Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (69)

46
Дете на Танаваст

„Макар че бях тръгнал на вечеря в град Веден, настоях да мина през Колинар за разговор с Тивбет. Митата за минаване през Уритиру ставаха съвсем неразумни. По това време така наречените Сияйни започнаха да показват истинската си природа.“

След пожара в първия Паланеум е оцеляла само една страница от автобиографията на Терксим, а от някаква полза за мен е само този ред.

Каладин сънуваше, че той е бурята.

Вилнееше право напред, стената на бурята го следваше като пелерина, носеше се над вълнообразно черно пространство. Океанът. Минеше ли, под него извираше водовъртеж, вълните се блъскаха, а неговият вятър улавяше белите им шапки.

Доближи тъмен континент и тръгна нагоре. По-високо. По-високо. Остави морето. Грамадният континент се простря пред него, привидно безкраен океан от скала. Толкова огромен, помисли си той изумен. Не беше разбрал. А и как би могъл?

С рев премина край Пустите равнини. Изглеждаха все едно нещо много голямо ги беше ударило в центъра и беше разпратило на всички страни неравни пукнатини. Те също бяха по-големи, отколкото очакваше; нищо чудно, че никой не бе успял да намери път през пропастите.

В средата имаше огромно плато, но в мрака и отдалеч не можа да види много. Ала имаше светлини. Там живееше някой.

Видя, че източният дял на равнините е много различен от западния. Имаше високи, тесни колони, плата, които се бяха заличили почти напълно. Въпреки това можа да открие симетрия в Равнините. Погледнати отвисоко, те приличаха на произведение на изкуството.

След миг вече ги бе подминал. Продължи на север и на запад, прелетя над Морето на копията — плитко вътрешно море, където над водата стърчаха скали като счупени пръсти. Мина над Алеткар и зърна големия град Колинар, построен сред прилични на перки скални образувания. После тръгна на юг, далеч от всичко познато. Прехвърли величествени планини, чиито поли бяха гъсто заселени — селца се купчеха край комини, които изпущаха пара или лава. Рогоядските хълмове?

Остави им ветрове и дъжд и загърмя надолу, към чужди земи. Мина над градове и поля, села и криволичещи канали. Тук имаше много войски. Каладин подмина палатки, опънати откъм подветрената страна на скалите; забитите в камъка колчета ги държаха обтегнати. Вътре се криеха мъже. Прелетя над хълмове, където в цепнатини по склоновете се купчеха войници. Над големи дървени фургони, където се подслоняваха светлооките по време на война. Колко войни се водеха в света? Нямаше ли място, където цари мир?

Пое на югозапад, задуха към един град, построен в дълги пукнатини в земята, подобни на гигантски следи от щипци, продрали скалата. След миг я отмина и тръгна над съседната област, където самият камък беше назъбен и нагънат като застинали вълни. Хората в това кралство бяха тъмнокожи като Сигзил.

Земята продължаваше още и още. Стотици градове. Хиляди села. Под кожата на хората се провиждаха бледосинкави вени. Място, където налягането при наближаване на буря изкарваше вода на стълбове от земята. Град, където хората живееха в огромни издълбани сталактити, увиснали от великански защитен рид.

На запад продължи. Земята беше толкова просторна. Толкова огромна. Толкова много различни народи. Това го замайваше. Изглежда, на запад воюваха много по-малко, отколкото на изток, и това го поуспокои, ала все пак му остана известна тревога. В света мирът беше оскъдна стока.

Нещо привлече вниманието му. Странни проблясъци. Понесе се към тях в челото на бурята. Какви бяха тези светлини? Явяваха се от време на време в най-причудливи шарки. Изглеждаха почти веществени, като че можеше да се пресегне и да ги докосне, овални мехури от светлина, които вибрираха и пулсираха.

Каладин прекоси един странен град с триъгълен план. По ъглите и в центъра стърчаха като часови високи върхове. Проблясъците идеха от една сграда на средния връх. Каладин знаеше, че ще я подмине бързо — той беше буря и не можеше да се връща. Вееше все на запад.

Със своя вятър Каладин блъсна вратата и я отвори. Влезе в дълъг коридор със стени от светлочервени плочи и мозайки, които той в бързината не можа да огледа. Развя полите на високи златокоси слугини, които носеха храни или димящи пешкири. Подвикваха си на някакъв странен език, може би се питаха кой е оставил прозореца незапънат по време на буря.

Източникът на светлините беше право напред. Приковаваше го. Каладин профуча край една хубава жена със златночервена коса, която подплашено се сви в ъгъла, и се втурна през вратата. Можа само за миг да зърне какво има вътре.

Някакъв мъж стоеше над два трупа. Светлата му глава бе обръсната, облеклото му бяло. Убиецът държеше дълъг тънък меч в ръка. Вдигна поглед от жертвите си. Като че ли почти виждаше Каладин. Имаше огромни шински очи.

Твърде късно да види нещо повече. Каладин излетя през прозореца, като блъсна капаците и се завтече в нощта.

Още градове, планини и гори минаха долу като размазано петно. Пред него растенията свиваха листата си, скалните пъпки затваряха черупките си, а храстите прибираха клоните си. Не след дълго стигна западния океан.

Дете на Танаваст. Дете на Честта. Дете на отдавна отишлия си. Внезапно прозвучалият глас потресе Каладин и той сякаш се препъна във въздуха.

Клетвеното съглашение бе разбито.

Бумтящият звук накара дори стената на бурята да завибрира. Каладин удари земята и се отдели от бурята. Плъзна се и спря. Краката му хвърлиха пръски вода. Ветровете го блъскаха, ала той бе достатъчно свързан с тях, та да не го подхвърлят и подмятат.

Хората вече не яздят бурите. Гласът беше като гръм, който процепваше въздуха. Клетвеното съглашение е нарушено, Дете на Честта.

— Не разбирам! — изкрещя Каладин във вихъра.

Пред него се очерта едно лице — онова, което беше видял и преди, старческото лице, широко колкото небето, и очите, пълни със звезди.

Злото иде. Най-страшният от шестнадесетте. Ти сега ще си тръгнеш.

Нещо задуха срещу Каладин.

— Почакай! — каза той. — Защо има толкова много войни? Трябва ли непрестанно да се бием? — Не беше сигурен защо пита. Въпросите просто излязоха.

Бурята промърмори. Приличаше на потънал в мисли стар баща. Лицето изчезна, пръсна се в капки вода.

И гласът отговори, по-тихо.

Злото властва.

* * *

Каладин пое дълбоко дъх, щом се събуди. Беше заобиколен от тъмни фигури, които го притискаха върху твърдия каменен под. Той извика и старите му рефлекси надделяха. Инстинктивно замахна с ръце настрани и с всяка улови по един глезен и го заусуква, за да повали двамата нападатели.

Те с ругатни се стовариха на земята. Каладин използва мига, изви се и замахна нагоре. Отърва се от ръцете, които го притискаха на земята. Хвърли се напред и се стовари в мъжа, който стоеше пред него.

Каладин се претърколи над него, обърна се и стъпи на крака, свободен от онези, които го държаха. Завъртя се, от челото му покапа пот. Къде беше копието му? Пресегна се да улови ножа на колана.

Нямаше нож. Нямаше копие.

— Гръм да те удари, Каладин! — Това беше Тефт.

Каладин сложи ръка на гърдите си и задиша премерено, за да излезе от причудливия сън. Мост Четири. Беше с хората от отряда. Кралските бурегадатели бяха предсказали буря в ранните сутрешни часове.

— Всичко е наред — рече той на ругаещата и усукваща се група мостови, които го бяха държали на пода. — Какво правехте?

— Ти опита да излезеш навън в бурята — каза обвинително Моаш и се отдели от другите. Единствената светлина идваше от самотна диамантена сфера, която някой беше оставил в ъгъла.

— Ха! — обади се и Скалата. Изправи се и се поотупа. — Отвори вратата в дъжда и се зазяпа навън, все едно са те халосали с камък по главата. Трябваше да те влачим навътре. Няма да ти дойде добре да прекараш още две седмици болен на легло, а?

Каладин се успокои. Пороят — спокойният дъжд след бурята — продължаваше, капките пръскаха по покрива.

— Не искаше да се събудиш — обади се и Сигзил. Каладин хвърли поглед на тъмнокожия азиш, който седеше с гръб към стената. Той не беше опитвал да задържи Каладин. — Сънуваше някакъв трескав сън.

— Чувствам се съвсем добре — отговори Каладин. Това не беше напълно вярно; болеше го глава и бе изтощен. Пое дълбоко дъх и поизправи рамене в опит да пропъди умората.

Светлината на сферата в ъгъла потрепна. После угасна и всички останаха на тъмно.

— Проклятие! — измърмори Моаш. — Оная змиорка Газ. Пак ни е дал тъмни сфери.

Каладин прекоси внимателно потъналото в непрогледен мрак помещение. Главоболието му отзвуча, докато търсеше вратата. Отвори и пусна бледната светлина на унилото утро.

Ветровете бяха слаби, но дъждът продължаваше. Каладин пристъпи навън и скоро прогизна. Останалите го последваха, а Скалата му подхвърли калъпче сапун. Също като повечето от другарите си, Каладин носеше само препаска и се насапуниса под студения дъжд. Сапунът миришеше на мазно и беше грапав от набилия се вътре пясък. Никакви сладки и меки сапуни за мостовите.

Каладин метна калъпчето на Бисиг, мършав човек с ъгловато лице. Той го взе с благодарност — по принцип приказваше малко — и се насапуниса, докато Каладин плакнеше косата и тялото си на дъжда. Скалата държеше купа с вода и бръснеше и подстригваше рогоядската си брада, която се носеше дълга отстрани и по бузите, а устните и брадичката се оставяха голи. Странно си прилягаше с главата му, която той бръснеше по средата, право от веждите нагоре. Косата отстрани стрижеше късо.

Скалата имаше лека и внимателна ръка и никога не се порязваше. Когато привърши, той се изправи и махна на мъжете, които чакаха зад него. Един по един, той обръсна всички желаещи. От време на време спираше, за да наточи бръснача на бруса и ремъка.

Каладин попипа брадата си. Не се беше бръснал гладко след края на службата си в армията на Амарам преди толкова много време. Отиде и се нареди на опашката. Когато дойде редът му, грамадният рогоядец се разсмя.

— Сядай, приятелю, сядай! Хубаво, че дойде. По лицето ти расте нещо, дето повече прилича на рошавите клони на рогокор, а не на прилична брада.

— Обръсни ме гладко — рече Каладин и приседна на пъна. — И по-добре да нямам странен изглед като твоя.

— Ха! — отвърна Скалата, докато заточваше бръснача. — Ти си равнинец, добри ми приятелю. Не е правилно да носиш хумака’ абан. Да беше опитал, щях здравата да те опердаша.

— Според мене, ти каза, че боят ти е под достойнството.

— Допускат се няколко важни изключения. Сега спри да приказваш, ако не искаш да се простиш с някоя устна.

Скалата първо подстрига брадата, после я насапуниса и се залови да бръсне, като почна от лявата буза. Каладин никога досега не беше оставял друг да го бръсне; когато отиде на война, беше толкова млад, че едва му трябваше бръснене, а после, като поотрасна, се научи да се справя сам.

Скалата пипаше умело и Каладин не усети никакво драскане и порязване. След няколко минути рогоядецът отстъпи назад. Каладин вдигна пръсти и докосна гладка и чувствителна кожа. Лицето му се стори хладно и студено на допир. Върна го назад и го превърна — малко — в предишния човек.

Странно как можеше да се отрази едно бръснене. Трябваше да го направя преди седмици.

Дъждът премина в ръмеж и извести последните издихания на бурята. Каладин се изправи, водата отнесе нападалите по гърдите му косъмчета.

Гладколикият Дуни, последният на опашката, седна. Той почти нямаше нужда от бръснене.

— Приляга ти така — обади се някой. Каладин се обърна и видя Сигзил, облегнат на стената, точно под надвисналия покрив. — Лицето ти има силни черти. Открити и твърди, горда брадичка. Моите сънародници биха го определили като лице на водач.

— Не съм светлоок — отговори Каладин и плю настрани.

— Толкова ги мразиш.

— Мразя техните лъжи. Мразя това, че навремето вярвах в тяхната чест.

— А би ли ги свалил? — с любопитство рече Сигзил. — Би ли управлявал на тяхно място?

— Не.

Това като че изненада Сигзил. Най-сетне се появи и Сил, която беше привършила с лудуването в бурните ветрове. Винаги леко се притесняваше дали тя няма да си тръгне с тях и да го изостави.

— Не жадуваш ли да отмъстиш на онези, които са се отнесли така с тебе? — попита Сигзил.

— О, бих бил щастлив да ги накажа. Но нямам желание нито да заема мястото им, нито да се присъединя към тях.

— Аз пък тутакси бих се присъединил към тях — обади се Моаш и приближи към събеседниците. Беше скръстил ръце пред жилавите си мускулести гърди. — Ако бях началник, нещата щяха да се променят. Светлооките щяха да се бъхтят в мините и по полето. Щяха да носят мостовете и да умират от стрелите на паршендите.

— Няма да стане — каза Каладин. — Обаче няма да те виня, ако опиташ.

Сигзил кимна умислено.

— Някой от вас да е чувал за страната Бабатарнам?

— Не — отговори Каладин и хвърли поглед към лагера. Войниците вече се бяха размърдали. Не един и двама също се къпеха. — Но името е смешно.

Сигзил изсумтя.

— Аз лично винаги съм смятал Алеткар за смешно име. Предполагам, зависи от това къде си отраснал.

— Е, какво за Бабаб… — попита Моаш.

— Бабатарнам. Бях там веднъж с моя господар. Имат много особени дървета. Цялото растение — стволът и всичко — ляга на земята, когато дойде буря, все едно е на панти. Докато бяхме там, три пъти ме хвърляха в затвора. Бабатите са много придирчиви към това как говори човек. Господарят ми беше доста недоволен от сумата пари, която се наложи да плаща, за да ме освободи. Разбира се, мисля, че те се възползваха от всеки сгоден случай да арестуват един чужденец, понеже знаеха, че джобовете на господаря ми са дълбоки. — Сигзил се усмихна тъжно. — Веднъж беше по моя вина. Тамошните жени, разбирате ли, имат тези шарки от вените плитко под кожата. Някои посетители намират това за изнервящо, но според мен е красиво. Почти неустоимо…

Каладин се свъси. Не видя ли нещо такова в съня си?

— Споменах бабатите, понеже те има много странна система за управление. Вижте сега, властта се дава на старите. Колкото по-стар си, толкова повече власт притежаваш. Всеки има възможност да управлява, ако живее достатъчно дълго. Кралят се нарича Древнейшият.

— Звучи честно — рече Моаш и приседна до Сигзил под покрива. — По-добре, отколкото това кой да управлява да зависи от цвета на очите.

— Ах, да. Бабатите са твърде справедливи. Сега на власт е династията Монавака.

— Как можеш да имаш династия, ако избираш управляващите според възрастта? — попита Каладин.

— Много лесно. Като убиваш всеки, който стане достатъчно стар, за да оспори положението ти.

Каладин усети хлад.

— Правят това?

— Да, за съжаление. В Бабатарнам се шири недоволство. Когато отидохме там, беше опасно. Монаваките се грижат усърдно за това членовете на тяхното семейство да живеят най-дълго; от петдесет години никой освен Монавака не е ставал Древнейши. Всички останали или са убити, или са прогонени, или са паднали на бойното поле.

— Това е ужасно — рече Каладин.

— Съмнявам се, че са много хората, които не биха се съгласили с тебе. Но аз неслучайно споменавам тези ужаси. Разбирате ли, моят опит показва, че където и да отидеш, ще намериш някой, който злоупотребява с властта. — Сигзил вдигна рамене. — Цветът на очите не е толкова странен метод в сравнение с много от нещата, които съм виждал. Ако ти, Моаш, можеш да свалиш светлооките и да заемеш тяхното място, съмнявам се, че светът ще стане много по-различен. Злоупотребата ще продължи. Просто ще засяга други хора.

Каладин кимна бавно, ала Моаш тръсна глава.

— Не. Аз бих променил света, Сигзил. И възнамерявам да го сторя.

— А как по-точно ще направиш това? — попита развеселен Каладин.

— Дойдох в тази война, за да се сдобия с Вълшебен меч. Още смятам някак да постигна това. — Моаш се изчерви и се извърна.

— Дойде с предположението, че ще те направят копиеносец, нали? — попита Каладин.

Моаш се поколеба, сетне кимна.

— Някои от хората, които постъпиха заедно с мен, наистина станаха войници, ала повечето свършихме в мостовите отряди — той погледна Каладин и лицето му помръкна. — Тоя твой план по-добре да проработи, лордче. Последният път, когато избягах, ме биха. Казаха ми, че ако опитам пак, ще се сдобия с робско клеймо.

— Не съм обещавал, че ще проработи, Моаш. Ако имаш по-добра идея, сподели я, давай.

Моаш се позабави.

— Е, в случай, че наистина ни обучиш с копието, както обеща, то тогава, предполагам, няма да ми пука.

Каладин се озърна и предпазливо провери дали Газ или някой от другите мостове не е наблизо.

— Замълчи — промърмори Каладин. — Не говори за това извън пропастта.

Дъждът почти спря; скоро и облаците щяха да се разпръснат.

Моаш го изгледа гневно, но си замълча.

— Ти не мислиш, че наистина биха ти позволили да имаш Вълшебен меч, нали? — попита Сигзил.

— Всеки човек може да го спечели. Роб или свободен. Светлоок или тъмноок. Такъв е законът.

— Ако приемем, че го спазват — рече Каладин с въздишка.

— Все някак ще го направя — повтори Моаш. Той погледна встрани и видя как Скалата затваря бръснача и отрива дъждовната вода от голата си глава.

Рогоядецът отиде при тях.

— Чувал съм това място, за което разказа, Сигзил — рече той. — Бабатарнам. Братовчедът на братовчеда на братовчед ми едно време ходи там. Много вкусни охлюви се въдят при тях.

— Голямо разстояние за рогоядец — отбеляза Сигзил.

— Почти същото като за азиш — отговори Скалата. — Всъщност, много по-голямо, понеже имаш такива малки крачета!

Сигзил се начумери.

— Виждал съм преди такива като тебе — продължи Скалата.

— Какви? — попита Сигзил. — Азиши ли? Ние не сме такава рядкост.

— Не, не от твоята раса. От твоя тип. Как ги наричаха? Посещават разни места по света и разказват на другите какво са видели? Странопевец. Да, това е правилното име, нали?

Сигзил застина. После внезапно се изправи и с твърда крачка се отдалечи от казармата, без да погледне назад.

— Сега пък защо се държи така? — попита Скалата. — Аз не се срамувам, че съм готвач. Защо той се срамува, че е странопевец?

— Странопевец ли? — полюбопитства Каладин.

Скалата сви рамене.

— Не знам много. Странни хора. Казват, че трябва да идат във всяко кралство и да обясняват на тамошните хора за другите кралства. Нещо като разказвачи на приказки, само че се имат за много по-горни.

— Сигурно е някакъв господар у тях — рече Моаш. — Я как приказва. Чудя се как така се е озовал при нас, кремлингите.

— Ей — обади се Дуни и дойде при тях. — Какво сте направили на Сигзил? Обеща да ми разкаже за моята родина.

— Каква родина бе? Ти си от Алеткар — каза Моаш на младежа.

— Сигзил каза, че тия мои виолетови очи не са от Алеткар. Мисли, че би трябвало да имам веденска кръв.

— Не са ти виолетови очите — отвърна Моаш.

— Виолетови са си — каза Дуни. — Вижда се на ярка светлина. Само са много тъмни.

— Ха! — намеси се Скалата. — Ако си от Веденар, значи сме братовчеди! Планините са близо до Веденар. Понякога тамошните хора имат прилична червена коса като нас!

— Радвай се, че някой не е решил, че очите ти са червени, Дуни — рече Каладин. — Моаш, Скала, вървете да съберете групите си и предайте на Тефт и Белязания. Искам хората да промажат елеците и сандалите си против влагата.

Мъжете въздъхнаха, но направиха каквото им се каза. Армията ги снабдяваше със смазка. Мостовите бяха лесно заменими, обаче свястната свинска кожа и металът за катарамите бяха скъпи.

Докато хората се събираха за работа, слънцето проби облаците. Топлината беше приятна за мократа от дъжда кожа на Каладин. Имаше нещо живително в студа на бурята, последван от слънцето. Ситните скални пъпки по сградата се отваряха и жадно поглъщаха влажния въздух. Трябваше да се изчистят. Скалните пъпки разяждаха камъка на постройките и правеха дупчици и пукнатинки.

Тези тук бяха наситено червени. Днес беше чачел, третият ден от седмицата. На робските тържища щяха да изкарат нова стока. Ще рече, нови мостови. Отрядът на Каладин се намираше в сериозна опасност. Йейк беше ударен със стрела в предмишницата при последния пробег, а Делп беше поразен в шията. Каладин не можа да направи нищо за него. След тази загуба и с ранения Йейк в отряда имаше само двадесет и осем работоспособни мъже.

Както очакваше, след като хората му прекараха близо час в обичайните си сутрешни занимания — оправяне на екипировката, промазване на моста, търчане на Лопен и Дабид да донесат тенджерата със сутрешната каша в двора — Каладин съгледа войници. След тях към дърводелския двор се тътреха в редица мърляви мъже. Каладин махна на Тефт и двамата отидоха да пресрещнат Газ.

— Преди да ми се развикаш — подхвана сержантът, когато Каладин се приближи, — разбери, че не мога да променя нищо тук.

— Ти си сержант на мостовете — отговори Каладин. Тефт пристъпи до него. Той не се беше обръснал, но почна да поддържа късата си сива брада спретнато подрязана.

— Аха — рече Газ, — обаче сега аз не разпределям хората. Сиятелната Хашал иска лично да прави това. От името на съпруга си, разбира се.

Каладин скръцна със зъби. Тя щеше да лиши Мост Четири от хора.

— Значи не получаваме нищо.

— Не казах това — отговори Газ и запрати черна храчка настрани. — Даде ви един.

Все е нещо, помисли Каладин. В новата група имаше поне сто човека.

— Кой е? Дано е достатъчно висок да носи моста.

— О, достатъчно висок е — рече сержантът и махна на неколцина роби да се поместят. — И е добър работник. — Мъжете се потътриха настрани и зад тях се видя един човек. Беше малко по-нисък от средното, но достатъчно висок за носене на мост.

Но кожата му беше с черна и червена шарка.

— Парш? — попита Каладин. До него Тефт тихо изруга.

— Защо не? Те са отлични роби. Никога не отговарят.

— Но ние сме във война с тях! — възкликна Тефт.

— Ние сме във война с едно чудновато племе. Онези там на Пустите равнини са съвсем различни от хората, дето работят за нас.

Това поне беше вярно. Във военния лагер имаше много парши и — въпреки шарките по кожата — приликите между тях и паршендските воини бяха малко. Например, никой от паршите нямаше онези подобни на броня черупки, израсли върху кожата. Каладин огледа набития плешив мъж. Паршът се беше втренчил в земята; беше само по набедреник. В него имаше нещо яко. Пръстите му бяха по-дебели от човешките, ръцете му — по-масивни, бедрата му по-широки.

— Питомен е — каза Газ. — Няма защо да се тревожиш.

— Мислех, че паршите са прекалено ценни, та да ги ползват за мостовете — отговори Каладин.

— Това е просто един експеримент — уточни Газ. — Сиятелната Хашал държи да знае с какви възможности разполага. Напоследък стана трудно да се намират достатъчно мостови и паршите биха помогнали да се попълнят празните места.

— Това е глупост, Газ — намеси се Тефт. — Не ме интересува дали е „питомен“ или не. Да искате от него да носи моста срещу съплеменниците си е чиста идиотщина. Ами ако ни предаде?

Газ сви рамене.

— Ще видим дали това ще стане.

— Но…

— Остави, Тефт — рече Каладин. — Ти, парш, ела с мен. — Обърна се и заслиза по хълма. Паршът покорно го последва. Тефт изруга и също тръгна.

— Какъв номер се мъчат да ни извъртят според теб? — попита той.

— Предполагам, че е каквото Газ каза. Пробват дали могат да се доверят на паршите да носят мост. Може би той ще изпълнява каквото му се нареди. Или пък ще откаже да бяга с моста. Или ще опита да ни убие. Каквото и да стане, тя печели.

— В името на диханието на Келек — прокле Тефт. — Положението ни е по-мрачно от стомаха на рогоядец. Тя ще ни изтреби, Каладин.

— Знам. — Той погледна парша през рамо. Беше малко по-висок от другите, лицето му беше малко по-широко, но на Каладин всички парши му се виждаха еднакви.

Когато Каладин се върна, мъжете от Мост Четири се бяха строили. Гледаха приближаващия парш изненадано и невярващо. Каладин спря пред тях, Тефт застана до него, а паршът беше отзад. Каладин изтръпваше от това той да стои зад гърба му. Небрежно се помести встрани. Паршът просто си стоеше, свел поглед, с отпуснати рамене.

Каладин погледна хората. Те бяха отгатнали какво става и се настройваха враждебно.

Отче на Бурята, рече си Каладин. В този свят има нещо по-долно от мостовия. Това е паршът-мостови. Паршите може и да бяха по-скъпи от повечето роби, но така беше и с чулите. Всъщност сравнението беше уместно, понеже караха паршите да работят като добитък.

Като видя как реагират мъжете от отряда, Каладин съжали създанието. И затова се ядоса на себе си. Винаги ли трябваше да реагира така? Този парш беше опасен, разсейваше хората, не можеха да разчитат на него.

Слабост.

Превръщай слабостта в предимство винаги, когато можеш. Така казваше един мъж, който се грижеше единствено за собствената си кожа.

Проклятие, помисли Каладин. Какъв глупак съм. Кръгъл тъп идиот. Не е същото. Изобщо не е същото.

— Парш, имаш ли име? — попита той.

Паршът поклати глава. Те рядко говореха. Можеха, но трябваше да ги подтикнеш.

— Е, трябва все някак да се обръщаме към теб — продължи Каладин. — Какво ще кажеш за името Шен?

Мъжът сви рамене.

— Добре тогава. — Каладин се обърна към отряда. — Това е Шен. Сега той е един от нас.

— Един парш? — попита изтегнатият край казармата Лопен. — Не ми харесва той, ганчо. Виж само как ме зяпа.

— Ще ни убие, докато спим — додаде Моаш.

— Не, това е добре — рече Белязаният. — Може просто да го сложим да тича отпред. Ще отнесе стрелата вместо някой от нас.

Сил кацна на рамото на Каладин и сведе поглед към парша. Очите й бяха тъжни.

Ако свалите светлооките и поемете властта, ще продължават да се случват злини. Просто ще се случват на други хора.

Но това е един парш.

Прави каквото можеш, за да оцелееш…

— Не — отсече Каладин. — Шен вече е един от нас. Не ме интересува какъв е бил преди. Както не ме интересува какъв е бил всеки друг от вас. Ние сме Мост Четири. Той също.

— Ама… — подзе Белязаният.

— Не — повтори Каладин. — Няма да се отнасяме с него така, както светлооките се отнасят с нас, Белязан. Там е цялата работа. Скала, намери му елек и сандали.

Мостовите се разотидоха. Остана само Тефт.

— Какво за… нашите планове? — попита той тихо.

— Продължаваме — отговори Каладин.

Това явно притесняваше Тефт.

— Какво ще направи той, Тефт? Ще ни издаде ли? Не съм чувал някой парш да каже повече от една дума наведнъж. Съмнявам се, че може да действа като шпионин.

— Не знам — измърмори Тефт. — Обаче те никога не са ми харесвали. Като че ли са способни да разговарят помежду си, без да издадат и звук. Не ми харесва как изглеждат.

— Тефт — отговори Каладин прямо, — ако отхвърляхме мостовите заради вида им, трябваше да те изритаме още преди седмици заради физиономията.

Тефт изръмжа. После се усмихна.

— Какво? — попита Каладин.

— Нищо. Просто… за миг ми напомни за едни по-добри дни. Преди тази буря да се стовари върху мен. Разбираш какви са шансовете ни, нали? Да се освободим с бой, да избягаме от човек като Садеас?

Каладин сериозно кимна.

— Хубаво — рече Тефт. — Е, понеже не си склонен да го направиш, аз ще държа под око нашето приятелче „Шен“. След като му попреча да забие нож в гърба ти, ще можеш да ми поблагодариш.

— Не мисля, че трябва да се тревожим.

— Ти си млад. Аз съм стар.

— И допускаш, че това те прави по-мъдър?

— Проклятие, не. Това доказва единствено, че имам повече опит в това да оставам жив. Ще го наблюдавам. Ти трябва да обучаваш останалите от тая жалка пасмина да… — Той млъкна и се озърна. — Да не се препъват в собствените си крака в мига, когато някой ги заплаши. Разбрано?

Каладин кимна. Звучеше като нещо, което някой от старите му сержанти би казал. Тефт държеше да не говори за миналото си, но той никога не изглеждаше така смазан, както повечето от останалите.

— Добре — отговори Каладин, — имай грижата да си оправят екипировката.

— Ти какво ще правиш.

— Ще вървя и ще мисля.

* * *

Час по-късно Каладин още бродеше из военния лагер на Садеас. Скоро трябваше да се върне в дърводелския двор; хората му отново трябваше да слязат в пропастите и получиха само няколко свободни часа да се погрижат за екипировката си.

Когато беше момче, не можеше да разбере защо баща му често излизаше да се разходи, за да помисли. Колкото повече остаряваше, толкова по-често откриваше, че подражава на бащините привички. Ходенето, движението правеше нещо с ума му. Непрестанното минаване край палатките, редуването на цветовете, суетящите се хора — това му създаваше усещането за промяна и караше мислите му също да поискат да се движат.

Не се презастраховай, когато правиш облози с живота, Каладин, винаги казваше Дурк. Не залагай един чип, когато джобът ти е пълен с марки. Или заложи всичко, или стани и си тръгни.

Сил танцуваше пред него, скачаше от рамо на рамо из претъпканата улица. От време на време се настаняваше на главата на някой, който вървеше в обратната посока, и седеше там с кръстосани крака, докато човекът се размине с Каладин. Всичките му сфери бяха на масата. Решил беше да помогне на мостовите. Но нещо не му даваше мира, една тревожност, която не можеше да обясни.

— Виждаш ми се угрижен — каза Сил и кацна на рамото му. Имаше кепе и жакет освен обичайната си рокля, като че подражаваше на бакалите наоколо. Подминаха аптеката. Каладин едва си направи труда да погледне нататък. Нямаше сок от кратункова билка за продан. Скоро запасите му щяха да се изчерпят.

Казал беше на хората си, че ще ги обучи да се бият, ала това щеше да отнеме време. А когато се обучеха, как щяха да изнесат копията от пропастите, за да ги ползват при бягството? Трудно щеше да е да ги промъкнат, предвид това как ги претърсваха. Можеха просто да започнат боя при самото претърсване, но това щеше да вдигне целия лагер под тревога.

Проблеми, проблеми. Колкото повече разсъждаваше, толкова по-неизпълнима му се виждаше задачата.

Направи път на група войници в тъмнозелени куртки. Кафевите им очи показваха, че са обикновени граждани, но белите възли на раменете сочеха, че са офицери. Взводни командири и сержанти.

— Каладин? — обади се Сил.

— Измъкването на мостовите е най-тежката задача, пред която съм се изправял. Много по-трудна от опитите ми за бягство като роб. Пък и всички тези опити се провалиха. Не спирам да се питам дали не се готвя за ново бедствие.

— Този път ще е различно, Каладин — отговори Сил. — Чувствам го.

— Прозвуча ми като нещо, което Тиен би казал. Неговата смърт доказва, че думите не променят нещата, Сил. И преди да попиташ, не потъвам отново в отчаяние. Но не мога да пренебрегна нещата, които ми се случиха. Започна с Тиен. Оттогава, всеки път, когато целенасочено избера хора, които да защитавам, те накрая умират. Всеки път. Това е достатъчно да ме накара да се запитам дали самият Всемогъщ не ме мрази.

Тя се намуси.

— Мисля, че проявяваш глупост. Освен това, ако не друго, той би мразил хората, които са умрели, не теб. Ти си останал жив.

— Предполагам, че е голяма самовлюбеност да изкарвам, че всичко това е заради мен. Но, Сил, аз оцелявам всеки път, когато почти никой друг не оцелява. Отново и отново. Старият отряд копиеносци, първият мостови отряд, множеството роби, на които опитах да помогна да избягат. Има модел. Все по-трудно ми е да не му обръщам внимание.

— Може би Всемогъщият те пази — отговори Сил.

Каладин спря насред улицата; един войник изруга и го бутна настрани. Нещо в целия разговор не беше както трябва. Каладин се премести до някакво буре за вода между яките каменни стени на две продавници.

— Сил, ти спомена Всемогъщия.

— Ти първи го спомена.

— Засега остави това. Вярваш ли във Всемогъщия? Знаеш ли дали наистина съществува?

Сил вирна глава.

— Не знам. Хм. Е, аз не знам много неща. Но би трябвало да знам това. Може би?

Изглеждаше много объркана.

— Не съм сигурен дали вярвам — каза Каладин, докато гледаше към улицата. — Майка ми вярваше, а баща ми винаги говореше с благоговение за Вестителите. Смятам, че и той вярваше, но може би просто заради лечителските традиции, за които се твърди, че са дошли от Вестителите. Ардентите не обръщат внимание на мостовите. Когато бях в армията на Амарам, те посещаваха войниците, но не съм виждал нито един от тях в дърводелския двор. Не съм мислил много за това. Вярата май не помогна на ни един войник.

— Значи, ако не вярваш, няма причина да смяташ, че Всемогъщият те мрази.

— Но ако — продължи Каладин — няма Всемогъщ, може би има нещо друго. Не знам. Много от познатите ми войници бяха суеверни. Говореха за неща като Старата магия и Нощната пазителка, които можели да докарат лош късмет на човек. Присмивах им се. Но докога мога да отхвърлям тази възможност? Ами ако всички провали могат да се обяснят с нещо подобно?

Сил изглеждаше притеснена. Кепето и жакетът й се превърнаха в мъгла, а тя се обгърна с ръце, сякаш думите му я смразиха.

Злото властва…

— Сил — запита той намръщено, замислен за странния си сън. — Чувала ли си някога за нещо, наречено Зло? Нямам предвид чувството, а… някаква личност или нещо, наречено така.

Тя внезапно изсъска. Звукът беше див и тревожен. Отлетя със свистене от рамото му като ивица светлина и се настани под стряхата на съседната сграда. Той примигна.

— Сил? — Викът му привлече вниманието на две минаващи перачки. Духчето не се върна. Каладин кръстоса ръце. Тази дума я прогони. Защо?

Порой шумни ругатни прекъсна мисълта му. Каладин се обърна и видя как някакъв мъж изскача от гиздавата каменна сграда оттатък улицата и бута пред себе си полугола жена. Очите на мъжа бяха сини. Тъмнозелената му куртка, преметната през ръката, имаше червени възли на рамото. Светлоок офицер, не твърде високопоставен. Може би седми дан.

Недооблечената жена падна на земята. Придържаше разкопчаната предница на роклята към гърдите си и плачеше. Дългата й черна коса не беше вдигната, а я придържаха две червени панделки. Роклята й бе като на светлооките жени, но и двата ръкава бяха къси и скритата ръка се виждаше. Куртизанка.

Офицерът продължи да ругае, докато навличаше куртката си. Не я закопча. Приближи до жената и я ритна в корема. Никой от минувачите не спря; повечето хора бързаха по пътя си със сведени глави.

Каладин изръмжа, изскочи на улицата и си проправи път през група войници. После спря. От тълпата излязоха трима мъже в синьо и целенасочено застанаха между падналата на земята жена и офицера в зелено. Само един от тримата беше светлоок, ако се съди по възлите на дрехата му. Златни. Наистина високопоставен мъж, втори или трети дан. Явно не бяха от армията на Садеас, не и с такива добре изгладени дрехи.

Офицерът на Садеас се поколеба. Синият офицер положи ръка на ефеса на меча си. Двамата други държаха отлични алебарди с лъскави полукръгли остриета.

Групичка войници в зелено излязоха от тълпата и се заеха да обкръжават сините. Атмосферата стана напрегната и Каладин забеляза, че улицата — оживена допреди малко — бързо се опразва. Той остана практически сам, единственият, който гледаше тримата мъже в синьо, вече обкръжени от седмина в зелено. Жената все още беше на земята и подсмърчаше. Примъкна се по-близо до облечения в синьо офицер.

Мъжът, който я беше изритал — грубиян с дебели вежди и чорлава черна коса — започна да закопчава дясната страна на куртката си.

— Не ви е тук мястото, приятели. Изглежда сте се заблудили и сте влезли в неправилния лагер.

— Имаме законна работа тук — отговори синият офицер. Имаше светла златиста коса, изпъстрена с алетско черно, и хубаво лице. Протегна ръка напред, като че искаше да я подаде на човека на Садеас. — Хайде стига — рече той дружелюбно, — какъвто и да е Вашият проблем с тази жена, сигурен съм, че може да се разреши без гняв или насилие.

Каладин се върна под стряхата, където Сил се беше скрила.

— Тя е блудница — заяви офицерът на Садеас.

— Мога да забележа — отговори мъжът в синьо. Остана с протегната ръка.

Офицерът в зелено плю върху нея.

— Разбирам — рече русият мъж. Той отдръпна ръката си, във въздуха се видяха усукващи се ивици мъгла, а когато вдигна ръце в отбранителна поза, мъглата се събра в тях. Появи се грамаден меч, колкото човешки ръст.

От него покапа вода, кондензирана по студеното бляскаво острие. Беше красив, дълъг и извит, острието му — усукано като змиорка и извито на върха. По гърба имаше фини зъбци, подобни на кристал.

Офицерът на Садеас с олюляване се отдръпна и падна пребледнял. Войниците в зелено се пръснаха. Офицерът ги наруга — по-злобна псувня Каладин не беше чувал — но никой не се върна да помогне. Метна последен гневен поглед и се запрепъва обратно по стълбите.

Вратата се затръшна и улицата остана странно тиха. Останаха само Каладин, войниците в синьо и куртизанката. Броненосецът хвърли един поглед на Каладин, но явно не видя заплаха. Заби Меча си в камъните; Острието потъна с лекота и остана с ефеса към небето.

После младият Броненосец подаде ръка на падналата куртизанка.

— Просто от любопитство — какво му направи?

Жената колебливо пое подадената ръка и остави офицерът да я изправи.

— Отказа да си плати. Заяви, че при неговата репутация за мен било удоволствие. — Тя се намръщи. — Ритна ме за първи път, когато изкоментирах „репутацията“ му. Тя явно се отнасяше до нещо различно от онова, с което той мислеше, че е известен.

Сиятелният господар се ухили.

— Предлагам отсега нататък да настояваш първо да ти плащат. Ще те придружим до границата. Съветвам те да не се връщаш в лагера на Садеас известно време.

Жената кимна и притисна предницата на роклята към гърдите си. Скритата й ръка още беше гола. Тънка, с жълтеникава кожа и дълги деликатни пръсти. Каладин се улови, че зяпа и се изчервява. Тя се приближи към Сиятелния господар, а другарите му наблюдаваха улицата в двете посоки с готови алебарди. Дори с разбъркана коса и размазан грим бе много хубава.

— Благодаря, Сиятелни господарю. Вероятно бих могла да Ви заинтригувам? Няма да искам заплащане.

Младият господар попривдигна вежда.

— Изкушаващо, обаче баща ми ще ме убие. Прихванало го е нещо за старите маниери.

— Жалко — отвърна жената, отдръпна се от него и неловко покри гърдите си, докато пъхаше ръка в ръкава. Извади ръкавица за скритата ръка. — Баща Ви значи е доста превзет?

— Може и така да се каже — отговори господарят и се обърна към Каладин. — Ей, момче.

Момче ли? Та господарчето не изглеждаше с повече от няколко години по-възрастно от Каладин.

— Бягай да отнесеш съобщение на Сиятелния господар Рерал Макорам — рече Броненосецът и хвърли нещо на улицата. Сфера. Проблесна на слънчевата светлина, преди Каладин да я улови. — Той е от Шести батальон. Предай, че Адолин Колин няма да успее за днешната среща. Ще му изпратя вест за нова среща.

Каладин погледна сферата. Изумруден чип. Повече от заплатата му за две седмици. Вдигна поглед; младият господар и хората му вече се оттегляха, следвани от куртизанката.

— Ти се завтече да й помогнеш — чу се глас. Сил се спусна и кацна на рамото му. — Много благородно от твоя страна.

— Онези отидоха първи — отговори Каладин. А единият беше светлоок, не по-малко. Какво го засягаше това?

— Все пак опита да помогнеш.

— Глупаво беше. Какво щях да направя? Да преборя светлоок? Така половината войници от лагера щяха да ми се нахвърлят, а уличницата щяха да я набият още, задето е предизвикала свадата. Моите усилия щяха да причинят смъртта й.

Каладин се умълча. Тези думи много приличаха на нещата, които говореше по-рано.

Не можеше да престане да мисли, че е прокълнат, или има лош късмет, или каквото и да е. Суеверието не беше помогнало никому. Но той трябваше да признае, че повторението е обезпокоително. Ако действаше като досега, как би могъл да очаква различен резултат? Трябваше да опита нещо ново. Някаква промяна. А за това трябваше повече мислене.

Каладин тръгна да се връща в дърводелския двор.

— Няма ли да изпълниш заръката на Сиятелния господар? — попита Сил. Нямаше следи от внезапната й уплаха; явно искаше да се престори, че това не се е случило.

— При такова отношение към мен? — тросна се Каладин.

— Не беше чак толкова зле.

— Няма да им се кланям. Вече не търча да изпълнявам прищевките им, само защото очакват това от мен. Ако толкова се вълнуваше от съобщението, щеше да изчака да се увери, че приемам.

— Ти взе неговата сфера.

— Спечелена с пот от тъмнооките, които работят за него.

Сил позамълча.

— Плаша се от това колко мрачен ставаш, когато говориш за тях. Когато мислиш за светлооките, не си ти.

Каладин не отговори, просто продължи да върви. Нищо не дължеше на Сиятелния господар, пък и имаше заповед да се върне в дърводелския двор.

Но господарят наистина защити жената.

Не, твърдо си рече Каладин. Само искаше да постави офицера на Садеас в неудобно положение. Всеки знае, че между лагерите има напрежение.

Само това си позволи да помисли по въпроса.