Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (63)

41
За Алдс и Милп

Пет години и половина по-рано

Каладин се шмугна край Ларал, която пищеше, и залитайки влезе в лекарската стая. Макар да работеше от години с баща си, изобилната кръв в стаята го потресе. Като че някой беше плиснал ведро светлочервена боя.

Във въздуха тегнеше мирисът на обгорена плът. Лирин работеше трескаво по Сиятелния господар Рилир, сина на Рошоне. Зловещо и подобно на бивник нещо стърчеше от корема на младежа, а десният му крак беше смазан в долната си част. Висеше само на няколко сухожилия, сцепените кости се подаваха навън като червеникави тръстики над водите на езеро. Самият господар Рошоне лежеше на страничната маса, стискаше здраво очи, пъшкаше и държеше крака си, който също беше пронизан от друга копиевидна кост. От стъкмената на две на три превръзка се процеждаше кръв, която преливаше от масата и капеше по пода, където се смесваше с кръвта на сина му.

Каладин застана на прага и зяпна. Ларал продължаваше да пищи. Стискаше рамката на вратата, докато неколцина от стражниците на Рошоне се мъчеха да я издърпат и да я отведат. Воплите й бяха неистови.

— Направи нещо! Работи по-бързо! Той не може! Той беше там и не ме интересува, и ме пуснете!

Несвързаните думи се превърнаха в писъци. Стражниците най-сетне я отведоха.

— Каладин! — провикна се баща му. — Трябваш ми!

Каладин се сепна, размърда се и влезе в стаята. Изтърка ръцете си, после взе превръзки от шкафа. Газеше в кръв. Зърна лицето на Рилир; повечето от кожата от дясната му страна беше одрана. Клепачът на окото го нямаше, самото око беше порязано отпред, като притиснато зърно грозде.

Каладин се завтече към баща си с превръзките. Миг по-късно на прага се появи и майка му, следвана от Тиен. Хесина допря ръка до устните си и издърпа Тиен. Той се олюля, изглеждаше замаян. Майката веднага се върна, вече без него.

— Каладин, вода! — викна Лирин. — Хесина, донеси още! Бързо!

Майка му се спусна да помага. Напоследък тя рядко се включваше в лекарската работа. Ръцете й трепереха, когато грабна едно ведро и изтича навън. Каладин отнесе на баща си другото, което беше пълно. Лирин извади костта от вътрешностите на светлоокия младеж. Здравото око на Рилир премигна, главата му се затресе.

— Какво е това? — попита Каладин, докато притискаше раната. Баща му захвърли странния предмет настрани.

— Бивник от белогръб — отговори Лирин. — Вода.

Каладин грабна гъба, топна я във ведрото и изстиска водата върху раната на Рилир. Така отми кръвта и позволи на Лирин да види какви са пораженията. Опипваше с пръсти, докато Каладин приготви игла и конец. На крака вече имаше турникет. Пълната ампутация щеше да се извърши по-късно.

Лирин се позабави, пъхнал пръсти в зиналата рана в корема на Рилир. Каладин отново я проми. Угрижено вдигна поглед към баща си.

Лирин измъкна пръстите си и отиде при господаря Рошоне.

— Превръзки, Каладин — рече той рязко.

Каладин се завтече към него, ала погледна през рамо Рилир. Доскоро хубавият младеж отново се разтърси в спазми.

— Татко…

— Превръзки! — повтори Лирин.

— Какви ги вършиш, лечителю? — ревна Рошоне. — Ами синът ми?

Около него гъмжеше от духчета на болката.

— Вашият син е мъртъв — отговори Лирин, докато измъкваше бивника от крака на Рошоне.

Светлоокият изкрещя от болка. Каладин не можа да прецени дали е заради бивника или заради загубата на сина му. Рошоне стисна зъби, докато Каладин притискаше превръзката на крака му. Лирин изплакна ръце във водата и после бързо ги натри със сок от кратункова билка, за да пропъди духчетата на загниването.

— Моят син не е мъртъв — изръмжа Рошоне. — Виждам го как мърда! Погрижи се за него, лечителю!

— Каладин, донеси упойващата вода — нареди Лирин и приготви иглата.

Каладин забърза към дъното на стаята, джапайки в кръвта, и рязко отвори шкафа. Извади малко шишенце с бистра течност.

— Какво правиш? — кресна Рошоне и се помъчи да седне. — Погледни сина ми! Всемогъщи в небесата, погледни го!

Каладин плахо се обърна, докато сипваше от течността върху една превръзка. Рилир се гърчеше по-бурно.

— В работата си се водя от три принципа, Рошоне — рече Лирин и натисна здраво светлоокия върху масата. — От тези принципи се ръководи всеки лекар, когато се наложи да избира между двама пациенти. Ако раните са еднакво тежки, заеми се първо с по-младия.

— Тогава се погрижи за сина ми!

— Ако раните не са еднакво опасни — продължи Лирин, — третирай първо най-тежката.

— Както ти казвам и аз!

— Третият принцип стои над тези два, Рошоне — рече Лирин и се приведе над него. — Лекарят трябва да знае кога не му е по силите да помогне на някого. Съжалявам, Рошоне. Щях да го спася, ако можех, кълна си. Но не мога.

— Не! — изкрещя Рошоне и отново почна да се бори да стане.

— Каладин! Бързо!

Каладин се втурна към него. Притисна напоената превръзка към брадичката и устата на Рошоне и така го принуди да вдиша изпаренията. Каладин не дишаше, както беше обучен.

Рошоне ревеше и викаше, но Лирин и Каладин го притискаха, а и той беше отслабнал от кръвозагубата. Скоро ревовете му позатихнаха. Още няколко мига и той почна да ломоти неразбираемо и да се усмихва на себе си. Лирин се върна към раната на крака, докато Каладин отиде да изхвърли превръзката с упойката.

— Не. Приложи на Рилир — баща му не вдигна поглед от работата си. — Само тази милост можем да проявим към него.

Каладин кимна и поднесе превръзката към лицето на ранения младеж. Дишането на Рилир се поуспокои, но той сякаш не можеше да долови промяната. После Каладин хвърли превръзката в мангала; огънят предотвратяваше действието на упойката. Бялата пухкава превръзка се сгърчи и покафеня, когато пламъците подхванаха краищата й и се заиздига дим.

Каладин се върна с гъбата и проми раната на Рошоне, докато Лирин я разглеждаше. Вътре имаше няколко парченца от бивника и лекарят си промърмори, докато вадеше щипците и острия като бръснач нож.

— Всичките могат да вървят в Преизподнята — рече Лирин, докато вадеше първото парченце кост. Зад гърба му Рилир престана да се движи. — Не им ли е достатъчно, че пращат половината от нас на война? Толкова ли им е притрябвало да търсят смъртта, дори когато живеят в мирен и тих град? Рошоне не биваше да търси проклетия белогръб.

— Търсил ли го е?

— Отидоха на лов — ядно издума Лирин. — Навремето с Уистиоу се шегувахме със светлооки като тях. Ако не можеш да убиваш хора, убиваш зверове. Е, това и получи, Рошоне.

— Татко — тихо се обади Каладин. — Той няма да е доволен от теб, когато се събуди.

Сиятелният господар мърмореше тихичко, легнал по гръб със затворени очи.

Лирин не отговори. Измъкна още едно парченце от бивника и Каладин проми раната. Баща му притисна пръсти към стената на голямата рана и я заопипва.

Имаше останало още едно парче от бивника — стърчеше от един мускул вътре в раната. А точно до този мускул туптеше феморалната артерия, най-голямата в крака. Лирин бръкна с ножа и внимателно обряза парченцето кост. После поспря за миг, а острието беше на косъм от артерията.

Ако се пререже тази артерия…, помисли Каладин. Рошоне ще умре до няколко минути. Беше още жив, само защото бивникът не беше разкъсал този кръвоносен съд.

Винаги твърдата ръка на Лирин сега трепна. После той вдигна поглед към Каладин. Отдръпна ножа, без да докосне артерията, и бръкна с щипците да извади костицата. Метна я настрани и спокойно се пресегна за иглата и конеца.

Зад него Рилир спря да диша.

* * *

Същата вечер Каладин седеше на стъпалата пред къщата с ръце в скута.

Рошоне беше върнат в имението, където за него щяха да се грижат личните му слуги. Трупът на сина му изстиваше в криптата долу. Проводили бяха пратеник да доведе Превръщател за Превръщането му.

На хоризонта слънцето беше кърваво червено. Накъдето и да се обърнеше Каладин, целият свят беше червен.

Вратата на лекарската стая се затвори и баща му, който изглеждаше също толкова изтощен, излезе с несигурна стъпка. С въздишка се отпусна до Каладин и загледа слънцето. И на него ли му приличаше на кръв?

Не разговаряха, докато слънцето бавно потъваше пред погледите им. Защо беше най-ярко тъкмо преди да изчезне за нощта? Дали се гневеше, задето е принудено да слезе зад хоризонта? Или правеше представление, преди да се оттегли?

Защо най-цветната част от човешкото тяло — светлата кръв — се крие под кожата и се вижда едва когато стане нещо лошо?

Не, помисли Каладин. Кръвта не е най-цветната телесна част. Очите също могат да са цветни. Кръвта и очите. И двете показват произхода на човека. И неговото благородство.

— Днес видях какво има вътре в човека — най-сетне продума Каладин.

— Не е за пръв път — отговори Лирин, — и със сигурност не е за последен. Гордея се с теб. Очаквах да те заваря тук разплакан, както става обикновено, когато загубим пациент. Започваш да се учиш.

— Когато казах, че съм видял вътре в човека, не говорех за раните.

Отговорът на Лирин се позабави.

— Разбирам.

— Щеше да го оставиш да умре, ако не бях там, нали?

Мълчание.

— Защо не го направи? — попита Каладин. — Това щеше да реши толкова много проблеми!

— Не бих го оставил да умре. Все едно да го убия.

— Можеше да го оставиш да кърви и после да заявиш, че не си могъл да го спасиш. Никой нямаше да се усъмни. Можеше да го сториш.

— Не — отвърна Лирин, взрян в залеза. — Не можех.

— Но защо?

— Защото не съм убиец, синко.

Каладин се свъси.

Лирин сякаш гледаше някъде далеч.

— Някой трябва да започне. Някой трябва да излезе напред и да върши нещата правилно, защото е правилно. Ако никой не започне, останалите не могат да последват. Светлооките правят всичко по силите си да се избият и да убиват и нас. Другите още не са донесли Алдс и Милп. Рошоне просто ги е оставил там.

Алдс и Милп, двама от гражданите, участваха в лова, но не се върнаха с групата, която донесе двамата ранени светлооки. Рошоне бил толкова разтревожен за Рилир, че ги оставил на място, за да може да пътува по-бързо.

— Светлооките не ги е грижа за живота — продължи Лирин. — Значи мен трябва да ме е грижа. Това е още една от причините да не оставя Рошоне да умре. Не бих го оставил, дори и ти да не беше там. Макар че като те погледнах, се почувствах по-силен.

— Ще ми се да не беше така.

— Не бива да казваш такива неща.

— Защо не?

— Защото така, синко. Ние трябва да сме по-добри от тях. — Лирин въздъхна и се изправи. — Трябва да поспиш. Може би ще имам нужда от теб, когато другите се върнат с Алдс и Милп.

Нямаше голяма вероятност; двамата мъже може би вече бяха мъртви. Казваха, че раните им са много тежки. Пък и белогръбите още бяха там.

Лирин влезе, ала не повика Каладин.

Дали аз бих го оставил да умре?, чудеше се Каладин. Може би дори да помръдна ножа, за да го отпратя по-бързо по пътя му? От самото си пристигане Рошоне беше потисник, но дали това оправдаваше убийството му?

Не. Нямаше оправдание за прерязването на артерията. Ала какво задължаваше Каладин да помага? Да се въздържи да помогне не беше същото като да убие. Просто не беше.

Каладин премисли това по десетки различни начини, разсъждаваше върху думите на баща си. И откритието го потресе. Той искрено осъзна, че би оставил Рошоне да умре на операционната маса. Така щеше да е по-добре за семейството на Каладин; така щеше да е по-добре за целия град.

Някога бащата на Каладин се смя на желанието му да иде на война. И наистина, сега, когато Каладин беше решил да стане пълноправен лекар, мислите и действията му от по-ранните години изглеждаха детински. Но Лирин смяташе, че Каладин е неспособен да убие. Та ти не можеш да настъпиш кремлинг, без да се почувстваш виновен, синко, каза му той. Да забиеш копието в човек съвсем няма да е толкова лесно, колкото ти явно си мислиш.

Но баща му грешеше. Това беше стряскащо, плашещо разкритие. Не беше празно бленуване за бойна слава. Беше истинско.

В този миг Каладин узна, че може да убива, ако трябва. Някои хора просто трябваше да се премахнат, като гангренясал пръст или смазан до невъзможност крак.