Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (64)

42
Просяци и кръчмарки

„Като бурята, която неизменно идва, ала винаги е неочаквана.“

Думата „Опустошение“ е употребена два пъти във връзка с идването им. Виж страници 571, 59 и 64 от Приказки край огнището.

— Взех решение — обяви Шалан.

Ясна вдигна поглед от проучването. С необичайна за нея почтителност, тя остави книгите настрани, седна с гръб към Булото и загледа Шалан.

— Отлично.

— Стореното от Вас беше и законно, и правилно в строгия смисъл на тези думи — подзе Шалан. — Но не беше морално и със сигурност не беше етично.

— Значи моралното и законното са различни неща?

— Почти всички философии са съгласни по това.

— Но какво мислите Вие?

Шалан се поколеба.

— Да. Можете да сте морален, без да следвате закона, и да сте аморален, като го следвате.

— Казахте, че направеното от мен е било „правилно“, но не и „морално“. Разликата между тези две неща изглежда по-трудна за определяне.

— Дадено действие може да е правилно — отговори Шалан. — То просто е нещо извършено, без оглед на намеренията. Убийството на четирима мъже при самозащита е правилно.

— Но не е морално?

— Моралът е приложим към Вашите намерения и към по-широкия контекст на случая. Да издирите мъжете, за да ги убиете, е аморално действие, Ясна, независимо от крайния резултат.

Ясна почука с нокът по писалището. На ръката й имаше ръкавица, надигната от камъните на счупения Превръщател. Минали бяха две седмици. Ясна със сигурност беше разбрала, че не действа. Как може да е толкова спокойна?

Дали тайно беше опитала да го поправи? Може би се опасяваше, че ако се разчуе за повредата, би загубила от политическото си влияние? Или беше разбрала, че нейният Превръщател е бил подменен? Дали пък, колкото и да беше невероятно, Ясна просто не беше опитвала да го ползва? Не след дълго Шалан трябваше да си тръгне. Ала ако тръгне преди Ясна да открие подмяната, Шалан би се изложила на опасността принцесата да изпробва фабриала веднага след нейното изчезване и така би привлякла подозренията право към себе си. Тревожното очакване едва не докарваше Шалан до лудост.

Най-сетне Ясна кимна и се върна към заниманията си.

— И нямате какво да кажете? — попита Шалан. — Аз току-що Ви обвиних в убийство.

— Не — отвърна Ясна. — Убийството е правно определение. Вие казахте, че съм убила неетично.

— Предполагам, че според Вас не съм права?

— Така е. Но приемам, че вярвате в това, което казвате, и влагате в него рационална мисъл. Прегледах Вашите бележки и съм уверена, че разбирате различните философии. В някои случаи намирам, че сте проявила голяма проницателност при тълкуването им. Урокът беше поучителен — Ясна отвори една книга.

— И това е всичко?

— Не, разбира се. Ще учим философия и по-нататък; засега съм доволна, че си създадохте здрава основа по темата.

— Но аз все пак реших, че грешите. Още мисля, че съществува някъде абсолютна Истина.

— Да. И Ви отне две седмици борба да стигнете до това заключение. — Ясна вдигна поглед и срещна очите на Шалан. — Не беше лесно, нали?

— Не.

— И все още се питате, нали?

— Да.

— Това е достатъчно. — Ясна леко присви очи и на устните й се появи утешителна усмивка. — Ако това ще Ви помогне да се преборите с чувствата си, дете, разберете, че аз наистина опитвах да направя добро. Понякога се чудя дали не мога да постигна повече с моя Превръщател. — Тя се върна към четивото си. — Свободна сте за остатъка от деня.

Шалан примигна.

— Моля?

— Свободна сте. Можете да си вървите. Правете каквото искате. Предполагам, че ще прекарате деня в рисуване на просяци и кръчмарки, но можете да избирате. Тръгвайте.

— Да, Ваше Сиятелство! Благодаря.

Ясна махна с ръка да я освободи и Шалан грабна скицника и излетя от нишата. Не беше получавала свободен ден от онзи път, когато излезе да рисува сама в градините. Получи кротко порицание за това; Ясна я беше оставила да си почива в стаята, а не да излиза и да рисува.

Шалан чакаше нетърпеливо паршите да я свалят на приземния етаж на Булото, после забързано излезе в приличната на пещера централна част. Вървя дълго, преди да стигне помещенията за гости и кимна за поздрав на старшите слуги там. Наполовина стражи, наполовина портиери, те следяха кой влиза и излиза.

Шалан забърза към своята стая, затвори вратата и извади Превръщателя от тайната си кесия. Топлата светлина на камъните обля лицето й в бяло и червено. Те бяха достатъчно големи и затова достатъчно ярки, та да не може да гледа право в тях. Всеки би струвал десет или двадесет броама.

Принуди се да ги скрие навън по време на последната буря, за да се заредят. Това само по себе си беше извор на тревога. Пое дълбоко дъх, коленичи и измъкна една дъсчица изпод леглото. Упражнява се в продължение на седмица и половина и още не можеше да накара Превръщателя да направи… хмм, да направи каквото и да е. Опита да почуква камъните, да ги върти, да тръска ръката си, да я огъва, точно както правеше Ясна. Изучаваше една подир друга картините, които беше нарисувала. Опита да говори, да се съсредоточи, даже да се моли.

Предния ден обаче намери една книга, която даваше може би полезен съвет. Там се твърдеше, че тананикането може да направи един Превръщател по-ефективен. Това беше случайна забележка, но повече не откри. Седна на леглото и се насили да се съсредоточи. Затвори очи, стисна пръчката и си представи как тя се превръща в кварц. После започна да тананика.

Нищо не се получи. Но Шалан продължи да тананика, опита различни тоналности, съсредоточи се възможно най-упорито. Задържа вниманието си върху задачата в продължение на половин час, ала накрая умът й започна да блуждае. Загриза я нова тревога. Ясна беше една от най-умните и най-проницателни учени в света. Тя би сложила Превръщателя на място, откъдето може да бъде взет. Дали преднамерено не беше подлъгала Шалан с фалшив фабриал?

Защо пък да си дава толкова труд? Защо просто не щракне капана и не разобличи Шалан като крадла? Обстоятелството, че не може да накара фабриала да работи, доведе Шалан до надхвърляне на разумните обяснения.

Спря да тананика и отвори очи. Пръчката не се беше променила. Толкова за този съвет, рече си Шалан и с въздишка остави пръчката настрани. Така се надяваше.

Изтегна се на леглото да почине и се вгледа в кафевия каменен таван, изсечен — като цялата сграда на Конклава — направо в планината. Тук камъкът нарочно беше оставен по-груб, за да наподобява свод на пещера. Беше доста красиво, по един изтънчен начин, който Шалан не беше забелязала досега. Цветовете и контурите на скалата се диплеха като вълни по повърхността на езеро.

Взе лист и почна да скицира шарките на скалата. Да се поуспокои с една скица, и пак щеше да се върне към Превръщателя. Може да го опита отново на другата ръка.

С въглена не можеше да представи цвета на различните слоеве, но можеше да улови омагьосващото им преплитане. Същинско произведение на изкуството. Дали някой каменоделец не го беше създал умишлено това изтънчено творение, или беше случайно? Усмихна се и си представи някой изморен каменоделец, който забелязва красивата структура на скалата и решава да изработи вълниста шарка заради собственото си удоволствие и усет за прекрасното.

Какво си ти?

Шалан изпищя и седна, а скицникът излетя от скута й. Някой прошепна тези думи. Чу ги ясно!

— Кой е там?

Мълчание.

— Кой е там! — рече тя по-високо. Сърцето й препускаше.

Оттатък вратата, в дневната се долавяше шум. Шалан скочи и скри ръката с фабриала под възглавницата, когато вратата се отвори със скърцане. Показа се една възрастна прислужница, тъмноока и облечена в бяло-оранжева униформа.

— Ох! — възкликна жената. — Нямах представа, че сте тук, Ваше Сиятелство. — Тя се поклони ниско.

Дворцова прислужница. Дошла е да почисти стаята, като всеки ден. Съсредоточена в мислите си, Шалан не я беше чула да влиза.

— Защо говори с мен?

— Да съм говорила с Вас ли, Сиятелна?

— Ти…

Не, гласът беше шепот и определено дойде отвътре в стаята на Шалан. Не може да е била прислужничката.

Потрепери и се огледа. Това беше глупаво. Малката стая се разглеждаше лесно. Нямаше Пустоносни нито в ъглите, нито под леглото.

Какво тогава беше чула? Шумовете от почистването, очевидно. Умът на Шалан явно просто беше изтълкувал тези случайни звуци като думи.

Тя си наложи да се успокои и хвърли поглед зад прислужничката, към дневната. Жената беше разчистила чашата и хляба. На стената беше облегната метла. Освен това вратата на стаята на Ясна беше открехната.

— Беше ли в стаята на Нейно Сиятелство Ясна? — поиска да узнае Шалан.

— Да, Ваше Сиятелство. Подредих писалището, оправих леглото…

— Сиятелната Ясна не обича в стаята й да влизат хора. На прислужниците е казано да не чистят тук. — Кралят беше заявил, че слугините му са най-внимателно подбрани и никога не са ставали кражби, но Ясна настоя никой да не влиза в спалнята й.

Жената пребледня.

— Съжалявам, Ваше Сиятелство. Не съм чула! Не са ми казали…

— Шшшт, всичко е наред — успокои я Шалан. — Ще поискаш да идеш при нея и да й кажеш какво си направила. Тя винаги забелязва дали вещите са местени. По-добре ще е за теб да отидеш при нея и да обясниш.

— Д-да, Ваше Сиятелство — жената отново се поклони.

— Всъщност — рече Шалан заради едно хрумване, — трябва да идеш сега. Няма смисъл да отлагаш.

Възрастната жена въздъхна.

— Да, разбира се, Ваше Сиятелство. — Тя се оттегли. След миг външната врата се затвори и заключи.

Шалан скочи, смъкна Превръщателя от ръката и го пъхна в кесията. Бързо излезе. Сърцето й препускаше. Странният глас беше забравен. Тя улови възможността да надзърне в стаята на Ясна. Нямаше вероятност да открие нещо полезно за фабриала, но не можеше да пропусне сгодния случай — не и когато можеше да се каже, че прислужничката е разместила вещите.

Съвсем бегло изпита вина. Вече беше откраднала от Ясна. В сравнение с това надзъртането в стаята беше нищо.

Спалнята беше по-голяма от тази на Шалан, ала и тя изглеждаше тясна заради неизбежната липса на прозорци. Половината място се заемаше от леглото на Ясна, четириного чудовище. Огледалото беше на отсрещната стена, до тоалетната масичка, откъдето Шалан беше откраднала Превръщателя. В стаята имаше още само скрин и писалище. От лявата му страна бяха натрупани книги.

Шалан никога не беше успявала да надзърне в бележките на Ясна. Може би беше записвала нещо за Превръщателя? Шалан седна пред писалището, припряно дръпна горното чекмедже и разрови четките за писане, въглените и хартията. Всички бяха спретнато подредени, а листовете бяха празни. В долното дясно чекмедже имаше мастило и празни тетрадки. В лявото пък имаше няколко справочника.

Оставаха й само книгите. Ясна би трябвало да носи повечето от тетрадките по време на работа. Но… да, тук бяха останали няколко. С трепкащо сърце, Шалан взе три тънки книжки и ги сложи пред себе си.

Бележки за Уритиру, гласеше надписът в първата. Явно тетрадката беше пълна с цитати от различни намерени от Ясна книги и бележки върху тях. Всички се отнасяха до това място, Уритиру. По-рано принцесата го беше споменала на Кабсал.

Шалан остави тетрадката настрани и надзърна в следващата с надеждата да намери нещо за Превръщателя. Тя също беше изпълнена от край до край, но нямаше заглавие. Шалан отвори на различни места и прочете някои бележки.

„Онези от пепел и огън, които убиваха безмилостно на рояци пред очите на Вестителите…“ Записано в Масли, страница 337. Потвърдено от Колдвин и Асава.

„Отнемат светлината, където и да се промъкнат. Обгоряла кожа.“ Кормшен, страница 104.

В записите на детски народни приказки Инниа говори за Пустоносните, които са „Като бурята, която неизменно идва, ала винаги е неочаквана.“ Думата „Опустошение“ е употребена два пъти във връзка с идването им. Виж страници 571, 59 и 64 от Приказки край огнището.

„Те се меняха, дори докато се сражавахме с тях. Като сенки бяха, преобразяваха се бързо, както пламъкът танцува. Недейте ги подценява заради онова, което виждате в началото.“ Твърди се, че този откъс е от думите на Талатин, Сияен рицар от Ордена на Каменните. Източникът — Въплъщение от Гувлоу — обикновено се приема за достоверен, макар че цитатът тук е от препис на фрагмент от загубената Поема за седмата утрин.

И все в този дух. Страници и страници. Ясна я беше обучила да си води бележки така — когато тетрадката се изпълни, достоверността и полезността на всяка бележка може да се прецени и тя може да се препише в тетрадка по по-определена тема.

Шалан свъсено прегледа и последната тетрадка. Бележките вътре бяха за Натанатан, Ничиите хълмове и Пустите равнини. Събрани бяха наблюдения на ловци, изследователи и търговци, търсещи речен път до Нови Натанан. От трите тетрадки най-голяма беше тази за Пустоносните.

Пак Пустоносните. Много хора по селата шепнешком говореха за тях и за други чудовища от мрака. Стържещите или шепотите на бурята, или дори страшните нощни духчета. Строгите наставници бяха научили Шалан, че това са суеверия, измислици на Загубените Сияйни, който използвали приказки за чудовища, за да оправдаят господството си над човешкия род.

Ардентите пък учеха друго. Според тях Загубените Сияйни — наричани навремето Сияйни Рицари — са отблъснали Пустоносните във войната за Рошар. Според ардентите едва след разгрома на Пустоносните и оттеглянето на Вестителите е последвало падението на Сияйните.

И двете групи казваха, че Пустоносни няма. Измислици или отдавна разгромени врагове, резултатът беше един. Шалан би могла да приеме някои хора — дори някои учени — да вярват, че Пустоносните съществуват и до днес и преследват човеците. Но скептичната Ясна? Ясна, която отричаше съществуването на Всемогъщия? Възможно ли беше наистина да е толкова побъркана, че да отхвърля съществуването на Бога, но да приема съществуването на митичните му противници?

На външната врата се почука. Шалан скочи и сложи ръка на гърдите си. Бързо намести тетрадките както си бяха. После смутено се завтече към вратата. Ясна няма да почука, глупаче, рече си тя, отключи и открехна малко вратата.

Отвън стоеше Кабсал. Хубавият светлоок ардент вдигна една кошница.

— Получих сведения, че имате свободен ден — той подрусна кошницата дружелюбно. — Бихте ли желали малко сладко?

Шалан се успокои, после погледна към стаята на Ясна. Наистина трябваше да проучи повече. Обърна се към Кабсал с намерението да му откаже, но очите му бяха така приканващи. Намекът за усмивка на лицето му, добронамереното и спокойно държание.

Ако отиде с Кабсал, Шалан би могла да го пита какво знае за Превръщателите. Това обаче не решаваше въпроса за нея. Истината беше, че тя се нуждаеше от почивка. Напоследък беше толкова напрегната, умът й беше претъпкан с философии, всеки свободен миг отиде за изпробване на Превръщателя. Чудно ли беше тогава, че чува гласове?

— Бих желала малко сладко — заяви тя.

* * *

— Сладко от плода на истината — рече Кабсал и вдигна малкото зелено бурканче. — От Азир е. Местните легенди казват, че който яде от тези плодове, ще говори само истината до залез-слънце на другия ден.

Шалан вдигна вежда. Седяха върху възглавнички и одеяло в градините на Конклава, недалеч от мястото, където Шалан за пръв път изпробва Превръщателя.

— И това е вярно?

— Надали — отговори Кабсал и отвори сладкото. — Плодовете са безобидни. Но при изгаряне листата и стъблата изпущат дим, който причинява опиянение и възбуда. Явно хората често са събирали такива стъбла за огньовете. Сядат край огъня, хапват от плодовете и прекарват доста… интересна нощ.

— Чудно защо… — подхвана Шалан, но прехапа устна.

— Какво? — настоя Кабсал.

Тя въздъхна.

— Чудно защо не са станали известни като плодчета на раждането, като имаме предвид… — Шалан се изчерви.

Кабсал се разсмя.

— Добро попадение!

— Отче на Бурята — възкликна тя и се изчерви още повече. — Никак не умея да се държа подобаващо. Е, дайте да опитам от това сладко.

Той се усмихна и й подаде резен хляб, намазан със зеленото сладко. Един парш с празен поглед — взет от сградата на Конклава — седеше на земята край една стена от шистокор и играеше ролята на придружител. На Шалан й беше толкова странно да е навън с мъж приблизително на нейната възраст в присъствието само на един парш. Толкова беше освобождаващо. Освежаващо. А може и да беше само заради слънцето и чистия въздух.

— Освен това не умея да се държа като учен — продължи Шалан, затвори очи и вдиша дълбоко. — Твърде много ми харесва да съм навън.

— Много от най-великите учени са прекарали живота си на открито, пътешествайки.

— И за всяка една от тях има сто други, натикани в някоя дупка в библиотеката и погребани сред книгите.

— Те не биха живели другояче. Повечето хора с наклонност към науките предпочитат своите дупки и библиотеки. Но Вие не сте такава. И това Ви прави интригуваща.

Тя отвори очи и му се усмихна, после отхапа лакомо от намазания със сладко хляб. Тайленският хляб беше толкова пухкав, като кекс.

— Е — рече Шалан, докато Кабсал предъвкваше своя залък, — имате ли чувството, че сте по-честен сега, след като опитахте сладкото?

— Аз съм ардент. Мой дълг и призвание е винаги да съм честен.

— Разбира се. И аз винаги съм толкова пълна с истина, че тя направо изтласква лъжите на устните ми. Вътре няма място за тях, разбирате ли.

Кабсал се разсмя от сърце.

— Шалан Давар, не мога да си представя някой по-сладък от Вас, когато изричате само една неистина.

— Тогава, за да запазите разсъдъка си, винаги ще казвам по две неистини едновременно. — Шалан се усмихна. — Сега се чувствам ужасно и храната е отвратителна.

— Току-що разгромихте цял корпус предания и митове около яденето на сладко от плодове на истината!

— Хубаво. Едно сладко не трябва да е обвито в предания и митове. То трябва да е сладко, цветно и вкусно.

— Като младите дами, предполагам.

— Братко Кабсал! — Тя отново се изчерви. — Това въобще не беше подобаващо.

— И въпреки това се усмихнахте.

— Не можах да се въздържа. Аз съм сладка, цветна и вкусна.

— С цвета познахте — отговори Кабсал, видимо развеселен от изчервяването. — И със сладостта. Не мога да говоря за Вашия вкус…

— Кабсал! — възкликна тя, макар да не беше твърде изумена. Веднъж си каза, че той се интересува от нея само заради опазването на нейната душа, но й ставаше все по-трудно да вярва в това. Той наминаваше поне веднъж седмично.

Кабсал се усмихна заради неудобството й, но това само я накара да пламне още повече.

— Престанете! — тя вдигна ръка пред очите си. — Лицето ми трябва вече да е червено колкото косата ми! Не трябваше да говорите такива неща; Вие сте човек на религията.

— Но си оставам мъж, Шалан.

— Мъж, който каза, че интересът му към мен е само академичен.

— Да, академичен. С много експерименти и много полеви изследвания от първа ръка — рече той небрежно.

— Кабсал!

Той се разсмя дълбоко и отхапа от хляба.

— Извинете ме, Ваше Сиятелство. Но се получава такава реакция!

Тя промърмори, свали ръката си, но знаеше, че Кабсал говори така отчасти, защото тя го насърчи. Не можа да се удържи. Никой никога не беше проявявал към нея такъв интерес, какъвто той показваше все по-ясно. Тя го харесваше — да разговаря с него, да го слуша. Чудесен начин да разчупи еднообразието на ученето.

Разбира се, нямаше изгледи за съюз. В случай, че успееше да защити семейството си, щеше да е необходимо женитбата й да е изгодна политически. Да флиртува с ардент, който е собственост на карбрантския крал, нямаше да е от полза за никого.

Скоро ще трябва да започна да му загатвам каква е истината, помисли Шалан. Той трябва да знае, че това няма да стигне доникъде, нали?

Кабсал се приведе към нея.

— Вие наистина сте такава, каквато изглеждате, нали, Шалан?

— Способна? Интелигентна? Очарователна?

Той се усмихна.

— Неподправена.

— Не бих казала.

— Такава сте. Виждам това у Вас.

— Не съм неподправена. Наивна съм. Прекарах цялото си детство в семейното имение.

— Нямате нищо отшелническо. С такава лекота разговаряте.

— Трябваше да се науча. През по-голямата част от детството си бях сама, затова ненавиждам скучни събеседници.

Кабсал се усмихна, макар че очите му останаха угрижени.

— Срамно е на личност като Вас да липсва внимание. Все едно да окачиш красива картина с лице към стената.

Шалан се облегна на скритата и ръка и дояде хляба.

— Не бих казала, че ми е липсвало внимание, със сигурност не и количествено. Моят баща ми обръщаше много внимание.

— Чувал съм за него. Носи му се славата на строг човек.

— Той е… — трябваше да се престори, че баща й е още жив. — Баща ми е човек на честта и добродетелта. Само че никога по едно и също време.

— Шалан! Това може би е най-остроумното нещо, което съм чувал от Вас.

— И може би най-вярното. За съжаление.

Кабсал я погледна в очите и затърси нещо. Какво видя?

— Не личи много да Ви е грижа за Вашия баща.

— Поредното вярно твърдение. Виждам, че плодовете действат и на двама ни.

— Правилно ли схващам, че е опасен човек.

— Да, но никога за мен. Аз съм твърде ценна. Неговата идеална, съвършена дъщеря. Разбирате ли, баща ми е точно от типа хора, които биха окачили картина наопаки. Така няма да я мърсят недостойни очи и да я докосват недостойни пръсти.

— Срамота. Изглеждате ми съвсем досегаема.

Тя го изгледа косо.

— Казах Ви, спрете с тези закачки.

— Това не бяха закачки — отвърна й той и я погледна с дълбоки сини очи. Настойчиви очи. — Вие събуждате любопитството ми, Шалан Давар.

Тя усети как сърцето й блъска; странно, но едновременно с това в нея се надигна паника.

— Не бива да събуждам любопитство.

— Защо не?

— Любопитство предизвикват логическите загадки. Математическите изчисления могат да предизвикват любопитство. Политическите ходове привличат вниманието. Но жените… те трябва да са просто смайващи.

— А ако съм започнал да смятам, че започвам да Ви разбирам?

— Тогава съм в много неизгодно положение — каза тя. — Понеже не разбирам себе си.

Той се усмихна.

— Не бива да говорим по този начин, Кабсал. Вие сте ардент.

— Човек може да напусне ардентията, Шалан.

Направо я разтърси. Той я гледаше настойчиво, без да мига. Хубав, сладкодумен, остроумен. Това може много бързо да стане много опасно, рече си тя.

— Ясна смята, че се навъртате около мен, понеже искате нейния Превръщател — избъбри Шалан. После потръпна. Идиотка! Това е отговорът ти, когато един мъж намеква, че може да изостави служенето си на Всемогъщия, за да бъде с теб?

— Сиятелната Ясна е твърде умна — продължи Кабсал и си отряза още едно парче хляб.

Шалан примигна.

— О, хм. Имате предвид, че е права?

— Да и не — отговори Кабсал. — Светилището много, много би желало да получи този фабриал. Смятах евентуално да потърся помощта Ви.

— Но?

— Но началството ми реши, че идеята е ужасна. — Намръщи се. — Смятат, че кралят на Алеткар е достатъчно избухлив, та да тръгне на война с Карбрант заради това. Превръщателите не са Мечове, но могат да бъдат точно толкова важни. — Поклати глава и отхапа от хляба. — Елокар Колин би трябвало да го е срам, задето оставя сестра му да използва фабриала, при това по толкова банален начин. Но ако го бяхме откраднали… Е, щеше да се почувства из целия ворински Рошар.

— Наистина? — попита Шалан и й призля.

Той кимна.

— Повечето хора не мислят за това. Аз също не се замислях. Кралете господстват и воюват с Остриетата — но армиите им съществуват благодарение на Превръщателите. Представяте ли си колко снабдителни пътища и работници по поддръжката заменят те? Без тях войната е направо невъзможна. Ще трябват стотици коли с храна всеки месец!

— Предполагам… че това ще е проблем. — Тя пое дъх. — Тези Превръщатели ме привличат неудържимо. Винаги съм се питала какво ли ще е усещането, когато си служиш с тях.

— И аз.

— Никога ли не сте го правил?

Той поклати глава.

— В Карбрант няма нито един.

Правилно, помисли си тя. Разбира се. Затова кралят се нуждаеше от Ясна, за да помогне на внучката му.

— Да сте чувал някой някога да е говорил за употребата им? — Тя ужасено се присви от дръзкия си въпрос. Щеше ли това да го направи подозрителен?

Той кимна лениво.

— Тук има тайна, Шалан.

— Наистина? — запита тя, а сърцето й се бе качило в гърлото.

Той я изгледа заговорнически.

— Всъщност, съвсем не е трудно.

— Не е… какво?

— Наистина — продължи той. — Чувал съм го от няколко арденти. Около Превръщателите има толкова неяснота и ритуали. Пазят ги в тайна, не ги използват там, където могат да бъдат видени от хората. Истината обаче е, че в тях няма нищо чак толкова особено. Поставяш си го, допираш ръката си до нещо и почукваш скъпоценния камък с пръст. Толкова е просто.

— Ясна не го прави така — добави тя, може би прекалено предпазливо.

— Да, това ме объркваше, но е ясно, че ако работиш с някой достатъчно дълго, се научаваш да го контролираш по-добре. — Поклати глава. — Не харесвам тайнствеността около тях. Твърде много прилича на мистицизма на старата Йерокрация. По-добре да не се окаже, че отново крачим по същия път. Какво толкова би станало, ако хората знаеха колко са лесни за използване Превръщателите? Принципите и даровете на Всемогъщия често са прости.

Шалан едва даваше ухо на последните му думи. За съжаление, Кабсал явно беше невеж като самата нея. Даже повече. Тя беше изпитала точно метода, който той спомена, и не проработи. Може би познатите му арденти лъжеха, за да опазят тайната.

— Както и да е — продължи Кабсал. — Предполагам, че е нещо такова. Попитахте ме дали ще крада Превръщателя, и можете да бъдете спокойна, че не бих Ви поставил в такова положение. От моя страна бе глупаво да мисля за това, а и ми бе недвусмислено забранено да опитвам. Беше ми наредено да се грижа за душата Ви и да внимавам да не бъдете засегната от ученията на Ясна, и евентуално да опитам да спечеля отново нейната душа.

— Е, последното ще е трудно.

— Не бях забелязал — отвърна той сухо.

Тя се усмихна, макар и да не можеше съвсем да прецени как се чувства.

— Аз май развалих момента? Онова между нас?

— Радвам се, че го направихте — продължи той. — Отнесох се, Шалан. Понякога се питам дали не съм толкова слаб като ардент, колкото сте Вие в старанието да се държите подобаващо. Не искам да ставам нахален. Но просто от начина, по който говорите, умът ми почва да гори, а езикът ми — да казва каквото му дойде.

— И така…

— И така, прекарахме прекрасен ден — рече Кабсал и стана. — Имам нужда от време, за да помисля.

Шалан също се надигна, протягайки свободната си ръка, за да може Кабсал да й помогне; изправянето в тясната воринска рокля беше трудно. Намираха се в част от градините, където шистокорите не бяха особено високи, та Шалан забеляза, че самият крал минава наблизо, разговаряйки с някакъв ардент на средна възраст с дълго и тясно лице.

Кралят често правеше обедната си разходка в градините. Шалан му помаха, ала благият старец не я видя. Беше потънал в беседата с ардента. Кабсал се обърна, зърна краля и се приведе.

— Какво? — попита Шалан.

— Кралят следи зорко своите арденти. Двамата с брат Иксил мислят, че днес работя по каталозите.

Шалан усети, че се усмихва.

— Проваляте работата си за деня заради един пикник с мен?

— Да.

— Мислех, че от Вас очакват да прекарвате някое време с мен — каза тя и скръсти ръце. — Да пазите душата ми.

— Така беше. Но сред ардентите се намериха хора, които се тревожат, че малко прекалено се интересувам от Вас.

— Прави са.

— Ще дойда да Ви видя утре — додаде Кабсал и надзърна над шистокорите. — В случай, че не ме вържат да индексирам заглавия цял ден за наказание. — Той й се усмихна. — Ако реша да напусна ардентията, това е мой избор и не могат да ми забранят, макар да могат да опитат да ме отклонят. — Той се изниза, докато Шалан се готвеше да му каже, че си въобразява твърде много.

Не можа да изрече думите. Може би, защото тя самата вече не беше сигурна какво иска. Не трябваше ли да се съсредоточи върху помощта за семейството?

Досега Ясна вероятно беше открила, че Превръщателят й не работи, но не виждаше полза да разкрива това. Шалан трябваше да замине. Можеше да иде при Ясна и да оправдае желанието си да напусне с ужасното преживяване в уличката.

И все пак, никак не й се искаше. Донякъде това беше породено от Кабсал, но не той беше главната причина. Истината беше, че въпреки случайните оплаквания, тя обичаше учението. Дори след философското упражнение на Ясна, дори след дългите дни, прекарани в четене на книга след книга. Дори при объркването и напрежението, Шалан често се чувстваше по-удовлетворена от когато и да било. Да, Ясна съгреши, като уби онези мъже, но Шалан искаше да знае достатъчно за философията, за да може да посочи точните основания за мнението си. Да, ровенето в историческите свидетелства можеше да е тежко, но Шалан ценеше уменията и търпението, на които се научи при това; те със сигурност щяха да са й от полза в бъдеще, при нейните собствени задълбочени изследвания.

Дните на учене, обедите, прекарани в смях с Кабсал, вечерите на бъбрене и спорове с Ясна. Това искаше тя. А тъкмо тази част от нейния живот беше пълна измама.

Разтревожена, тя взе кошницата с хляба и сладкото и тръгна обратно към Конклава и покоите на Ясна. На подноса я чакаше писмо. Шалан се свъси, счупи печата и надникна.

Момиче — започваше писмото. — Получихме известието. „Насладата на вятъра“ скоро отново ще пристане в Карбрант. Разбира се, ще Ви вземем и ще Ви откараме у дома. За мен ще е удоволствие пак да сте на борда. Ние сме хора на Давар, така си е. Задължени сме на семейството.

Сега сме на кратко плаване до континента, но после ще бързаме към Карбрант. Очаквайте да Ви вземем след седмица.

Капитан Тозбек

Послеписът от тозбековата съпруга беше още по-ясен. С радост ще Ви вземем без пари, Ваше Сиятелство, ако желаете да свършите малко писарска работа за нас по време на плаването. Сметководните книги отчаяно се нуждаят от преписване.

Шалан дълго гледа писмото. Беше питала Тозбек къде се намира и кога предвижда да се върне, ала той явно беше приел писмото й като молба да се върне и да я вземе.

Пристигането на кораба й се стори подходящ краен срок. Така щеше да си тръгне три седмици след кражбата, както беше казала и на Нан Балат да очаква. Ако дотогава Ясна не реагира на замяната на Превръщателя, Шалан би могла да приеме, че е извън подозрение.

Една седмица. Ще бъде на кораба. Това я разкъсваше вътрешно, но трябваше да се направи. Сведе писмото и излезе от преддверието на покоите за гости. Краката й я отведоха по виещите се коридори към Булото. Скоро застана пред нишата на Ясна. Принцесата седеше на писалището, писалката й скърцаше по една тетрадка. Тя вдигна поглед.

— Струва ми се, казах Ви, че днес можете да правите каквото желаете.

— Така е — отговори Шалан. — И аз разбрах, че желанието ми е да уча.

Ясна се усмихна тънко и разбиращо. Почти самодоволно. Само, ако знаеше.

— Е, няма да Ви упреквам за това — рече Ясна и се върна към работата си.

Шалан седна и предложи на Ясна от хляба и сладкото, но тя поклати глава и продължи да чете. Шалан си отряза хляб и го намаза със сладко. После отгърна една книга и въздъхна доволно.

Трябваше да си тръгне след седмица. Но междувременно щеше да си позволи още малко преструвка.