и отряза главата на Далет с едно-единствено леко движение.

— Не! — изкрещя Каладин. — Не!

Тялото на Далет рухна на земята, очите му сякаш пламнаха и от тях се вдигна дим. Броненосецът посече Син и стъпка Линдел, преди да продължи нататък. Извърши всичко това така привично, както една жена би забърсала петно от масата.

— НЕ! — ревна Каладин и се втурна към падналите мъже от своя взвод. В това сражение не беше загубил нито един човек! Щеше да опази всички!

Рухна на колене до Далет и изтърва копието си. Не се долавяше пулс, а изгорелите му очи… Беше мъртъв. Мъката заплашваше да погълне Каладин.

Не!, обади се онази част от ума му, която беше обучена от Лирин. Спаси онези, които можеш!

Обърна се към Сен. Конят беше стъпил на гърдите на момчето — гръдната кост беше пукната, ребрата потрошени. Момчето се задъхваше, гледаше право нагоре, бореше се за въздух. Каладин измъкна превръзка. Спря и я погледна. С превръзка? Да оправи смазания гръден кош?

Сен спря да хрипти. Сгърчи се веднъж. Очите му още бяха отворени.

— Той гледа! — прошепна момчето със свистене. — Черният свирач в нощта. Държи ни на дланта си… свири мелодия, недоловима за човеците!

Очите му се обърнаха. Спря да диша.

Лицето на Линдел беше смазано. Очите на Син димяха; той също не дишаше. Каладин ужасен коленичи в кръвта на Сен. Тоорим и двата отряда се събраха около него и изглеждаха не по-малко потресени.

Не е възможно. Аз… аз…

Викове.

Каладин вдигна поглед. Зелено-червеното знаме на Амарам се вееше право на юг. Броненосецът беше посякъл хората на Каладин на път за това знаме. Пред него копиеносците с викове се пръснаха в безредно бягство.

Врящ гняв изпълни Каладин.

— Сър? — продума Тоорим.

Каладин взе копието и се изправи. Коленете му бяха покрити с кръвта на Сен. Хората му го наблюдаваха объркано и тревожно. Стояха твърдо насред хаоса; доколкото Каладин можеше да прецени, единствени те не бягаха. Броненосецът беше превърнал войниците в каша.

Каладин вдигна копието и побягна. Хората му нададоха боен вик, строиха се зад него и се понесоха през скалистата равнина. Копиеносци с униформи в двата цвята се препъваха и им правеха път, изпущайки оръжията и щитовете си.

Каладин набра скорост, краката му пулсираха, отрядът едва поддържаше темпото. Пред тях — точно пред Броненосеца — група зелени се разпадна и побягна. Почетната гвардия на Амарам. Пред лицето на Броненосеца, те изоставиха задължението си. Амарам остана сам. Конят му заотстъпва. Носеше сребриста плочеста броня, която изглеждаше толкова проста пред онази на Броненосеца.

Взводът на Каладин се носеше срещу потока на войската като клин, който се движи в погрешната посока. Те бяха единствените, които тичаха в погрешната посока. При минаването им някои от бягащите войници поспираха, но никой не ги последва.

Броненосецът мина край Амарам. С един удар на Меча преряза шията на коня му. Очите на животното изгоряха в двете дълбоки ямки и то падна, гърчейки се. Амарам остана на седлото.

Броненосецът описа с коня си тесен кръг, после светкавично се метна от гърба му. Стъпи на земята с хрущене и спря.

Каладин удвои скоростта си. Дали тичаше, за да отмъсти, или се мъчеше да защити своя върховен маршал? Единственият светлоок, който беше проявявал някаква човещина? Имаше ли значение?

Амарам се бъхтеше в грубата си броня, трупът на коня притискаше крака му.

Броненосецът вдигна Меча си с две ръце, за да го довърши.

Каладин го приближи откъм гърба и с вик замахна с дръжката на копието си, като вложи в удара ускорение и сила. Дръжката се строши в крака на Броненосеца и се посипаха трески.

Откатът събори Каладин на земята; ръцете му трепереха, стискаха строшеното копие. Броненосецът се олюля и сведе Меча си. Обърна защитеното си от шлема лице към Каладин. Позата му издаваше върховна изненада.

След миг пристигнаха останалите двадесет мъже от взвода на Каладин и нападнаха яростно. Каладин стана с мъка и се втурна да вземе копието на убит войник. Измъкна един от ножовете си от ножницата, захвърли строшеното копие, грабна новото и се обърна. Хората му нападаха така, както ги беше обучил. Атакуваха от три страни и удряха с копията по свръзките в Бронята. Броненосецът се огледа с вид на човек, заобиколен от джафкащи кутрета. Нито един удар явно не проби бронята. Той поклати глава.

После нападна.

Мечът се развъртя в помитащи смъртоносни удари и посече десет копиеносци.

Каладин се скова от ужас, когато Тоорим, Асис, Хамел и седмина други паднаха с горящи очи. Броните и оръжията им бяха прерязани. Останалите с препъване отстъпваха потресени.

Броненосецът пак замахна и уби Ракша, Навар и още четирима. Каладин зина. Неговите хора — неговите приятели — мъртви, просто така. Последните четирима опитаха да се измъкнат. Хаб се препъна в трупа на Тоорим, падна и изтърва копието си.

Броненосецът не им обърна внимание и пристъпи към прикования на място Амарам.

Не, помисли Каладин. Не, не, НЕ! Нещо го тласна напред, противно на всяка логика и разум. Отчаян, измъчен, разгневен.

В падинката, където се биеха, нямаше никой друг. Разумните копиеносци бяха избягали. Четиримата останали от отряда му се бяха добрали до възвишението недалеч, но не бягаха. Викаха го.

— Каладин! — крещеше Рееш. — Каладин, не!

В отговор Каладин извика. Броненосецът го чу, извъртя се — немислимо бързо — и замахна. Каладин се приведе да избегне удара и стовари дръжката на копието си в коляното му.

Копието отскочи. Каладин изруга и се хвърли назад, точно когато Мечът разсече въздуха пред него. Каладин отскочи и се стрелна напред. Умело удари врата на противника. Бронята там отклони удара. Копието само одраска боята.

Броненосецът се обърна към него, хванал Меча с две ръце. Каладин бързо се отмести извън обсега на това невероятно оръжие. Амарам най-сетне се беше измъкнал и се отдалечаваше пълзешком, единият крак се влачеше подире му — от усукването личеше, че е счупен на няколко места.

Каладин се подхлъзна, спря, завъртя се и загледа Броненосеца. Това същество не беше бог. Представляваше най-низкото у светлооките. Възможността да убиват хора като Каладин безнаказано.

Всяка броня имаше слабо място. Всеки човек — също. Каладин помисли, че е зърнал очите на противника зад шлема. Визьорът беше достатъчен тъкмо за кама, но хвърлянето трябваше да е съвършено. Каладин трябваше да застане близо. Смъртоносно близо.

Той отново се втурна напред. Броненосецът замахна с Меча със същия широк замах, с който беше погубил толкова много от хората на Каладин. Каладин се хвърли надолу, плъзна се на колене и се изви назад. Мечът проблесна над него и сряза горната част на копието му. Парчето отхвърча и се запревърта.

Каладин се напрегна, метна се отново на крака, замахна рязко и запрати ножа към очите, които го наблюдаваха иззад непроницаемата броня. Камата удари наличника съвсем леко встрани от нужния ъгъл, отскочи от страните на визьора и рикошира.

Броненосецът изруга и отново замахна с огромния Меч към Каладин.

Каладин стъпи на крака, ускорението още го тласкаше напред. Нещо проблесна във въздуха до него. Падаше към земята.

Острието на копието. Каладин изрева предизвикателно, завъртя се и улови острието в полет. То падаше с върха надолу и Каладин го улови за останалите няколко пръста от дръжката. Палецът му легна на дървото, острата част се подаде под дланта му. Броненосецът отново замахна, когато Каладин спря, простря ръката си настрани и стовари острието на копието право във визьора.

Всичко замря.

Каладин стоеше с протегната ръка. Броненосецът беше точно вдясно от него. Амарам беше изпълзял до половината на плитката падинка. Копиеносците на Каладин стояха в края и зяпаха. Той дишаше тежко и още стискаше дръжката. Ръката му беше пред лицето на Броненосеца.

Оня падна назад с проскърцване на Бронята и се сгромоляса на земята. Мечът му се заби косо в камъните.

Каладин се отдалечи с олюляване. Чувстваше се изцеден. Вцепенен. Изтръпнал. Хората му бързо приближиха, спряха като един и се вторачиха в падналия мъж. Гледаха изумено, даже с някакво обожание.

— Мъртъв ли е? — попита тихо Алабет.

— Мъртъв е — чу се глас.

Каладин се обърна. Амарам все така лежеше на земята, но беше смъкнал шлема си. Тъмните му коса и брада лъщяха от пот.

— Ако беше още жив, Мечът му щеше да изчезне. Бронята пада от него. Мъртъв е. В името на кръвта на праотците ми… ти уби Броненосец!

Странно, но Каладин не беше изненадан. Само изтощен. Огледа телата на мъжете, които бяха негови най-скъпи другари.

— Вземи го, Каладин — рече Кореб.

Каладин се обърна и хвърли поглед към Меча, който стърчеше с ефеса към небето.

— Вземи го — повтори Кореб. — Твой е. Отче на Бурята, Каладин. Ти си Броненосец!

Каладин замаяно пристъпи напред, протегна ръка към оръжието. Спря току над него.

Всичко беше лошо.

Вземеше ли Меча, ставаше един от тях. Даже и очите му щяха да се променят, ако се вярва на приказките. Мечът блестеше в светлината, неопетнен от извършените убийства, ала за миг Каладин го видя червен. Изцапан с кръвта на Далет. Кръвта на Тоорим. Кръвта на мъжете, които бяха живи само допреди няколко мига.

Той беше съкровище. Хората заменяха кралства срещу Мечове. Малцината тъмнооки, които бяха спечелили такива, живееха вечно в песните и приказките.

Но от самата мисъл да го докосне му призля. Мечът въплъщаваше всичко, което той вече ненавиждаше у светлооките, и току-що беше погубил мъжете, които той обичаше силно. Взря се в отражението си в безмилостния метал, сне ръка и се отдалечи.

— Твой е, Кореб — рече Каладин. — Давам ти го.

— Какво? — обади се Кореб иззад гърба му.

Почетната гвардия на Амарам най-сетне се завърна. Мъжете предпазливо се изправиха над падинката. Изглеждаха посрамени.

— Какво правиш? — поиска да узнае Амарам, когато Каладин мина край него. — Какво… Няма ли да вземеш Меча?

— Не го искам — отвърна тихо Каладин. — Давам го на моите хора.

Той се отдалечи. Беше изтощен. Вече не изпитваше нищо. По лицето му се стичаха сълзи, докато се изкачваше от падината и си проправяше път през почетната гвардия.

Отправи се към лагера сам.