Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (55)

35
Светлина

„Макар че мнозина искаха Уритиру да се построи в Алетела, беше очевидно, че това няма да стане. И се случи да помолим Уритиру да се разположи на запад, най-близо до Честта.“

Това вероятно е най-старият запазен оригинален източник, който споменава града. Цитиран е във Вавибрар, стих 1804. Какво не бих дала да мога да преведа песента на зората.

Мощта на стената на бурята едва не го запрати в несвяст, но носеният от нея студ го пробуди.

За миг Каладин можеше да усеща само този студ. Водата го притискаше до стената на сградата. Късчета от скали и парчета клони се блъскаха в камъка около него; той беше вече твърде вцепенен и не можеше да прецени колко от тях са го порязали и ударили.

Понесе това замаян, със здраво стиснати очи и без дъх. После стената на бурята отмина, отиде да бушува по-далеч. Следващият порив на вятъра дойде отстрани — сега се вихреше и биеше от всички посоки. Вятърът залюля Каладин настрани, потътри гърба му по камъка и го вдигна. Скоро вече духаше само от изток. Каладин висеше в мрака, стъпалата му се дърпаха от въжето. Той панически осъзна, че се носи като хвърчило, привързано за халката на наклонения покрив.

Само въжето не позволяваше вятърът да го отнесе заедно с другите отломки, да го подхвърля и търкаля пред бурята из цял Рошар. За няколко удара на сърцето той не беше способен да мисли. Можеше само да чувства ужаса и студа — ужасът извираше от гърдите му, а студът се мъчеше да го смрази през кожата. Изкрещя, стиснал сферата, сякаш тя единствена можеше да го спаси. Викът беше грешка — позволи на студа да нахлуе в устата му. Като някакъв дух, който силом пъхаше ръка в гърлото му.

Вятърът беше като водовъртеж, вееше хаотично в различни посоки. Един порив го повдигна и щом отмина, Каладин се стовари тежко върху покрива. Веднага страховитите ветрища го подхванаха отново, вълни ледена вода шибаха кожата му. Изтрещя гръм — удар на сърцето на звяра, който го беше погълнал. Светкавица раздра мрака като бели зъби в нощта. Вятърът бучеше така силно, че почти заглуши гръмотевицата; виеше и стенеше.

— Хвани се за покрива, Каладин!

Гласът на Сил. Толкова тихичък. Как изобщо го чу?

Вцепенен, Каладин разбра, че лежи по лице на покрива. Не беше толкова стръмно, та веднага да падне, а и вятърът го тласкаше предимно назад. Вслуша се в думите на Сил и стисна ръба на покрива с премръзналите си хлъзгави пръсти. После пак легна по лице, скрил глава между ръцете си. Все още държеше сферата и я притискаше към каменния покрив. Пръстите му започнаха да се пързалят. Вятърът беше толкова мощен, мъчеше се да го изтика на запад. Ако се пуснеше, отново щеше да увисне във въздуха. Въжето не беше достатъчно дълго, та да може да се прехвърли от другата страна на покрива, където щеше да е защитен.

Един камък се удари в покрива до него — не можа да го чуе, нито да го види в тъмнината, но почувства как сградата се разтресе. Камъкът се търкулна и падна на земята. Бурята като цяло не беше толкова силна, ала отделни пориви можеха да вдигат и да хвърлят големи предмети, да ги запращат на стотици стъпки.

Пръстите му се приплъзнаха още малко.

— Халката — прошепна Сил.

Халката. Краката му бяха привързани с въжето за стоманена халка на покрива зад него. Каладин се пусна и когато вятърът го блъсна назад, улови халката. Стисна я здраво. Въжето стигаше до глезените, беше дълго почти колкото него. Помисли дали да не се отвърже, но не посмя да пусне пръстена. Стискаше го, плющеше на вятъра като вимпел. Държеше халката с две ръце, а в едната беше скрил сферата и я притискаше в стоманата.

Всеки миг беше борба. Вятърът го дръпна наляво, после го запрати надясно. Нямаше как да знае колко продължава всичко това; времето беше без значение в беса и шума на бурята. Вцепененият и разбит ум на Каладин почна да мисли, че това е кошмар. Ужасен сън, вътре в главата му, пълен с черни и живи ветрове. Писъци във въздуха, светъл и бял. Проблясък на светкавица разкрива страховит и изкривен свят на хаос и ужас. Като че самите сгради се носеха настрани, целият свят беше накриво, изкорубен от страшната сила на бурята.

В кратките светли мигове, когато дръзваше да погледне, Каладин мислеше, че вижда как Сил стои пред него, с лице към вятъра и опънати напред ръце. Все едно опитваше да удържи бурята и да раздели ветровете, както камъкът дели водите на бързотечен поток.

От студения дъжд порязаните и одрани места претръпнаха. Но и пръстите му се сковаха. Не усети как се плъзват. Само разбра, че отново се носи по вятъра, който го подхвърля и го блъска в покрива.

Удари се лошо. Пред очите му заблещукаха ярки светлинки, сляха се, а след тях дойде чернота.

Не безсъзнание, чернота.

Каладин примигна. Всичко беше неподвижно. Бурята беше стихнала. Пълна тъмнина. Мъртъв съм, начаса реши Каладин. Как тогава усещаше мокрия студен покрив? Поклати глава и по лицето му покапа дъждовна вода. Нямаше светкавици, нямаше вятър, нямаше дъжд. Неестествено тихо.

С труд се изправи на крака и опита да остане върху леко наклонения покрив. Под пръстите му камъкът беше хлъзгав. Не усещаше раните си. Просто нямаше болка.

Отвори уста да изкрещи в тъмнината, ала се отказа. Тази тишина не биваше да се нарушава. Като че самият въздух беше по-лек и Каладин беше по-лек. Имаше чувството, че може да се рее.

Току пред него от мрака се появи огромно лице. Черно лице, но все пак смътно доловимо в тъмнината. Широко беше колкото грамаден буреносен облак. И в двете посоки се простираше надалеч, ала оставаше видимо. Нечовешко. Усмихнато.

Каладин усети остър студ, сякаш ледена висулка се спуща по гърба му и през цялото му тяло. Сферата в ръката му внезапно оживя в сапфирен проблясък. Освети каменния покрив в краката на Каладин. Като че в юмрука му пламтеше син огън. Ризата му беше превърната в дрипи. Кожата му беше нацепена. Огледа се изумен и вдигна поглед към черното лице.

Отишло си беше. Останал беше само мракът.

Проблесна светкавица и болката се върна. Каладин пое дълбоко дъх и падна на колене пред дъжда и вятъра. Подхлъзна се и лицето му се удари в покрива.

Какво беше това? Видение? Халюцинация? Силата го напусна, мислите му отново станаха объркани. Ветровете вече не бяха толкова силни, но дъждът си оставаше леден. Унесен, объркан, почти смазан от болката, Каладин вдигна ръка и погледна сферата. Светеше. Беше зацапана с кръвта му и светеше.

Болката беше така силна, нямаше вече сили. Затвори очи и усети как отново го обгръща чернота. Безсъзнание.

* * *

Скалата пръв застана на вратата, щом бурята позатихна. Тефт го последва, макар и не толкова бързо, като си мърмореше нещо. Коленете го боляха. Винаги го боляха при буря. Дядо му се оплакваше от същото на старини, а Тефт го кореше, че е гламав. Сега и той имаше болки.

Проклятие и преизподня, помисли той и уморено пристъпи навън. Разбира се, още валеше. Пороите, които следваха бурята. Няколко дъждовни духчета седяха в локвите като сини свещи, а в поривите танцуваха вятърни духчета. Дъждът беше студен. Тефт джапаше през локвите, обутите му в сандали крака прогизнаха и измръзнаха чак в костите и мускулите. Тефт мразеше да се мокри. Какво пък, мразеше толкова много неща.

По някое време животът се беше пооправил. Но не сега.

Как всичко се обърка толкова бързо?, чудеше се Тефт, докато крачеше бавно със скръстени ръце и втренчен в нозете си. Неколцина войници бяха излезли от казармите, облечени в мушами, и наблюдаваха. Може би да се уверят, че никой не се е промъкнал да отвърже Каладин прекалено рано. Но сега не спряха Скалата. Бурята беше преминала.

Скалата бързо свърна зад ъгъла. Още мостови излязоха от казармата, когато Тефт тръгна след него. Пустият му рогоядец. Като грамаден тромав чул. Наистина вярваше. Мислеше, че ще заварят своя глупав млад водач жив. Сигурно си го представяше как сърба чаец някъде на сушина в обществото на самия Отец на Бурята.

А ти не вярваш ли?, запита се Тефт, все още гледайки надолу. Ако не вярваш, защо излезе? Обаче ако наистина вярваше, щеше да погледнеш. Нямаше да зяпаш в краката си. Щеше да погледнеш и да видиш.

Възможно ли беше едновременно да вярва и да не вярва? Тефт спря до Скалата, стегна се и вдигна поглед към стената.

Видя каквото очакваше и от каквото се боеше. Трупът изглеждаше като окачен в кланица, одран и с източена кръв. Мигар това беше човек? Кожата на Каладин беше нарязана на стотици места; вадички кръв, примесена с дъждовна вода, се стичаха по стената. Тялото на младежа все още висеше, вързано за глезените. Ризата му беше съдрана, панталоните му бяха като дрипи. Иронично, лицето му сега беше по-чисто, отколкото когато го оставиха, измито от бурята.

Тефт се беше нагледал на мъртъвци по бойните полета и знаеше какво вижда. Бедни момко, помисли той и поклати глава, когато останалите от отряда се скупчиха около него и Скалата, смълчани, уплашени. Почти ме накара да ти повярвам.

Очите на Каладин внезапно се отвориха.

Събраните мъже зинаха, няколко изругаха и се проснаха на земята в локвите. Каладин пое дъх със свистене, очите му бяха втренчени право напред, настойчиви и невиждащи. Издиша и по устните му изби кървава слюнка. Ръката, която висеше под него, се отпусна.

Нещо падна на камъните. Сферата, която Тефт му даде. Търкули се в една локва и спря. Беше тъмна, без Светлина.

Какво става тук, в името на Келек?, рече си Тефт и коленичи. Оставяш сферата навън по време на буря и тя събира Светлина. Скрита в ръката на Каладин, тази би трябвало да е напълно заредена. Какво се беше объркало?

— Умалакаи’ ки! — ревна Скалата и посочи Каладин. — Кама мохорай намавау…

Млъкна, понеже усети, че не говори на подходящия език.

— Някой да ми помогне да го свалим! Жив е още! Стълба и нож! Бързо!

Мостовите се разбързаха. Войниците, мърморейки, се приближиха, но не им попречиха. Самият Садеас беше обявил, че Отецът на Бурята ще определи участта на Каладин. Всеки знаеше, че това значи смърт.

Само че… Тефт се изправи с празната сфера в ръка. Празна сфера след буря, рече си той. И човек, който е жив, когато би трябвало да е мъртъв. Две невъзможни неща.

А двете заедно говореха за нещо още по-невъзможно.

— Къде дянахте стълбата! — Тефт откри, че крещи. — Проклети да сте до един! Бързайте, бързайте! Трябва да го превържем. Някой да донесе от оня балсам, който той винаги слага на раните!

Пак погледна Каладин и заговори много по-тихо.

— А ти, синко, по-добре оживей. Понеже искам от теб някои отговори.