Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (50)

31
Под кожата

Шест години по-рано

— Не повтаряй моята грешка, синко.

Кал вдигна поглед от тома, който четеше. Баща му седеше в другия край на операционната, с една ръка подпираше главата си, а в другата държеше полупразна чаша вино. Виолетово вино, една от най-силните напитки.

Лирин остави чашата и тъмнопурпурната течност — с цвят на кръвта на кремлинг — се размърда. Пречупваше Светлината от оставените на тезгяха сфери.

— Татко?

— Отидеш ли в Карбрант, остани там — отвърна Лирин завалено. — Не се оставяй да затънеш в този малък, изостанал, глупав градец. Не принуждавай красивата си съпруга да живее далеч от всички хора, които познава и обича.

Бащата на Кал не се напиваше често; тази вечер беше един от редките случаи, когато проявяваше слабост. Може би, защото майка му си беше легнала рано, изтощена от работа.

— Винаги си казвал, че трябва да се върна — тихо продума Кал.

— Аз съм един глупак. — Лирин седеше гърбом към Кал и гледаше стената, осеяна с бели петна от светлината на сферите. — Тук не ме искат. Никога не са ме искали.

Кал сведе очи към четивото си. Имаше изображения на дисектирани тела, със срязани и изтеглени мускули. Рисунките бяха толкова подробни. До всяка имаше чифтове глифи за обозначаване на различните части и Кал ги беше научил. Сега разучаваше процедурите, взираше се в телата на отдавна мъртви хора.

Веднъж Ларал му каза, че хората не бива да виждат какво има под кожата. Тези илюстровани томове бяха част от причината всички да изпитват такова недоверие към Лирин. Да виждаш какво има под кожата беше все едно да виждаш какво има под дрехите, само че по-лошо.

Лирин си наля още вино. Колко много можеше да се промени светът за кратко време. Кал придърпа палтото си, за да се предпази от студа. Сега беше зима, но не можеха да си позволят въглища за мангала, защото пациентите вече не им даваха нищо. Лирин не престана да ги лекува и да ги оперира. Гражданите просто спряха да правят дарения по заповед от Рошоне.

— Не би трябвало той да е способен на такова нещо — прошепна Кал.

— Обаче може — отговори Лирин. Носеше бяла риза, черен елек и жълтеникави панталони. Елекът беше разкопчан и предниците му висяха настрани като издърпаната кожа на труповете от илюстрациите в книгата на Кал.

— Бихме могли да харчим сферите — неуверено продума момчето.

— Те са за твоето образование — тросна се Лирин. — Ако можех да те пратя веднага, бих го сторил.

Бащата и майката на Кал писаха до лекарите в Карбрант с молба да позволят на сина им да се яви по-рано на изпитите. Отговорът беше отрицателен.

— Той иска да ги похарчим — завалено продължи Лирин. — Затова каза така. Опитва да ни насили да се нуждаем от тези сфери.

Обръщението на Рошоне към гражданите не беше точно заповед. Той просто намекна, че щом бащата на Кал е толкова глупав, та да не иска заплащане, тогава не трябва да му се плаща. На другия ден даренията секнаха.

Гражданите се отнасяха към Рошоне с объркваща смесица от обожание и страх. Според Кал, той не заслужаваше нито едното, нито другото. Очевидно човекът беше натирен в Огнекамък, защото беше прекалено злобен и сбъркан. Явно не заслужаваше да е сред истинските светлооки, които воюваха за отмъщение в Пустите равнини.

— Защо хората толкова се мъчат да му угодят? — обърна се Кал към гърба на баща си. — Никога не се държаха така със Сиятелния господар Уистиоу.

— Защото Рошоне е неутолим.

Кал се свъси. Виното ли говореше?

Лирин се обърна. Очите му отразяваха чистата Светлина. В тях Кал видя изненадваща яснота. Значи не беше толкова пиян все пак.

— Сиятелният господар Уистиоу оставяше хората да правят каквото искат. Затова те не му обръщаха внимание. Рошоне им даде да разберат, че са достойни за презрение. Затова се надпреварват да му угодят.

— Това е безсмислено — отговори Кал.

— Така стоят нещата — каза Лирин и затъркаля по масата една от сферите. — Ще трябва да научиш това, Кал. Ние, хората, сме доволни, когато виждаме, че светът е правилно устроен. Но като видим в него пропаст — някакъв недостатък — бързаме да запълним.

— Говориш, като че ли това, което правят, е благородно.

— В известен смисъл наистина е такова — рече с въздишка Лирин. — Не биваше да съм толкова суров към нашите съседи. Те са дребнави, да, но това е дребнавостта на невежия. Не се отвращавам от тях. Отвращавам се от онзи, който ги манипулира. Някой като Рошоне може да вземе честното и истинското у човека и да го превърне в лепкава кал, която да стъпче. — Сръбна още от виното и го довърши.

— Просто трябва да похарчим сферите — каза Кал. — Или да ги пратим някъде, при някой сарафин или нещо подобно. Ако парите ги няма, Рошоне ще ни остави на мира.

— Няма — тихо отвърна Лирин. — Рошоне не би пощадил човек, след като веднъж го е победил. Би продължил да го рита. Не знам каква политическа грешка го е довела тук, но той очевидно не може да отмъсти на съперниците си. Следователно му оставаме само ние. — И след малко додаде — Горкият глупак.

Горкият глупак ли?, помисли Кал. Той опитва да ни съсипе живота, а татко може да каже само това?

А песните, които се пееха край огнищата? Приказки за умни пастири, които надхитрят и свалят глупавия светлоок. Имаше десетки варианти и Кал ги беше чувал всичките. Не трябваше ли Лирин някак да отговори? Не само да седи и да чака?

Но не каза нищо; знаеше с точност какво ще му отвърне Лирин. Остави на мен да се тревожа за това. Връщай се към уроците си.

Кал с въздишка се намърда отново на стола и отгърна книгата. Помещението беше тъмно — светеха само четирите сфери на масата и онази, която Каладин ползваше за четене. Лирин държеше повечето сфери затворени в купата и скрити. Кал вдигна своята сфера и освети страницата. Обясненията на процедурите в задната част на книгата бяха по-дълги отколкото майка му можеше да прочете. Само тя от жените в града можеше да чете, но Лирин обясняваше, че четенето не е рядкост сред тъмнооките жени от добри семейства в големите градове.

Докато учеше, Кал небрежно измъкна нещо от джоба си. Камъчето, което се мъдреше на стола му, когато дойде в стаята. То беше сред любимите на Тиен напоследък. А сега малкият го беше оставил за Кал; често постъпваше така с надеждата Кал също да види красотата му. Ала всички изглеждаха като най-обикновени камъчета. Трябваше да попита Тиен кое е особеното на това тук. Винаги имаше по нещо.

Тиен вече учеше дърводелство при Рал в града. Лирин неохотно го беше пратил за чирак там; искаше му се да има още един чирак, но Тиен не можеше да гледа кръв. Това беше тревожно. Кал таеше надеждата, че баща им няма да остане без помощник след неговото заминаване. А Кал щеше да замине, тъй или инак. Още не беше направил избор между армията и Карбрант, само че през последните месеци беше по-склонен да стане копиеносец.

Ако избереше този път, трябваше да го направи крадешком, веднага щом е достатъчно голям, за да го вземат в армията въпреки възраженията на родителите. Вероятно петнадесет години е достатъчна възраст. Още пет месеца. А засега разсъждаваше, че познаването на мускулите — и важните телесни части — ще е доста полезно и за лекаря, и за копиеносеца.

Откъм вратата прозвуча тропане. Кал подскочи. Не беше почукване, а тропане. Прозвуча отново. Сякаш нещо тежко натискаше или биеше по вратата.

— Какво, в името на бурните ветрове? — рече Лирин и се надигна от столчето. Прекоси малката стая; разкопчаният му елек се опря на операционната маса, копчетата му одраскаха дървото.

Още едно тропане. Кал припряно се изправи и затвори книгата. На четиринадесет години и половина той беше висок почти колкото баща си. По вратата се дращеше като с нокти или щипци. Кал внезапно се почувства изплашен и протегна ръка към баща си. Беше късно, стаята беше тъмна, а градът беше притихнал.

Навън имаше нещо. Издаваше звуци като звяр. Нечовешки. Говореше се, че глутница белогръби създава грижи някъде наблизо и напада хората по пътищата. В ума на Кал се мерна образът на тези влечуги — големи като коне, но с черупки на гърбовете. Дали някое от тях не душеше пред вратата? Дали не се мъчеше да влезе?

— Татко? — изхлипа Кал.

Лирин отвори рязко вратата. Приглушената светлина от сферите разкри не звяр, а човек в черни дрехи. В ръцете си стискаше дълъг железен прът, а лицето му беше скрито от черна вълнена маска с отвори за очите. Кал усети как сърцето му уплашено забърза, когато предполагаемият нападател отскочи назад.

— Не очаквахте вътре да има някой, нали? — рече Лирин. — От години не е имало кражба в града. Срам ме е от вас.

— Предай ни сферите! — провикна се един глас от тъмнината. В сенките се размърда фигура, после още една.

Отче на Бурята! Кал притисна книгата до гърдите си. Колко ли са? Разбойници, които са дошли да грабят в града! Случваха се такива работи. Все по-често напоследък, както казваше баща му.

Как можеше Лирин да е толкова спокоен?

— Тез сфери не са твои — обади се друг глас.

— Нима? А това прави ли ги ваши? Да не мислите, че той ще ви позволи да ги запазите за себе си? — Бащата на Кал говореше, като че тези хора не бяха разбойници. Кал се прокрадна напред и застана точно зад баща си. Беше уплашен и същевременно се срамуваше от страха си. Мъжете в мрака бяха смътни и кошмарни, мърдаха напред-назад, а лицата им бяха черни.

— Ще му ги дадем — каза някой.

— Не е необходимо да прибягваме към насилие, Лирин — добави друг. — Ти бездруго няма да ги харчиш.

Лирин изсумтя презрително. Върна се в стаята. Кал извика, когато той отвори шкафа, където държеше сферите. Грабна грамадната стъклена купа; тя беше покрита с черен плат.

— Искате ли ги? — провикна се той и тръгна към вратата, подминавайки Кал.

— Татко? — обади се ужасеното момче.

— Искате светлината за себе си? — гласът на Лирин стана още по-силен. — Ето ви!

Той дръпна парчето плат. Избухна ярка, почти ослепителна светлина. Кал вдигна ръка. Баща му изглеждаше като смътен силует, който сякаш държеше самото слънце в пръстите си.

Голямата купа излъчваше хладна, почти студена светлина. Кал примигна с насълзени очи, за да привикне с нея. Сега ясно виждаше мъжете отвън. Там, където до преди малко се мержелееха страховити сенки, вече стояха сгърчени мъже, които вдигаха ръце. Не изглеждаха толкова заплашителни; всъщност маските на лицата им бяха смехотворни.

Уплашеният досега Кал вече беше странно спокоен и уверен. За миг му се стори, че баща му държи не светлина, а същинското разбиране. Това е Лутен, рече си Кал, когато забеляза накуцването на един от мъжете. Лесно го позна въпреки маската. Лирин беше оперирал крака му и благодарение на него Лутен можеше да ходи. Позна и останалите. Широкоплещестият беше Арл, онзи с хубавото новичко палто — Балсас.

Първо Лирин не им каза нищо. Стоеше, а ослепителната светлина озаряваше цялата каменна площадка пред къщата.

— Е? — продума той. — Заплашихте ме с насилие. Елате. Ударете ме. Оберете ме. Направете го със знанието, че цял живот живея сред вас. Че аз лекувам децата ви. Влезте. Пролейте кръвта на един от вас!

Мъжете безмълвно изчезнаха в нощта.