Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (58)

37
Страни

Пет години и половина по-рано

— Каладин, виж това камъче — рече Тиен. — Мени цвета си, когато го гледаш от различни страни.

Кал отмести очи от прозореца и се взря в братчето си. Вече тринадесетгодишен, Тиен се беше превърнал от енергично момче в енергичен юноша. Макар и попораснал, още беше дребен за възрастта си, а гъстата му черно-кестенява коса все още отхвърляше всякакви опити за вчесване. Беше приклекнал край лакираната маса от лешниково дърво, очите му бяха наравно с блестящата повърхност, и гледаше малкото обикновено камъче.

Кал седеше на столче и белеше дългокорени с ножче. Кафевите корени бяха мръсни отвън и лепкави отвътре, ако ги цепнеш с ножа, та пръстите на Кал се покриха с дебел слой крем. Привърши с един корен и го подаде на майка си, която го изми, наряза го и го пусна в тенджерата.

— Майко, виж — обади се Тиен. Късното следобедно слънце струеше през прозореца на подветрената страна на къщата и обливаше масата със светлина. — От тази страна камъчето проблясва в червено, обаче от другата е зелено.

— Може да е вълшебно — отговори Хесина. Парче след парче от дългокорена цопваха в тенджерата и всяко издаваше различен звук.

— Така трябва да е — рече Тиен. — Или си има духче. Духчетата живеят ли в скалите?

— Духчетата живеят във всички неща.

— Не могат да живеят във всички неща — намеси се Кал и пусна една обелка във ведрото в краката си. Погледна през прозореца; държеше под око пътя от града към имението на градоначалника.

— Могат — каза Хесина. — Духчетата се появяват, когато нещо се променя. Когато се появява страх или когато започва да вали дъжд. Те са сърцето на промяната и следователно, сърцето на всяко нещо.

— Този дългокорен — скептично рече Кал и го повдигна.

— Има духче.

— А ако го срежеш?

— Всяка част има духче. Само че по-дребно.

Кал се свъси и заразглежда кореноплодното. Дългокорените растяха в пукнатини в камъка, където се събираше вода. Имаха слаб минерален вкус, но се отглеждаха лесно. Напоследък семейството имаше нужда от храна, която не струва много пари.

— Значи ядем духчета — заяви Кал.

— Не, ние ядем корените.

— Когато ни се налага — намеси се Тиен с гримаса.

— А духчетата? — настоя Кал.

— Те са освободени. Да се върнат, където живеят духчетата.

— Аз имам ли духче? — попита Тиен и сведе поглед към гърдите си.

— Ти имаш душа, миличък. Ти си личност. Но отделните ти телесни части може би имат духчета. Съвсем дребнички.

Тиен ощипа кожата си, сякаш опитваше да накара малките духчета да излязат.

— Лайно — изтърси Кал.

— Кал! — сгълча го Хесина. — Не се говори така на масата.

— Лайно — заинати се Кал. — То има ли духче?

— Предполагам, че има.

— Лайнено духче — обади се Тиен и се разкикоти.

Майка им продължи да реже.

— Защо изведнъж почна да задаваш такива въпроси?

Кал сви рамене.

— Аз просто… Не знам. Защото така.

Напоследък се замисляше как работи светът, какво ще прави с мястото си в него. Другите момчета на неговата възраст не мислеха за своето място в света. Повечето знаеха какво ще им донесе бъдещето. Полска работа.

Кал обаче имаше избор. През последните няколко месеца най-сетне беше избрал. Ще бъде войник. Вече беше на петнадесет години и можеше да се запише доброволец, когато отново в града дойдат да набират войници. Намерението му беше да направи точно това. Без повече колебания. Ще се научи да се бие. Край. Нали така.

— Искам да разбера — каза той. — Просто искам всичко да има смисъл.

Майка му се усмихна, като чу тези думи. Беше облечена в кафява работна дреха, косата й беше прибрана на опашка и скрита под жълта забрадка.

— Какво? — поиска да узнае Кал. — Защо се усмихваш?

— Ти просто искаш всичко да има смисъл?

— Да.

— Добре. Следващия път, когато в града дойдат ардентите да горят молитви и да съветват хората как да Напреднат в своите Призвания, ще им предам съобщението. А дотогава продължавай да белиш корени.

Кал въздъхна, но я послуша. Пак погледна през прозореца и едва не изтърва корена от изненада. Каретата. Слизаше по пътя от господарската къща. Обзе го нервно нетърпение. Беше планирал, беше мислил, но сега, когато дойде време да действа, му се щеше да си седи и да бели корени. Щеше да има и друг случай, сигурно…

Не. Изправи се и опита да прикрие нетърпението в гласа си.

— Отивам да се поизплакна — рече той и показа покритите си с крем пръсти.

— Да беше измил корените, преди да ги белиш, както ти казах — отбеляза майка му.

— Знам — отговори Кал. Дали въздишката му на съжаление не прозвуча изкуствено? — Може просто да измия всички сега.

Хесина не отговори и той събра останалите корени, стигна до вратата с разтуптяно сърце и излезе навън във вечерната светлина.

— Виж — обади се Тиен зад гърба му — от тази страна е зелено. Не мисля, че това е духче, майко. От светлината е. Кара камъчето да се променя…

Вратата рязко се затвори. Кал остави корените и се втурна по улиците на Огнекамък покрай хора, които режеха дърва, жени, които изхвърляха мръсна вода, старци, които седяха на стъпалата и наблюдаваха залеза. Поуми ръце в едно буре с дъждовна вода, но не спря, докато ги отръскваше. Претича край къщата на Маброу Свинаря, край общинската вода — голямата яма, изкопана в центъра на града за събиране на дъждовна вода — и край ветровала, стръмния хълм, който бранеше града от бури.

Тук се озова в малка горичка от тежкостъпи дървета. Възлести и високи, приблизително колкото човек, те имаха листа само от подветрената страна. Листата растяха по цялата височина на дървото като стъпала и се поклащаха с хладния ветрец. Когато Кал се доближи, приличните на знамена листа бързо се прибраха до ствола с плющене.

От другата страна стоеше бащата на Кал със сключени зад гърба ръце. Чакаше на завоя на пътя от имението към Огнекамък. Лирин сепнато се обърна и съгледа Кал. Облякъл беше най-хубавата си дреха — синьо палто, закопчано от двете страни като на светлооките. Но то вървеше с видимо износени бели панталони. Огледа изучаващо Кал иззад очилата.

— Идвам с теб — избъбра Кал. — Горе, в господарската къща.

— Откъде разбра?

— Всички разбраха. Да не мислиш, че хората няма да говорят, ако Сиятелният господар Рошоне те покани на вечеря? Точно теб?

Лирин отмести поглед.

— Казах на майка ти да ти намери някаква работа.

— Опита се — намуси се Кал. — Предполагам, че ще ме връхлети истинска буря, когато майка открие дългокорените на прага на предната врата.

Лирин не отговори. Каретата спря недалеч и колелата изтрополиха по камъните.

— Това няма да е приятна и спокойна вечеря, Кал — рече той.

— Аз не съм глупав, татко. — Когато съобщиха на Хесина, че градът повече не се нуждае от нейния труд… Е, имаше причина да стигнат дотам да се хранят с дългокорени. — Ако ще се изправиш срещу него, ще имаш нужда от нечия подкрепа.

— И ти ще ме подкрепиш?

— Имаш горе-долу само мен.

Кочияшът се прокашля. Не слезе да отвори вратичката, както правеше за господаря Рошоне.

Лирин изгледа Кал.

— Ако ме отпратиш, ще си ида.

— Не. Ела, щом настояваш. — Лирин доближи каретата и отвори вратичката. Това не беше гиздавата карета със златни украси, която ползваше Рошоне, а по-старата, кафявата. Кал се качи. Обзе го вълнение от малката победа, а също толкова и паника.

Щяха да се изправят лице в лице с Рошоне. Най-сетне.

Пейките бяха прекрасни. Червената им тапицерия беше по-мека от всичко, което Кал беше докосвал. Седна и се изненада от пружинирането. Лирин се настани срещу него и затвори вратата. Кочияшът изплющя с камшика по гърба на конете. Колата обърна и затрополи нагоре по пътя. Колкото и да беше мека седалката, пътуването мина с доста подскачане, от което зъбите на Кал тракаха. По-лошо беше, отколкото с каруца, а може и да се получи така заради бързината.

— Защо не искаше да знаем за това?

— Не бях сигурен, че ще отида.

— Какво друго би могъл да направиш?

— Да се махна. Да ви отведа в Карбрант и да се махна от този град, от това кралство и от злобата на Рошоне.

Кал замига от изненада. Никога не беше помислял за това. Изведнъж всичко сякаш се разшири. Неговото бъдеще се промени, сгъна се и се разгъна в съвършено нова форма. Татко, майка, Тиен… заедно с него.

— Наистина ли?

Лирин кимна отнесено.

— И да не идем в Карбрант, сигурен съм, че много алетски градове ще ни приемат добре. Повечето никога не са разполагали с лекар, който да се грижи за хората. Гледат да се справят с местни хора, които са придобили повечето си познания от разни суеверия или когато са работили по някой ранен чул. Бихме могли дори да се заселим в Колинар; аз съм достатъчно умел и мога да получа работа като помощник на някой тамошен лекар.

— Защо тогава не тръгваме? Защо не сме заминали?

Лирин се загледа през прозореца.

— Не знам. Би трябвало да заминем. Има смисъл. Разполагаме с пари. Тук не сме желани. Градоначалникът ни мрази, хората не ни вярват, самият Отец на Бурята, изглежда, е склонен да ни съсипе.

Имаше нещо в гласа му. Съжаление?

— Навремето много се постарах да замина — продължи Лирин по-тихо. — Но между сърцето на човек и дома му има връзка. Грижех се за тези хора, Кал. Израждах децата им, намествах костите им, лекувах раните им. През последните няколко години ти видя най-лошото у тях, но преди това времената бяха добри. — Обърна се към Кал и сплете пръсти. Каретата продължаваше да трополи. — Това са моите хора, синко. И аз съм техен. Те са моя отговорност сега, след като Уистиоу си отиде. Не мога да ги оставя на Рошоне.

— Дори, ако те харесват онова, което той прави?

— Особено по тази причина. — Лирин вдигна ръка към главата си. — Отче на Бурята, като го изговарям, звучи по-глупаво.

— Не. Разбирам го. Така мисля. — Кал сви рамене. — Предполагам, хмм, те все още идват при нас, когато нещо ги заболи. Оплакват се колко е противоестествено да се режат хората, обаче продължават да идват. Чудех се защо.

— И стигна ли до някакъв извод?

— Нещо такова. Реших, че по-скоро ще поживеят още някой и друг ден, за да те ругаят. Това правят. Точно както ти ги лекуваш просто така. Пък и по-рано те ти даваха пари. Човек може да приказва каквото си ще, но където оставя парите си, там е и сърцето му. — Кал се намръщи. — Мисля, че преди те те ценяха.

Лирин се усмихна.

— Мъдри думи. Все забравям, че вече си почти мъж, Кал. Кога ме настигна?

Онази нощ, когато едва не ни ограбиха, незабавно отговори Кал в ума си. Онази нощ, когато ти освети мъжете навън и показа, че смелостта няма нищо общо с копието и битките.

— Обаче грешиш за едно — продължи Лирин. — Каза ми, че те са ме ценили преди. Но те ме ценят и сега. О, мърморят, винаги са го правили. Но освен това ни оставят храна.

Кал зяпна.

— Наистина ли?

— Как според теб се прехранвахме през последните четири месеца?

— Ама…

— Боят се от Рошоне, затова си мълчат. Оставяха храната на майка ти, когато още ходеше да чисти, или я слагаха в бурето за вода, когато е празно.

— Опитаха да ни ограбят.

— И тъкмо тези мъже са сред хората, които ни даваха храна.

Кал разсъждаваше върху това, когато каретата пристигна в имението. Много отдавна не беше идвал в голямата двуетажна къща. Беше построена с обичайния наклонен към наветрената страна покрив, но много по-голяма. Стените бяха от яки бели камъни, а от подветрената страна имаше внушителни четвъртити колони.

Дали щеше да види Ларал? Изуми се от това, колко рядко се замисля за нея напоследък.

Предната градина беше опасана с ниска каменна стена, покрита с всякакви екзотични растения. Отгоре се редяха скални пъпки, чиито ластари висяха навън. От вътрешната страна се купчеха туфи закръглени шистокори, пламтящи в ярки цветове. Оранжеви, червени, жълти и сини. Някои приличаха на одежди с разперени ветрилообразно гънки. Други приличаха на рогове. Повечето имаха подобни на нишки пипала, които се вееха на вятъра. Господарят Рошоне обръщаше на градината много повече внимание от Уистиоу.

Минаха под варосаните колони и влязоха през вратите от дебело дърво, устойчиви на бурите. Ниският вестибюл беше украсен с керамика; циркониеви сфери придаваха бледосин оттенък.

Поздрави ги един висок слуга с дълга черна дреха и светлопурпурно шалче. Това беше Натир, иконом след смъртта на Милив. Натир беше доведен от Далилак, голям пристанищен град на север.

Натир ги отведе в трапезарията, където Рошоне се разполагаше на дълга маса от тъмно дърво. Беше наддал на тегло, макар и не достатъчно, та да се определи като дебел. Все още носеше прошарена брада, а косата му беше пригладена назад над яката. Облечен беше в бели панталони и тесен червен елек върху бяла риза.

Вече беше започнал да се храни и миризмите от подправките накараха стомаха на Кал да се обади. Откога не беше хапвал свинско? На масата имаше пет вида сос, а виното на Рошоне беше в наситен и блестящ оранжев цвят. Хранеше се сам. Нямаше и следа от Ларал и от сина му.

Слугата посочи една странична маса, сложена в помещението до главната трапезария. Бащата на Кал хвърли един поглед, после пристъпи към трапезата на Рошоне и седна. Рошоне спря да се храни и застина с набодката на половината път до устата, а пикантният кафяв сос закапа по масата пред него.

— Аз съм от втори нан — рече Лирин — и имам лична покана да вечерям с Вас. Със сигурност Вие спазвате изискванията на ранга достатъчно строго, та да ми дадете място на Вашата трапеза.

Рошоне скръцна със зъби, но не възрази. Кал си пое дълбоко дъх и седна до баща си. Преди да замине и да отиде на война, той трябваше да разбере. Беше ли баща му страхливец или беше сърцат мъж?

На светлината на сферите у дома Лирин винаги изглеждаше слаб. Работеше в лекарската стая, без да дава ухо на хорските приказки. Каза на сина си, че не може да се упражнява с копие, и му забрани дори и да помисля да иде на война. Нима това не бяха действия на страхливец? Ала преди пет месеца Кал видя у него неочаквана храброст.

А в хладната синя светлина в дома на Рошоне Лирин посрещаше погледа на човек, който стоеше далеч над него като ранг, богатство и власт. И не трепна. Как го правеше? Сърцето на Кал препускаше неудържимо. Наложи се да свали ръце в скута си, за да не издадат колко е притеснен.

Рошоне махна на един слуга и скоро на масата имаше още две места. Стаята тънеше в мрак. Масата на Рошоне беше светъл остров в огромното черно пространство.

Имаше купички с вода за плакнене на пръстите и корави бели салфетки до тях. Като за светлооки. Кал рядко беше вкусвал подобна изискана храна; постара се да не изглежда глупаво, колебливо взе набодка и започна да подражава на Рошоне — наряза с ножа долната част на месото, набоде и отхапа. Месото беше дъхаво и крехко, макар че подправките бяха доста по-силни, отколкото беше привикнал.

Лирин не докосна ястията. Беше опрял лакти на масата и наблюдаваше как господарят се храни.

— Исках да Ви дам възможност да се нахраните на спокойствие — накрая рече Рошоне — преди да минем на сериозните въпроси. Но Вие явно не сте склонен да се възползвате от щедростта ми.

— Не.

— Отлично — отговори Рошоне, взе парче хляб от кошницата, обра с него няколко парченца зеленчуци от набодката и хапна всичко наведнъж. — Тогава ми кажете. Колко дълго според Вас можете да ми противостоите? Семейството Ви е в отчаяно положение.

— Оправяме се добре — намеси се Каладин.

Лирин го изгледа строго, но не му направи забележка, че се е обадил.

— Синът ми е прав. Можем да живеем. А ако това не свърши работа, можем да напуснем града. Няма да се огъна пред Вас, Рошоне.

— Ако заминете — отвърна Рошоне и вдигна предупредително пръст — бих се свързал с градоначалника на новото място, за да му кажа за сферите, които сте откраднали от мен.

— Бих спечелил в едно разследване по въпроса. Освен това, като лекар, имам имунитет срещу повечето искания, които можете да отправите срещу мен.

Вярно беше; хора с важна функция в градовете и техните помощници се ползваха със специална защита, дори срещу светлооките. Воринският кодекс за гражданството беше толкова сложен, че Каладин все още срещаше затруднения да го разбере.

— Да, бихте имали успех при разследване. Особено щателно подготвихте нужните документи. Само Вие бяхте с Уистиоу, когато той ги подпечата. Странно, че никоя от неговите писари не присъстваше.

— Те му прочетоха документите.

— И после се оттеглиха от помещението.

— Защото Сиятелният господар Уистиоу им нареди да излязат. Вярвам, че признаха това.

Рошоне вдигна рамене.

— Нямам нужда да доказвам, че сте откраднали сферите, лечителю. Просто трябва да продължа да действам като досега. Знам, че семейството Ви се храни с огризки. Докога ще ги карате да страдат заради Вашата гордост?

— Те няма да бъдат сплашени. Нито пък аз.

— Не питам дали се боите. Питам дали гладувате.

— По никой начин — сухо отвърна Лирин. — Ако ни липсва нещо за храна, можем да се гостим с щедрото Ви внимание, Сиятелни господарю. Усещаме очите Ви, които ни наблюдават, чуваме гласа Ви, когато нашепвате на гражданите. Ако се съди по загрижеността Ви за нас, ще се окаже, че Вие се боите.

Рошоне застина, набодката увисна в ръката му, блестящите му зелени очи се присвиха, устните му се стиснаха здраво. В мрака очите му почти светеха. Кал се насили да не се свие под тежестта на неодобрителния му поглед. Имаше нещо властно у светлооките като Рошоне.

Той не е истински светлоок! Той е отхвърлен. Но накрая ще видя истински. Мъже на честта.

Рошоне се приведе напред.

— Не харесвам Вашия градец.

Лирин се свъси от този странен отговор.

— Не харесвам да се отнасят с мен като с изгнаник — продължи Рошоне. — Не ми се нрави да живея далеч от всичко важно. И още по-малко ми се нравят тъмнооки, които се мислят за по-горни от положението си.

— Срещам известни затруднения да изпитам съчувствие към Вас.

Рошоне се изсмя презрително. Погледна блюдото, като че беше загубило всякакъв вкус.

— Много добре. Нека да направим… уговорка. Аз ще взема девет десети от сферите. Вие можете да задържите останалото.

Кал скочи възмутен.

— Баща ми никога няма да…

— Кал — намеси се Лирин, — мога и сам да говоря.

— Ама със сигурност няма да сключиш сделка.

Лирин не отговори веднага. Накрая рече:

— Иди в кухните, Кал. Виж дали нямат храна, която да е повече по вкуса ти.

— Татко, не…

— Върви, синко. — Гласът на Лирин беше твърд.

Нима беше истина? Нима след всичко преживяно баща му щеше просто да се предаде? Кал усети, че се изчервява, и избяга от трапезарията. Знаеше как да стигне до кухните. Двамата с Ларал често се бяха хранили там като деца.

Излезе не защото му беше наредено, а защото не искаше баща му или Рошоне да видят какво чувства: огорчение, че се е изправил и е отхвърлил Рошоне, унижение, че Лирин е обмислял да се договаря, гняв, че е пропъден. Със срам установи, че плаче. Подмина двама от стражите на Рошоне, застанали на прага в светлината на самотна и едва мъждукаща маслена лампа на стената. Грубите им лица изпъкваха в кехлибарени отсенки.

Борейки се с чувствата си, Кал забърза нататък, сви по коридора и поспря пред едно стайно растение. Беше лозова пъпка, специално селектирана да не се затваря; няколко прилични на шишарки цветове излизаха от закърнялата черупка. Лампата на стената над растението излъчваше слаба приглушена светлина. Тук бяха задните помещения на господарската къща, почти до слугинските стаи, и не се осветяваха със сфери.

Кал се облегна и задиша дълбоко. Чувстваше се като някой от десетимата глупаци — по-точно като Кабине, който се държи детински, макар да е голям човек. Но какво можеше да мисли за действията на Лирин?

Обърса очи и бутна летящите врати към кухните. Рошоне беше задържал на служба главния готвач на Уистиоу. Барм беше висок слаб мъж с тъмна коса на плитка. Крачеше край тезгяха и раздаваше заповеди на разните помощници. Междувременно няколко парши влизаха и излизаха през задните врати с кошници храна. Барм носеше дълга метална лъжица и щом наредеше нещо, удряше с нея по някоя тенджера или тиган, окачени на тавана.

Кафевите му очи бегло се стрелнаха към Кал и каза на един от слугите да донесе на момчето хляб и талевен ориз с плодове. Храна за малки деца. Кал се смути още повече от това, че Барм тутакси разбра защо са го пратили в кухните.

Кал отиде в кътчето за хранене и зачака храната. Това беше варосана ниша с покрита с плочки маса. Седна, опря лакти на камъка и положи глава на ръцете си.

Защо се гневеше толкова при мисълта, че баща му може да спазари повечето сфери срещу безопасността на семейството? Вярно, ако това се случеше, нямаше да останат пари за учението на Кал в Карбрант. Но той вече беше решил да стане войник. Следователно нямаше значение. Нали?

Аз ще постъпя в армията, каза си Кал. Ще избягам, ще…

Изведнъж тази мечта — този план — му се видя невероятно детински. Беше план на момче, което трябваше да яде плодови храни и заслужаваше да го отпратят, когато мъжете разговарят по важни въпроси. За пръв път мисълта, че няма да учи при лекарите, го изпълни със съжаление.

Вратата шумно се отвори. Синът на Рошоне, Рилир, бавно влезе в кухните, като си бъбреше с някого зад него.

— … не знам защо татко настоява всичко тук да е толкова скучно през цялото време. Маслени лампи в коридорите? Има ли нещо по-провинциално от това? Наистина ще му се отрази добре, ако успея веднъж-два пъти да го заведа на лов. Така можем и да имаме полза от това забутано място.

Рилир забеляза Кал, но погледът му мина край него, като че ли е стол или масичка за вино — виждаш го, но не обръщаш внимание.

Кал пък прикова очи в събеседника на Рилир. Ларал. Дъщерята на Уистиоу.

Каква голяма промяна. Беше минало дълго време и срещата събуди у Кал стари чувства. Срам, вълнение. Дали тя знаеше, че неговите родители са се надявали да ги оженят? Обърка се напълно, само като я зърна. Но не. Баща му можеше да гледа Рошоне в очите. И той можеше да гледа нея.

Кал стана и кимна на Ларал. Тя го погледна и леко се изчерви. Влезе, следвана от една стара бавачка за придружителка.

Какво беше станало с онази Ларал, която Кал познаваше, момичето с разпилените русо-черни коси, което обичаше да се катери по скалите и да тича в полето? Сега беше обгърната от лъскава жълта коприна, изискана рокля за светлооки. Косата й беше боядисана изцяло черна, за да се прикрият русите кичури, и прибрана в спретната прическа. Лявата й ръка беше скромно скрита в ръкава. Ларал изглеждаше като светлооките.

Богатството на Уистиоу — каквото беше останало от него — беше наследено от Ларал. А когато Рошоне получи властта в Огнекамък, заедно с имението и околните земи, Върховният принц Садеас възмезди Ларал със зестра.

— Ей, ти. Бъди добро момче и ни донеси нещо за вечеря. Ще се храним тук, в нишата — обърна се Рилир към Кал с гладкия си градски акцент.

— Не съм прислужник в кухнята.

— Е, и?

Кал пламна.

— Ако очакваш някакъв бакшиш или награда, само за да ми донесеш храна…

— Не съм… тоест… — Кал погледна Ларал. — Кажи му, Ларал.

Тя отклони поглед.

— Е, хайде, момче — рече тя. — Направи каквото ти се казва. Гладни сме.

Кал зяпна и усети, че се изчервява още повече.

— Аз няма… аз няма да ви донеса нищо! — успя да промълви той. — Няма да го направя, колкото и сфери да ми предложите. Не съм момче за всичко. Аз съм лекар.

— О, ти си синът на онзи.

— Да, аз съм — отговори Кал и се изненада колко горд се чувства, като казва това. — Няма да оставя да ме тормозиш, Рилир Рошоне. Точно както баща ми не позволява твоят баща да го тормози.

Само дето в същия миг те сключват сделка…

— Татко не спомена колко си забавен — рече Рилир и се облегна на стената. Изглеждаше с цяло десетилетие по-голям от Кал, а не само с две години. — Значи според теб е срамно да донесеш на човека храна? Това, че си лекар, прави ли те много по-добър от кухненската прислуга?

— Добре де, не. Просто това не е моето Призвание.

— Кое тогава е твоето Призвание?

— Да лекувам болни хора.

— А ако не ям, няма ли да се разболея? Следователно, не е ли твой дълг да се погрижиш аз да съм нахранен?

Кал се смръщи.

— Това е… хм, това изобщо не е същото.

— Според мен е много подобно.

— Виж, защо просто не отидеш сам да си донесеш храна?

— Не това е моето Призвание.

— Какво е твоето Призвание? — върна му Кал въпроса.

— Аз съм наследник на градоначалника. Моят дълг е да водя — да се грижа работата да е свършена и хората да са заети с ползотворни дела. И като такъв, аз поставям важни задачи на мързелуващи тъмнооки, за да бъдат те полезни.

Кал замълча и почна да се ядосва.

— Виждаш как работи мозъчето му — каза Рилир на Ларал. — Като гаснещ огън, който хаби малкото останало му гориво и бълва дим. А, погледни как лицето му става червено от жегата.

— Рилир, моля те — продума Ларал и докосна ръката му.

Рилир я изгледа и завъртя очи.

— Понякога си същата провинциалистка като баща ми, скъпа. — Изправи се и с примирено изражение поведе Ларал край нишата за хранене към кухните.

Кал седна тежко и едва не се нарани от усилието да не стане пак от пейката. Едно момче му донесе храната и я остави на масата, ала това само напомни на Кал, че е дете. Затова не яде; просто седеше и гледаше в паницата, докато най-сетне баща му влезе в кухнята. Рилир и Ларал вече си бяха отишли.

Лирин приближи към нишата и огледа изучаващо сина си.

— Не си ял.

Кал поклати глава.

— А трябваше. Безплатно беше. Ела.

Мълчаливо излязоха в нощта. Каретата ги чакаше и скоро Кал се озова седнал вътре срещу баща си. Кочияшът се качи на капрата, разлюлявайки колата, и подкара конете с изплющяване на камшика.

— Искам да стана лекар — внезапно рече Кал.

Скрито в сянката, лицето на Лирин беше неразгадаемо. Но когато заговори, звучеше объркано.

— Знам, синко.

— Не. Аз искам да съм лекар. Не искам да избягам и да ида на война.

Мълчание в мрака.

— Обмислял си това?

— Да — призна Кал. — Това беше детинщина. Но за себе си реших, че искам да уча за лекар.

— Защо? Какво те накара да промениш решението си?

— Нужно ми е да знам как мислят те — отговори Кал и кимна по посока на господарската къща. — Научени са да връзват думите си на възел, а аз трябва да съм в състояние да се изправям пред тях и да им отговарям. Не да се прегъвам като… — момчето замълча.

— Като мен ли? — попита Лирин с въздишка.

Кал прехапа устни, ала все пак трябваше да попита.

— Колко сфери се съгласи да му дадеш? Ще ми останат ли достатъчно да замина за Карбрант?

— Нищо не му дадох.

— Но…

— С Рошоне си поговорихме, поспорихме за сумите. Престорих се на ядосан и си тръгнах.

— Престори ли се? — учуди се Кал.

Баща му се приведе напред и зашепна, за да не го чуе кочияшът. При цялото подскачане и трополенето на колелата по камъните, нямаше голяма опасност.

— Трябва той да мисли, че съм готов да отстъпя. Днешната среща трябваше да създаде впечатление за отчаяние. Силно държание в началото, после гняв, който да го накара да реши, че ме е хванал. Накрая — отстъпление. Ще ме покани пак след няколко месеца, след като ме остави да се „поизпотя“.

— Но ти и тогава няма да отстъпиш?

— Няма. Дам ли му част от сферите, той ще се полакоми за всички. Тези земи не са така плодородни, както навремето, а Рошоне е почти разорен от загубените си политически битки. Все още не знам кой върховен господар стои зад пращането му тук да ни измъчва, но ми се ще да остана насаме с него за малко в някоя тъмна стая…

Яростта в думите на Лирин изуми Кал. Никога досега не беше чувал от баща си нещо, което толкова да се доближава до заплаха с истинско насилие.

— А защо изобщо да минаваме през това? — прошепна Кал. — Каза, че можем да продължаваме да му противостоим. Майка също мисли така. Няма да се храним добре, но няма и да гладуваме.

Баща му не отговори, ала изглеждаше разтревожен.

— Трябва да го накараш да мисли, че се предаваме — каза Кал. — Или че сме близо до това да се предадем. Така той ще престане да търси начини да ни пречи? Ще съсредоточи вниманието си върху сделката и няма…

Кал застина. Видя нещо непознато в очите на баща си. Нещо като вина. Изведнъж всичко придоби смисъл. Вледеняващ, ужасяващ смисъл.

— Отче на Бурята — прошепна Кал. — Ти наистина открадна сферите, нали?

Баща му запази мълчание. Подрусваше се в старата карета, скрит в сянката, черен.

— Затова си толкова напрегнат след смъртта на Уистиоу — продължи Кал. — Пиенето, тревогите… Ти си крадец! Ние сме семейство крадци.

Каретата зави и виолетовата луна Салас освети лицето на Лирин. Така не изглеждаше заплашителен. Всъщност изглеждаше уязвим. Сключи ръце пред себе си. Очите му отразяваха лунната светлина.

— Уистиоу не беше с напълно ясна мисъл в последните си дни, Кал — прошепна той. — Знаех, че със смъртта му ние ще загубим обещания съюз. Ларал не беше пълнолетна, а новият градоначалник не би допуснал един тъмноок да получи нейното наследство чрез брак.

— Затова ти го ограби? — Кал усети как се свива.

— Погрижих се обещанията да бъдат спазени. Трябваше да направя нещо. Не можех да се доверя на щедростта на новия градоначалник. И с основание, както виждаш.

През цялото време Кал смяташе, че Рошоне ги преследва от злоба и яд. А се оказа, че е имал право.

— Не мога да повярвам.

— Толкова ли се променят нещата? — отговори Лирин. Лицето му изглеждаше изтерзано в сумрака. — Кое е различно сега?

— Всичко.

— И все пак, нищо. Рошоне пак иска сферите, а ние пак ги заслужаваме. Ако беше запазил разсъдъка си, Уистиоу щеше да ни ги даде. Сигурен съм.

— Но не беше.

— Не.

Нещата бяха същите, ала различни. Една стъпка и светът се обърна наопаки. Крадецът стана герой, героят стана крадец.

— Аз… Аз не мога да преценя дали това, което направи, е невероятно храбро или е невероятно грешно.

Лирин въздъхна.

— Знам какво изпитваш — отговори той и се облегна. — Моля те, не казвай на Тиен какво сме направили. — Какво сме направили. Хесина му е помагала. — Когато пораснеш, ще разбереш.

— Може би — каза Кал и поклати глава. — Но едно не се е променило. Искам да отида в Карбрант.

— Дори и с крадени пари?

— Ще намеря начин да ги върна. Не на Рошоне. На Ларал.

— Не след дълго и тя ще стане Рошоне — рече Лирин. — Би трябвало да очакваме годежа на Ларал и Рилир преди края на годината. Рошоне няма да я остави да се изплъзне, не и сега, когато е загубил благоразположението на политиците в Колинар. Тя предоставя на сина му една от малобройните възможности за съюз с добро семейство.

Кал почувства как стомахът му се преобръща при споменаването на Ларал.

— Трябва да уча. Вероятно мога…

Какво мога, помисли той. Да се върна и да убедя Ларал да напусне Рилир заради мен? Нелепо.

Рязко вдигна поглед към баща си, който тъжно беше свил глава. Той беше герой. Също и крадец. Но за семейството си беше герой.

— Няма да кажа на Тиен — прошепна Кал. — И ще използвам сферите, за да замина за Карбрант и да уча.

Баща му вдигна глава.

— Искам да се науча да гледам светлооките в лицето, като теб. Всеки от тях може да ме направи на глупак. Искам да се науча да говоря като тях, да мисля като тях.

— Аз искам да се научиш как да помагаш на хората, синко. А не да си го върнеш на светлооките.

— Мисля, че мога да правя и двете. Ако се науча да съм достатъчно умен.

Лирин изсумтя.

— Ти си много умен, синко. У теб има достатъчно от майка ти, за да надприказваш един светлоок. Университетът ще ти покаже как, Кал.

— Искам да ме наричате с пълното ми име — отговори той и сам се изненада. — Каладин.

Това беше име за мъж. Никога не му беше харесвало звученето — приличаше на име на светлоок. Сега като че прилягаше.

Не беше тъмноок земеделец, но не беше и светлоок господар. Нещо по средата. Кал беше дете, което искаше да постъпи в армията, защото за това мечтаеха другите момчета. Каладин щеше да стане мъж, който учи за лекар и за всичко от живота на светлооките. И някой ден щеше да се върне в този град и да докаже на Рошоне, Рилир и на самата Ларал, че те не са били прави да го пренебрегват.

— Много добре, Каладин — отговори Лирин.