Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (61)

40
Червени и сини очи

„Смърт върху устните. Звук във въздуха. Белег върху кожата.“

Из Последното опустошение от Амбриан, стих 335.

Каладин със залитане излезе на светло и заслони очи срещу изпепеляващото слънце; почувства с босите си нозе как премина от студения камък вътре върху топлия камък навън. Въздухът беше леко влажен, не задушен като през последните няколко седмици.

Опря длан на дървената рамка на вратата; краката му трепереха неудържимо, ръцете го боляха, сякаш беше носил моста без почивка в продължение на три дни. Пое дълбоко дъх. Би трябвало да изпитва изгаряща болка в ребрата, но имаше само остатъчно дразнене. Някои от по-дълбоките порезни рани още имаха коричка, но по-малките бяха напълно изчезнали. Умът му беше изненадващо бистър. Дори нямаше главоболие.

Зави зад ъгъла на казармата. Усещаше се все по-силен с всяка следваща стъпка, макар да се опираше на стената. Лопен вървеше подире му; беше ред на хердазиеца да го пази, когато той се събуди.

Би трябвало да съм мъртъв, помисли Каладин. Какво става?

Когато мина от другата страна на казармата, с изненада откри, че хората се упражняват да носят моста. Скалата тичаше по средата в първата редица и даваше команди като Каладин по-рано. Стигнаха до другия край на дърводелския двор, обърнаха и се върнаха. Едва когато почти бяха подминали казармата, един от мъжете в челото на моста — Моаш — забеляза Каладин. Той замръзна на място и за малко не препъна целия отряд.

— Какво ви става? — провикна се от задните редици Торфин, чиято глава беше скрита във вътрешността на моста.

Моаш не го слушаше. Той излезе от мястото си и зяпна Каладин с широко отворени очи. Скалата припряно нареди на хората да свалят моста. И останалите го видяха и добиха същия благоговеен израз като Моаш. Раните на Хобер и Пеет бяха заздравели задоволително и те вече се упражняваха с другарите си. Това беше добре. Значи също получаваха заплати.

Мъжете в кожени елеци мълчаливо дойдоха при Каладин, ала не бързаха да се приближат твърде, сякаш той можеше да се счупи. Или сякаш беше някой светец. Каладин беше облечен само с дългите до коленете панталони на мостови и по голите му гърди се виждаха почти зарасналите рани.

— Вие, хора, наистина трябва да се поупражнявате какво да правите, ако някой от вас се препъне или залитне — рече той. — Когато Моаш спря внезапно, едва не изпопадахте. На бойното поле това може да предизвика бедствие.

Гледаха го с невярващи очи и той не можа да удържи усмивката си. Само след миг всички го наобиколиха, смееха се и го тупаха по гърба. Не беше съвсем уместен поздрав за болен човек, особено от ръката на Скалата, но Каладин оцени въодушевлението им.

Само Тефт не се включи. Старият мостови си стоеше настрани със скръстени ръце. Изглеждаше угрижен.

— Тефт? — обади се Каладин. — Добре ли си?

Тефт изсумтя, но показа нещо като усмивка.

— Само си мисля, че момците не се къпят толкова често, че да ми се прииска да съм близо до тях и да се прегръщаме. Нищо лично.

Каладин се разсмя.

— Разбирам. — Неговата последна „баня“ беше бурята.

Бурята.

Мостовите продължаваха да се смеят, да го питат как се чувства и да обявяват, че вечерта Скалата трябва да стъкми нещо много специално за вечерята край огъня. Каладин се усмихваше и кимаше, уверяваше ги, че е добре, ала си припомняше бурята.

Спомените му бяха отчетливо ясни. Как стиска халката върху сградата, главата му е сведена, а очите — затворени, за да се предпази от плющящия порой. Как Сил стои пред него и го защитава, като че може да отблъсне самата буря. Не я виждаше наоколо. Къде ли беше?

Помнеше лицето. Това самият Отец на Бурята ли беше? Сигурно не. Халюцинация. Да… да, той е имал халюцинации. Спомените за духчетата на смъртта бяха преплетени със сцени от живота му. Всички те се смесваха със странни, внезапни пристъпи на сила — ледено студена, ала живителна. Беше като студения въздух в някое ясно утро след нощ в задушна стая. Или като втриването на балсам от листа на гулкет при болки в мускулите, което носеше едновременно прохлада и топлина.

Помнеше тези мигове съвсем ясно. Каква беше причината за тях? Треската ли?

— Колко време? — попита Каладин, докато проверяваше и броеше мостовите. Тридесет и трима с Лопен и мълчаливия Дабид. Почти всички бяха налице. Невъзможно. Щом ребрата му бяха заздравели, значи е лежал в несвяст най-малко четири седмици. Колко пробега с моста бяха направили?

— Десет дни — отговори Моаш.

— Невъзможно — рече Каладин. — Раните ми…

— Затова така се изненадахме, като те видяхме, че си станал и ходиш! — отговори през смях Скалата. — Костите ти ще да са от гранит. Трябва да носиш моето име!

Каладин се облегна на стената. Никой не поправи Моаш. Не може целият отряд да е загубил представа за времето.

— Идолир и Треф? — поинтересува се той.

— Загубихме ги — рече Моаш и помръкна. — Имахме два пробега с моста, докато ти беше в безсъзнание. Нямаме тежко ранени, но двама загинаха. Ние… ние не знаехме как да им помогнем.

При тези думи хората стихнаха. Ала смъртта беше обичайна за мостовите и те не си позволяваха да се разпростират надълго и нашироко върху загубите. Каладин обаче реши, че ще е нужно да обучи неколцина от хората да лекуват.

А как стана тъй, че отново е на крака и ходи? Да не би да е бил по-леко ранен, отколкото е преценил? Колебливо опипа ребрата си, за да провери счупванията. Само лека болка. Ако не се брои слабостта, беше здрав, както винаги. Може би навремето трябваше да обръща повечко внимание на религиозните поучения на майка си.

Когато хората отново се върнаха към разговорите и празнуването, Каладин забеляза как го гледат. Почтително, благоговейно. Спомняха си какво е казал преди бурята. Връщайки се назад, Каладин си даде сметка, че тогава не е бил съвсем на себе си. Онези думи му се струваха невероятно самонадеяни, пък и намирисваха на пророчество. Ако ардентите открият, че…

Е, не можеше да поправи стореното. Просто трябваше да продължи. Веднъж вече стоя на ръба на пропастта, рече си той. Трябваше ли ти да се катериш на още по-висока скала?

Внезапно над лагера прозвуча печален тръбен звук. Мостовите се умълчаха. Тръбата свири още два пъти.

— Числата — рече Натам.

— Дежурни ли сме? — попита Каладин.

— Аха — отвърна Моаш.

— Строй се! — викна Скалата. — Знаете какво да правите! Да покажем на капитан Каладин, че не сме забравили как се работи!

— „Капитан“ Каладин? — попита Каладин, когато мъжете се строиха.

— Така си е, ганчо — обади се Лопен зад него с онзи скорострелен акцент, който никак не прилягаше на небрежното му държание. — Опитаха да направят Скалата водач на моста, така си е, ама ние просто почнахме да ти викаме „капитан“, а на него „взводен командир“. Вбесихме Газ. — Едноръкият се ухили.

Каладин кимна. Мъжете бяха толкова радостни, ала той срещаше трудности да сподели настроението им.

Докато хората заемаха местата си около моста, Каладин започна да осъзнава откъде произлиза неговата тъга. Отрядът беше точно там, откъдето започна. Или по-зле. Водачът им беше отслабен и ранен, беше обидил самия върховен принц. Садеас нямаше да остане доволен, щом научи, че Каладин е преживял треската.

Мостовите все още бяха осъдени да загиват един подир друг. Страничното носене беше провал. Не спаси хората си, а само им позволи кратко отлагане на екзекуцията.

Предназначението на мостовите не е да оцеляват…

Подозираше каква е причината за това. Стисна зъби и се отлепи от стената на казармата. Отиде при строените мостови, чиито групови водачи проверяваха набързо състоянието на елеците и сандалите.

Скалата го изгледа.

— И какво по-точно си въобразяваш, че правиш?

— Идвам с вас — отговори Каладин.

— А какво би казал ти на някой от хората, ако той току-що се е надигнал след цяла седмица треска?

Каладин се поколеба. Не съм като другите хора, каза си той. Сетне съжали за това. Не можеше да започне да вярва, че е непобедим. Да тича с моста, когато е толкова слаб, беше чиста лудост.

— Прав си.

— Можеш да помагаш на нас с Мули да носим вода, ганчо — рече Лопен. — Ние с него сега сме отряд. Участваме във всеки пробег.

Каладин кимна.

— Добре.

Скалата го стрелна с поглед.

— Ако към края на постоянните мостове усетя слабост, ще се върна. Обещавам.

Скалата неохотно кимна. Мъжете влязоха под моста и се насочиха към сборния пункт, а Каладин се присъедини към Лопен и Дабид, които пълнеха меховете с вода.

* * *

Каладин стоеше на ръба на пропастта със сключени зад гърба ръце, пръстите на обутите му в сандали нозе стъпваха на самия крайчец на скалата. Пропастта го гледаше, ала той не отвръщаше на погледа й. Съсредоточил се беше върху сражението на следващото плато.

Този път подходът беше лесен; пристигнаха едновременно с паршендите. Вместо да си правят труда да изтребват мостовите, паршендите заеха отбранителна позиция в центъра на платото, около какавидата. Сега хората на Садеас се сражаваха с тях.

Челото на Каладин беше запотено от жегата и той все още усещаше изтощението от болестта. Ала въобще не се чувстваше толкова зле, колкото би трябвало. Лекарският син недоумяваше какво става.

Засега войникът надделяваше над лекаря. Битката го приковаваше. Алетските копиеносци в кожени дрехи и гръдни брони притискаха в дъга паршендите. Повечето паршенди използваха бойни брадви или чукове, а неколцина въртяха мечове и тояги. Всички имаха онази червено-оранжева броня, която растеше от кожата им, сражаваха се по двойки и непрестанно пееха.

Близкият бой беше най-тежък. Често се губеха по-малко хора при схватка, в която противникът бързо надделее. Когато това стане, командирът нарежда отстъпление, за да предотврати по-нататъшните загуби. Но близкият бой… беше жесток, просмукан с кръв. Когато наблюдаваше схватката — падащите върху скалите тела, проблясващите оръжия, изтласкваните от платото хора — Каладин си припомни своите първи битки като копиеносец. Командирът му беше потресен от това колко леко младежът се справя с гледката на кръвта. Баща му пък би бил потресен от това колко леко я пролива.

Между битките в Алеткар и тези на Пустите равнини имаше голяма разлика. Навремето той беше обграден от най-лошите — или поне най-зле обучените — войници в кралството. Те дори не спазваха строя. И все пак, Каладин виждаше смисъла в онези сражения. А в тези тук, на Пустите равнини, още не успяваше.

Това беше неговата грешка. Беше променил тактиката на боя, преди да я разбере. Не трябва да допуска тази грешка отново.

Скалата, придружаван от Сигзил, застана до Каладин. Не можеше да има по-голяма разлика от тази между якия рогоядец и ниския кротък азиш. Кожата на Сигзил беше тъмнокафява — не истински черна като на някои от паршите. Човекът все гледаше да си мълчи.

— Лоша битка — рече Скалата и скръсти ръце. — Победят ли или не, войниците няма да са щастливи.

Каладин кимна разсеяно, вслушан във виковете, крясъците и ругатните.

— Защо се бият те, Скала?

— За пари. И за отмъщение. Би трябвало да знаеш тия работи. Нали паршендите убиха твоя крал?

— О, аз разбирам защо се бием ние. Но паршендите — те защо се бият?

Скалата се ухили.

— Щото не им се нрави да ги колят, задето са убили вашия крал, мисля си аз! Големи инати са.

Каладин се усмихна, макар шегите при вида на умиращите мъже да му се струваха противоестествени. Твърде дълго беше учил при баща си и нито една смърт не го оставяше безчувствен.

— Сигурно. А защо тогава се бият за скъпоценните ядра? Числеността им силно намалява при подобни сражения.

— Ти пък откъде знаеш, че намалява?

— Защото нападат по-рядко от преди — отговори Каладин. — Хората в лагера говорят за това. Освен това, вече не нападат толкова близо до алетските лагери, както правеха преди.

Скалата кимна дълбокомислено.

— Логично изглежда. Ха! Може пък скоро да спечелим войната и да си вървим у дома.

— Не — тихо се намеси Сигзил. Той говореше много благовъзпитано, с почти недоловим акцент. Впрочем, на какъв език говореха азишите? Тяхното кралство беше толкова отдалечено, че Каладин беше срещал друг азиш само веднъж. — Съмнявам се в това. И мога да ти кажа защо се бият паршендите, Каладин.

— Наистина ли?

— Те би трябвало да притежават Превръщатели. Скъпоценните камъни са им нужни по същата причина, поради която са нужни и на нас. За да правят храна.

— Звучи разумно — отговори Каладин, все още сключил ръце зад гърба си и изправен в разкрачена стойка. Тази поза още му се струваше естествена. — Просто догадка, но разумна. Нека сега те питам нещо друго. Защо мостовите не могат да носят щитове?

— Защото те много ни бавят — рече Скалата.

— Не — отговори Сигзил. — Биха могли да пратят мостови с щитове пред мостовете, да тичат пред нас. Това не би забавило никого. Да, ще се наложи да изкараме на бойното поле повече мостови, но с щитовете ще се спаси животът на достатъчно хора, и така ще се уравновеси по-високата численост.

Каладин кимна.

— Садеас и без това праща на бойното поле повече мостови, отколкото му трябват. Често разполагаме с повече мостове от необходимото.

— Защо обаче? — попита Сигзил.

— Защото ние сме добри мишени — отговори тихо и разбиращо Каладин. — Слагат ни отпред да отклоняваме вниманието на паршендите.

— Разбира се — намеси се Скалата и сви рамене. — Армиите винаги правят такива работи. Най-бедните и най-необучените тръгват първи.

— Знам, но обикновено те получават поне някаква защита. Не виждаш ли? Ние сме не просто първата вълна, която може и да се пожертва. Ние сме примамка. Ние сме уязвими и паршендите не могат да не стрелят по нас. Това позволява на редовните войници да подходят необезпокоявани. Паршендските стрелци с лък се целят в мостовите.

Скалата помръкна.

— С щитове няма да сме толкова привлекателни — продължи Каладин. — Затова Садеас ги забранява.

— Може би — обади се умисленият Сигзил. — Но изглежда глупаво да се похабяват войски.

— Всъщност, не е глупаво — каза Каладин. — Ако трябва многократно да нападаш укрепени позиции, не можеш да си позволиш да губиш обучените си войници. Не разбираш ли? Садеас разполага с ограничен брой обучени хора. Но необучени лесно се намират. Всяка стрела, която поразява мостови, е стрела, която не поразява войник, за чието въоръжаване и обучение си похарчил много пари. Ето защо за Садеас е по-добре да изважда на бойното поле много мостови, отколкото малко — но защитени.

Трябваше да разбере това по-рано. Вниманието му беше отклонено от важността на мостовите за сраженията. Ако мостовете не стигат до пропастите, то тогава и армията не може да се прехвърли. Но всеки мостови отряд разполагаше с достатъчно хора, а при всяко нападение се пращаха по два пъти повече мостове от необходимото.

При вида на някой паднал мост паршендите би трябвало да изпитват голямо задоволство и при всеки злополучен пробег те сваляха по два или три моста. Понякога и по повече. Докато мостовите умираха и паршендите не разполагаха с време да стрелят по войниците, Садеас имаше основание да държи мостовите отряди уязвими. Паршендите би трябвало да са прозрели това, ала беше много трудно да отклониш стрелата си от невъоръжения човек, който носи обсадна машина. За паршендите се казваше, че са безизкусни бойци. Наистина, докато наблюдаваше съсредоточено и изучаващо сражението на съседното плато, Каладин видя, че това е вярно.

Докато алетите поддържаха правилен и дисциплиниран строй, където всеки човек пазеше другарите си, паршендите нападаха в отделни двойки. Алетите имаха превъзходство като техника и тактика. Вярно, че всеки от паршендите беше по-силен, а умението им с бойните брадви беше забележително. Но алетските войници на Садеас бяха добре обучени в модерните начини за водене на война. Щом стъпеха някъде — и докато можеха да продължат сражението — често излизаха победители заради дисциплината си.

Паршендите не са участвали в мащабни сражения преди тази война, реши Каладин. Навикнали са на дребни схватки, вероятно срещу други села или кланове.

Неколцина от отряда се присъединиха към Каладин, Скалата и Сигзил. Не след дълго повечето от мостовите бяха тук и подражаваха на стойката на Каладин. След час битката беше спечелена. Садеас победи, ала Скалата се оказа прав. Войниците бяха мрачни; в този ден загубиха мнозина от другарите си.

Каладин и останалите преведоха в лагера една уморена и смазана група копиеносци.

* * *

Няколко часа след това Каладин седеше на някакъв пън край вечерния огън на Мост Четири. Сил беше върху коляното му, във формата на прозрачно синьо-бяло пламъче. Върнала се беше при него по време на прехода след сражението. Въртеше се наоколо, радостна, че го вижда отново на крака, но не даде обяснение за отсъствието си.

Истинският огън пращеше и пукаше. Грамадният казан на Скалата къкреше над него, а по цепениците танцуваха няколко огнени духчета. Час по час някой питаше Скалата дали яхнията е готова. Въпросите често се придружаваха с добронамерено чукане с лъжица по паницата. Скалата не отговаряше, а продължаваше да бърка. Хората знаеха, че никой не яде, докато рогоядецът не обяви, че яхнията е готова. Той беше твърде придирчив и никога не сервираше „долна“ храна.

Въздухът миришеше на варени тестени топчета. Мъжете се смееха. Водачът им беше оцелял, а днешният пробег не взе нито една жертва. Духът им беше висок.

Каладиновият обаче не беше.

Сега разбираше. Разбираше колко безплодна е борбата им. Разбираше защо Садеас не си направи труда да отбележи оцеляването на Каладин. Той вече беше мостови, а това беше смъртна присъда.

Каладин се надяваше да покаже на Садеас, че мостовият отряд може да е ефикасен и полезен. Надяваше се да докаже, че хората му заслужават защита — щитове, брони, обучение. Мислеше, че ако те действат като войници, може би ще започнат да ги приемат като такива.

Нищо такова нямаше да се случи. Един мостови, който е оцелял, по определение беше мостови, който се е провалил.

Хората му се смееха и се наслаждаваха на огъня. Вярваха му. Той беше направил невъзможното — оцеля по време на бурята, ранен, вързан на стената. Сигурно щеше да направи още някое чудо, този път за тях. Добри мъже бяха, но разсъждаваха като редници. Офицерите и светлооките да имат грижата за дългосрочните планове. Хората бяха нахранени и щастливи, и засега това беше достатъчно.

Не и за Каладин.

Той се изправи лице в лице с човека, когото беше изоставил. Изостави го в нощта, когато реши да не се хвърля в пропастта. Онзи с мрачните очи, който се предаде, не го беше грижа и не се надяваше на нищо. Вървящият труп.

Ще проваля и тях, рече си Каладин.

Не можеше да им позволи да продължават да носят моста и да загиват един по един. Ала не можеше да измисли нищо друго. Затова смехът им го разкъсваше.

Един от отряда — Картите — се изправи и вдигна ръце, призовавайки за тишина. Нито една от луните не беше в небето и върху него падаше само светлината от огъня. Небето беше осеяно със звезди. Няколко от звездите се движеха — дребни точици светлина се гонеха и сновяха като далечни блестящи насекоми. Звездни духчета. Рядко се срещаха.

Картите беше плосколик мъж с чорлава брада и дебели вежди. Викаха му Картите заради родилното петно на гърдите му, за което той се кълнеше, че изобразява точна карта на Алеткар. Каладин така и не успя да забележи прилика.

Картите се прокашля.

— Вечерта е добра, вечерта е особена и прочие. Нашият водач се върна.

Неколцина изръкопляскаха. Каладин се мъчеше да не показва колко му е тежко отвътре.

— Задава се добра храна — продължи Картите и хвърли поглед на Скалата. — Наистина се задава, нали, Скала?

— Задава се — отвърна Скалата и продължи да бърка.

— Сигурен ли си? Може да идем да потърчим малко с моста. Да ти дадем още временце, разбираш ли, пет-шест часа…

Скалата го изгледа свирепо. Хората се разсмяха, някои потропаха с лъжиците по паниците. Картите се ухили и се пресегна надолу зад камъка, който му служеше за седене. Измъкна увит в хартия пакет и го подхвърли на Скалата.

От изненада високият рогоядец едва не го изпусна в яхнията.

— От всички нас — посмутено рече Картите, — задето ни готвиш всяка вечер. Не мисли, че не сме забелязали как се трудиш. А ние почиваме, докато ти готвиш. При това ти винаги си сипваш последен. Та ти купихме нещо за благодарност.

Забърса нос с ръка и така малко поразвали мига, после си седна. Няколко от другарите му го потупаха по гърба и го поздравиха за словото.

Скалата разви пакета и дълго гледа вътре. Каладин се приведе напред в опит да види съдържанието. Скалата извади предмета и го вдигна високо. Това беше прав бръснач от бляскава сребриста стомана; острата страна беше прибрана в дървена дръжка. Скалата я отстрани и огледа острието.

— Празноглави равнинци — меко продума той. — Каква красота.

— Има и парче излъскана стомана — поясни Пеет. — За огледало. И малко бръснарски сапун, и кожен ремък за заточване.

За всеобщо изумление Скалата се просълзи. Отдръпна се от казана, понесъл подаръците.

— Яхнията е готова — рече той и се втурна в казармата.

Мъжете седяха тихо. Най-сетне младият Дуни рече:

— Отче на Бурята! Мислите ли, че постъпихме правилно? Искам да кажа, как се оплаква, и тъй нататък…

— Според мен беше отлично — отговори Тефт. — Само дайте на дебелака време да даврандиса.

— Прощавай, че не ти взехме нищо, капитане — обърна се Картите към Каладин. — Не очаквахме още да се свестиш, нали разбираш.

— Всичко е наред — рече Каладин.

— Е — обади се Белязаният. — Няма ли някой да сипва от яхнията, или ще си седим тука гладни, докато изври цялата?

Дуни скокна и грабна черпака. Мъжете се скупчиха около казана и взеха да се блъскат, докато Дуни сипваше. Без Скалата, който да ги гълчи и строява, бъркотията беше голяма. Само Сигзил не се буташе. Кроткият тъмнокож човек седеше настрани, а пламъците се отразяваха в очите му.

Каладин се изправи. Притесняваше се — всъщност се ужасяваше — да не се превърне пак в предишния окаяник. Онзи, който престана да се вълнува, защото не виждаше друга възможност. Затова сега си потърси събеседник и приближи към Сигзил. Движението му размърда Сил, която се нацупи и хвръкна да кацне на рамото му. Все още беше като трепкащ пламък; да седи в този вид на рамото му беше дори по-разсейващо. Каладин не каза нищо; разбереше ли, че това го тормози, Сил вероятно щеше да го прави по-често. В края на краищата, тя още беше вятърно духче.

Каладин приседна до Сигзил.

— Не си гладен?

— По-нетърпеливи са от мен — отвърна Сигзил. — Ако можем да се доверим на видяното в предишните вечери, ще има достатъчно храна за мен, когато си напълнят купите.

Каладин кимна.

— Оценявам анализа, който направи на платото по-рано днес.

— Понякога съм добър анализатор.

— Ти си образован човек. Така говориш и така се държиш.

Сигзил помълча.

— Да — рече накрая. — Сред моя народ не е грешно мъжете да са с буден ум.

— И сред алетите не е.

— Моят опит показва, че вие се интересувате само от войните и от изкуството на убиването.

— А ти какво алетско си виждал, освен армията?

— Не много — призна Сигзил.

— Значи, образован човек — умислено продължи Каладин. — В мостови отряд.

— Така и не довърших образованието си.

— Нито пък аз.

Сигзил любопитно го огледа.

— Учих за лекар — рече Каладин.

Сигзил кимна. Гъстата черна коса се виеше по раменете му. Той беше сред малцината мостови, които си правеха труда да се бръснат. Сега, когато Скалата разполагаше с бръснач, нещата може би щяха да се променят.

— Лекар — каза Сигзил. — Не мога да кажа, че това е изненада, като имаме предвид как се справяш с ранените. Хората казват, че всъщност ти тайно си много висш светлоок.

— Какво? Та моите очи са тъмнокафеви!

— Извини ме. Не използвах подходящата дума — вие нямате подходяща дума. За вас светлоок е същото като водач. В другите кралства обаче други неща правят човек… ах, проклет алетски език. Благороден. Сиятелен господар, само че без очите. Както и да е, хората мислят, че ти може би си израсъл някъде извън Алеткар. Като водач.

Сигзил погледна другите от отряда. Те тъкмо насядаха и лакомо нападнаха яхнията.

— Така е, защото толкова естествено водиш и караш другите да искат да те слушат. Те свързват тези неща със светлооките. И затова ти измислиха минало. Вече ще ти е трудно да ги разубедиш. — Сигзил го изгледа косо. — Ако приемем, че е измислица. Бях долу, в пропастта, когато ти ползва онова копие.

— Копие — отвърна Каладин. — Оръжие на тъмноок войник, не беше меч на светлоок.

— За мнозина от мостовите разликата е нищожна.

— А твоята история каква е?

Сигзил се подсмихна.

— Чудех се дали ще попиташ. Останалите споменаха, че се ровиш в миналото им.

— Харесва ми да познавам хората, които водя.

— А ако някои от нас са убийци? — тихичко попита Сигзил.

— Значи съм в добра компания. В случай, че си убил светлоок, може да те почерпя едно питие.

— Не беше светлоок — отговори Сигзил. — И не е мъртъв.

— Следователно не си убиец.

— Не, че не опитах — очите на Сигзил станаха хладни. — Сигурен бях, че съм успял. Изборът ми не беше възможно най-умният. Моят господар… — Той се умълча.

— Него ли опита да убиеш?

— Не.

Каладин зачака, но явно нямаше да узнае повече. Учен, заключи Каладин. Или поне човек, който е учил. Трябва да има някакъв начин да използвам това.

Намери път за излизане от този смъртоносен капан, Каладин. Използвай каквото имаш. Трябва да има начин.

— Прав беше за мостовите — подхвана Сигзил. — Пращат ни да умрем. Това е единственото разумно обяснение. Има в света едно място. Марабетия. Чувал ли си го?

— Не.

— Намира се на север, край морето, в селайските земи. Тамошните хора са прочути с голямата си любов към споровете. На всяко кръстовище в града има пиедесталче, където човек може да се покачи и да изложи аргументите си. Разправят, че всеки марабетиец носи торба гнили плодове, та ако случайно мине край оратор, с когото не е съгласен, да има с какво да го замеря.

Каладин се свъси. Не беше чувал толкова приказки накуп от Сигзил за цялото време, откакто бяха мостови.

— Думите ти по-рано днес, на платото — продължи Сигзил с поглед, вперен право напред, — ме накараха да се замисля за марабетийците. Разбираш ли, те имат един любопитен начин за наказване на осъдените престъпници. Провесват ги с по един прорез на страните на лицето от някаква скала над морето, недалеч от града, близо до нивото на водата по време на прилив. Там, в морските дълбини, живее някакво особено чудовище. Прочуто е със сочното си месо и, разбира се, има скъпоценно ядро. Въобще не е толкова едро, колкото това на пропастното чудовище, но все пак е хубаво. И тъй, престъпникът е примамка. Той може да поиска да го убият, вместо да го окачат, но се говори, че ако висиш над водата една седмица, без чудовището да те изяде, си свободен.

— А това често ли се случва?

Сигзил поклати глава.

— Никога. Но затворниците почти винаги поемат риска. Марабетите имат поговорка за човек, който отказва да види истината. „Имаш червени и сини очи“, казват те. Червени, заради кръвта, която се процежда. Сини, заради водата. Понеже затворниците виждат само тези две неща. Обикновено чудовището ги напада още първия ден. И въпреки това, повечето предпочитат да рискуват. Предпочитат измамната надежда.

Червени и сини очи, помисли Каладин и си представи злокобната гледка.

— Ти вършиш добра работа — рече Сигзил и стана с паницата в ръце. — В началото те мразех, задето лъжеш хората. Но започнах да разбирам, че измамната надежда ги прави щастливи. Това, което ти правиш, е като да даваш на болен човек лекарство за облекчаване на страданията му, докато умре. Сега тези мъже могат да преживеят последните си дни с усмивка. Ти наистина си лечител, Благословени от Бурята Каладине.

Каладин искаше да възрази, да каже, че това не е измамна надежда, ала не можа. Не и сега, когато сърцето му беше слязло в стомаха. Не и сега, когато знаеше.

След миг Скалата изскочи от казармата.

— Отново се чувствам като истински алил’ тики’ и! — обяви той и вдигна високо бръснача. — Приятели, просто няма как да знаете какво направихте! Един ден ще ви отведа в планините и ще ви покажа какво значи кралско гостоприемство!

Въпреки всичките оплаквания, той не беше обръснал брадата си напълно. Оставил беше дълги червеникаворуси бакенбарди, които се виеха край лицето му. Самата брадичка и областта около устните беше гладко избръсната. Високият кръглолик мъжага наистина изглеждаше внушително.

— Ха! — рече Скалата и закрачи към огъня. Грабна двама от мъжете там и ги прегърна, при което Бисиг едва не си разсипа яхнията. — Заради това всички вие ще бъдете мое семейство! За един планинец неговите хумака’ абан са неговата гордост! Пак се чувствам истински мъж! Ето. Този бръснач не е мой. Той е на всички нас. Който иска да го ползва, трябва да го ползва. Чест е да го споделя с вас!

Мъжете се разсмяха и неколцина подкачиха рогоядеца за предложението. Каладин не беше сред тях. Просто… сякаш нямаше значение за него. Прие купата, която Дуни му донесе, но не яде. Сигзил предпочете да не сяда до него и се оттегли от другата страна на огъня.

Червени и сини очи, помисли Каладин. Не знам дали това ни приляга. Според него да имаш червени и сини очи означаваше да вярваш, че има поне малка вероятност мостовите да оцелеят. А тази вечер му беше трудно да се убеди в това.

Не беше оптимист по характер. Виждаше света такъв, какъвто е или поне опитваше. Ала това беше проблем, когато истината беше толкова ужасна.

О, Отче на Бурята, помисли той под смазващото бреме на отчаянието и се вторачи в паницата. Отново се превръщам в онзи окаяник, който бях преди. Вече не мога да овладея това, не мога да овладея себе си.

Не можеше да носи надеждите на всички мостови.

Просто не беше достатъчно силен.