Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (53)

33
Киматика

„Те се меняха, дори докато се сражавахме с тях. Като сенки бяха, преобразяваха се бързо, както пламъкът танцува. Недейте ги подценява заради онова, което виждате в началото.“

Твърди се, че този откъс е от думите на Талатин, Сияен рицар от Ордена на Каменните. Източникът — Въплъщение от Гувлоу — обикновено се приема за достоверен, макар че цитатът тук е от препис на фрагмент от загубената „Поема за седмата утрин“.

Понякога, когато Шалан вървеше из Паланеума с неговите огромни хранилища за книги, ръкописи и свитъци оттатък читалните в Булото, тя така се отвличаше от красотата и размерите му, че забравяше всичко останало.

Паланеумът беше изграден като обърната пирамида, вкопана в скалата. Обикаляха го наклонени пътеки с перила. Те се спущаха като ъгловата спирала около четирите стени. Гигантското стълбище сякаш се спускаше към центъра на планетата. Няколко асансьора помагаха да се слезе по-бързо.

Застанала до парапета на най-горното ниво, Шалан виждаше само половината от пространството долу. Това място беше прекалено огромно, прекалено величествено, та да е построено от човешки ръце. Как беше възможно терасираните нива да са толкова точно изравнени? Дали за създаването на отворените пространства са използвани Превръщатели? Колко ли скъпоценни камъни са използвани за това?

Беше сумрачно; вместо общо осветление само малки изумрудени лампи грееха по пода на пътеките. Арденти от Светилището на Проникновението от време на време минаваха и подменяха сферите. Тук трябва да имаше стотици и стотици изумруди; явно от тях се състоеше карбрантското кралско съкровище. Какво по-добро място за него от напълно безопасния Паланеум? Тук те се пазеха и същевременно осветяваха огромната библиотека.

Шалан продължи по пътя си. Слугата й парш носеше фенер с три сапфирени марки. Меката синя светлина се отразяваше от каменните стени, части от които бяха Превърнати в кварц просто за красота. Перилата на пътеките бяха изработени от дърво и после Превърнати в мрамор. Когато прокара пръсти, Шалан усети структурата на дървото. Същевременно се долавяше и студенината на камъка. Сякаш предназначението на тази странност беше да обърква сетивата.

Паршът носеше кошничка с книги, илюстрирани от най-големите имена в естествените науки. Ясна започна да позволява на Шалан да отделя малко от времето за учене на предмети по свой избор. Само по един час на ден; забележително колко скъп й беше станал този час. Напоследък се ровеше в Пътешествия на запад от Мялмр.

Светът беше удивително място. Шалан жадуваше да научи повече, искаше да наблюдава всички и всяко от създанията, да ги скицира в бележника си. Да организира Рошар като го улови в образи. Всички книги, които прочете, прецени като непълни, макар и чудесни. Всяка от авторките беше добра или с думите, или с рисунките. Рядко се случваше някоя да я бива и в двете. А ако авторката се случеше добра и в двете, то се оказваше слаба в науката.

Толкова неща не разбираха. Шалан би могла да попълни празнотите.

Не, заповяда си тя твърдо, докато крачеше. Не съм тук да правя това.

Ставаше все по-трудно и по-трудно да се съсредоточи върху кражбата, въпреки че Ясна оправда надеждите й и почна да я ползва като прислужничка в банята. Това скоро щеше да й предостави необходимата възможност. И все пак, колкото повече учеше, толкова повече жадуваше за знания.

Поведе парша към един от асансьорите. Други двама от неговите събратя я спуснаха надолу. Шалан огледа кошницата с книги. Можеше да почете на слизане, може би да си довърши главата от Пътешествията…

Отвърна се от кошницата. Съсредоточи се. На петото ниво надолу излезе от асансьора и прекоси пътечката от него към обиколната пътека. Като стигна стената, зави надясно и повървя още малко. Край стената се редяха врати и щом намери нужната, влезе в просторно каменно помещение, пълно с високи рафтове с книги.

— Чакай тук — нареди Шалан на слугата и изрови скицника си от кошницата. Тикна го под мишница, взе фенера и забърза между редовете.

Човек можеше да се губи с часове из Паланеума и да не срещне жива душа. Шалан рядко виждаше хора, докато търсеше някоя рядка книга за Ясна. Разбира се, имаше арденти и слуги, които да носят томовете, но според Ясна беше важно Шалан да се упражнява да прави това сама. Явно карбрантската система за каталогизиране вече беше стандартна за повечето от рошарските библиотеки и архиви.

В дъното на помещението Шалан намери малко писалище от лешниково дърво. Остави фенера от едната страна, приседна на столчето и извади скицника. Беше тихо и тъмно. Светлината на фенера показваше края на етажерките вдясно от Шалан и гладката каменна стена вляво от нея. Миришеше на стара хартия и прах. Не на влага. В Паланеума никога не беше влажно. Може би въздухът се поддържаше сух с белия прах, който беше поръсен на ивици в краищата на всяко помещение.

Шалан развърза кожените връзки на скицника. Горните листове бяха празни, а на следващите няколко имаше скицирани портрети на хора от Паланеума. Още образи за нейната сбирка. В средата се криеха много по-важни рисунки: скици на Ясна, която Превръща.

Принцесата рядко използваше своя Превръщател; може би се стараеше да го прави в отсъствието на Шалан. Но Шалан беше уловила няколко случая, предимно когато Ясна беше разсеяна и явно забравяше, че не е сама.

Шалан вдигна една от рисунките. Ясна седи в нишата, отпуснала ръка, и докосва смачкан лист хартия, а скъпоценният камък на Превръщателя свети. На следващата рисунка бе изобразена същата сцена, няколко мига по-късно. Хартията представляваше кълбо от пламъци. Не гореше. Не, тя беше станала огън. Извиващи се огнени езици, гореща искра във въздуха. Какво ли имаше на този лист, та Ясна искаше да го скрие?

Друга рисунка показваше как Ясна Превръща виното в чашата си в парче кристал и го ползва за преспапие. Самата чаша затискаше друга купчина листове. Това стана в един от малкото случаи, когато двете жени обядваха — и учеха — на една веранда извън Конклава. Имаше и скица на Ясна, която прогаря думите на листа, понеже мастилото е свършило. Когато Шалан видя това, тя се изуми от точността на Превръщането.

Явно този Превръщател беше настроен към три определени субстанции — Пара, Зефир и Прозрачност. Но би трябвало да е в състояние да създава всяка от Десетте субстанции, от Зефир до Глезен. Последната субстанция беше най-важна за Шалан, защото включваше камък и земя. Тя би могла да създаде нови минерални залежи, които семейството да експлоатира. Щеше да проработи; в Я Кевед Превръщателите бяха голяма рядкост и мраморът, нефритът и опалът на фамилията щяха да се продават много добре. Няма да съумеят да създадат истински скъпоценни камъни с Превръщателя — говореше се, че това е невъзможно — но ще образуват залежи с почти същата стойност.

Когато залежите се изчерпят, ще се наложи семейството да премине към не толкова печеливша търговия. Ала това беше добре. Дотогава дълговете им ще са платени, а неспазените обещания — възмездени. Домът Давар пак щеше да е незначителен, но нямаше да пропадне.

Шалан отново разгледа рисунките. Алетската принцеса подчертано се отнасяше към Превръщането като към нещо ежедневно. Притежаваше един от най-могъщите артефакти в цял Рошар, а го използваше, за да си направи преспапие? За какво друго го използваше, когато Шалан не я наблюдаваше? Като че ли напоследък Ясна Превръщаше в нейно присъствие по-рядко, отколкото в началото.

Шалан порови в кесията в ръкава си и извади повредения Превръщател на баща си. Пукнат беше на две места: през една от верижките и в подложката, която държеше един от камъните. Огледа го на светло, търсейки за кой ли път следи от повредата. Верижката беше подменена отлично. Подложката беше поправена също така добре. Въпреки че знаеше точно къде са били пукнатините, Шалан не можеше да намери никакъв дефект. За съжаление, отстраняването на външните повреди не накара Превръщателя да заработи.

Претегли на ръка конструкцията от метал и верижки. После си я сложи, като преметна верижките около палеца, малкия и средния пръст. Сега инструментът нямаше камъни. Шалан го сравни с рисунките, проучи го от всички страни. Да, изглеждаше съвсем същият. Приликата я тревожеше досега.

Шалан усети как сърцето й запърха при вида на повредения Превръщател. Кражбата от Ясна й се струваше приемлива, когато принцесата беше само далечна и непозната фигура. Еретичка, вероятно злонравна и взискателна. А каква се оказа истинската Ясна? Внимателна изследователка, строга, ала справедлива, изненадващо мъдра и проницателна. Можеше ли Шалан наистина да открадне от нея?

Помъчи се да успокои сърцето си. От дете беше такава. Помнеше как плаче, когато родителите й се карат. Не я биваше в сблъсъците.

Но щеше да го направи. За Нан Балат, Тет Виким и Яша Юшу. Братята й зависеха от нея. Притисна ръце в бедрата си, за да не треперят, вдиша и издиша. След няколко минути се овладя, свали повредения Превръщател и го прибра в тайната кесия. Събра рисунките. Можеха да се окажат важни за използването на Превръщателя. Какво щеше да прави по този въпрос? Имаше ли начин да попита Ясна как се ползва, без да предизвика подозрение?

Между рафтовете недалеч трепна светлинка и я сепна. Шалан прибра скицника си. Оказа се, че една престаряла жена ардент тършува из книгите на светлината на фенер, следвана от слуга парш. Не погледна Шалан, когато свърна между два реда рафтове, а светлината от фенера й се провидя между книгите. Когато фигурата на жената не се виждаше, а светлината струеше между редовете, се създаваше усещането, че някой от самите Вестители върви из помещението.

Сърцето на Шалан отново запрепуска и тя положи скритата ръка на гърдите си. Аз съм много неумел крадец, помисли намусено тя. Събра си нещата и тръгна да излиза, като държеше фенера пред себе си. В челото на всеки рафт бяха врязани символи с датата, на която книгите тук са постъпили в Паланеума. Бяха организирани по този признак. На най-горното ниво имаше огромни шкафове с индекси.

Ясна беше пратила Шалан да вземе — и да прочете — екземпляр от Диалози, прочут исторически труд по политическа теория. Но в същото помещение се намираше и Спомен за сенките — книгата, която Ясна четеше, когато кралят ги посети. Шалан провери по-късно в индекса. Досега книгата би трябвало да е върната на място.

Обзета от внезапно любопитство, Шалан отброи редовете. Влезе и отброи книжните рафтове. Близо до средата на долния рафт откри червено томче с червена подвързия от свинска кожа. Спомен за сенките. Шалан остави фенера на пода и издърпа книгата. Почувства се като натрапница, когато я прелисти.

Прочетеното я обърка. Не си беше дала сметка, че това са детски приказки. Нямаше коментари под линия, просто сбирка приказки. Шалан седна на пода и прочете първата. Разказваше се за дете, което се отдалечило от дома нощес, подгонили го Пустоносни и то се скрило в пещера край езеро. Издялкало парче дърво в човешка форма и го пуснало по езерото, като подмамило съществата да го нападнат и да го изядат.

Шалан не разполагаше с много време — Ясна щеше да стане подозрителна, ако се застоеше тук долу твърде дълго — но все пак попрехвърли и другите приказки. Всички бяха в този стил — призрачни истории за духове и Пустоносни. Единственият коментар беше в края на книгата и гласеше, че авторката била любопитна относно народните приказки на тъмнооките. Отнело й години да ги събере и да ги запише.

Спомен за сенките, рече си Шалан, а по-добре да бяха забравени.

Та това ли четеше Ясна? Шалан очакваше Спомен за сенките да е някакво дълбоко философско разсъждение за укривано политическо убийство. Ясна беше вериститалианка. Изграждаше истината за миналите събития. Каква истина можеше да намери в приказките, които са разказвали, за да плашат непослушните тъмнооки дечурлига?

Шалан плъзна томчето на мястото му и забърза по пътя си.

* * *

Не след дълго Шалан се върна в нишата и откри, че напразно е бързала. Ясна я нямаше. Кабсал обаче беше там.

Младият ардент седеше край дългото писалище и разглеждаше една от книгите за изкуство на Шалан. Тя го видя преди той да я забележи и установи, че се усмихва въпреки неприятностите. Скръсти ръце и изписа на лицето си израз на съмнение.

— Пак ли? — попита тя.

Кабсал подскочи и захлопна книгата.

— Шалан — откликна той. Голата му глава отразяваше синкавата светлина от фенера на слугата. — Дойдох да търся…

— Ясна. Както винаги. И тя никога не е тук, когато идвате.

— Злополучно съвпадение — отвърна Кабсал и вдигна ръка към челото си. — Никак не мога да преценявам времето, нали?

— А това в краката Ви кошница с хляб ли е?

— Подарък за Сиятелната Ясна — обясни Кабсал. — От Светилището на Проникновението.

— Съмнявам се, че една кошница с хляб е в състояние да я убеди да изостави своята ерес — отговори Шалан. — Може би, ако бяхте добавили и сладко…

Ардентът се усмихна, вдигна кошницата и измъкна малко бурканче сладко от червени симки.

— Аз, разбира се, Ви казах, че Ясна не обича сладко. А Вие продължавате да носите, понеже знаете, че е сред любимите ми храни. И е така вече, ох… десетина пъти през последните няколко месеца?

— Малко съм прозрачен, нали?

— Съвсем мъничко — отвърна с усмивка Шалан. — Отнася се до моята душа, нали? Тревожите се за мен, понеже уча при еретичка.

— Хмм… да, боя се, че е така.

— Бих се обидила. Но донесохте сладко. — Шалан се засмя и махна на слугата да остави книгите й и да чака на прага. Наистина ли на Пустите равнини имаше парши, които воюват? Направо не беше за вярване. Тя не знаеше някой парш даже да е повишавал глас. Не изглеждаха достатъчно интелигентни за неподчинение.

Разбира се, в някои донесения, които беше чувала — включително и в нещата, които Ясна я накара да прочете, когато проучваше убийството на крал Гавилар — се съобщаваше, че паршендите не са като паршите. Бяха по-едри, от самата им кожа растеше някаква особена броня, а и говореха далеч по-често. Може пък изобщо да не бяха парши, а някакви техни далечни братовчеди, съвсем различно племе.

Седна до писалището, а Кабсал извади хляба. Слугата парш стоеше на прага и чакаше. Не вършеше кой знае каква работа като придружител, но Кабсал беше ардент. Значи, технически погледнато, Шалан нямаше и нужда от придружител.

Хлябът беше от тайленска фурна, пухкав и кафяв. Понеже Кабсал беше ардент, нямаше значение, че сладкото е женска храна — можеха да го опитат заедно. Наблюдаваше го, докато той разрязваше хляба. Ардентите на служба при нейния баща бяха свадливи старци и старици със строги очи. Не можеха да траят децата. На Шалан дори не й беше хрумвало, че светилищата може да привличат младежи като Кабсал.

В последните седмици тя се улавяше да мисли за него по начин, който беше по-добре да избягва.

— Замисляли ли сте се — обади се Кабсал, — като каква личност се разкривате с избора на сладко от симки?

— Не подозирах, че вкусът ми може да има такова значение.

— Хората са го проучили — отговори Кабсал, нагреба щедро от гъстото червено сладко и й подаде резена хляб. — Когато работиш в Паланеума, се натъкваш на разни много странни книги. Не е трудно да заключиш, че може би всичко е било проучено в един или друг момент.

— Хмм. А сладкото от симки проучено ли е?

— Според Вкусове и личност — и преди да възразите, и книгата, и заглавието са истински — предпочитанието към симки говори за спонтанна, импулсивна личност. А предпочитанието към… — той млъкна и примигна, когато от челото му отскочи топче от смачкана хартия.

— Извинете — рече Шалан. — Просто така се случи. Трябва да е заради всичката импулсивност и спонтанност у мен.

Кабсал се усмихна.

— Не сте ли съгласна със заключенията?

— Не знам — сви рамене Шалан. — Срещала съм хора, които твърдят, че могат да определят що за личност съм според рождената ми дата, според разположението на Пояса на Талн на седмия ми рожден ден или според нумерологичните екстраполации на десетата парадигма на глифите. Но мисля, че ние сме по-сложни.

— Хората са по-сложни от нумерологичните екстраполации на десетата парадигма на глифите? — отвърна Кабсал, докато си мажеше сладко върху резен хляб. — Не е чудно тогава, че ми е толкова трудно да разбирам жените.

— Много смешно. Искам да кажа, че ние сме по-сложни от едно струпване на лични особености. Спонтанна ли съм? Понякога. Можете да обясните с това факта, че преследвах Ясна дотук, за да стана нейна повереница. Но преди това в продължение на седемнадесет години аз бях толкова неспонтанна, колкото въобще е възможно. В множество случаи — ако получа насърчение — думите ми може да са твърде спонтанни, но действията ми рядко са такива. Всички ние понякога сме спонтанни, а друг път всички сме консервативни.

— Значи казвате, че книгата не греши. Тук пише, че сте спонтанна, но понякога. Следователно е вярна.

— По тази логика е вярна за всеки.

— Съвършено вярна!

— Е, не чак толкова — отговори Шалан и погълна още едно парче от сладкия пръхкав хляб. — Както споменах, Ясна мрази всякакви сладка.

— Ах, да. Тя е еретик по сладката също. Нейната душа се намира в по-голяма опасност, отколкото предполагах. — Той се ухили и похапна от хляба.

— Наистина. И какво още пише в това Ваше книжле за мен — и за половината хора по света — във връзка с любовта ни към храни, които съдържат прекалено много захар?

— Добре, предполага се, че вкусът към симки говори още за любов към заниманията на открито.

— А, на открито значи. Посетих веднъж това митично място. Беше много отдавна. Почти съм забравила какво е. Кажете ми, още ли грее слънце или това го има само в размечтаните ми спомени?

— Сигурен съм, че обучението Ви не е толкова тежко.

— Ясна е необичайно привързана към праха. Вярвам, че преживява от него и се храни с прашинките, както чулите гризат скални пъпки.

— А Вие, Шалан? Вие с какво се прехранвате?

— Въглен.

Кабсал първо изглеждаше объркан, но после забеляза скицника.

— Ах, да. Изненадах се колко бързо името и рисунките Ви се разпространиха из Конклава.

Шалан си дояде хляба и избърса ръце във влажната кърпа, която Кабсал беше донесъл.

— Все едно съм някаква болест — тя прокара пръст през червената си коса и се намръщи. — Наистина имам цвят като обрив, нали?

— Глупости — остро отвърна Кабсал. — Не бива да говорите такива неща, Ваше Сиятелство. Непочтително е.

— Към мен самата?

— Не. Към Всемогъщия, който Ви е създал.

— Той е създал и кремлингите. Да не споменаваме обривите и заразите. Така че сравнението е всъщност чест.

— Не успявам да следвам логиката, Ваше Сиятелство. Понеже той е създал всички неща, сравненията са безсмислени.

— Като твърденията във Вашите Вкусове, а?

— Точка за Вас.

— Можеш да си и по-лоши неща от зараза — продължи Шалан и се замисли безцелно. — Когато човек прихване болест, тя му напомня, че е жив. Кара го да се бори срещу нея. Когато болестта отмине, в сравнение с нея нормалното здраве изглежда прекрасно.

— А не сте ли по-скоро усещане за еуфория? Не носите ли приятни чувства и радост на онези, които заразявате?

— Еуфорията минава. Обикновено е кратка, така че по-дълго я очакваме, отколкото й се наслаждаваме. — Тя въздъхна. — Вижте какво направихме. Сега съм потисната. Поне връщането към изследванията ще ми се стори вълнуващо.

Кабсал се смръщи на книгите.

— Бях под впечатлението, че ученето Ви доставя удоволствие.

— И аз. После в живота ми нахлу Ясна Колин и доказа, че дори нещо приятно може да стане скучно.

— Разбирам. Значи тя е строга наставница?

— Всъщност не. Аз просто обичам хиперболата.

— Аз пък не я обичам. Правописът й е мръсно копеле.

— Кабсал!

— Съжалявам — рече Кабсал. После погледна и нагоре. — Съжалявам.

— Сигурна съм, че таванът Ви прощава. За да привлечете вниманието на Всемогъщия, може би ще желаете да изгорите една молитва.

— И без това му дължа няколко. Та какво казвахте?

— Ами, Сиятелната Ясна не е строга наставница. Всъщност тя е всичко, което се говори за нея. Бляскава, красива, тайнствена. Щастие е за мен да съм нейна повереница.

Кабсал кимна.

— Казват, че е съвършена. С едно изключение.

— Имате предвид нейната ерес?

Той се съгласи.

— Не е толкова лошо за мен, колкото си мислите — каза Шалан. — Тя рядко говори за вярата си. Само когато я предизвикат.

— Следователно се срамува.

— Съмнявам се. Просто е внимателна.

Кабсал я погледна изпод вежди.

— Няма нужда да се тревожите за мен. Ясна не опитва да ме убеди да изоставя светилищата.

Кабсал се приведе напред и стана по-сериозен. Беше по-възрастен от нея — към средата на двадесетте си години, изпълнен с вяра, сигурен в себе си, сериозен. Всъщност беше единственият мъж приблизително на нейната възраст, с когото беше разговаряла без строгия надзор на баща си.

Но беше ардент. Разбира се, нищо нямаше да излезе. Възможно ли беше изобщо?

— Шалан — деликатно продума Кабсал. — Не можете ли да разберете колко сме — колко съм — загрижен? Сиятелната Ясна е много силна и интригуваща жена. Бихме могли да очакваме, че нейните идеи са заразителни.

— Заразителни ли? Казахте, както ми се стори, че аз съм заразителна.

— Никога не съм казвал това!

— Да, обаче аз се престорих, че сте го казали. На практика е същото.

Кабсал се свъси.

— Сиятелна Шалан, ардентите наистина се тревожат за Вас. Душите на рожбите на Всемогъщия са наша грижа. Ясна неведнъж е разваляла онези, с които общува.

— Наистина ли? — попита Шалан, искрено заинтригувана. — Други повереници ли?

— Не ми е удобно да говоря.

— Да се настаним по-удобно тогава.

— Няма да отстъпя, Ваше Сиятелство. Няма да говоря за това.

— Ами пишете.

— Сиятелна… — отвърна той със страдалчески глас.

— Ох, добре — въздъхна Шалан. — Е, мога да Ви уверя, че душата ми е много добре и е дълбоко незаразена.

Кабсал се облегна в стола и си отряза още хляб. Шалан се улови, че пак го наблюдава, но се подразни от момичешката си глупост. Скоро щеше да се прибере при семейството си. А и той я посещаваше единствено по причини, произлизащи от неговото Призвание. Но искрено харесваше неговата компания. Чувстваше, че тук, в Карбрант, може да разговаря само с него. Пък и беше хубавец. Простото облекло и обръснатата глава само подчертаваха силните му черти. Като мнозина от младите арденти, той носеше брадата си късо и спретнато подстригана. Говореше културно, беше начетен.

— Е, ако сте сигурна за Вашата душа — обърна се Кабсал отново към нея, — може би нашето светилище ще Ви заинтересува.

— Аз си имам светилище. Светилището на Чистотата.

— Но Светилището на Чистотата не е място за учен. Славата, която то проповядва, няма нищо общо с Вашите изследвания, нито с Вашето изкуство.

— Човек няма нужда от светилище, което да се съсредоточава пряко върху Призванието му.

— Обаче е добре двете да съвпадат.

Шалан се насили да не се мръщи. Светилището на Чистотата се съсредоточаваше, както човек лесно може да си представи, върху това да учи хората да подражават на честността и благотворността на Всемогъщия. Ардентите от това светилище не знаеха какво да правят с нейната привързаност към изкуството. Винаги искаха да скицира неща, които те намираха за „чисти“. Статуи на Вестителите, изображения на Двойното око.

Баща й беше избрал това светилище за нея, разбира се.

— Просто се чудех дали сте била добре осведомена какво избирате. Все пак е позволено да се сменят светилищата.

— Да, но не се ли гледа с лошо око на набирането на нови членове? На ардентите, които се надпреварват в това?

— Наистина. Пагубен навик.

— Но въпреки това го правите?

— Освен това от време на време ругая.

— Не бях забелязала. Много интересен ардент сте Вие, Кабсал.

— Ще се изненадате. Ние съвсем не сме такава тесногръда прослойка, каквато изглеждаме. Е, с изключение на брат Абсант; той прекарва толкова много време просто да ни зяпа. — Кабсал позамълча. — Всъщност, сега се замислям, че той наистина може да е задръстен. Не знам дали изобщо съм го виждал да помръдне…

— Да не се отклоняваме. Не опитвахте ли да ме спечелите за Вашето светилище?

— Да. И това не е толкова необичайно, колкото смятате. Всички го правят. Много се сърдим едни на други за пълната липса на етика. — Отново се наведе напред и стана сериозен. — Моето светилище има сравнително малко членове и не сме така показни като останалите. Затова щом някой дойде да търси знания в Паланеума, ние се нагърбваме да го упътим.

— Да го привлечете към вашето светилище.

— Да му позволим да види какво пропуска — отвърна Кабсал и си похапна от хляба със сладко. — В Светилището на Чистотата учеха ли Ви за същината на Всемогъщия? Божествената призма с десетте страни, които представляват Вестителите?

— Споменаха го. Разговаряхме най-вече как да постигна целите си в… хмм, чистотата. Скучна работа, признавам, понеже при мене нямаше много възможности да съм нечиста.

Кабсал поклати глава.

— Всемогъщият дава на всички ни дарба. И когато изберем Призвание, което се опира на дарбата ни, ние славим Всемогъщия най-дълбоко. Едно светилище и неговите арденти трябва да Ви помагат да подхранвате това, да Ви насърчават да си поставите цели да се усъвършенствате в него. — Махна към наредените върху писалището книги. — Ето в какво трябва да Ви помага светилището, Шалан. История, логика, природни науки, изкуство. Да си честен и добър е важно, но би трябвало да се стараем повечко да насърчаваме вродените дарби на хората, вместо да ги насилваме да приемат онези Слава и Призвание, които ние самите смятаме за най-важни.

— Предполагам, че това е разумен довод.

Кабсал кимна и се умисли.

— Чудно ли е тогава, че жена като Ясна Колин се е отвърнала от всичко това? Много светилища насърчават жените да оставят трудната богословска наука на ардентите. Ех, ако Ясна можеше само да види истинската красота на нашата вяра. — Той се усмихна и изрови една дебела книга от дъното на кошницата за хляб. — Първоначално искрено се надявах да мога да й покажа какво имам предвид.

— Съмнявам се, че ще откликне добре.

— Може би — разсеяно отвърна Кабсал и задържа книгата. — Но да съм онзи, който най-сетне ще я убеди!

— Братко Кабсал, това прозвуча почти като желание да се отличите.

Той се изчерви и Шалан разбра, че е казала нещо, което дълбоко го е смутило. Тя потръпна и се наруга за думите.

— Да. Наистина искам да се отлича. Не би трябвало толкова силно да желая аз да съм човекът, който ще я накара да приеме вярата. Но е така. Само да можеше тя да чуе моето доказателство.

— Доказателство ли?

— Разполагам с истинско доказателство за съществуването на Всемогъщия.

— Бих искала да го видя — рече Шалан и вдигна пръст, за да попречи на Кабсал да възрази. — Не защото се съмнявам в съществуването му, Кабсал. Просто съм любопитна.

Той се усмихна.

— С удоволствие ще обясня. Но не желаете ли първо още малко хляб?

— Трябва да откажа и да избегна излишеството, както са ме учили. Но вместо това ще приема.

— Заради сладкото ли?

— Разбира се — отговори Шалан и взе хляба. — Как ме описваше онази Ваша пророческа сладкарска книга? Импулсивна и спонтанна? Това го мога. Ако има сладко.

Кабсал й гребна от сладкото, изтри пръсти в кърпата и отвори книгата, и я запрелиства, докато намери страница с илюстрация. Шалан се плъзна по-близо на стола, за да вижда. Не беше портрет на човек, а някакъв модел. Триъгълни очертания, с три крила навън и издигнат център.

— Разпознавате ли това? — попита Кабсал.

Изглеждаше познато.

— Разбирам, че би трябвало.

— Това е Колинар — обясни Кабсал. — Столицата на алетите, нарисувана както би изглеждала отгоре. Виждате ли тези върхове и зъбери? Градът е построен около старо скално образувание. — Отгърна страницата. — Ето Веденар, столицата на Я Кевед. — Тук моделът беше шестоъгълен. — Акина. — Кръгъл. — Град Тайлен. — Звезда с четири лъча.

— Какво означава това?

— Означава, че Всемогъщият е във всички неща. Можете да го съзрете тук, в тези градове. Виждате ли колко са симетрични?

— Градовете са построени от хора, Кабсал. Те са се стремили към симетрията, защото е свещена.

— Да, но при всеки от тези случаи са строили около съществуващи скални образувания.

— Това нищо не означава — отговори Шалан. — Аз наистина вярвам, но не знам дали това е доказателство. Вятърът и водата могат да създадат симетрия; виждате това навсякъде в природата. Хората подбират горе-долу симетрични места, после планират градовете си така, че да компенсират неточностите.

Кабсал отново взе да рови в кошницата. Измъкна не друго, а метална чиния. Когато Шалан понечи да се обади, той пак вдигна показалец. Сложи чинията на малка, леко издигната дървена стойка върху писалището.

Кабсал поръси чинията с фин бял пясък. После извади лък за някакъв струнен инструмент.

— Забелязвам, че сте се подготвили за демонстрацията. Наистина сте искали да се аргументирате пред Ясна.

Брат Кабсал се усмихна и прокара лъка по ръба на металната чиния, от което тя завибрира. Пясъкът започна да подскача, сякаш песъчинките бяха дребни насекоми върху нагорещена повърхност.

— Това се нарича киматика. Изследването на моделите, които се произвеждат от звуците при взаимодействието с материален посредник.

Когато отново подръпна лъка, чинията издаде звук, почти чиста нота. Всъщност звукът успя да привлече едно музикално духче, което се повъртя във въздуха над Кабсал и изчезна. Той завърши и посочи със замах чинията.

— Е и?

— Колинар — отговори Кабсал и вдигна книгата за сравнение.

Шалан наклони глава. Пясъчният модел изглеждаше досущ като Колинар.

Кабсал поръси още малко пясък и прокара лъка върху него в друга точка. Пясъкът се пререди.

— Веденар — обяви Кабсал.

Шалан отново сравни. Съвпадението беше пълно.

— Град Тайлен — рече Кабсал, след като повтори действията си през друга точка. Внимателно подбра още едно място на ръба на чинията и прокара лъка за последен път. — Акина. Шалан, доказателството за съществуването на Всемогъщия е в самите градове, където живеем. Погледнете каква съвършена симетрия!

Тя трябваше да признае, че в моделите има нещо завладяващо.

— Може връзката да е лъжлива. И двете явления да са породени от едно и също.

— Да. От Всемогъщия — отговори Кабсал и седна. — Самият ни език е симетричен. Погледнете глифите — всяка може да се сгъне на две еднакви половини. Вижте и буквите. Прегънете по средата всяка колонка с текст и ще откриете симетрия. Със сигурност знаете историята, че и глифите, и буквите идват от Певците на зората?

— Да.

— Дори и имената ни. Вашето е почти съвършено. Шалан. Без една буква. Отлично име за светлоока. Не прекалено свещено, но съвсем близо. Първоначалните имена на десетте Сребърни кралства. Алетела, Валав, Шин Как Ниш. Съвършени, симетрични.

Той се пресегна и хвана ръката й.

— Тук е, около нас. Не го забравяйте, Шалан, каквото и да говори тя.

— Няма да забравя — отвърна Шалан и разбра как той беше направлявал разговора. Казал беше, че й вярва, но все пак беше минал през доказателствата. Беше мило и дразнещо едновременно. Тя не обичаше снизходителността. Но как би могла да се сърди на ардента, че проповядва?

Кабсал внезапно вдигна поглед и пусна ръката й.

— Чувам стъпки.

Той се изправи, а Шалан се обърна, тъкмо когато Ясна влезе в нишата, следвана от слугата парш с кошница с книги. Не пролича Ясна да е изненадана от присъствието на ардента.

— Извинете, Ваше Сиятелство — продума Шалан и стана. — Той…

— Не сте затворница, дете — безцеремонно я прекъсна Ясна. — Позволено ви е да приемате посетители. Само внимавайте и проверете дали по кожата Ви не са останали следи от зъби. Такива като Вашия гост имат навика да завличат плячката подире си навътре в морето.

Кабсал пламна и се залови да събира нещата си.

Ясна махна на парша да подреди книгите на масата.

— Дали може тази чиния да ни покаже киматичен модел на Уритиру, свещенико? Или имате моделчета само за четирите класически града?

Кабсал я изгледа, видимо изненадан, че тя знае точно за какво служи чинията. Вдигна книгата.

— Уритиру е приказка.

— Странно. Човек би помислил, че вярвате в приказки.

Лицето на Кабсал стана още по-червено. Събра си вещите, кимна отсечено на Шалан и бързо излезе от стаята.

— Ако позволите, Ваше Сиятелство — продума Шалан, — проявихте изключителна грубост.

— Имам склонност към подобни изблици на нецивилизованост. Убедена съм, че той е чувал каква съм. Просто исках да се уверя, че той получи каквото очакваше.

— Никога не сте постъпвали така с другите арденти в Паланеума.

— Другите арденти в Паланеума не са действали за настройването на моята повереница срещу мен.

— Той не… — Шалан замълча за малко. — Той просто се притесняваше за моята душа.

— Помоли ли Ви вече да опитате да откраднете Превръщателя от мен?

Шалан беше потресена. Ръката й се стрелна към тайната кесия. Знаеше ли Ясна? Не, рече си Шалан. Не, слушай въпроса.

— Не.

Ясна отгърна една книга.

— Само гледайте. В крайна сметка ще Ви помоли, имам опит с такива като него. — Тя вдигна поглед към Шалан и изражението й омекна. — Той не се интересува от Вас. По нито един от начините, за които си мислите. По-точно, не става въпрос за Вашата душа. А за мен.

— Малко арогантно от Ваша страна, не мислите ли?

— Само ако греша, дете — отговори Ясна и се върна към четивото си. — А аз рядко греша.