Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (6)

1
Благословен от Бурята

„Убихте ме. Мръсници, убихте ме! Слънцето още пече, а аз умирам!“

Записано в петия ден на седмицата Чач в месеца Бетаб на годината 1171, десет секунди преди смъртта. Обектът беше тъмноок войник на тридесет и една години. Пробата се смята за съмнителна.

Пет години по-късно

— Ще умра, нали? — попита Сен.

Жилавият ветеран до него се обърна и го огледа. Лицето му беше обрамчено с късо подрязана брада. По страните черният й цвят беше започнал да отстъпва на сивото.

Ще умра — помисли си Сен, стискайки копието, чиято дръжка беше хлъзгава от пот. — Ще умра. О, Отче на Бурята, ще умра…

— На колко години си, синко? — попита ветеранът. Сен не помнеше името му. Трудно му беше да си припомни каквото и да е, докато наблюдава как другата армия се строява отвъд скалистото бойно поле. Този строй изглеждаше толкова прилично. Спретнат, подреден. Къси копия в предните редици, зад тях — дълги копия и метателни копия, а по фланговете — стрелци с лъкове. Тъмнооките копиеносци бяха екипирани като Сен с кожен елек и пола до коленете, проста стоманена каска и подходяща предна броня.

Много от светлооките имаха пълна броня. Яздеха коне, членовете на почетните им гвардии се тълпяха около тях, а гръдните им брони блестяха във виненочервено и тъмнозелено. Имаше ли сред тях Броненосци? Сиятелният господар Амарам не беше Броненосец. А някой от хората му? А ако на Сен му се наложеше да се сражава с Броненосец? Обикновените хора не убиваха Броненосци. Такива случаи бяха толкова редки, че сега всеки от тях беше легенда.

Това се случва наистина, мислеше той с растящ ужас. Не беше строева подготовка в лагера. Не беше учение с размахване на тояги из полето. Беше истинско. Разбрал това, сърцето му заблъска като подплашено животно в гърдите му, краката му затрепериха — Сен изведнъж осъзна, че е страхливец.

— Синко? — рече ветеранът твърдо. — На колко години си?

— На петнадесет, сър.

— А как ти е името?

— Сен, сър.

Грамадният брадат мъж кимна.

— Аз съм Далет.

— Далет — повтори Сен, все още вперил поглед в другата армия. Бяха толкова многобройни! Хиляди.

— Ще умра, нали?

— Не — Далет отговори с груб глас, но това беше странно успокояващо. — С теб всичко ще бъде наред. Горе главата. Дръж се за отряда.

— Но аз имам само три месеца обучение! — Сен можеше да се закълне, че чува далечното тракане на броните или щитовете на другата армия. — Едва успявам да държа копието! Отче на Бурята, мъртъв съм. Не мога…

— Синко — прекъсна го Далет тихо, но непреклонно. Вдигна ръка и я положи на рамото му. Големият кръгъл щит на Далет висеше на гърба му, а ръбът му отразяваше светлината. — Ти ще бъдеш добре.

— Откъде знаете? — въпросът прозвуча умолително.

— Ей така, момко. Ти си във взвода на Каладин Благословения от Бурята. — Стоящите наблизо войници закимаха в знак на съгласие.

Зад тях се строяваха вълни и вълни от войници — бяха хиляди. Сен беше точно на предната линия, в каладиновия отряд от тридесетина души. Защо беше преместен в нов взвод в последния момент? Трябва да имаше нещо общо с политиката в лагера.

Защо този взвод беше в челото, където жертвите бяха най-многобройни? Дребни духчета на страха — лепкави пурпурни кълба — започнаха да изпълзяват от земята и да се събират около краката му. В един миг на чист страх едва не хвърли копието и не побягна. Ръката на Далет улови рамото му по-здраво. Сен погледна нагоре към уверените черни очи на ветерана и се поколеба.

— Изпика ли се, преди да влезеш в строя? — попита Далет.

— Нямах време…

— Отивай сега.

— Тук?

— Ако не го направиш, ще потече по краката ти по време на боя, ще те разсее, може и да те убие. Действай.

Смутен, Сен подаде копието си на Далет и се облекчи върху камъните. Когато свърши, огледа мъжете наоколо. Нито един от каладиновите войници не му се подиграваше. Стояха спокойно, с копията отстрани и щитовете на гърба.

Вражеската армия почти беше приключила. Полето между двете войски беше гола гладка скала, забележително равна, пресечена само тук-там от скални пъпки. От нея би станало добро пасище. Топлият вятър духаше в лицето на Сен, наситен с влажния дъх на снощната буря.

— Далет! — произнесе един глас.

От редиците излезе един мъж с късо копие, към чиято дръжка бяха привързани две кожени ножници. Новодошлият беше млад — може би с четири години по-възрастен от Сен — но беше с няколко пръста по-висок дори от Далет. Беше облечен в обичайните за копиеносците кожени дрехи, но под тях имаше тъмни панталони. Това би трябвало да не се позволява.

Черната му като на алет коса падаше на вълни до раменете, очите му бяха тъмнокафеви. На раменете на елека му имаше възли от бяла връв, които сочеха, че е взводен командир.

Тридесетината мъже около Сен застанаха мирно и вдигнаха копията си в поздрав.

Това е Каладин Благословеният от Бурята? — каза си Сен невярващо. — Този младеж?

— Далет, скоро ще имаме ново попълнение — рече Каладин. Гласът му беше силен. — Ти трябва да… — той прекъсна, когато забеляза Сен.

— Току-що се добра дотук, сър — отвърна Далет с усмивка. — Тъкмо го подготвям.

— Отлично — каза Каладин. — Платих добри пари да махна това момче от взвода на Гаре. Този човек е толкова некадърен, че със същия успех можеше да се сражава и на страната на противника.

Какво? — помисли Сен. — Защо някой трябва да плаща, за да ме вземе?

— Какво мислите за бойното поле? — попита Каладин. Неколцина от копиеносците вдигнаха ръка да заслонят очи от слънцето и заразглеждаха скалите.

— Падинката между двата хребета далече вдясно? — попита Далет.

Каладин поклати глава.

— Основата е доста неравна.

— Аха, може и така да е. Ами хълмчето ей там? Достатъчно далече е, та да избегнем първата схватка, пък е достатъчно близо и няма да излезем прекалено напред.

Каладин кимна, но Сен не можеше да види какво разглеждат.

— Изглежда добре.

— Чухте ли това, разбойници? — провикна се Далет.

Мъжете вдигнаха копията си високо.

— Дръж под око новото момче, Далет — каза Каладин. — Не знае сигналите.

— Разбира се — отговори с усмивка Далет. Усмивка! Как можеше да се усмихва? Противниковата армия надуваше тръбите. Означаваше ли това, че са готови? Макар че току-що се беше облекчил, Сен усети как по крака му се стича струйка урина.

— Стой на позиция — каза Каладин, после се отправи с подтичване по предната линия, за да разговаря с командира на следващия взвод. Зад Сен и другарите му десетките редици продължаваха да се умножават. Стрелците с лък по фланговете се подготвяха.

— Не се тревожи, синко — каза Далет. — Взводният командир Каладин носи късмет.

Войникът от другата страна на Сет кимна. Той беше върлинест веден с червена коса, кожата му беше по-тъмно жълтеникава от алетската. Защо воюваше в алетската армия?

— Вярно. Каладин — той е Благословен от Бурята, напълно сигурно е. В миналото сражение изгубихме… колко — само един?

— Но все пак някой е умрял — каза Сен.

Далет сви рамене.

— Хората непрекъснато умират. Нашият взвод е с най-малки загуби. Ще видиш.

Каладин свърши разговора с другия командир и дотича обратно при своите. Носеше късо копие — от онези, с които се борави с една ръка и с щит в другата — но неговото беше с цял лакът по-дълго от останалите.

— Хора, готови! — викна Далет. За разлика от другите командири, Каладин не се премести в задните редици, а остана пред взвода си.

Мъжете около Сен се размърдаха и развълнуваха. Звуците се повтаряха из огромната армия, тишината отстъпваше на нетърпението. Стотиците нозе се тътреха, щитовете тропаха, катарамите тракаха. Каладин остана неподвижен, взрян в противниковата армия.

Отзад премина един светлоок офицер на кон.

— Готови за бой! Искам кръвта им, войници. Бийте се и убивайте!

— На място — повтори Каладин, когато офицерът отмина.

— Бъди готов да тичаш — каза Далет на Сен.

— Да тичам ли? Ама нас ни обучаваха да маршируваме! Да пазим строя!

— Сигурно — отвърна Далет. — Но повечето от войниците не са много по-добре обучени от тебе. Онези, които умеят да се бият, накрая ги пращат на Пустите равнини срещу паршендите. Каладин опитва да ни вкара във форма, за да отидем там и да воюваме за краля. — Далет кимна по посока на строя — Повечето от тези тук ще разтурят строя и ще нападнат; светлооките не са достатъчно добри командири, че да ги удържат в боен ред. Така че, дръж се за нас и тичай.

— Трябва ли да си откача щита? — около отряда на Каладин другите войници откачаха щитовете си. Но в каладиновия взвод ги оставиха на гърбовете си.

Преди Далет да отговори, отзад прозвуча тръба.

— Тръгвай! — каза Далет.

Сен нямаше голям избор. Цялата армия тръгна в марш сред тропот на ботуши. Както беше предсказал Далет, равномерният марш не продължи много. Някои войници започнаха да крещят, ревът им беше подхванат от други. Светлооките им викаха да вървят, да тичат, да се бият. Строят се разпадна.

Щом това стана, взводът на Каладин се впусна в бяг пред всички с пълна скорост. Сен се бореше да не изостава, уплашен и ужасен. Земята не беше толкова гладка, колкото изглеждаше по-рано, и той едва не се препъна в една скална пъпка с прибрани в черупката ластари.

Оправи се и продължи, стиснал копието в една ръка, а щитът потракваше на гърба му. Армията отсреща също се движеше, войниците тичаха в полето. Нямаше дори слабо подобие на боен ред или внимателно построяване. Изобщо не приличаше на нищо, обещавано по време на обучението.

Сен дори не знаеше кой е противникът. Някакъв земевладелец бе нахлул на територията на Сиятелния господар Амарам — земя, която в крайна сметка бе притежание на върховния принц Садеас. Това беше погранично сражение и Сен смяташе, че е с друго алетско княжество. Защо воюваха един срещу друг? Вероятно кралят би могъл да прекрати това, ала той беше на Пустите равнини и диреше отмъщение за убийството на крал Гавилар отпреди пет години.

Противникът разполагаше с многобройни стрелци. Страхът на Сен достигна върха си, когато първата вълна стрели се понесе във въздуха. Отново се препъна и изгаряше от желание да вземе щита си. Но Далет грабна ръката му и го помъкна напред.

Стотици стрели прорязаха небето и затъмниха слънцето. Издигаха се и падаха, подобно на небесна змиорка, която се спуска върху плячката си. Войниците на Амарам вдигнаха щитовете. Но не и взводът на Каладин. За тях — никакви щитове.

Сен извика. А стрелите паднаха върху средните редици в армията на Амарам, зад него. Сен погледна през рамо и продължи да тича. Стрелите падаха зад него. Войниците крещяха; стрелите попадаха в щитовете им; само няколко заблудени стрели се доближиха до предните редици.

— Защо? — изкрещя той на Далет. — Откъде знаеше?

— Искат стрелите да ударят, където хората са най-нагъсто — отговори грамадният мъж. — Където има най-голяма вероятност да уцелят.

Няколко други групи от авангарда останаха със свалени щитове, но повечето тичаха нескопосно с вдигнати към небето щитове, боейки се от стрелите, които нямаше да ги поразят. Това ги бавеше и те рискуваха да бъдат прегазени от войниците от следващите редици, които действително бяха поразявани. Все пак на Сен много му се щеше да вдигне щита си; струваше му се толкова неправилно да тича без него.

Дойде вторият залп и мъжете закрещяха от болка. Взводът на Каладин се носеше бързо към противниковите войници, някои от които падаха от стрелите на амарамовите лъкове. Сен можеше да чуе как противниците надават бойни викове, можеше да различи отделните лица. Внезапно взводът на Каладин спря и се строи в гъста група. Бяха достигнали височинката, избрана по-рано от Каладин и Далет.

Далет сграбчи Сен и го запрати в самия център на формацията. Докато врагът се спускаше насреща, хората на Каладин наведоха копията и измъкнаха щитовете си. Нападателите не бяха добре строени — не спазваха реда дългите копия да са назад, а късите — в предните редици. Просто всички търчаха и крещяха като обезумели.

Сен криво-ляво се пресегна да откачи щита от гърба си. Във въздуха зазвънтяха ударите на копията, когато отрядите започнаха да се бият. Група от противниковите копиеносци се втурна към взвода на Каладин, вероятно движена от желанието да заеме височината. Между тридесетината нападатели имаше някаква съгласуваност, макар да не бяха така гъсто строени като каладиновите войници.

Противникът изглеждаше решен да компенсира това със страст; бясно крещеше и ревеше, нахвърляйки се върху линията на Каладин. Отрядът на Каладин удържаше строя и бранеше Сен, като че ли той бе някакъв светлоок, а те — неговата почетна гвардия. Двата отряда се сблъскаха с грохот на метал и дърво, щитовете се удряха един в друг. Сен се сви.

Свърши се само след няколко мига. Вражеският взвод отстъпи и остави двама убити върху скалата. Каладин нямаше загуби. Хората му запазиха заострения клиновиден строй, но един от мъжете отстъпи и измъкна превръзка за раната на бедрото си. Останалите се сгъстиха, за да попълнят празното място. Раненият беше тежък и с дебели ръце; ругаеше, но раната му не изглеждаше зле. Бързо стана на крака, ала не се върна на старото си място, а се строи в единия край, на по-защитено.

Бойното поле беше в хаос. Двете армии се бяха смесили и не можеха да се отличат една от друга; въздухът вреше от тракане, хрущене и крясъци. Много от взводовете се пръснаха, войниците тичаха от една схватка към друга. Движеха се като ловци, групи от по трима-четирима диреха отделни заблудени войници и безмилостно ги нападаха.

Взводът на Каладин удържаше позицията си и се биеше само с противниците, които се приближаваха прекалено. Това ли беше истинската битка? Сен беше подготвен за дълги редици от бойци, застанали рамо до рамо. А не за това безумно смесване, за тази жестока врява. Защо повечето от войниците не поддържаха строя?

Истинските войници са заминали, рече си Сен. Водят истинско сражение в Пустите равнини. Не е чудно, че Каладин иска да отведе взвода там.

От всички страни проблясваха копия; трудно беше да се различат приятели от врагове, въпреки емблемите върху нагръдните брони и цветната боя на щитовете. Бойното поле се разпадна на стотици малки групи, сякаш едновременно се водеха хиляда отделни войни.

След първата размяна на удари, Далет улови Сен за рамото и го разположи в редицата в самото дъно на строя. Сен обаче беше безполезен. Когато отрядът на Каладин се сблъска с вражеските взводове, наученото от Сен изчезна. Отнемаше му всички сили просто да остане на място, да държи копието насочено навън и да изглежда заплашителен.

В продължение на почти цял час взводът на Каладин удържаше своето хълмче, хората действаха заедно, рамо до рамо. Каладин често напускаше мястото си в челото, тичаше в разни посоки и биеше с копието по щита в странен ритъм.

Това са сигнали, осъзна Сен, когато взводът се престрои в пръстен. При виковете на умиращите и хилядите мъже, които си крещяха, беше почти невъзможно да се чуе гласът на един отделен човек. Но острото чукане на копието върху металната плоча на щита на Каладин беше ясно. Всеки път, когато се престрояваха, Далет хващаше Сен за рамото и го обръщаше.

Отрядът на Каладин не преследваше откъснали се от групите си противници. Оставаше в отбранителна позиция. И макар че няколко бяха ранени, нямаше убити. Взводът им беше прекалено застрашителен за по-малобройните противникови групи, а по-големите се оттегляха след няколко сблъсъка в търсене на по-лесен враг.

В крайна сметка нещо се промени. Каладин се обърна и почна да наблюдава приливите и отливите на битката с проницателните си кафеви очи. Вдигна копието и заудря по щита в бърз ритъм, който не беше ползвал досега. Далет улови Сен за ръката и го изтегли от хълмчето. Защо напускаха сега?

Точно тогава от армията на Амарам се откъсна и разпръсна голяма група. Сен не си беше дал сметка колко зле върви тук битката за неговата армия. Докато се изтегляха, хората на Каладин подминаха множество убити и ранени и главата на Сен се завъртя. Войниците бяха посечени и вътрешностите им изтичаха.

Нямаше време да се ужасява; отстъплението бързо премина в бягство. Далет ругаеше, а Каладин отново заудря по щита си. Взводът промени посоката и се отправи на изток. Сен видя, че там още се държи голяма група от войниците на Амарам.

Но противниците бяха видели, че строят се нарушава, и това ги беше одързостило. Те се втурнаха напред на тълпи, като диви брадвохръти в преследване на някое заблудено прасе. Преди отрядът на Каладин да е изминал и половината път през осеяното с мъртви и умиращи поле, беше прихванат от голяма група вражески войници. Каладин неохотно заудря по щита; взводът му забави ход.

Сен усети как сърцето му почва да бие по-бързо и по-бързо. Близо до него един от взводовете на Амарам беше погълнат; мъжете се олюляваха и падаха с викове, опитваха се да избягат. Противниците използваха копията си като шишове и изтребваха мъжете по земята, като че бяха кремлинги.

Хората на Каладин посрещнаха противника със сблъсък на копия и щитове. Телата се мятаха на всички страни и Сен беше зашеметен. В бъркотията от свои и чужди, умиращи и убиващи, той беше смазан. Толкова много хора тичат в толкова много посоки!

Изпадна в паника, помъчи се да избяга. Една група войници наблизо носеха алетски униформи. Взводът на Каладин. Сен затича към тях, ала когато неколцина се обърнаха към него, с ужас разбра, че не ги познава. Това не беше взводът на Каладин, а групичка непознати войници в неравна разкъсана линия. Ранени и подплашени, те се разпръснаха веднага, щом един вражески взвод се приближи.

Сен застина, стиснал копието в потната си ръка. Противниците идваха тъкмо за него. Инстинктите го караха да бяга, ала беше виждал толкова много войници, изловени един по един. Трябваше да устои! Трябваше да се изправи срещу тях! Не можеше да бяга, не можеше да…

Извика и удари с копието водача. Мъжът опитно отблъсна оръжието му с щит, после заби късото си копие в бедрото на Сен. Болката беше гореща, толкова гореща, че в сравнение с нея кръвта, която шурна по крака му, беше студена. Сен се задъха.

Войникът измъкна оръжието си. Сен отстъпи тромаво и изпусна копието и щита си. Падна на каменистата земя и цопна в нечия чужда кръв. Врагът му вдигна копието си високо, заплашителен силует на фона на ярко синьото небе, готов да го забие в сърцето на Сен.

И тогава се появи той.

Водачът на взвода. Благословеният от Бурята. Копието на Каладин изникна сякаш от нищото и точно отклони удара, който щеше да погуби Сен. Каладин се изправи пред Сен, сам, срещу шестима копиеносци. Не трепваше. Нападаше.

Стана толкова бързо. Каладин подкоси краката на мъжа, който беше пронизал Сен. Още докато онзи падаше, Каладин се пресегна и измъкна нож от една от ножниците, привързани към копието му. Ръката му се стрелна, ножът проблесна и удари бедрото на втори противник. Той с викове падна на коляно.

Трети от войниците се смрази при вида на падналите си другари. Каладин се спусна край един ранен противник и стовари копието си в корема на третия войник. Четвърти падна с нож в окото. Кога Каладин беше взел този нож? Въртеше се между последните двама, размахваше копието като тояга, толкова бързо, че то не се виждаше. За миг Сен помисли, че може да съзре нещо около своя водач. Кривина във въздуха, сякаш самият вятър стана видим.

Загубил съм много кръв. Изтича така бързо…

Каладин се въртеше, отбиваше атаки и накрая последните двама копиеносци паднаха и издадоха клокочене, което прозвуча на Сен изненадано. Когато всички врагове бяха повалени, Каладин се обърна и коленичи до Сен. Остави копието и измъкна от джоба си дълга ивица бял плат, после сръчно го уви плътно около крака на Сен. Каладин действаше с лекотата на човек, който е превързвал рани десетки пъти.

— Каладин, сър! — рече Сен, сочейки към един от ранените войници. Той се държеше за крака и с олюляване се изправяше. За миг обаче огромният Далет се появи и го халоса с щита си. Далет не уби ранения, а го остави да се отдалечи без оръжие.

Останалите от взвода дойдоха и оформиха пръстен около Каладин, Далет и Сен. Каладин се изправи и опря копието на рамото си; Далет му подаде ножовете, които беше измъкнал от повалените врагове.

— Разтревожихте ме, сър — рече Далет. — Да побегнете така.

— Знаех, че ще ме последваш — отвърна Каладин. — Вдигнете червеното знаме. Син, Коратер, връщате се с момчето. Далет, дръж се тук. Линията на Амарам се издава в тази посока. Скоро ще бъдем в безопасност.

— А Вие, сър? — попита Далет.

Каладин хвърли поглед на бойното поле. Във войските на противника се беше отворил джоб и там се появи войник на бял кон, размахващ наоколо злокобен на вид боздуган. Имаше пълна броня, полирана и блестящо сребриста.

— Броненосец — каза Сен.

Далет изсумтя.

— Не, слава на Отеца на Бурята. Само офицер от светлооките. Броненосците са твърде ценни, та да се похабяват за дребен пограничен спор.

Каладин наблюдаваше светлоокия с тлееща злоба. Беше същата злоба, каквато бащата на Сен показваше, когато говореше за чулокрадците, или пък майка му — щом някой споменеше за Кусири, която беше избягала със сина на каменоделеца.

— Сър? — рече Далет неуверено.

— Втори и Трети отряд в клещи — каза Каладин с твърд глас. — Ще смъкнем един Сиятелен господар от трона му.

— Сигурен ли сте, че е разумно, сър? Имаме ранен.

Каладин се обърна към него.

— Това е един от офицерите на Халав. Той трябва да е.

— Не знаете това, сър.

— Както и да е, този е водач на батальон. Ако убием толкова високопоставен офицер, ще си осигурим място в следващата група за Пустите равнини. Вземаме го. — Очите му се взряха някъде далеч. — Представи си, Далет. Истински войници. Лагер с дисциплина и свестни светлооки. Място, където нашият начин за водене на бой ще има значение.

Далет въздъхна, но кимна. Каладин махна на една група от своите войници; после те побягнаха през бойното поле. По-малка група, с нея и Далет, останаха с ранените. Един от тях, слаб мъж с черна алетска коса, изпъстрена тук-там с русо, което говореше за чуждоземна кръв, измъкна дълга червена лента от джоба си и я привърза към копието. Вдигна го високо, та червената лента да се вее на вятъра.

— Това е призив за бегачите да изнесат ранените ни от бойното поле — обясни Далет на Сен. — Скоро ще те измъкнем оттук. Беше смело да се изправиш срещу онези шестимата.

— Стори ми се глупаво да бягам — отвърна Сен, който опитваше да отклони мисълта си от пулсиращия крак. — При толкова ранени на бойното поле, как можем да смятаме, че бегачите ще дойдат за нас?

— Взводният командир Каладин ги подкупва — рече Далет. — Те обикновено изнасят само светлооките, но има повече бегачи, отколкото ранени светлооки. Командирът влага голяма част от заплатата си в подкупи.

— Този взвод е различен — каза Сен и почувства как му олеква на сърцето.

— Казах ти.

— Не е заради късмета. Заради обучението е.

— Отчасти. И отчасти, защото знаем, че ранят ли ни, Каладин ще ни изведе от бойното поле. — Спря и погледна през рамо. Както Каладин беше предвидил, строят на Амарам се изправяше и възстановяваше.

Вражеският светлоок ездач от по-рано енергично размахваше боздугана. Част от почетната му гвардия се придвижи и влезе в бой с хората на Каладин. Светлоокият обърна коня си. Шлемът му беше отворен отпред, със скосени страни и голям набор пера отгоре. Сен не можеше да види какъв цвят са очите му, но знаеше, че са сини или зелени, може би жълти или светлосиви. Беше Сиятелен господар, по рождение избран от Вестителите, белязан да властва.

Безстрастно наблюдаваше биещите се. Тогава един от каладиновите ножове го удари в дясното око. Сиятелният господар извика, падна от седлото и Каладин някак се промъкна през редиците и скокна върху него с вдигнато копие.

— Аха, отчасти е обучението — рече Далет и поклати глава. — Но е най-вече заради него. Бие се като буря и мисли два пъти по-бързо от другите хора. Понякога начинът, по който се движи…

— Превърза ми крака — каза Сет и осъзна, че говори безсмислици заради загубата на кръв. Защо да изтъква превързания крак? Това беше нещо обикновено.

Далет само кимна.

— Знае много за раните. Може и глифи да чете. Нашият взводен си е особен, като за нисш тъмноок копиеносец. — Обърна се към Сен. — Но ти трябва да си пестиш силите, синко. Командирът няма да е доволен, ако те загубим, не и след като плати толкова, за да те вземе.

— Защо? — попита Сен. Бойното поле утихваше, сякаш много от умиращите бяха пресипнали от викане. Почти всички наоколо бяха съюзници, но Далет все пак се оглеждаше, за да е сигурен, че никой вражески войник няма да опита нападение над каладиновите ранени.

— Защо, Далет? — повтори Сен с чувството, че това е нещо важно. — Защо да ме взема в своя взвод? Защо мен?

Далет поклати глава.

— Просто си е такъв. Ненавижда самата мисъл, че малки момчета като теб, едва обучени, влизат в сражение. Все взема някого и го води във взвода си. Поне шестима от нашите някога бяха като теб. — Очите на Далет се пренесоха надалеч. — Мисля, че всички вие му напомняте някого.

Сен погледна крака си. Духчета на болката — като оранжеви ръце с прекомерно дълги пръсти — пълзяха около него в отговор на страданието му. Започнаха да се извръщат, забързаха в други посоки, затърсиха други ранени. Болката му отслабваше, кракът му — цялото му тяло — изтръпваше.

Облегна се и загледа небето. Долови слабо гръмотевица. Това беше странно. Небето беше безоблачно.

Далет изруга.

Сен се обърна, внезапно изтръгнат от вцепенението. Право към тях препускаше могъщ черен кон с ездач в бляскава броня, която сякаш излъчваше светлина. Бронята беше безшевна, нямаше брънки, само по-малки плочици, невероятно сложни. Фигурата беше с пълен шлем, без украса, а бронята беше позлатена. В ръката си носеше грамаден меч — колкото човешки ръст. Не беше прост прав меч — имаше извивка, а незаострената страна беше накъдрена като плавни вълни. Беше гравиран по цялата дължина.

Красив. Като произведение на изкуството. Сен никога не беше срещал Броненосец, но веднага разбра какво вижда. Как въобще би могъл да вземе прост светлоок офицер с броня за едно от тези величествени създания.

Не твърдеше ли Далет, че на това бойно поле няма да има Броненосци? Далет припряно се изправи и извика на хората да се строят. Сен просто си остана на мястото. Не можеше да се изправи, не и с тази рана на крака.

Главата му се въртеше. Колко кръв беше загубил? Едва можеше да мисли.

Както и да е, не можеше да се бие. С такива неща не се биеш. Слънцето тъмнееше пред тази броня. А този великолепен, съвършен извит меч. Сякаш… сякаш Всемогъщият беше добил форма и ходеше по бойното поле.

И защо да искаш да се сразяваш с Всемогъщия?

Сен затвори очи.