Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (67)

44
Дъждовният сезон

Пет години по-рано

Каладин мразеше дъждовния сезон. Той бележеше края на старата година и началото на новата, цели четири седмици дъжд — несекващ водопад от лениви капки. Дъждът никога не беше гневен и страстен като буря. Бавен, постоянен. Като че беше кръвта на старата година, която със залитане прави последните си крачки към кладата. Началото и краят на другите сезони бяха непредсказуеми, ала дъждовният никога не пропущаше да дойде по едно и също време всяка година. За съжаление.

Каладин лежеше на наклонения покрив на своя дом в Огнекамък. До него се мъдреше малко ведро катран, покрито с летвичка. Вече беше довършил изкърпването на покрива и ведрото беше почти празно. Дъждовният сезон беше отвратително време за такава работа, но тъкмо тогава и постоянното капене можеше да е най-досадно. Трябваше да оправят покрива след края на сезона, но така поне нямаше да се налага да търпят непрестанното капене върху масата за хранене през следващите седмици.

Легна по гръб и се загледа в небето. Май трябваше да слезе и да се прибере, ала вече бе прогизнал. Така че остана. Гледаше, мислеше.

През града минаваше поредната армия. Една от многото напоследък — войските често идваха през дъждовния сезон, попълваха припасите си и продължаваха нататък, към ново бойно поле. Рошоне наруши усамотението си и излезе да посрещне пълководеца — самия върховен маршал Амарам, явно негов далечен братовчед и началник на алетската отбрана в тази област. Беше един от най-прочутите воини все още останали в Алеткар; повечето бяха заминали за Пустите равнини.

Ситните капчици замъгляваха погледа на Каладин. Мнозина харесваха тези седмици — нямаше бури, само една в средата на периода. За гражданите това беше скъпоценно време за почивка от полската работа и за отмора. Но Каладин жадуваше слънцето и вятъра. Всъщност, гневът и жизнеността на бурите му липсваха. Дните бяха мрачни и му беше трудно да свърши някаква полезна работа. Сякаш без бурите той оставаше без сили.

Малко хора бяха срещали Рошоне след онзи злополучен лов за белогръби и смъртта на сина му. Скри се в къщата си и ставаше все по-затворен. Хората в Огнекамък стъпваха на пръсти, като че очакваха той всеки миг да избухне и да обърне гнева си срещу тях. Каладин не се тревожеше от това. Една буря — била тя от човек или от небето — беше нещо, на което можеш да отговориш. Но този задушаващ, бавен, постоянен, заспал живот… Беше много, много по-зле.

— Каладин? — чу се гласът на Тиен. — Още ли си горе?

— Аха — отвърна той, без да помръдне. Облаците бяха толкова меки през дъждовния сезон. Има ли нещо по-безжизнено от това нещастно сиво?

Тиен зави иззад ъгъла на къщата, където покривът се спускаше чак до земята. Държеше ръце в джобовете на дългия си дъждобран, а на главата му се мъдреше шапка с широка периферия. И шапката, и дъждобранът изглеждаха прекалено големи за него, но всички дрехи изглеждаха големи за Тиен. Дори когато му бяха по мярка.

Братчето на Каладин се покатери на покрива и отиде при него, после легна и загледа небето. Някой друг можеше да опита да ободри Каладин и щеше да се провали. Ала Тиен някак знаеше точно какво да направи. Засега мълчеше.

— Харесваш дъжда, нали? — попита Каладин накрая.

— Аха — отвърна Тиен. Разбира се, той харесваше почти всичко. — Ама ми е трудно да зяпам така нагоре. Все примигвам.

По някаква причина това накара Каладин да се усмихне.

— Направих нещо за теб — рече Тиен. — Днес, в работилницата.

Родителите им се притесняваха; дърводелецът Рал беше взел Тиен, макар всъщност да не му беше нужен още един чирак. Говореше се, че е недоволен от работата на момчето. Тиен лесно се разсейва, оплакваше се Рал.

Каладин седна, докато момчето вадеше нещо от джоба си. Дървено конче, изкусно издялкано.

— Не се притеснявай от влагата — рече Тиен и го подаде. — Вече съм го намазал.

— Тиен — отвърна удивеният Каладин. — Това е красиво. — Подробностите бяха изумителни — очите, подковите, линиите в опашката. Изглеждаше съвсем като великолепните животни, които теглеха каретата на Рошоне. — Показа ли го на Рал?

— Каза, че е добро — отговори Тиен и се усмихна под голямата шапка. — Но ми каза, че би трябвало вместо това да направя стол. Един вид, имах проблеми.

— Но как… Искам да кажа, Тиен, той трябва да види, че е удивително!

— А, за това не знам — каза Тиен, все още усмихнат. — Просто кон. Майстор Рал харесва неща, които могат да се ползват. Неща, на които да седиш, неща, в които да си прибираш дрехите. Но си мисля, че утре мога да направя един хубав стол, с който майсторът да се гордее.

Каладин се взря в брат си — с невинно лице и приветлива природа. Беше запазил и двете, макар вече да беше юноша. Как така можеш винаги да се усмихваш?, помисли Каладин. Навън е отвратително, майсторът се държи с тебе все едно си кремлинг, градоначалникът бавно задушава семейството ти. А ти се усмихваш. Как, Тиен?

И защо ме караш и аз да искам да се усмихвам?

— Татко похарчи още една от сферите, Тиен — улови се, че казва Каладин. Всеки път, когато баща им бе принуден да прави това, като че ставаше малко по-блед и по-нисък. Напоследък сферите бяха тъмни, нямаха светлина. Не можеш да зареждаш сфери през дъждовния сезон. В крайна сметка всички потъмняваха.

— Има още много — отговори Тиен.

— Рошоне опитва да ни сломи. Малко по малко да ни задуши.

— Не е толкова зле, колкото изглежда, Каладин — рече Тиен и се пресегна да го улови за ръката. — Нещата никога не са толкова зле, колкото изглеждат. Ще видиш.

В ума на Каладин се появиха множество възражения, но усмивката на Тиен ги пропъди. Ето, в най-мрачното време от годината Каладин за миг усети, че е зърнал слънцето. Можеше да се закълне, че усеща как около тях става по-светло, дъждът се оттегля лекичко, небето се прояснява.

Майка им се появи зад ъгъла на къщата. Вдигна поглед към тях, като че й беше забавно да открие и двамата седнали на покрива под дъжда. Стъпи на по-ниската част. Тук за камъка се беше закачила малка колония бобинки; дребните двучерупчести създания се срещаха в изобилие през дъждовния сезон. Сякаш изникваха от нищото, като своите братовчеди охлювчетата, които бяха пръснати навсякъде по камъните.

— За какво си говорите вие двамата? — попита тя, качи се по-високо и приседна до тях. Хесина рядко постъпваше като другите майки от града. Това понякога притесняваше Каладин. Не трябваше ли да ги прати вкъщи или нещо подобно и да се заоплаква, че ще простинат? Не, тя просто седна при тях, облечена в кафяв кожен дъждобран.

— Каладин се притеснява, че татко харчи от сферите — рече Тиен.

— О, аз не бих се притеснявала от това — отговори тя. — Ще те пратим в Карбрант. След два месеца ще си достатъчно голям да отпътуваш.

— Вие двамата би трябвало да дойдете с мен — каза Каладин. — И татко също.

— И да напуснем града? — учуди се Тиен, все едно такава възможност никога не му беше минавала през ума. — Но тук ми харесва.

Хесина се усмихна.

— Какво? — попита Каладин.

— Повечето младежи на твоя възраст опитват всичко по силите си да се отърват от своите родители.

— Не мога да тръгна и да ви оставя тук. Ние сме семейство.

— Той се мъчи да ни задуши — каза Каладин и хвърли поглед на Тиен. От разговора с него се чувстваше много по-добре, но възраженията си оставаха. — Никой не плаща за лечение и знам, че вече никой няма да ти плаща за работа. Впрочем какво получава татко срещу сферите, които харчи? Зеленчуци на десетократно по-висока цена и мухлясало зърно на двойна цена?

Хесина се усмихна.

— Наблюдателен си.

— Татко ме научи да забелязвам подробностите. Очите на лекаря.

— Добре — отговори тя с блеснали очи — а твоите лекарски очи забелязаха ли кога похарчихме първата от сферите?

— Естествено. В деня след ловната злополука. Татко трябваше да купи плат за нови превръзки.

— А имахме ли нужда от нови превръзки?

— Хмм, не. Но знаеш какъв е татко. Дразни се, когато дори и малко свалим нивото.

— И затова похарчи една от онези сфери. Които пазеше месеци наред и двамата с градоначалника си блъскаха главите заради тях.

Да не споменаваме, че първо стигна дотам да ги открадне, помисли Каладин. Но ти знаеш всичко за това. Погледна Тиен, който отново се взираше в небето. Доколкото Каладин знаеше, брат му още не беше открил истината.

— И така, баща ви се противопоставяше толкова дълго, само за да се пречупи накрая и да похарчи една сфера за превръзки, от които ние няма да имаме нужда в продължение на месеци.

Тя целеше нещо. Защо баща му изведнъж реши да…

— Той кара Рошоне да си мисли, че е победил — рече Каладин изненадано и отвърна на погледа й.

Хесина хитро се усмихна.

— Рошоне би намерил начин накрая да получи възмездие. Няма да му е лесно. Баща ви има високо положение като гражданин и има право на разследване. Той спаси живота на Рошоне, а много хора могат да свидетелстват, че раните на Рилир бяха жестоки. Но Рошоне би открил начин да отмъсти. Освен ако няма усещането, че ни е пречупил.

Каладин се обърна към имението. Макар то да се криеше зад завесата на дъжда, той успя да различи палатките на армията, която лагеруваше в полето под господарската къща. Какво ли е да живееш като войник, често да се излагаш на бурите и дъждовете, на ветровете и вихрушките? Преди Каладин щеше да полюбопитства, ала сега животът на копиеносец вече не го привличаше. Умът му беше пълен с диаграми на мускули и списъци на симптоми и болести.

— Ще продължим да харчим от сферите — каза Хесина. — По една на всеки няколко месеца. Отчасти за да преживяваме, макар че моето семейство предложи припаси. Но по-скоро, за да продължи Рошоне да мисли, че се огъваме. И тогава ще те отпратим. Неочаквано. Ти ще заминеш, а сферите ще са на сигурно място в ръцете на ардентите, за да се ползват като стипендия през годините, когато учиш.

Каладин разбра и примигна. Не губеха. Побеждаваха.

— Помисли само, Каладин! — рече Тиен. — Ще живееш в един от най-великите градове в света! Ще бъде толкова вълнуващо. Ще бъдеш учен мъж, като татко. Ще имаш писари да ти четат от всяка книга, която си пожелаеш.

Каладин отметна мократа коса от челото си. От Тиен това звучеше по-великолепно, отколкото той мислеше. Тиен, разбира се, можеше да изкара и някоя тинеста локва великолепна.

— Вярно е — додаде майка му, все още загледана в небето. — Можеш да учиш математика, история, политика, тактика, природни науки…

— Не са ли това неща, които се учат от жените? — попита свъсено Каладин.

— Учат ги светлооките жени. Но има и мъже учени. Макар и не толкова много.

— И всичко това, за да стана лекар.

— Няма да ти се налага да ставаш лекар. Животът си е твой, синко. Ако поемеш по пътя на лечителя, ние ще се гордеем. Но недей да се водиш от чувството, че трябва да преживееш живота на баща си вместо него. — Тя сведе поглед към Каладин и примигна да отпъди дъждовната вода от очите си.

— А какво друго бих могъл да правя? — попита смаяно Каладин.

— Има много професии за мъже с остър ум и добро образование. Ако наистина искаш да изучиш всички изкуства, можеш да станеш ардент. Или може би бурегадател.

Бурегадагел. Каладин машинално посегна към молитвата, пришита на левия му ръкав в очакване на деня, когато той щеше да я изгори, за да получи помощ.

— Те се стремят да предсказват бъдещето.

— Не е същото. Ще видиш. Има толкова много неща, които да изследваш, толкова много места, където умът ти да броди. Светът се променя. Последното писмо от моето семейство описва удивителни фабриали, като писалки, които могат да пишат на големи разстояния. Може би не е далеч времето, когато и мъжете ще се учат да четат.

— Никога не бих желал да науча нещо такова — рече потресен Каладин и хвърли поглед към Тиен. Наистина ли майка им говореше такива неща? Но тя винаги си беше такава. Свободна и в мислите, и в думите си.

И все пак, да стане бурегадател… Те изучаваха бурите, предсказваха ги — да — но учеха за тях и за техните тайни. Изучаваха самите ветрове.

— Не. Искам да бъда лекар. Като баща ми.

Хесина се усмихна.

— Ако това е твоят избор, то ние — както казах — ще се гордеем с теб. Но баща ви и аз просто искаме да знаеш, че можеш да избираш.

Седяха така някое време и оставиха дъждовната вода да ги намокри. Каладин продължаваше да проучва сивите облаци и да се чуди какво толкова интересно намира Тиен в тях. Най-сетне чу шляпане долу и край къщата се показа лицето на Лирин.

— Какво, за… И тримата? Какво правите там горе?

— Пируваме — отвърна небрежно Хесина.

— С какво?

— С необичайното, скъпи.

— Знаеш ли, скъпа, можеш да си доста странна — въздъхна Лирин.

— Нали точно това казах?

— Печелиш. Е, идвайте. На площада има събрание.

Хесина се навъси. Стана и слезе по покрива. Каладин погледна Тиен и двамата се изправиха. Каладин пъхна дървеното конче в джоба и внимателно заслиза, като внимаваше да не се подхлъзне по камъните, а обущата му джвакаха. Студена вода се стичаше по лицето му, когато слезе на земята.

Последваха Лирин към площада. Бащата на Каладин изглеждаше разтревожен и вървеше с онази съкрушена прегърбена походка, на която беше навикнал напоследък. Може би това беше преструвка за заблуда на Рошоне, ала Каладин виждаше и нещо истинско в нея. На Лирин не му се нравеше да се откаже от сферите, макар и това да беше част от измамата. Доста приличаше на предаване.

Пред тях, на градския площад се събираше тълпа. Всички носеха чадъри или пелерини.

— Какво става, Лирин? — попита тревожно Хесина.

— Рошоне ще излезе. Накара Вабер да повика всички. Общоградско събрание.

— В дъжда? — попита Каладин. — Не можа ли да изчака Светлия ден?

Лирин не отговори. Семейството крачеше мълчаливо, дори Тиен стана сериозен. Подминаха няколко дъждовни духчета, изправени в локвите. Те излъчваха бледосиня светлина. По форма приличаха на високи до глезена свещи без пламък. Появяваха се рядко извън дъждовния сезон. Хората казваха, че това са душите на дъждовните капки — светещи сини пръчици, които сякаш се топят, но не се смаляват, и имат по едно синьо око отгоре.

Когато семейството на Каладин пристигна, повечето граждани се бяха събрали и клюкарстваха в дъжда. Тук бяха и Йост и Нагет, но и двамата не махнаха на Каладин; от години вече между тях нямаше дори и подобие на приятелство. Каладин потръпна. Родителите му наричаха този град свой дом и баща му отказваше да напусне, ала с всеки изминал ден той все по-малко го чувстваше така.

Скоро заминавам, рече си Каладин. Нямаше търпение да си тръгне от Огнекамък и да остави зад гърба си тези дребнави хорица. Да отиде на място, където светлооките са красиви и почтени мъже и жени, достойни за дареното им от Всемогъщия високо положение.

Каретата на Рошоне приближи. През прекараните в Огнекамък години беше загубила много от лустрото си — позлатата беше олющена, а дървото беше нащърбено от чакъла по пътищата. Докато каретата влизаше на площада, Вабер и момчетата му най-сетне успяха да разположат малка тента. Дъждът се беше усилил и капките удряха тъканта с кухо барабанене.

При толкова много хора въздухът миришеше различно. Горе на покрива дъхаше на свежест и чистота. Сега беше тежък и влажен. Вратичката на каретата се отвори. Рошоне беше наддал на тегло и благородническите му одежди бяха прекроени, за да поберат шкембето. На коляното на десния му крак беше прикрепена дървена протеза, скрита от крачола. Сковано слезе от каретата и с мърморене се шмугна под тентата.

Почти не приличаше на себе си с тази брада и влажната сплъстена коса. Очите му обаче си оставаха същите. Сега повече приличаха на мъниста заради затлъстелите бузи, но изучаваха тълпата все така ядно. Все едно го бяха ударили с камък, докато гледа на другата страна, и сега търси виновника.

Дали и Ларал беше в каретата? Вътре се размърда още някой, но когато излезе, се оказа, че е жилав мъж с гладко обръснато лице и светли жълтеникави очи. Достолепният мъж носеше спретнато изгладена парадна зелена униформа. На хълбока му висеше сабя. Върховният маршал Амарам? Със сигурност беше внушителен с якото си тяло и ъгловато лице. Разликата между него и Рошоне беше поразителна.

Най-сетне се появи и Ларал в светложълта рокля със старомодна кройка — с широки поли и твърд корсаж. Погледна към дъжда и изчака един слуга да дотърчи с чадър. Каладин усети как сърцето му се разтуптя. Не бяха разговаряли след онзи ден, когато тя го унижи в къщата на Рошоне. И все пак, беше прекрасна. С годините се разхубавяваше все повече. На някой изпъстрената с чуждоземни руси кичури тъмна коса можеше да се види отблъскваща, понеже говореше за смесена кръв, но за Каладин беше привлекателна.

До него Лирин застина и тихичко изруга.

— Какво има? — обади се Тиен и проточи врат да погледне.

— Ларал — каза майка им. — Носи молитва на младоженка на ръкава.

Каладин се сепна при вида на бялото парче плат със синия чифт глифи, пришито на роклята. Щеше да я изгори при официалното обявяване на годежа.

Но… кой? Рилир беше мъртъв!

— Чух такива слухове — рече бащата на Каладин. — Излиза, че Рошоне не е искал да се лиши от връзките, които Ларал предлага.

— Той? — изуми се Каладин. Самият Рошоне ли щеше да се жени за нея? И други хора от тълпата започнаха да говорят, когато забелязаха молитвата.

— Светлооките непрекъснато се женят за много по-млади от тях — обясни майката на Каладин. — За тях браковете често са средство за осигуряване на лоялността на даден дом.

— Той? — повтори Каладин невярващо и пристъпи напред. — Трябва да спрем това. Трябва да…

— Каладин — остро рече баща му.

— Но…

— Това е тяхна работа, не наша.

Каладин се умълча. Усещаше как по-едрите капки падат по главата му, а по-дребните се превръщат в мъгла. Водата се стичаше по площада и правеше локви. До Каладин изскочи дъждовно духче; сякаш се появи от водата. Загледа се право нагоре без да мига.

Рошоне се облегна на бастуна и кимна на иконома си, Натир. Натир бе придружен от съпругата си, строга на вид жена на име Алаксия. Той плесна с тънките си ръце да смълчи хората и скоро се чуваше само кроткият дъжд.

— Сиятелният господар Амарам — подзе Рошоне и кимна към светлоокия мъж в униформа, — е върховен маршал на нашето княжество. Той командва отбраната на границите ни, докато кралят и Сиятелният господар Садеас отсъстват.

Каладин кимна. Всеки знаеше Амарам. Той бе много по-важен от повечето военни, които минаваха през Огнекамък.

Амарам излезе напред и заговори.

— Хубав град имате — рече той на събраните тъмнооки. Гласът му беше силен и дълбок. — Благодаря ви за гостоприемството.

Каладин се намуси и хвърли едно око на гражданите. И те като него бяха объркани от това заявление.

— Обикновено — продължи Амарам, — оставям тази задача на някой от подчинените ми офицери. Но понеже гостувам на моя братовчед, реших да сляза лично в града. Задължението не е толкова тежко, та да го прехвърлям другиму.

— Извинете ме, Сиятелни господарю — обади се Калинс, един от земеделците, — но какво е това задължение?

— Как какво, набиране на войници, добри ми стопанино — отвърна Амарам и кимна на Алаксия, която излезе напред с лист върху подложка. — Кралят отведе по-голямата част от нашите войски в преследването на изпълнението на Договора за отмъщение. Моята армия е с непълна численост и е необходимо да набирам младежи от всеки град и село, през които минаваме. Когато е възможно, вземам доброволци.

Гражданите не помръдваха. Момчетата си говореха за бягство от дома и постъпване в армията, но малцина биха го направили наистина. Задължението на Огнекамък беше да произвежда храна.

— Сраженията, които аз водя, не са тъй славни като Войната за отмъщение, но отбраната на земите ни е наш свещен дълг. Службата продължава четири години и при приключването й ще получите военна премия, равна на една десета от всички ваши надници през прослуженото време. След това можете да се върнете или да останете в армията. Отличете се, получете повишение и това може да означава издигане с един нан за вас и за вашите деца. Има ли доброволци?

— Аз ще дойда — рече Йост и излезе напред.

— Аз също — добави Абри.

— Йост! — каза майка му и го улови за ръката. — Посевите…

— Твоите посеви са важни, тъмноока жено — прекъсна я Амарам, — но не могат да се мерят с отбраната на нашия народ. Кралят праща у дома богатства от плячката в Равнините. Спечелените от него скъпоценни камъни в спешен случай могат да се ползват за направата на храна за цял Алеткар. И двамата сте добре дошли. Има ли още доброволци?

Излязоха още трима младежи от града и един по-възрастен мъж — Арл, чиято съпруга умря от петнистата треска. А дъщеричката му Каладин не успя да спаси след падането й.

— Отлично — каза Амарам. — Има ли други?

Гражданите мълчаха. Странно. Много от момчетата, които Каладин тъй често беше чувал да говорят за постъпване в армията, гледаха настрани. Каладин усети как сърцето му се разтуптява и кракът му заиграва, сякаш иска да го притегли напред.

Не. Той щеше да стане лекар. Лирин го погледна и тъмнокафевите му очи загатнаха за дълбока загриженост. Но когато Каладин не помръдна, той се отпусна.

— Добре — рече Амарам и кимна на Рошоне. — В крайна сметка Вашият списък ще ни бъде необходим.

— Списък ли? — попита високо Лирин.

Амарам го изгледа.

— Нуждите на армията са големи, тъмнородни. Вземам първо доброволците, но армията трябва да се допълни. Като градоначалник, моят братовчед има задължението и честта да реши кои мъже да прати.

— Прочетете първите четири имена, Алаксия — рече Рошоне — и последното.

Алаксия погледна списъка и зачете със сух глас.

— Агил, син на Марф. Каул, син на Талеб.

Каладин боязливо погледна баща си.

— Не може да те вземе — каза Лирин. — Ние сме от втори нан и изпълняваме важна функция в града, аз като лекар, а ти като единствения ми чирак. По закон сме освободени от военна служба. Рошоне знае това.

— Абрин, син на Арафик — продължи Алаксия. — Йорна, син на Лоац. — Тя се поколеба, сетне вдигна поглед. — Тиен, син на Лирин.

Над площада се спусна тишина. Дори дъждът сякаш поспря за миг. После всички погледи се обърнаха към Тиен. Момчето беше потресено. Лирин имаше имунитет като градски лекар, Каладин имаше имунитет като негов син.

Но не и Тиен. Той беше трети чирак на дърводелеца, не беше от жизнено значение, нямаше имунитет.

Хесина го притисна силно.

— Не!

Лирин излезе пред тях, сякаш искаше да ги защити. Каладин стоеше вцепенен и гледаше Рошоне. Усмихнатият самодоволен Рошоне.

Ние му отнехме сина, осъзна Каладин, взирайки се в малките му очи. Това е неговото отмъщение.

— Аз… — промълви Тиен. — В армията? — За пръв път той загуби своята увереност и оптимизма си. Очите му се отвориха широко и лицето му силно пребледня. Тиен припадаше при вида на кръв. Мразеше да се бие. Все още беше дребен и слаб, въпреки възрастта си.

— Прекалено малък е — заяви Лирин. Съседите им се отдръпнаха встрани и оставиха семейството на Лирин само под дъжда.

Амарам се намръщи.

— В градовете момчета на по осем-девет години постъпват във войската.

— Синовете на светлооките! — възрази Лирин. — Да се учат за офицери. Не ги пращат в бой!

Амарам се намръщи още повече. Излезе под дъжда и отиде при семейството.

— На колко години си, синко? — попита той Тиен.

— На тринадесет — отговори Лирин.

Амарам го изгледа.

— Лекарят. Чувал съм за тебе. — Въздъхна и се обърна към Рошоне. — Нямам време да се намесвам във Вашата дребнава провинциална политика, братовчеде. Няма ли друго подходящо момче?

— Изборът е мой! — настоя Рошоне. — Полага ми се по закон. Аз изпращам тези, от които градът може да се лиши. Е, това момче е първото, от което можем да се лишим.

Лирин пристъпи напред. Очите му бяха изпълнени с гняв. Върховният маршал Амарам го улови за ръката.

— Не прави нещо, за което ще съжаляваш, тъмнородни. Рошоне е действал съгласно закона.

— Ти се криеше зад закона и ми се надсмиваше, лечителю — провикна се Рошоне. — Е, сега законът се обръща срещу теб. Задръж си сферите! Изразът на лицето ти в този миг си струва всяка една от тях!

— Аз… — пак подхвана Тиен. Каладин никога не го беше виждал толкова ужасен.

Чувстваше се безсилен. Погледите на тълпата бяха втренчени в Лирин, когото светлоокият генерал още държеше за ръката. Лекарят и Рошоне се гледаха.

— Ще направя момчето бегач за година или две — обеща Амарам. — Няма да влиза в сражение. Това е най-доброто, което мога да сторя. В тези времена имаме нужда от всеки.

Лирин се сви и сведе глава. Рошоне през смях побутна Ларал към каретата. Докато се качваше, тя не погледна Каладин. Рошоне я последва. Макар още да се смееше, изражението му стана студено. Безжизнено. Като мрачните облаци в небето. Беше отмъстил, но синът му все така беше мъртъв, а той самият си оставаше в Огнекамък.

Амарам погледна тълпата.

— Новобранците могат да си вземат по два ката дрехи и до три каменни мерки друго имущество. Ще бъдат претеглени. Явете се във войската до два часа и търсете сержант Ав. — Обърна се и последва Рошоне.

Тиен зяпаше подире му, блед като варосана стена. Каладин виждаше страха му от напускането на семейството. Неговият брат. Онзи, който винаги го караше да се усмихва, когато валеше. Каладин изпитваше физическа болка да го вижда толкова уплашен. Това не беше правилно. Тиен трябваше да се усмихва. Той бе такъв.

Напипа дървеното конче в джоба си. Тиен винаги му носеше облекчение, когато го болеше. Изведнъж му дойде на ум какво може да направи в замяна. Време е да престанеш да се криеш в стаята, когато някой друг държи светлината нависоко, помисли Каладин. Време е да бъдеш мъж.

— Сиятелни господарю Амарам! — извика Каладин.

Генералът поспря на стълбичката пред каретата, с единия крак вътре. Погледна през рамо.

— Искам да заема мястото на Тиен — каза Каладин.

— Не се позволява! — обади се от каретата Рошоне. — Законът казва, че аз мога да избирам.

Амарам кимна мрачно.

— Тогава можете ли да вземете и мен — попита Каладин, — може ли да дойда като доброволец? — Така Тиен поне нямаше да е сам.

— Каладин! — продума Хесина и го стисна за ръката.

— Разрешено е. Няма да върна нито един войник, синко. Ако искаш да се присъединиш, ти си добре дошъл.

— Каладин, не — каза Лирин. — Не отивайте и двамата. Не…

Каладин погледна Тиен. Лицето на момчето беше мокро под широкополата шапка. Той поклати глава, но очите му бяха изпълнени с надежда.

— Доброволец съм — обърна се Каладин към Амарам. — Ще дойда.

— Значи разполагаш с два часа — отговори Амарам и влезе в каретата. — Същото количество багаж като другите.

Вратичката се затвори, но не и преди Каладин да зърне лицето на още по-доволния Рошоне. Като пръскаше вода, каретата затрополи по пътя. От крайчеца на покрива й се спускаше завеса от дъжд.

— Защо? — попита го дрезгаво Лирин. — Защо ми причиняваш това? След всичките ни планове!

Каладин се обърна към Тиен. Момчето го хвана за ръка.

— Благодаря — прошепна Тиен. — Благодаря ти, Каладин. Благодаря ти.

— Загубих и двама ви! — сипкаво рече Лирин и си тръгна. — Гръм да го удари! Загубих и двама ви. — Плачеше. Майката на Каладин също плачеше. Тя отново прегърна Тиен.

— Татко! — каза Каладин, удивен от това колко уверен се чувства.

Лирин спря. Стоеше под дъжда, стъпил в една гъмжаща от духчета локва. Те се отдръпнаха леко от него, като някакви изправени плужеци.

— След четири години ще го доведа у дома невредим — рече Каладин. — Кълна се в бурите и в самото десето име на Всемогъщия. Аз ще го върна.

Кълна се…