Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (68)

45
Море на сенките

„Йелиг-нар, наречен Омразният вятър, беше онзи, който можеше да говори като човек, макар гласът му често да бе придружаван от воплите на погълнатите от него!“

Несътворените очевидно са фолклорна измислица. Любопитното е, че повечето от тях не се приемат за индивиди, а за олицетворение на някаква разрушителна сила. Този цитат е от Траксил, стих 33, и се смята за първичен източник, но аз се съмнявам в неговата автентичност.

Бяха странно приветлива група, тези диви парши, прочете Шалан. Отново от разказа на крал Гавилар, записан година преди убийството му. Вече бяха минали пет месеца от първата ни среща. Далинар продължава да ме притиска да се върнем в родината и настоява, че експедицията се е проточила твърде дълго.

Паршите обещават, че ще ме заведат на лов за звяр, който те наричат уло мас вара, преведено от моите учени приблизително като „Чудовище от пропастите“. Ако описанията им са точни, тези създания имат огромни скъпоценни ядра, а от някоя глава на такъв звяр ще излезе наистина впечатляващ трофей. Паршите, освен това, говорят за своите страховити богове и ние смятаме, че може би това се отнася до няколко особено едри пропастни чудовища.

За наше изумление, при тези парши откриваме религия. Умножаващите се доказателства за развито общество при паршите — с цивилизация, култура и уникален език — са удивителни. Моите бурегадатели започнаха да наричат тези хора „Паршенди“. Очевидно тази група е много различна от нашите обикновени парши слуги и може дори да не е от същата раса, въпреки шарките по кожата. Може би са далечни братовчеди, толкова различни от обикновените парши, колкото алетският брадвохрът е различен от селайския.

Паршендите са виждали нашите слуги и са объркани от тях. „Къде им е музиката?“, често ме пита Кладе. Не знам какво има предвид. Но нашите слуги въобще не реагират на паршендите и не проявяват интерес към това да им подражават. Успокоително е.

Въпросът за музиката може би има нещо общо с тананикането и припяването, което е често при паршендите. Притежават вродена способност да музицират заедно. Кълна се, че веднъж оставих един паршенд да си припява и минах край друг, на такова разстояние, че не би могъл да го чуе, но вторият пееше съвсем същата песен — удивително близка до първата като темпо, тоналност и рими.

Предпочитаният им инструмент е барабанът. Барабаните им са грубо изработени, с отпечатъци от ръце отстрани. Те подхождат на простите им сгради от крем и камък. Строят ги в прилични на кратери скални образувания тук, в покрайнините на Пустите равнини. Питам Кладе дали не се тревожат за бурите, но той само се смее. „Защо да се тревожим? Ако вятърът ги събори, можем да ги построим наново, нали?“

От другата страна на нишата книгата на Ясна прошумоля, когато тя отгърна страницата. Шалан остави своя том настрани и прегледа книгите на писалището. Засега обучението й по философия беше привършило и тя се беше върнала към проучването на убийството на крал Гавилар.

Измъкна едно малко томче от дъното на купчината — разказ, продиктуван от бурегадателя Матаин, един от учените, придружавали краля. Шалан разлисти книгата, търсейки един определен пасаж. Това беше описание на първата група паршендски ловци, на които се натъкнала експедицията.

Това се случи, след като се разположихме до една дълбока река в гъсто залесен район. Беше идеално място за траен лагер, тъй като гъстите лешникови дървета биха предоставили защита срещу бурните ветрове, а речното корито би премахнало опасността от наводнение. Негово величество мъдро възприе моя съвет и изпрати съгледвачи нагоре и надолу по течението.

Съгледваческият отряд на върховния принц Далинар първи срещна странните, неопитомени парши. Когато принцът се върна в лагера със своя разказ, аз — подобно на мнозина други — отказах да повярвам на твърденията му. Със сигурност Сиятелният господар Далинар просто се беше натъкнал на паршите, слуги в друга експедиция като нашата.

Когато посетиха лагера ни на другия ден, повече не можехме да отричаме съществуването им. Бяха десетима — със сигурност бяха парши, но по-едри от познатите ни. Кожата на някои беше с черно-червена шарка, а на други — с бяло-червена, която е по-разпространена в Алеткар. Носеха великолепни оръжия, в бляскавата стомана бяха гравирани сложни украси, ала дрехите им бяха прости, от нарбиново платно.

Не след дълго Негово величество беше очарован от тези странни парши и настоя да започна да изучавам техния език и общество. Ще призная, че първоначалното ми намерение беше да ги разоблича като някакви измамници. Колкото повече научавахме обаче, толкова по-ясно си давах сметка колко погрешна е била първоначалната ми преценка.

Шалан умислено потупа страницата. После измъкна дебел том, озаглавен Крал Гавилар Колин. Биография, издадена от вдовицата на Гавилар, Навани, преди две години. Шалан потърси определено място в разказа.

Моят съпруг беше отличен крал — вдъхновяващ водач, нямаше равен в дуелите, гений в тактиката на бойното поле. Но нямаше и един учен пръст на лявата ръка. Никога не прояви интерес към проследяването на бурите, от разговорите за науки му доскучаваше и не обръщаше внимание на фабриалите, освен ако от тях нямаше видима полза в сражение. Съответстваше на класическия мъжки идеал.

— Защо толкова се е интересувал от тях? — попита на глас Шалан.

— Хммм? — обади се Ясна.

— Крал Гавилар — уточни Шалан. — В биографията майка Ви настоява, че той не е бил учен.

— Вярно.

— Но се е интересувал от паршендите. Дори преди да е имал възможността да разбере за техните Вълшебни мечове. Според разказа на Матаин, той е искал да знае за техния език, общество и музика. Дали това не е просто разкрасяване на разказа, целящо да покаже на бъдещите читатели Гавилар като по-учен?

— Не — отговори Ясна и сведе книгата си. — Колкото повече стоеше в Ничиите хълмове, толкова повече беше привлечен от паршендите.

— Значи има несъответствие. Защо човек без интерес към проучванията изведнъж е толкова обсебен от тях?

— Да. Това учудваше и мен. Но хората понякога се променят. Когато се връщаше, неговият интерес ме насърчаваше; прекарахме много вечери в разговори за неговите открития. Това бяха едни от редките случаи, когато съм се чувствала свързана с баща ми.

Шалан прехапа устни.

— Ясна — рече тя накрая, — защо ми дадохте да проучвам това събитие? Вие сте го преживели; вече знаете всичко, което аз „откривам“.

— Намирам, че един свеж поглед може да е от полза — Ясна я погледна над книгата. — Намерението ми не е Вие да откривате определени отговори. Надявам се да забележите подробности, които аз съм пропуснала. Вие започвате да виждате как личността на баща ми се е променяла през тези месеци, а това значи, че ровите надълбоко. Вярвате или не, малцина забелязаха несъответствието, което Вие изтъкнахте току-що. Макар че много хора осъзнаха по-късните промени у него, след като се върна у дома в Колинар.

— Дори и така се чувствам малко странно да проучвам това събитие. Може би все още ми влияе разбирането на моите учители, че само класиците са подходящо поле за изучаване от млади дами.

— Класиците имат своето място и понякога ще Ви препращам към тях, както направих и с изучаването на морала. Но намерението ми е това да са допълнения към текущите Ви изследвания. Те трябва да са в основата, а не разни отдавна загубени исторически главоблъсканици.

Шалан кимна.

— Обаче, Ясна, не сте ли Вие самата историк? Не са ли тези отдавна загубени исторически главоблъсканици сърцевината на Вашата работа?

— Аз съм вериститалианка — отвърна Ясна. — Ние търсим отговори в миналото, възстановяваме онова, което действително се е случило. За много хора писането на история няма общо с истината, а цели да покаже най-ласкателна картина на тях самите и на техните подбуди. С моите посестрими подбираме проблеми, които според нас са неразбрани или зле изтълкувани. Проучвайки ги, ние се надяваме да разберем по-добре настоящето.

Защо тогава прекарвате толкова време в изучаване на народни приказки и търсене на зли духове? Не, Ясна търсеше нещо истинско. Нещо толкова важно, че я беше откъснало от Пустите равнини и войната за възмездяване на убийството на нейния баща. Имаше намерение да прави нещо с тези народни приказки и работата на Шалан по някакъв начин беше свързана с тях.

Това вълнуваше Шалан. Искаше да прави такива неща още от дете, когато се ровеше в малкото книги на баща си, ядосана, че той е прогонил поредния учител. Тук, с Ясна, Шалан беше част от нещо. А доколкото познаваше принцесата, това беше нещо голямо.

Ала корабът на Тозбек пристига утре сутрин, каза си Шалан. Ще замина.

Трябва да започна да се оплаквам. Трябва да убедя Ясна, че всичко това се е оказало много по-трудно, отколкото съм очаквала, така че да не остане изненадана от отпътуването ми. Трябва да плача, да се пречупя, да се предам. Трябва да…

— Какво е Уритиру? — откри, че пита тя.

За нейна изненада Ясна отговори незабавно.

— За Уритиру казват, че е бил център на Сребърните кралства, град с десет трона, по един за всеки крал. Той бил най-великолепният, най-изумителният, най-важният град в целия свят.

— Наистина ли? Защо не съм го чувала по-рано?

— Защото е бил изоставен още преди Загубените Сияйни да се обърнат срещу човешкия род. Повечето учени го смятат просто за мит. Ардентите отказват да говорят за Уритиру заради връзката му със Сияйните и оттук — с първия голям провал на воринизма. Много от известното ни за града е от фрагменти от изгубени съчинения, цитирани от класическите учени. А доста от класическите произведения на свой ред са запазени само частично. Всъщност, единственият пълен текст от ранните години е Пътят на кралете, и то само благодарение на усилията на Ванриал.

Шалан бавно кимна.

— Ако някъде се крият руините на великолепен древен град, то Натанатан — неизследван, обрасъл с гори, див — би бил естественото място, където да се намерят.

— Уритиру не е в Натанатан — отговори с усмивка Ясна. — Но предположението е добро, Шалан. Връщайте се към Вашата работа.

— Оръжията — каза Шалан.

Ясна вдигна вежда.

— Паршендите. Носели са прекрасни оръжия от отлична гравирана стомана. А същевременно са ползвали кожени тъпани с груби шарки отстрани и са живели в колиби от камък и крем. Не намирате ли, че няма съответствие?

— Да, определено бих нарекла това странно.

— Тогава…

— Уверявам Ви, Шалан, градът не е там.

— Но Вие се интересувате от Пустите равнини. Разговаряхте за тях със Сиятелния господар Далинар по далекосъобщителя.

— Така е.

— Какво са представлявали Пустоносните? — Сега, когато Ясна наистина отговаряше, може би щеше да каже. — Какво са били те наистина?

Ясна я проучи с любопитство.

— Никой не знае със сигурност. Повечето учени смятат и тях, като Уритиру, просто за мит. Докато богословите ги възприемат като двойници на Всемогъщия — чудовища, които живеят в сърцата на хората, както Всемогъщият някога е живял там.

— Но…

— Върнете се към проучванията си, дете — рече Ясна и вдигна книгата си. — Може би ще поговорим за тях някой друг път.

Прозвуча някак окончателно. Шалан прехапа устни, за да не каже нещо грубо, само за да накара Ясна пак да говори. Тя не ми вярва, помисли Шалан. Може би с добро основание. Тръгваш си, повтори си тя. Утре. Отплаваш далеч от това.

Но това означаваше, че й остава само един ден. Един ден във величествения Паланеум. Един ден с всички тези книги, могъщество и познание.

— Трябва ми екземпляр от биографията на Вашия баща от Тифандор — каза Шалан, проверявайки книгите. — Непрестанно срещам препратки към нея.

— Намира се на някое от долните нива — разсеяно отговори Ясна. — Може би ще успея да изровя индекса.

— Няма нужда — рече Шалан и се изправи. — Ще го проверя. Трябва да се поупражнявам.

— Както искате.

Шалан се усмихна. Тя знаеше точно къде се намира книгата, но мнимото търсене щеше да й даде време далеч от Ясна. А през това време щеше да види какво може да открие сама за Пустоносните.

* * *

Два часа по-късно Шалан седеше край претрупана маса в дъното на стая на едно от долните нива на Паланеума. Фенерът й със сфери хвърляше светлина върху камара набързо събрани томове. Не се оказаха особено полезни.

Като че всеки знаеше по нещо за Пустоносните. Хората в селските райони говореха за тях като за тайнствени създания, които излизат нощем, крадат от хората без късмет и наказват глупавите. Тези Пустоносни изглеждаха по-скоро пакостливи, отколкото зли. Но я имаше и старата история за Пустоносния, който приемал образа на своенравен пътник и след като бил приет от някой си любезен производител на талев, изклал цялото семейство, изпил кръвта им и написал с черен въглен по стените разни безсмислени символи.

Повечето граждани обаче възприемали Пустоносните като зли духове, които бродят в нощта, нахлуват в сърцата на хората и ги карат да вършат ужасни неща. Когато някой добър човек се ядосал, то това било работа на Пустоносен.

Учените се присмивали на всички тези идеи. Същинските исторически свидетелства — тези, които тя успя да намери бързо — бяха противоречиви. Бяха ли Пустоносните обитатели на Преизподнята? Ако е така, празна ли е Преизподнята сега, когато Пустоносните са превзели Селенията на покоя и са прогонили човеците на Рошар?

Трябваше да знам, че ще ми е трудно да намеря нещо солидно, рече си Шалан и се облегна в стола. Ясна проучва това от месеци, може би от години. Какво очаквах да открия за няколко часа?

Всъщност това проучване помогна само за увеличаване на объркването й. Какви блуждаещи ветрове бяха довели Ясна до това изследване? Беше безсмислено. Да изучаваш Пустоносните беше като да се мъчиш да определиш дали духчетата на смъртта съществуват или не. Какъв смисъл?

Поклати глава и струпа книгите си. Ардентите щяха да ги върнат по местата им вместо нея. Трябваше да вземе тифандоровата биография и да се върне на балкончето. Изправи се и тръгна към изхода с фенера в свободната ръка. Не беше довела парш, понеже смяташе да върне горе само една книга. Когато стигна до изхода, забеляза, че още една светлина се приближава на балкончето. Току преди да излезе, на прага стъпи някой с високо вдигнат гранатов фенер.

— Кабсал? — попита Шалан, изненадана да види младежкото му лице, обагрено във виолетово от светлината.

— Шалан? — отвърна той и погледна индекса над входа. — Какво правите тук? Ясна каза, че търсите Тифандор.

— Аз… се обърках.

Той попривдигна вежда.

— Слаба лъжа?

— Ужасно слаба — рече той. — Намирате се на два етажа и около хиляда номера от индекса разстояние от Тифандор. Като не Ви открих долу, накарах носачите да ме качат, където са оставили Вас и те ме доведоха тук.

— Учението при Ясна може да е изтощително — заяви Шалан. — Затова понякога намирам тихо ъгълче да си почина и да си събера ума. Само през това време оставам сама.

Кабсал кимна умислено.

— По-добре ли беше?

— Не твърде. Взехте си почивка, но за два часа? Освен това помня, че ми казахте, че учението при Ясна не е чак толкова ужасно.

— Тя би ми повярвала. Смята, че е много по-взискателна, отколкото всъщност е. Или… Е, тя е взискателна. Аз обаче го приемам по-добре, отколкото тя мисли.

— Много добре. Но тогава какво правехте тук долу?

Тя прехапа устни и с това го накара да се разсмее.

— Какво? — попита Шалан и се изчерви.

— Изглеждате толкова невинна, когато правите това!

— Аз съм невинна.

— Нима току-що не ме излъгахте два пъти?

— Невинна като противоположност на умела. В противен случай лъжите ми щяха да са много по-убедителни. Елате. Вървете с мен, докато взема Тифандор. Ако побързаме, няма да ми се налага да лъжа Ясна.

— Съвсем справедливо — каза Кабсал и тръгна с нея из Паланеума. Кухата обърната пирамида се издигаше към тавана високо горе; четирите стени се отваряха навън под наклон. Най-горните нива бяха по-светли и по-лесно се различаваха. По первазите подскачаха дребни светлинки в ръцете на ардентите и учените.

— Петдесет и седем нива — каза Шалан. — Дори не мога да си представя колко сте работили за създаването на всичко това.

— Не сме го създали ние — отговори Кабсал. — Било си е тук. Поне главната шахта. Карбрантците са направили помещенията за книгите.

— Това образувание е естествено?

— Толкова естествено, колкото и градове като Колинар. Или забравихте моята демонстрация?

— Не. Защо обаче не използвахте това място като един от Вашите примери?

— Още не сме открили подходящия пясъчен модел. Но сме сигурни, че самият Всемогъщ е направил това място, както е направил градовете.

— Ами Певците на зората?

— Какво за тях?

— Способни ли са били да сътворят това?

Кабсал се усмихна, когато стигнаха при платформата.

— Те не са вършили такива неща. Били са лечители, благи духове, пратени от Всемогъщия да се грижат за човеците, когато сме били прогонени от Селенията на покоя.

— Нещо като противоположност на Пустоносните.

— Предполагам, че можете да кажете и това.

— Свалете ни с две нива — каза Шалан на паршите. Те започнаха да спускат платформата. Лебедките скърцаха и дървото се клатеше под краката й.

— Ако възнамерявате да ме разсеете с този разговор, няма да успеете — отбеляза Кабсал, скръсти ръце и се облегна на парапета. — Седях горе под неодобрителния поглед на наставницата Ви повече от час и, позволете да кажа, преживяването не беше от приятните. Според мен тя знае, че не съм се отказал от намерението да опитам да я убедя във вярата.

— Разбира се. Това е Ясна. Тя знае практически всичко.

— С изключение на онова, което е дошла да проучва тук.

— Пустоносните — отговори Шалан. — Това проучва.

Кабсал се намръщи. След малко платформата спря на правилния етаж.

— Пустоносните ли? — рече той любопитно. Шалан очакваше той да се отнесе с презрение или насмешка. Не, каза си тя. Кабсал е ардент. Той вярва в тях.

— Какво са били Пустоносните? — попита Шалан, докато излизаха. Недалеч под тях беше дъното на огромната пещера. Най-ниската точка беше отбелязана с едър зареден диамант.

— Не обичаме да говорим за тях.

— Защо не? Вие сте ардент. Това е част от Вашата религия.

— Не особено харесвана част. Хората предпочитат да слушат за Десетте божествени свойства или за Десетте човешки слабости. Ние им угаждаме, понеже също предпочитаме тях пред далечното минало.

— Заради… — подтикна го Шалан.

— Заради — въздъхна Кабсал — нашия провал. Шалан, светилищата в сърцевината си все още представляват класическия воринизъм. Това означава, че Йерокрацията и падението на Загубените Сияйни са наш срам. — Той вдигна тъмносиния фенер. Шалан крачеше до него, обзета от любопитство, и просто го остави да говори.

— Ние вярваме, че Пустоносните са били истински, Шалан. Бич и мор. Сто пъти са нападали човешкия род. Първо са ни прогонили от Селенията на покоя, после са опитали да ни съсипят тук, на Рошар. Те не са били само духчета, които се крият под камъните и излизат да крадат прането на хората. Притежавали са огромна разрушителна сила. Рожби на Преизподнята, създания от чиста омраза.

— От кого са създадени? — попита Шалан.

— Какво?

— Кой ги е направил? Искам да кажа, не е вероятно Всемогъщият да е „създал нещо от чиста омраза“. Следователно, кой ги е направил?

— Всяко нещо има своята противоположност, Шалан. Всемогъщият е сила на доброто. За да уравновеси неговата добрина, светът е имал нужда от Пустоносните като противоположност на Всемогъщия.

— Значи, колкото повече добро е правел Всемогъщият, толкова повече зло е сътворявал като страничен продукт? Какъв е смисълът да прави добро, след като така прави и още зло?

— Виждам, че Ясна е продължила с обучението по философия.

— Това не е философия — отговори Шалан. — Това е проста логика.

Кабсал въздъхна.

— Не мисля, че искате да навлизаме в дълбокото богословие. Достатъчно е да кажем, че чистата доброта на Всемогъщия е създала Пустоносните, ала хората могат да изберат доброто, без да сътворяват зло, защото, бидейки смъртни, те имат дуалистична природа. Така че единственият начин доброто в света да се умножи е хората да го сътворяват. Така доброто може да надделее над злото.

— Добре. Но не приемам обяснението за Пустоносните.

— Мислех, че сте вярваща.

— Вярваща съм. Но това, че тача Всемогъщия, не означава, че ще приема всяко обяснение, Кабсал. Нека е религия, но все пак да има смисъл.

— Не ми ли казахте веднъж, че не разбирате сама себе си?

— Е, да.

— И въпреки това очаквате да сте в състояние да разберете точно делата на Всемогъщия?

Шалан стисна устни.

— Добре, хубаво. Обаче все още искам да знам повече за Пустоносните.

Кабсал вдигна рамене, а Шалан го въведе в архивното помещение, пълно с книги.

— Казах Ви основното, Шалан. Пустоносните били въплъщение на злото. Отблъснали сме ги деветдесет и девет пъти, водени от Вестителите и техните избрани рицари, десетте ордена, които наричаме Сияйните рицари. Най-сетне настъпило Ахариетиам, Последното опустошение. Пустоносните били изтласкани обратно в Селенията на покоя. Вестителите ги последвали, за да ги прогонят и от небесата и така завършили Епохите на Вестителите. Човешкият род навлязъл в Ерата на самотата. Съвременната ера.

— Но защо всичко от по-ранно време е толкова разпокъсано?

— Това е било преди хиляди и хиляди години, Шалан. Преди историята, дори преди хората да са знаели как се обработва стомана. Трябвало е да ни дадат Вълшебни мечове, иначе сме щели да се бием с Пустоносните с тояги.

— И все пак сме имали Сребърните кралства и Сияйните рицари.

— Създадени и водени от Вестителите.

Шалан се свъси и започна да брои редиците с етажерки. Спря на нужното място, подаде фенера на Кабсал, тръгна по пътечката и измъкна биографията от рафта. Кабсал я последва с двата фенера.

— Тук има нещо повече — каза Шалан. — Инак Ясна нямаше да рови толкова упорито.

— Мога да Ви кажа защо го прави — отговори Кабсал.

Шалан го изгледа.

— Нима не виждате? Тя опитва да докаже, че Пустоносните не са били истински. Иска да демонстрира, че всичко това е измислица на Сияйните. — Кабсал пристъпи напред и се извърна с лице към Шалан. Изглеждаше блед в светлината на фенерите, която отскачаше от двата реда книги. — Ясна иска да докаже веднъж завинаги, че светилищата и воринизмът са една голяма измама. Ето защо е всичко.

— Може би — отговори замислено Шалан. Като че ли прилягаше. Каква по-добра цел за една отявлена еретичка? Да подкопае глупавите вярвания и да разобличи религията? Това обясняваше защо Ясна изучава нещо толкова привидно незначително като Пустоносните. Ако намери подходящите свидетелства в историческите източници, тя може чудесно да докаже правотата си.

— Не бяхме ли измъчвани достатъчно? — рече Кабсал с гневен поглед. — Ардентите не са заплаха за нея. Днес ние не сме заплаха за никого. Нямаме право да притежаваме собственост… Проклятие, ние самите сме собственост. Изпълняваме прищевките на градоначалници и пълководци и се боим да им кажем истината за техните грехове, понеже се боим от наказание. Ние сме като белогръби без бивни и без щипци и от нас се очаква да седим в краката на господарите си и да ги възхваляваме. Но това е истина. Всичко е истинско, а те не ни обръщат внимание и…

Кабсал внезапно млъкна и погледна към Шалан. Устните му бяха стиснати, брадичката — вирната. Тя никога не беше виждала толкова страст, толкова гняв у приятния ардент. Не би помислила, че е способен на това.

— Извинете ме — рече той и тръгна да излиза.

— Всичко е наред — отговори Шалан и забърза подире му, внезапно потисната. Очакваше да намери нещо по-величаво, по-тайнствено зад скритите проучвания на Ясна. Наистина ли всичко целеше да докаже, че воринизмът лъже?

Умълчани излязоха на балкончето. И тук тя разбра, че трябва да му каже.

— Кабсал, заминавам.

Той се изненада.

— Получих вест от семейството ми. Не мога да говоря за това, но не мога да остана повече.

— Нещо във връзка с баща Ви?

— Защо? Чували ли сте нещо?

— Само, че напоследък е доста затворен. Повече от обичайното.

Тя потисна едно потреперване. Новините бяха стигнали толкова далеч?

— Съжалявам, че тръгвам толкова внезапно.

— Ще се върнете ли?

— Не знам.

Той се взря в очите й, сякаш търсеше нещо.

— Знаете ли кога заминавате? — попита Кабсал с внезапно охладнял глас.

— Утре сутрин.

— Добре тогава. Поне ще ми окажете ли честта да ме нарисувате? Никога не сте ме рисували, за разлика от много други от ардентите.

Шалан се сепна — така беше. Въпреки времето, което прекарваха заедно, никога не беше скицирала Кабсал. Вдигна свободната ръка пред устата си.

— Съжалявам!

Той като че се слиса.

— Не исках да Ви огорчавам, Шалан. Наистина, не е толкова важно…

— Напротив, важно е — отговори тя, грабна го за ръка и го повлече по коридора. — Оставих си нещата за рисуване горе. Елате. — Забързаха към платформата и Шалан нареди на паршите да вдигат. Когато платформата тръгна нагоре, Кабсал погледна ръката й в своята. Тя бързо я дръпна.

— Вие сте много объркваща жена — сухо рече Кабсал.

— Предупредих Ви — тя притисна намерената книга до гърдите си. — Със сигурност ми казахте, че сте ме разгадали.

— Отхвърлям това твърдение — Кабсал я погледна. — Наистина ли заминавате?

Тя кимна.

— Съжалявам. Кабсал… аз не съм тази, за която ме смятате.

— Смятам, че сте една красива, интелигентна жена.

— Е, това за жената е вярно.

— Баща Ви е болен, нали?

Тя не отговори.

— Мога да разбера защо искате да се върнете и да бъдете заедно с него. Но Вие вероятно няма да се откажете напълно от учението. Ще се върнете при Ясна.

— А тя няма да стои вечно в Карбрант. Местеше се почти непрестанно през последните две години.

Кабсал се загледа напред, докато се изкачваха. След малко трябваше да се преместят на друга платформа за следващите нива.

— Не трябваше да прекарвам толкова време с Вас — рече той накрая. — Старшите арденти мислят, че съм прекалено разсеян. Никога не им се нрави някой от нас да започне да поглежда вън от ардентията.

— Правото Ви да ухажвате някого е защитено.

— Ние сме собственост. Правата на даден човек могат да са защитавани и в същото време той да не бъде насърчаван да ги упражнява. Отклонявах се от работа, не се подчинявах на висшестоящите… Докато ухажвах Вас, ухажвах и бедите.

— Не съм Ви молила за това.

— Но и не ме разубедихте.

Тя нямаше какво да отговори на това. Само усети как у нея се надига тревога. Лека паника, желание да побегне и да се скрие. В годините, когато живееше в почти пълно усамотение в бащиното си имение, тя не беше и мечтала за подобна връзка. Това ли е?, помисли тя, обзета от нарастваща паника. Връзка? При идването й в Карбрант, нейните намерения бяха толкова праволинейни. Как стигна до това, че рискува да разбие сърцето на един мъж?

И за свой срам, тя призна пред себе си, че учението ще й липсва повече от Кабсал. Щом се чувства така, означава ли това, че е ужасна личност? Наистина беше привързана към него. Беше приятен. Интересен.

Кабсал я гледаше и в очите му се четеше копнеж. Като че ли… Отче на Бурята, той като че ли наистина беше влюбен в нея. Не трябваше ли и тя да се влюби в него? Не мислеше, че е така. Просто беше объркана.

Когато стигнаха края на платформите за вдигане в Паланеума, Шалан направо изтича в Булото. Кабсал я последва. Но, за да стигнат до нишата на Ясна, трябваше да ползват и от тукашните платформи и тя скоро отново се озова затворена с него.

— Бих могъл да дойда — тихо каза Кабсал. — Да се върна с Вас в Я Кевед.

Шалан се паникьоса още повече. Тя едва го познаваше. Да, често си бъбреха, но не и за важни неща. Ако напуснеше ардентията, щяха да го понижат до десети дан — това беше почти до нивото на тъмнооките. Нямаше да има пари или дом и положението му щеше да е почти толкова лошо, колкото на нейното семейство.

Семейството. Какво ли щяха да кажат братята й, ако се върнеше с един непознат? Още един човек, който да стане част от техните проблеми и да се запознае с техните тайни?

— От израза на лицето Ви разбирам, че такъв вариант няма — каза Кабсал. — Излиза, че погрешно съм изтълкувал някои много важни знаци.

— Не, не е това — бързо отговори Шалан. — Просто… О, Кабсал. Как очаквате да намерите смисъл в моите действия, след като дори аз самата не мога? — тя докосна ръката му и го обърна към себе си. — Не бях честна с Вас. И с Ясна. И със себе си, което е най-вбесяващо. Съжалявам.

Той вдигна рамене и видимо се помъчи да изглежда безгрижен.

— Поне ще получа скица. Нали?

Тя кимна. Платформата най-сетне се разтърси и спря. Шалан влезе в тъмното преддверие, а Кабсал я последва с фенерите. Ясна я изгледа неодобрително, когато влезе в нишата, но не я попита защо се е забавила толкова. Шалан усети, че се изчервява, докато събираше принадлежностите за рисуване. Кабсал застана колебливо на прага. Беше оставил кошница с хляб и сладко на писалището. Тя още беше покрита с кърпа; Ясна не я беше докосвала, макар че Кабсал винаги й предлагаше да си вземе от донесеното като покана за примирие. Не от сладкото, понеже Ясна мразеше сладко.

— Къде трябва да седна? — попита Кабсал.

— Просто стойте там — отговори Шалан, седна, опря скицника на краката си и го хвана със скритата ръка. Погледна Кабсал, който се беше подпрял с една ръка на рамката на вратата. Обръсната глава, светло сива надиплена роба, къси ръкави, препасан с бял пояс. Очите объркани. Тя примигна, взе Спомен и после почна да рисува.

Това беше едно от най-особените преживявания. Не каза на Кабсал, че може да се движи и той остана така. Не говореше. Може би мислеше, че така ще развали рисунката. Шалан откри, че ръката й трепери, но за щастие поне можа да удържи сълзите си.

Сълзи, рече си тя, докато нанасяше последните щрихи на стената около Кабсал. Защо да плача? Все пак не аз бях отхвърлена току-що. Не може ли чувствата ми поне веднъж да имат някакъв смисъл?

— Заповядайте — каза тя, откъсна страницата и я вдигна. — Ще се замаже, ако не я напръскате с лак.

Кабсал колебливо приближи и почтително взе рисунката.

— Чудесна е — прошепна той. Вдигна поглед, после отърча до своя фенер, отвори го и извади отвътре гранатовия броам. — Ето — подаде го той. — Заплащане.

— Не мога да приема! Първо на първо, парите не са Ваши. — Кабсал беше ардент и затова всичко, което носеше, принадлежеше на краля.

— Моля Ви, искам да Ви дам нещо.

— Картината е подарък. Ако ми платите за нея, значи нищо не съм Ви подарила.

— Тогава ще поръчам друга — отговори Кабсал и притисна светещата сфера в пръстите й. — Ще взема първата безплатно, но ми направете още една, моля. Нарисувайте нас двамата заедно.

Шалан поспря за миг. Рядко рисуваше себе си. Странно беше.

— Добре — рече тя, после крадешком пъхна сферата в тайната кесия до Превръщателя. Малко неудобно беше да носи нещо толкова тежко там, но беше попривикнала към масата и тежестта.

— Ясна, имате ли огледало? — попита тя.

Принцесата въздъхна шумно, явно подразнена, че я разсейват. Порови из нещата си и извади огледало. Кабсал го взе.

— Дръжте го до главата си — каза Шалан, — за да мога да се виждам. Той се върна на мястото си и вдигна огледалото с объркано изражение.

— Наклонете го малко. Добре. Така е добре. — Тя примигна и замрази в ума си своя образ до неговия. — Седнете. Огледалото вече не Ви трябва. Нужно ми беше само за съпоставяне — по някаква причина ми помага да изобразя собствените си черти в сцената, която искам да скицирам. Ще се нарисувам седнала до Вас.

Кабсал приседна на пода, а Шалан започна да работи. Използваше рисуването, за да се разсее от противоречивите чувства. Вина, че не изпитва към Кабсал онова, което той изпитва към нея, и същевременно тъга, защото няма да го вижда повече. А над всичко стоеше тревогата за Превръщателя.

Да нарисува себе си до него беше трудно. Работеше яростно, смесваше истинския образ на седналия Кабсал с въображаемия свой образ — седнала до него, с подвити настрани крака, облечена в роклята с бродерията на цветя. Лицето в огледалото й послужи за отправна точка. Нарисува главата си около него. Лицето беше прекалено тясно, та да е красиво, косите бяха твърде светли, страните й бяха обсипани с лунички.

Превръщателят, помисли тя. Да остана тук, в Карбрант, с него е опасно. Но да замина също е опасно. Нямали и трета възможност? Ами ако го изпратя?

Тя замря. Въгленът се рееше над скицата. Смееше ли да изпрати фабриала — опакован и тайно доставен на Тозбек — в Я Кевед? Така нямаше да й се налага да се притеснява от обвинения в случай на претърсване на стаята или на нея лично, макар че би искала да унищожи всички рисунки на Ясна с Превръщателя. Освен това не би рискувала да предизвика подозрения с изчезването си, когато Ясна откриеше, че фабриалът й не работи.

Продължи да рисува, като все повече се оттегляше в мислите си и оставяше пръстите да работят. Ако пратеше Превръщателя, можеше да остане в Карбрант. Златна, изкушаваща възможност, която обаче още повече объркваше чувствата й. Толкова отдавна се подготвяше да замине. Какво щеше да прави с Кабсал? А с Ясна? Можеше ли наистина да остане тук и да приема безвъзмездното обучение при Ясна след онова, което направи?

Да, помисли Шалан. Да, бих могла.

Яркостта на това чувство я изненада. Би живяла с вината си ден след ден, ако това означава да продължи да учи. Ужасно себично. Срамуваше се от това. Но можеше да продължи така поне още малко. Накрая, естествено, трябваше да се върне. Не би могла да остави братята си сами да посрещат опасностите. Те имаха нужда от нея.

Себичност, последвана от смелост. Второто я изненада почти колкото и първото. Нито себичността, нито смелостта бяха качества, които тя свързваше често със себе си. Но все повече си даваше сметка, че всъщност не е знаела коя е. Не и докато не напусна Я Кевед и всичко познато, всичко, което се очакваше тя да представлява.

Скицираше все по-усилено. Завърши фигурите и премина на фона. Бързи, дръзки линии за пода и свода зад фигурите. Драснато тъмно петно за ъгъла на писалището, който хвърляше сянка. Чисти тънки линии за оставения на пода фенер. Едри, прилични на вятър щрихи за краката и робата на създанието, което стоеше зад…

Шалан застина, пръстите й несъзнателно продължиха линията извън фигурата, която тя беше нарисувала точно зад Кабсал. Всъщност тя не беше там — фигурата с остър ъгловат символ, увиснал над яката вместо глава.

Шалан се изправи, бутна стола си, стисна скицника и въглена в свободната ръка.

— Шалан? — обади се Кабсал и стана.

Пак го направи. Защо? Умиротворението, което беше започнала да усеща по време на рисуването, изчезна само за миг и сърцето й запрепуска. Напрежението се върна. Кабсал. Ясна. Братята й. Решения, избори, проблеми.

— Наред ли е всичко? — попита Кабсал и пристъпи към нея.

— Извинете ме — отвърна тя. — Направих… направих грешка.

Той се намръщи. Ясна вдигна поглед и сбърчи чело.

— Няма нищо — рече Кабсал. — Вижте, хайде да си хапнем малко хляб и сладко. Можем да се успокоим и след това да довършите. Не ме интересува…

— Трябва да вървя — прекъсна го Шалан и почувства, че се задушава. — Съжалявам.

Тя се шмугна край втрещения ардент, бързо излезе от нишата, като при това заобиколи отдалеч мястото на онази фигура от скицата. Какво не беше наред с нея?

Завтече се към платформата и подвикна на паршите да я свалят. Погледна през рамо. Кабсал стоеше в преддверието и гледаше подире й. Стъпи на платформата, стиснала скицника в ръка и с препускащо сърце. Успокой се, каза си тя и се облегна на дървените перила, когато паршите започнаха спускането. Вдигна поглед към празната площадка горе.

И установи, че примигва и Запаметява сцената. Пак почна да скицира.

Движенията й бяха стегнати, скицникът се опираше на скритата й ръка. За осветление разполагаше само с двете малки сфери отстрани, където трептяха обтегнатите въжета. Действаше без за мисли, просто рисуваше, приковала поглед нагоре.

Погледна рисунката. На площадката стояха две фигури с твърде прави, като че метални, роби. Бяха приведени напред и я гледаха как си отива.

Пак погледна нагоре. Площадката беше празна. Какво става с мен?, помисли Шалан с нарастващ ужас. Когато платформата докосна пода, тя забързано се отдалечи с шумолящи поли. Едва не изтича вън от Булото. Спря се на прага, без да обръща внимание на старшите слуги и ардентите, които я гледаха объркано.

Къде да отиде? Пот се стичаше по лицето й. Къде отиваш, когато полудяваш?

Вряза се в тълпата в главния корпус. Беше късен следобед и бързането за вечеря беше започнало — слуги бутаха колички с храна, светлооки крачеха към покоите си, учени пристъпваха с ръце зад гърбовете. Шалан се спусна сред тях, кокът й се освободи и иглата падна с тракване на земята. Червените й коси се разстилаха по гърба. Задъхана и разрошена стигна до преддверието към покоите на Ясна и погледна през рамо. Сред навалицата, хората, между които мина, я гледаха объркано.

Почти против волята си примигна и взе Спомен. Вдигна скицника, стисна въглена в хлъзгавите си пръсти и бързо нарисува пълното с хора помещение. Само едва загатнати щрихи. Мъжете като линии, жените като криви, наклонени стени от камък, настлан с килими под, изворчета светлина от сферите в накачените по стените лампи.

И пет фигури със символи вместо глави, черни корави роби и пелерини. Всеки от символите беше различен, усукан, непознат за Шалан. Висяха над торсовете без шии. Невидимите фигури минаваха през тълпата. Като хищници. Следваха Шалан неотклонно.

Само си въобразявам, опита да си каже тя. Претоварена съм, твърде много неща ми тежат. Дали тези фигури изобразяваха нейната вина? Потиснатостта от това, че предава Ясна и лъже Кабсал? От нещата, които направи преди да напусне Я Кевед?

Помъчи се да остане на място и да почака, но пръстите отказваха да стоят бездействащи. Тя примигна и почна да рисува на нов лист. Завърши с разтреперана ръка. Фигурите бяха почти до нея, ъгловатите им не-глави висяха ужасяващо там, където би трябвало да се намират лицата им.

Разумът я предупреждаваше, че реагира прекалено силно, но каквото и да си казваше сама, не можеше да му повярва. Фигурите бяха истински. И идваха за нея.

Шалан побягна за изненада на неколцина слуги, които тъкмо се приближаваха към нея да предложат помощ. Тичаше, чехлите й се плъзгаха по килимите в преддверието. Най-сетне се добра до вратата на покоите на Ясна. Притиснала скицника под мишница, тя отключи с треперещи пръсти, промъкна се вътре и затръшна вратата. Заключи и се втурна към своята стая. И тук затръшна вратата, после се обърна и започна да отстъпва гърбом. Единствената светлина идеше от трите диамантени марки в грамадната кристална купа на нощното шкафче.

Качи се на леглото и се дръпна възможно най-далеч от вратата, докато не опря в стената. Трескаво вдишваше през носа. Продължаваше да стиска скицника. Беше загубила въглена, но в нощното шкафче имаше още.

Не прави това, помисли тя. Просто седни и се успокой.

Усещаше все по-силен хлад, все по-голям ужас. Трябваше да знае. Поизправи се да вземе въглен, примигна и започна да скицира стаята.

Първо тавана. Четири прави линии. Долу — стените. Линии в ъглите. Пръстите й продължаваха да се движат, да рисуват, изобразиха подложката на скицника пред Шалан, и обхваналата го отзад свита скрита ръка. И после още. Създанията, които стояха около нея, кривите символи над кривите рамене. Не-глави с не-реалистични ъгли, повърхности, които се сливат по не-обикновен и не-възможен начин.

Съществото отпред протягаше възлъскавите си пръсти към Шалан. Съвсем близо до дясната страна на скицника.

О, Отче на Бурята…, рече си Шалан и въгленият й молив остана неподвижен. Стаята беше празна, ала тя я беше изобразила претъпкана с тънки фигури. Намираха се достатъчно близо, та да може да усети дъха им, ако дишаха.

Дали не стана хладно? Неохотно — уплашена, ала неспособна да спре — Шалан пусна въглена и вдигна свободната си ръка надясно.

И усети нещо.

Извика и се изправи върху леглото, хвърли скицника, облегна се на стената. Преди да осъзнае какво прави, започна да се бори с ръкава си, за да извади Превръщателя. Само той й приличаше на оръжие. Не, това беше глупаво. Не знаеше как да го използва. Беше безпомощна.

Освен…

В името на Бурите!, трескаво помисли тя. Не мога да използвам това. Обещах си.

Все пак започна процеса. Десет удара на сърцето, за да дойде плодът на нейния грях, на най-ужасното й дело. По средата на процеса я прекъсна свръхестествен, ала разбираем глас.

Каква си ти?

Шалан притисна ръка до гърдите си, загуби равновесие върху мекото легло и падна на колене върху смачканото одеяло. Протегна ръка настрани и се облегна на нощното шкафче, блъсна с пръсти купата, която стоеше отгоре.

— Каква съм аз ли? — прошепна тя. — Аз съм ужасена.

Вярно е.

Около нея спалнята се преобрази.

Леглото, нощното шкафче, скицникът, стените, таванът — всичко сякаш пукна и се превърна в ситни тъмни стъклени топчета. Шалан се озова в някакво място с черно небе и странно малко бяло слънце, което висеше над твърде далечния хоризонт.

Шалан изкрещя, когато се намери във въздуха, падаща назад сред порой от топчета. Наблизо играеха пламъци. Бяха десетки, може би стотици. Като свещи, които се носеха във въздуха и трепкаха от вятъра.

Падна някъде. В безкрайно тъмно море, само че не беше мокро. Състоеше се от дребни мъниста, цял океан от ситни стъклени топченца. Стичаха се край нея на вълни. Тя се задъха, заудря, за да се задържи на повърхността.

Искаш ли да се променя?, продума в ума й един топъл глас, различен от хладния шепот от по-рано. Беше дълбок, кънтящ и създаваше впечатлението за старост. Като че ли идваше от ръката й. Шалан усети, че стиска нещо. Едно от топчетата.

Движението на стъкления океан заплашваше да я повлече надолу; тя риташе ожесточено и някак успяваше да се задържи на повърхността.

Отдавна съм такъв, изрече топлият глас. Спя прекалено много. Ще се променя. Дай ми, каквото имаш.

— Не знам какво искаш да кажеш! Моля те, помогни ми!

Аз ще се променя.

Тя изведнъж изпита студ, сякаш бяха изтеглили топлината от нея. Извика, когато топчето в ръката й пламна и внезапно стана топло. Изпусна го, тъкмо когато океанската вълна я повлече надолу, а топчетата се затъркаляха върху й с тихо потракване.

Падна на леглото, върна се в своята стая. До нея купата на нощното шкафче се топеше, стъклото се превърна в червена течност, а трите сфери тупнаха на влажната повърхност на шкафчето. Червената течност преля и плисна по пода. Шалан ужасена се отдръпна.

Купата се бе превърнала в кръв.

Шалан втрещено бутна шкафчето. Една празна стъкленица за вода, която преди стоеше до купата, се преобърна и падна на пода. Разби се и цопна в кръвта.

Това беше Превръщане!, помисли Шалан. Беше превърнала купата в кръв — една от Десетте субстанции. Вдигна ръка и се втренчи в червената течност, която се разпростираше по пода. Беше много.

Шалан беше толкова изумена. Гласът, създанията, морето от стъклените топчета и тъмното студено небе. Всичко й се струпа твърде бързо.

Аз Превърнах, отново осъзна тя. Направих го!

Имаше ли нещо общо със създанията? Но тя беше започнала да ги вижда в рисунките още преди кражбата. Как… какво…? Погледна към скритата ръка и фабриала в кесията в ръкава.

Не го сложих, ала го използвах, помисли тя.

— Шалан?

Гласът на Ясна. Точно пред стаята на Шалан. Принцесата трябва да я беше последвала. Когато видя как струя кръв се стича към вратата, я прониза ужас. Само след миг щеше да потече отдолу.

Защо трябваше да е кръв? Замаяна, тя скочи на крака, чехлите й прогизнаха от кръвта.

— Шалан? — обади се Ясна и гласът й прозвуча по-близо. — Какъв беше този звук?

Шалан трескаво погледна първо кръвта, после скицника, пълен с образите на странните създания. А ако те имаха нещо общо с Превръщането? Ясна щеше да ги разпознае. Под вратата се забеляза сянка.

Шалан панически натика скицника в сандъка. Но кръвта щеше да я издаде. Беше толкова много, че можеше да идва само от животозастрашаваща рана. Ясна щеше да види. Да узнае. Кръв там, където не би трябвало да има кръв? Една от Десетте субстанции?

Ясна щеше да разбере какво е сторила Шалан!

Една мисъл проблесна в ума й. Не беше кой знае какво, но предлагаше изход. Пък и само това й хрумна. Коленичи и грабна парче от счупената стъкленица с облечената в ръкав скрита ръка. Пое дъх, нави десния ръкав и направи плитък разрез в кожата си. Беше толкова ужасена, че почти не усети болка. Потече кръв.

Докато дръжката на вратата се помести и вратата се отвори, тя хвърли стъклото и легна настрани. Затвори очи и се престори на припаднала. Вратата се отвори широко.

Ясна зяпна и веднага повика помощ. Втурна се към Шалан, улови ръката й и притисна раната. Шалан промърмори, като че беше почти в безсъзнание, и стисна кесията с Превръщателя в скритата си ръка. Нямаше да я отворят, нали? Притисна ръка до гърдите си и тихо затрепери. Дочуха се още стъпки, още викове, слуги и парши дотърчаха в стаята, Ясна искаше още помощ.

Това няма да завърши добре, рече си Шалан.