Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (7)

2
Честта умря

„Десет ордена. Ние бяхме обичани, някога. Защо ни изостави, Всемогъщи! Броня за душата ми, къде отиде?“

Записано на втория ден от Какаш, година 1171, пет секунди преди смъртта. Обектът беше светлоока жена в средата на третото си десетилетие.

Осем месеца по-късно

Стомахът на Каладин изкъркори, когато той се пресегна между дъските и взе купата с помия. Издърпа малката купа — по-скоро чаша — между дъските, подуши я, после се смръщи, а фургонът-клетка продължи да се клатушка. Мръсносивата помия беше от преварено зърно от талев и в кашата тук-там плуваха втвърдени остатъци от вчерашната храна.

Колкото и да беше противно, това беше всичко, което можеше да получи. Започна да се храни, провесил крака навън, и да наблюдава изнизващия се пейзаж. Останалите роби в неговата клетка стискаха купите си и ги пазеха от страх някой да не им ги открадне. Един от тях беше опитал да открадне храната на Каладин на първия ден. Той едва не му счупи ръката. Сега никой не го закачаше.

Това го устройваше напълно.

Хранеше се с пръсти и не го беше грижа за мръсотията. Престана да я забелязва още преди месеци. Ненавиждаше у себе си усещането за параноя, същата, каквато проявяваха другите. Ала как не би имал такова усещане след осемте месеца побои, лишения и жестокости?

Пребори я. Той нямаше да стане като тях. Дори ако се откажеше от всичко друго — дори ако му отнемеха всичко друго, дори когато вече нямаше надежда за бягство. Щеше да се държи за това. Беше роб. Но не беше нужно да мисли като роб.

Бързо привърши с помията. Някъде наблизо един от другите роби започна слабо да кашля. Във фургона бяха десетима роби, всичките мъже, с рехави бради и мръсни. Имаше три фургона в техния керван през Ничиите хълмове.

На хоризонта слънцето блестеше в червеникавобяло, като най-нажежената част на ковашкия огън. Осветяваше наобиколилите го облаци с пръски цвят като безгрижно нахвърляна по платното боя. На една могилка наблизо някаква фигурка се носеше около растенията, танцуваше като пърхащо насекомо. Беше безформена, почти прозрачна. Вятърните духчета бяха пакостливи и имаха привичката да стоят, където не са желани. Каладин се надяваше, че на това духче му е доскучало и си е отишло, но когато опита да хвърли настрани дървената купа, откри, че е залепнала за пръстите му.

Вятърното духче се разсмя и прелетя наблизо — просто безформена ивица светлина. Той изруга и задърпа купата. Вятърните духчета често си правеха такива шеги. Задърпа купата и тя най-сетне се отдели. С ръмжене я захвърли към един от другите роби. Човекът бързо започна да облизва остатъците.

— Ей — прошепна някакъв глас. Каладин погледна натам. Един тъмнокож роб с мръсна коса пълзеше към него, кротко, сякаш очакваше Каладин да е ядосан.

— Ти не си като другите. — Черните очи на роба се преместиха нагоре, към челото на Каладин, където имаше три клейма. Първите две съставляваха двойка глифи и ги беше получил преди осем месеца, в последния си ден в лагера на амарамовата армия. Третото беше прясно, сложил го беше последният му господар. Този глиф гласеше Шаш. Опасен.

Робът държеше ръката си скрита под дрипите. Нож? Не, това беше абсурдно. Никой роб не можеше да притежава скрито оръжие; листата в пояса на Каладин бяха най-многото, което човек можеше да постигне. Но старите инстинкти изчезваха трудно и затова Каладин наблюдаваше ръката.

— Чух пазачите да приказват — продължи робът и се примъкна по-близо. Имаше тик, който го караше да примигва твърде често. — Опитвал си да избягаш преди. Избягал си.

Каладин не отговори.

— Виж — рече робът, измъкна ръка изпод дрипите и показа купата си с помия. Беше наполовина пълна. — Следващия път ме вземи с тебе — прошепна той. — Ще ти дам това. Половината от храната ми от сега, докато избягаме. Моля те. — Докато говореше, привлече няколко гладни духчета. Изглеждаха като кафеви мухи и се щураха около главата на мъжа, толкова малки, че бяха почти незабележими.

Каладин се извърна и загледа безкрайните хълмове и техните движещи се треви. Преметна ръка през дъските и положи глава на нея, а краката му още висяха навън.

— Е? — попита робът.

— Ти си глупак. Ако ми даваш половината си храна, ще бъдеш прекалено слаб за бягството — в случай, че възнамерявам да бягам. А аз нямам такива намерения. Не върши работа.

— Ама…

— Десет пъти — прошепна Каладин. — Десет опита за бягство за осем месеца от петима различни господари. И колко от тях успяха?

— Амии… в смисъл… още си тук…

Осем месеца. Осем месеца роб. Осем месеца помия и бой. Можеше да е и цяла вечност. Той вече едва си спомняше войската.

— Като роб не можеш да се скриеш — каза Каладин. — Не и с това клеймо на челото. О, няколко пъти се измъквах. Но винаги ме откриваха. И се връщах.

Някога хората го наричаха късметлия. Благословен от Бурята. Всичко това беше лъжа — ако не друго, Каладин имаше лош късмет. Войниците бяха суеверно племе и макар той първо да се противопоставяше на този начин на мислене, ставаше му все по-трудно с времето. Всеки, когото се беше опитал да защити, накрая умираше. Винаги. И ето го сега — в още по-лошо положение, отколкото беше в началото. По-добре да не се противи. Това беше неговата съдба и той се предаде.

В това имаше някаква сила, свобода. Свободата да не се налага да те е грижа.

Робът най-сетне разбра, че Каладин няма да каже нищо повече, и се оттегли, дояждайки помията. Фургоните продължаваха да вървят, зелените поля се стелеха във всички посоки. Ала земята около потракващите коли беше гола. Когато приближаваха, тревата се оттегляше — всяко стръкче се прибираше в своята дупчица в скалата. Отминеха ли, тревата послушно надзърташе отново и протягаше остриетата си във въздуха. И така фургоните се движеха като по открит скалист път, разчистен само за тях.

Толкова навътре в Ничиите хълмове бурите бяха невероятно силни. Растенията се бяха научили да оцеляват. Това трябва да правиш — да се учиш да оцеляваш. Нагаждай се, издържайки на бурята.

Каладин долови дъха на друго потно немито тяло и чу тътренето на крака. Той подозрително погледна натам с очакването, че онзи роб се е върнал.

Ала беше друг човек. Имаше дълга черна брада с набити парченца храна и сплъстена от мръсотия. Каладин поддържаше своята брада по-къса и позволяваше на наемниците на Твлкав да я подрязват от време на време. Също като Каладин, този роб беше облечен в останките от някакъв кафяв чувал, препасани с парцал, и — разбира се — беше тъмноок. Може би очите му бяха тъмнозелени, но при тъмнооките беше трудно да се определи. Всички изглеждаха черни или кафеви, освен ако не ги уловиш на подходяща светлина.

Новодошлият се сви и вдигна ръце. На едната му ръка имаше обрив, кожата му беше леко обезцветена. Сигурно се беше приближил, понеже беше видял, че Каладин отговаря на другия човек. Още от първия ден робите се бояха от него, ала явно бяха любопитни.

Каладин въздъхна и се извърна. Робът колебливо седна.

— Нещо против да те попитам как стана роб, приятелю? Все се чудя. Всички се чудим.

Ако се съди по произношението и тъмната коса, човекът беше алет, също като Каладин. Повечето роби бяха алети. Каладин не отговори.

— Аз пък откраднах едно стадо чули — рече мъжът. Имаше сух глас, сякаш листове хартия се триеха един в друг. — Да бях взел един, щях да се отърва само с бой. Но аз — цяло стадо. Седемнадесет глави… — усмихна се, възхитен от собствената си дързост.

В далечния ъгъл на фургона някой пак закашля. Бяха окаяна група, даже и за роби. Слаби, болнави, недохранени. Някои, подобно на Каладин, бяха опитвали да бягат неведнъж, макар той да беше единственият с клеймото шаш. Бяха най-нищожните, от най-нищожната каста, купени на безценица. Вероятно ги караха за разпродажба някъде, където имаше отчаяна нужда от работна ръка. По крайбрежието на Ничиите хълмове имаше множество малки независими градове, където воринските правила за използването на робите бяха само някакви далечни слухове.

Пътуването в тази посока беше опасно. Тези земи не се управляваха от никого и като се придвижваше напряко през пустите местности, и като странеше от установените търговски пътища, Твлкав лесно можеше да се натъкне на безработни наемници. Мъже без чест, които не се боят да изтребят един роботърговец и стоката му, за да откраднат няколко чули и коли.

Мъже без чест. Имаше ли мъже с чест?

Не, помисли Каладин. Честта умря преди осем месеца.

— Е? — попита брадатият мъж. — Какво направи, та стана роб?

Каладин пак вдигна ръка на дъските.

— Как те спипаха?

— Странна работа — рече мъжът. Каладин не отговори на въпроса му, но все пак каза нещо. Това явно стигаше. — Заради жена, разбира се. Трябваше да си зная, че ще ме продаде.

— Да не беше крал чули. Прекалено бавни са. По-добре коне.

Мъжът се разсмя неудържимо.

— Коне? Да ти приличам на луд? Ако ме бяха пипнали да крада коне, щяха да ме обесят. Чулите поне ми докараха само робското клеймо.

Каладин погледна. Клеймото на челото на човека беше по-старо от неговото, кожата наоколо беше изсветляла до бяло. Каква беше двойката глифи?

— Сас мором — рече Каладин. Това беше областта, където човекът беше белязан за пръв път.

Робът стреснато вдигна очи.

— Ей! Познаваш глифите? — неколцина от робите се размърдаха, като чуха тази странност. — Твоята история трябва да си я бива повече, отколкото мислех, приятелю!

Каладин гледаше някъде над тревите, които се полюляваха от ветреца. Когато вятърът се засилеше, по-чувствителните стръкчета потъваха в дупчиците си и пейзажът ставаше петнист като болнав кон. Онова вятърно духче още беше тук и се движеше между затревените участъци. Откога го следваше? Вече поне от няколко месеца? Това си беше съвсем чудно. Може да не беше същото духче. Беше невъзможно да ги различиш.

— Е? — подтикна го мъжът. — Защо си тук?

— По много причини — рече Каладин. — Провали. Престъпления. Предателства. Може би с повечето от нас е едно и също.

Няколко от робите наоколо изръмжаха в знак на съгласие; едно от изръмжаванията се превърна в раздираща кашлица.

Постоянна кашлица, помисли Каладин с част от ума си, придружена от отделяне на храчки и трескаво бълнуване нощем. Прилича на изнурителната кашлица.

— Добре — рече разговорливият мъж — може би трябваше да задам въпроса иначе. Бъди по-точен, майка ми винаги казваше така. Говори каквото мислиш и искай каквото ти липсва. Каква е историята, заради която си получил първото клеймо?

Каладин седна, усещаше как под него фургонът трополи и громоли.

— Убих един светлоок.

Безименният му събеседник пак подсвирна, явно сега го оценяваше още по-високо от преди.

— Изненадан съм, че са те оставили жив.

— Не съм роб заради светлоокия, когото убих. Проблемът е в онзи, когото не убих.

— Как тъй?

Каладин поклати глава и спря да отговаря на въпросите на бъбривеца. Мъжът в предната част на клетката най-сетне замлъкна, седна и се втренчи в босите си крака.

* * *

Изминаха часове, а Каладин все така си седеше на мястото и бавно попипваше глифите на челото си. Това беше неговият живот, ден след ден, пътуване в проклетите фургони.

Първите му клейма бяха зараснали отдавна, но кожата около знака шаш беше червена, раздразнена и покрита със струпеи. Пулсираше почти като второ сърце. Болеше по-лошо от изгореното, когато беше хванал горещата дръжка на тенджерата като дете.

Уроците, които Каладин беше получил от баща си, шепнеха в едно далечно кътче на мозъка му и даваха точния начин за третиране на изгорено. Намажи с мехлем, за да предотвратиш инфекцията, промивай веднъж дневно. Спомените не го успокояваха; дразнеха го. Той нямаше сок от четирилистник, нито масло от ралица, нямаше дори вода за промивка.

Зарасналите части от раната обтягаха кожата му и той усещаше челото си стегнато. Не можеше да изтрае и няколко минути, без да се почеше и да раздразни раната. Стана му навик да се пресяга да бърше кръвта, която се процеждаше от цепнатините и да зацапва с нея дясната си ръка. Ако имаше огледало, може би щеше да забележи малките червени духчета на загниването да се трупат около раната.

На запад слънцето залезе, но фургоните продължиха да пътуват. Лилавата луна Салас надникна над хоризонта на изток — най-напред колебливо, сякаш искаше да се увери, че слънцето е изчезнало. Нощта беше ясна и горе трепкаха звездите. През този сезон високо в небето беше съзвездието Поясът на Талн — ивица тъмночервени звезди, които ярко се открояваха от блещукащите бели наоколо.

Робът, който по-рано кашляше, започна отново. Накъсана влажна кашлица. Някогашният Каладин щеше да бърза да помогне, ала нещо у него се бе променило. Толкова много от хората, на които беше опитвал да помогне, сега бяха мъртви. Струваше му се — неразумно — че човекът ще е по-добре без неговата намеса. След като измени на Тиен, после на Далет и отряда, после на десет поредни групи роби, му беше трудно да намери в себе си воля за нов опит.

Два часа след Първата луна Твлкав най-сетне нареди да спрат. Двамата му жестоки наемници се смъкнаха от местата си отгоре на фургоните и се заловиха да стъкнат малък огън. Нескопосното момче Таран, слугата, се погрижи за чулите. Едрите ракообразни бяха на ръст почти колкото фургоните. Те се настаниха и се прибраха в черупките си за през нощта, а щипците им бяха пълни със зърно. Скоро се превърнаха в три грамади в тъмнината, едва различими от камъните. Накрая Твлкав започна да проверява робите един по един, даде на всеки по черпак вода и се увери, че вложенията му бяха в добро здраве. Или поне толкова добро, колкото можеше да се очаква от това злощастно племе.

Твлкав започна с първия фургон и Каладин — все още седнал — пъхна пръсти в импровизирания си пояс, за да провери скритите там листа. Те успокоително изшумоляха, коравите сухи люспи одраскаха кожата му. Още не беше сигурен какво ще прави с тях. Беше му хрумнало да ги грабне по време на едно от извежданията от фургона за поразтъпкване. Съмняваше се, че някой друг от кервана може да разпознае черната жлъчка — тесни листа на тройно стъбълце — така че не беше много рисковано.

Той разсеяно извади листата и ги потърка между показалеца и дланта си. Трябваше да изсъхнат, за да са ефикасни. Защо ги носеше? Нима смяташе да ги даде на Твлкав и така да си отмъсти? Или ги пазеше в случай, че нещата станеха твърде лоши, твърде непоносими.

Сигурно не съм изпаднал дотам, помисли той. По-вероятно беше просто инстинктивно да си е осигурил оръжие, щом го е зърнал, макар и необикновено. Наоколо беше тъмно. Салас беше най-малката и най-мрачната луна, и въпреки че лилавият й цвят бе вдъхновил безброй поети, тя не помагаше да забележиш нечия ръка пред лицето си.

— О — произнесе мек женствен глас. — Какво е това?

Една прозрачна фигурка — висока колкото дланта му — надзърна над пода край Каладин. Тя се покатери и влезе във вагона, сякаш се изкачваше по високо плато. Въздушното духче беше приело формата на млада жена — по-големите духчета можеха да променят формата и размера си — с ъгловато лице и дълга спусната коса, която преминаваше в мъгла зад главата й. Тя — Каладин не можеше да не мисли за нея като за жена — беше бледосиня и бяла, и носеше проста свободна бяла рокля с момичешка кройка до средата на прасеца. Също като косата, крайчецът й се губеше в мъгла. Краката, ръцете и лицето й бяха ясно очертани и имаше бедра и гърди като стройна жена.

Каладин се свъси на духчето. Духчетата бяха навсякъде; човек просто не им обръщаше внимание през повечето време. Тази беше изключение. Ходеше нагоре, сякаш се изкачваше по невидима стълба. Стигна на височина, от която можеше да разглежда ръката на Каладин, така че той сключи пръсти около черните листа. Тя се разходи в кръг около юмрука му. Макар да блещукаше като остатъчен образ след вглеждане в слънцето, всъщност не светеше.

Тя се наведе и огледа ръката му от разни ъгли като дете, което очаква да намери скрито лакомство.

— Какво е това? — гласът й беше като шепот. — Можеш дами покажеш. Няма да кажа никому. Това съкровище ли е? Да не си отрязал късче от наметалото на нощта и да си го скрил? Или е сърце на бръмбар, мъничко, ала могъщо?

Той не каза нищо и духчето се нацупи. Тя се издигна и закръжа, макар да нямаше крила, и го погледна в очите.

— Каладин, защо трябва да ме пренебрегваш?

Каладин се сепна.

— Какво каза?

Тя се усмихна пакостливо, после отскочи и фигурата й се разми в дълга бяла панделка със синкаво бяла светлина. Шмугна се между дъските — извиваше се и се гънеше като парче плат, подхванато от вятъра — и се стрелна под фургона.

— Да те отнесе Бурята дано! — рече Каладин и скочи на крака. — Дух! Какво каза? Повтори го! — Духчетата не използваха имената на хората. Те нямаха разум. По-големите, например вятърните или речните духчета, можеха да наподобяват гласове или изражения, но всъщност не мислеха. Те не…

— Някой от вас чу ли това? — попита Каладин останалите обитатели на клетката. Покривът беше тъкмо толкова висок, та Каладин да може да стои прав. Останалите седяха облегнати и очакваха да получат своя черпак вода. В отговор получи само няколко изръмжавания да пази тишина и малко кашляне от болника в ъгъла. Дори „приятелят“ му от преди малко не му обърна внимание. Човекът беше изпаднал във вцепенение, зяпаше краката си и от време на време свиваше и отпущаше палци.

Може би не бяха видели духчето. Много от по-големите духчета бяха видими само за онзи, на когото досаждаха. Каладин отново седна на пода и провеси крака навън. Вятърното духче наистина каза името му, ала несъмнено просто повтаряше нещо, чуто по-рано. Но… никой от хората в клетката не знаеше как се казва той.

Може би полудявам, помисли Каладин. Привиждат ми се неща. Счуват ми се гласове.

Пое дълбоко дъх и разтвори юмрук. Стискането беше смачкало и натрошило листата. Трябваше да ги скрие, за да предотврати още…

— Тези листа изглеждат интересно — каза същият женски глас. — Много ги харесваш, нали?

Каладин скочи и се извърна по посока на гласа. Вятърното духче стоеше във въздуха току до главата му, бялата рокля се гънеше от вятър, който Каладин не можеше да усети.

— Откъде знаеш името ми? — настоя той.

Вятърното духче не отговори. Разходи се по въздуха над дъските, после подаде глава навън и загледа как роботърговецът Твлкав раздава напитки на последните роби от първия фургон. Погледна отново Каладин.

— Защо не се бориш? Преди се бореше. Сега си престанал.

— Какво те е грижа, духче?

Тя изви глава настрани.

— Не знам — рече, сякаш изненадана от себе си. — Но ме е грижа. Не е ли странно?

Беше повече от странно. Какво разбираше той от духче, което не само ползваше името му, а и явно помнеше неща, които той беше правил преди седмици?

— Хората не ядат листа, знаеш го, Каладин — каза тя и разпери прозрачните си ръце. После пак наклони глава. — Или ядете? Не мога да си спомня. Толкова сте странни, тъпчете разни неща в устите си, вадите други, когато смятате, че никой не ви гледа.

— Как така знаеш името ми? — прошепна той.

— А ти как го знаеш?

— Знам го, защото… защото е мое. Моите родители ми го казаха. Не знам.

— Е, и аз не знам — каза тя и кимна, сякаш току-що е победила в някакъв важен спор.

— Добре — отвърна той. — А защо използваш името ми?

— Защото така е учтиво. Пък ти си неучтив.

— Духчетата не знаят какво означава това!

— Видя ли — рече тя и го посочи с пръст. — Неучтив.

Каладин примигна. Добре, беше далеч от родното място, ходеше по чужди камъни и ядеше чужда храна. Може би тукашните духчета не бяха като онези в неговия край.

— Е, защо не се бориш? — попита тя, спусна се, кацна на краката му и се загледа нагоре в лицето му. Не можеше да усети теглото й.

— Не мога да се боря — рече тихо той.

— Преди го правеше.

Той затвори очи и отпусна глава напред върху дъските.

— Толкова съм уморен.

Нямаше предвид телесната умора, макар че осемте месеца хранене с огризки бяха отнели много от жилавостта и силата, които беше култивирал като войник. Чувстваше се уморен. Дори и когато спеше достатъчно. Дори и в дните, когато не беше гладен, премръзнал или скован от бой. Толкова уморен…

— И преди се уморяваше.

— Провалих се, духче — отвърна той и стисна очи. — Налага ли се да ме измъчваш така?

Всички бяха мъртви. Сен и Далет, преди това Тукс и събирачите. Преди тях — Тиен. Преди него — кръв по ръцете му и трупът на момичето с бледата кожа.

Някои от робите наоколо промърмориха, явно го мислеха за луд. Всеки можеше да стигне дотам да си въобрази духче, но нямаше смисъл да разговаря с него. Беше ли луд? Може би трябваше да си пожелае това — лудостта беше бягство от болката. Но вместо да го привлича, това го ужасяваше.

Отвори очи. Най-сетне Твлкав се тътреше към каладиновия фургон с ведрата с вода. Пълният мъж с кафеви очи ходеше с едва забележимо накуцване; вероятно от отдавнашно счупване на крака. Беше тайлен, а всички мъже тайлени независимо от възрастта и цвета на косата имаха еднакви остри бели бради и бели вежди. Веждите им ставаха много дълги и тайлените ги носеха преметнати зад ушите. Така изглеждаше, че човекът има два бели кичура в иначе черната коса.

Облеклото му се състоеше от панталони на червени и черни райета и тъмносин пуловер в тон с плетеното кепе, което някога ще да е било хубаво, но вече беше одрипавяло. Дали някога е бил нещо друго, а не роботърговец? Този начин на живот — да купуваш и да продаваш човешка плът — явно се отразяваше. Уморяваше душата, макар и да пълнеше кесията.

Твлкав се държеше на разстояние от Каладин, понесъл газената си лампа, за да огледа кашлящия роб в предната част на фургона. Твлкав повика своите наемници. Блут — Каладин не знаеше защо си е направил труда да научи имената им — свърна към него. Твлкав заговори тихо, като сочеше роба. Блут кимна, плоското му лице се губеше в светлината на лампата, и измъкна сопата от колана си.

Вятърното духче се превърна в бяла панделка и се стрелна към болния. Тя се засука и завъртя няколко пъти, преди да кацне на пода и отново да се превърне в момиче. Приведе се и заразглежда мъжа. Като любопитно дете.

Каладин се обърна и затвори очи, ала все още чуваше кашлицата. Някъде в главата му гласът на баща му откликна. За да излекуваш изнурителната кашлица, занарежда с внимателен и прецизен тон той, прилагай по две шепи кървав бръшлян. Ако не разполагаш с бръшлян, имай грижата да даваш на пациента много течности, за предпочитане подсладени със захар. Докато пациентът е хидратиран, най-вероятно ще оцелее. Болестта звучи много по-зле, отколкото всъщност е.

Най-вероятно ще оцелее…

Кашлицата продължаваше. Някой отвори вратата на клетката. Знаеха ли как да помогнат на човека? Толкова лесно решение. Давайте му вода и ще оцелее.

Няма значение. Най-добре да не се забърква.

Умиращи по бойното поле мъже. Момчешко лице, толкова познато и обичано, очакващо от Каладин спасение. Рана от меч отстрани на шията. Броненосец, нападащ редиците на Амарам. Кръв, смърт, провал, болка.

И гласът на баща му. Наистина ли можеш да го изоставиш, синко? Да го оставиш да умре, когато можеш да помогнеш?

Бурята да го порази дано!

— Спрете! — извика Каладин и се изправи.

Останалите роби бързо се отдръпнаха. Блут скочи, затръшна вратата на клетката и вдигна сопата си. Твлкав се прикри зад наемника като зад щит.

Каладин пое дълбоко дъх, стисна листата в една ръка и вдигна другата към челото, за да изтрие струйката кръв. Прекоси малката клетка, а босите му крака тупкаха по дървото. Блут гледаше свирепо, когато Каладин коленичи до болния. Трепкащата лампа осветяваше дълго изпито лице и почти безкръвни устни. Човекът беше изхвърлил зеленикави плътни храчки. Каладин опипа врата му за бучки, после провери тъмнокафевите му очи.

— Нарича се изнурителна кашлица — рече Каладин. — Ще оцелее, ако му давате допълнително по черпак вода на всеки два часа в продължение на около пет дни. Ще се наложи да му я наливате насила в гърлото. Ако имате захар, разбъркайте от нея във водата.

Блут почеса яката си челюст, после хвърли поглед към нисичкия роботърговец.

— Измъкни го навън — нареди Твлкав.

Болният се пробуди, когато Блут отключи клетката. Наемникът блъсна Каладин със сопата и той неохотно се отдръпна.

Като остави сопата настрани, Блут улови роба под мишниците и го извлече навън, като през цялото време нервно опитваше да държи Каладин под око. В последния неуспешен опит на Каладин за бягство участваха двадесет въоръжени роби. Господарят му би трябвало да го екзекутира заради това, но той заявил, че Каладин е „участвал в заговор“ и го белязал със знака шаш, после го продал на безценица.

Сякаш винаги имаше някаква причина да оцелее, когато умираха онези, на които опитваше да помогне. Някои смятаха това за благословия, но той го разглеждаше като иронично мъчение. При предишния господар беше разговарял известно време с един роб от Запада — селай, който разказваше за Старата магия от техните легенди и как с нея можеш да прокълнеш някого. Нима с Каладин се случваше точно това?

Не ставай глупак, рече си той.

Вратата на клетката се затръшна и заключи. Клетките бяха необходими — Твлкав трябваше да пази крехките си вложения от бурята. Дървените страници на клетката можеха да се издърпват нагоре и заключват на място по време на свирепите ветрове.

Блут завлече роба край огъня, до неотвореното буре с вода. Каладин се поуспокои. Ето, рече си той. Може би още можеш да помагаш. Може би има смисъл да те е грижа.

Каладин разтвори длан и огледа смачканите черни листа. Не му трябваха. Да ги пусне в напитката на Твлкав щеше да е не само трудно, но и безсмислено. Наистина ли желаеше смъртта на роботърговеца? Какво щеше да постигне по този начин?

Във въздуха отекна глухо пукане, последвано от второ, по-меко, сякаш някой изпусна чувал зърно. Каладин бързо вдигна глава и погледна към мястото, където Блут беше оставил болния роб. Наемникът вдигна сопата още веднъж, после я стовари, разнесе се хрущене, когато удари черепа на роба.

Той не издаде нито звук на болка или негодувание. Трупът му се прекатури в тъмнината; Блут сръчно го вдигна и го метна на рамо.

— Не! — изкрещя Каладин, скочи от другия край на клетката и удари по дъските.

Твлкав се топлеше пред огъня.

— Да те отнесе Бурята дано! — изкрещя Каладин. — Той можеше да оживее, копеле такова!

Твлкав го изгледа. После лениво се приближи и понамести синьото си плетено кепе.

— Той щеше да ви разболее всичките, не разбираш ли. — Гласът му беше с лек акцент, сливаше думите, не слагаше ударенията на правилната сричка. На Каладин му се струваше, че тайлените винаги мърморят. — Няма да изгубя цял фургон хора заради един.

— Той вече не беше зара̀зен! — каза Каладин и отново удари дъските с ръце. — Ако някой от нас можеше да се зарази, това щеше да е станало досега.

— Надявам се, не сте се заразили. Мисля, че той вече не можеше да бъде спасен.

— Казах ти, че не е така!

— А аз трябваше да ти повярвам, така ли, дезертьоре? — рече засмяно Твлкав. — На човек, в чиито очи тлее омраза? Ти би ме убил — той сви рамене. — Не ме е грижа. Стига да сте здрави, докато дойде време за продажба. Ще ме благославяте, че ви спасих от болестта на този човек.

— Ще благославям кладата ти, когато я издигна със собствените си ръце — отвърна Каладин.

Твлкав се усмихна и се запъти обратно към огъня.

— Поддържай яростта си, дезертьоре, поддържай силата си. Те ще ми донесат добри пари, когато пристигнем.

Не и ако не доживееш дотогава, помисли Каладин. Твлкав винаги сгряваше последната вода от ведрото, което ползваше за робите. В нея си вареше чай, окачвайки я над огъня. Ако Каладин се постараеше да пие последен от робите и след това стриеше листата и ги пуснеше в…

Каладин застина и погледна ръцете си. В гнева си беше забравил, че стиска черната жлъчка. Беше изтървал листата, докато блъскаше по дъските. Само няколко малки парченца бяха полепнали по дланите му, но не бяха достатъчно, за да подействат.

Той се завъртя и погледна назад; подът на клетката беше мръсен и покрит с нечистотии. Ако парченцата бяха паднали там, нямаше начин да ги събере. Вятърът се надигна внезапно и отвя праха, трохите и нечистотиите от фургона навън в нощта.

Каладин се провали дори и в това.

Отпусна се назад, с гръб към дъските, и сведе глава. Разгромен. Проклетото вятърно духче продължаваше да се стрелка около него и изглеждаше объркано.