Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (49)

30
Невиждана тъмнина

„Изведнъж станаха опасни. Като спокоен ден, който се превръща в буря.“

От този фрагмент произлиза една тайленска поговорка, която в крайна сметка е преминала в по-прост вариант. Вярвам, че може да се отнася до Пустоносните. Виж „Император“ от Иксикс, четвърта глава.

Каладин излезе от подобната на пещера казарма в чистата светлина на зората. Пред него в земята блещукаха парченца кварц, уловили лъчите, като че земята хвърляше искри и гореше, готова да избухне.

Следваха го двадесет и девет мъже. Роби. Крадци. Дезертьори. Чужденци. Имаше дори неколцина, чийто единствен грях беше бедността. Те постъпваха в мостовите отряди от отчаяние. Заплатата беше по-добра от нищо, а и обещаваха да ги повишат, ако оцелеят след сто пробега с моста. Да ги зачислят към наблюдателен пост — в ума на бедняците това си беше охолство. Да ти плащат, за да стоиш по цял ден и да гледаш разни неща? Що за лудост? Почти като да си богат.

Те не разбираха. Никой не оцелява след сто пробега с моста. Каладин беше минал двадесетина и вече беше сред най-опитните живи мостови.

Мост Четири вървеше след него. Слабоватият Бисиг, последният, който странеше, отстъпи предишния ден. Каладин предпочиташе да мисли, че смехът, храната и човешкото отношение най-сетне са го победили. Но най-вероятно причината бяха няколко свирепи погледа или тихи заплахи от Скалата и Тефт.

Каладин се преструваше, че не ги забелязва. В крайна сметка, верността на хората щеше да му е необходима; засега обаче трябваше да се задоволи с подчинение.

Поведе ги през сутрешните упражнения, които беше научил в първия ден във войската. Разтежения и подскоци. Дърводелци в кафеви гащеризони и жълти или зелени кепета минаваха край тях на път за работа и развеселени поклащаха глави. На малкото възвишение, където започваше самият лагер, войниците гледаха мостовите и се смееха. Газ стоеше със скръстени ръце край една от близките казарми и в окото му се четеше недоволство.

Каладин изтри челото си. Дълго се гледа с Газ, после се върна при своите хора. Преди закуска имаше достатъчно време да упражнят тегленето на моста.

* * *

Газ така и не свикна да е едноок. Нима можеше човек да свикне с това? По-добре да беше загубил ръка или крак. Все имаше чувството, че нещо се крие в тъмнината, че той не може да го види, а другите могат. Какво се таеше там? Духчета, които ще изцедят душата от тялото му? Както плъховете опразват цял винен мях, щом прегризат ъгълчето му.

Другите войници му казваха, че е късметлия. „Този удар можеше да те убие“. Е, поне нямаше да му се налага да живее с тази тъмнина. Едното му око беше винаги затворено. Затвореше ли и другото, и тъмнината го поглъщаше.

Газ погледна наляво и тъмнината се оттегли. Високият и тънък Ламарил се подпираше на един стълб. Не беше масивен, но не беше и слаб. Състоеше се само от прави линии. Правоъгълна брада. Правоъгълно тяло. Остър. Като нож.

Ламарил махна на Газ и той неохотно се приближи. После измъкна една сфера от кесията си и я подаде. Топаз. Никак не искаше да се разделя с тази марка. Мразеше да губи пари.

— Дължиш ми два пъти повече — отбеляза Ламарил, вдигна блестящата на светлината сфера и погледна през нея.

— Е, засега това е всичко, което вземаш. Радвай се, че получаваш нещо.

— А ти се радвай, че си държа устата затворена — лениво отвърна Ламарил, все още облегнат на стълба. Този стълб бележеше края на дърводелския двор.

Газ стисна зъби. Ненавиждаше да плаща, но можеше ли да стори друго? Бурята да го отнесе дано! Свирепата буря да го отнесе!

— Явно имаш проблем — рече Ламарил.

В началото Газ помисли, че говори за половината плащане. Светлоокият кимна по посока на казармите на Мост Четири.

Газ неспокойно огледа мостовите. Младият им водач излая някаква заповед и те затичаха леко по дължината на двора. Вече беше успял да ги научи да бягат съгласувано. Тази промяна сама по себе си значеше много. Правеше ги по-бързи, помагаше им да мислят като отбор.

Да не би това момче наистина да беше обучено за войник, както твърдеше навремето? Защо тогава го похабяват като мостови? Разбира се, на челото му имаше глиф шаш…

— Не виждам проблем — изръмжа Газ. — Бързи са. Това е добре.

— Не се подчиняват.

— Изпълняват заповеди.

— Неговите заповеди, може би. — Ламарил поклати глава. — Мостовите съществуват с една-единствена цел, Газ. Да опазват живота на по-ценни хора.

— Така ли? Аз пък си мислех, че целта им е да носят мостовете.

Ламарил го изгледа остро и се приведе напред.

— Не ме дразни, Газ. И не си забравяй мястото. Би ли искал да поработиш с тях?

Страх прониза Газ. Ламарил беше от най-ниско поставените светлооки, един от безимотните. Но беше пряк началник на Газ, връзка между мостовите отряди и по-висшия светлоок, който отговаряше за дърводелския двор.

Газ сведе поглед към земята.

— Извинете, Сиятелни господарю.

— Върховният принц Садеас има предимство — продължи Ламарил. — Поддържа го, като изисква много от всички нас. Всеки от хората има своето място. — Кимна по посока на хората от Мост Четири. — Бързината не е лошо нещо. Инициативността не е лошо нещо. Но инициативните хора като това момче често не са доволни от положението си. Мостовите отряди работят такива, каквито са, и нямат нужда от промени. Промените може да разстроят работата.

Газ се съмняваше, че мостовите всъщност разбират своето място в плановете на Садеас. Ако знаеха защо ги товарят така безмилостно — и защо им забраняват да носят щитове или брони — най-вероятно просто щяха да се хвърлят в пропастта. Примамка. Те бяха примамка. Привличаха вниманието на паршендите. Нека диваците мислят, че вършат нещо, като изтребват хората от няколко моста при всяка атака. Докато можеш да набираш много мъже, това нямаше значение. Е, за убитите имаше.

Отче на Бурята, помисли Газ, мразя се, задето съм част от всичко това. Но вече се мразеше доста отдавна. Не беше ново за него.

— Ще направя нещо — обеща той на Ламарил. — Нож в нощта. Отрова в храната. — При самата мисъл стомахът му се преобърна. Подкупите от момчето бяха дребни, но само те му помагаха да не изостава с плащанията за Ламарил.

— Не! — изсъска Ламарил. — Да не би да искаш да проличи, че той наистина представлява заплаха? Най-малко имаме нужда от мъченик, който да вдъхнови мостовите за бунт. Не искам и намек за подобно нещо. Не искам нищо, от което враговете на нашия върховен принц да се възползват. — Офицерът изгледа Каладин, който пак притича край тях заедно с отряда. — Този човек трябва да падне на бойното поле, както заслужава. Имай грижата. И ми дай остатъка от парите, които дължиш. В противен случай не след дълго и ти ще носиш някой мост.

Тръгна си със замах, а тъмнозеленото му наметало плющеше. Като войник Газ се беше научил да се бои най-много от низшите светлооки. Те се отвращаваха от това, че имат чинове почти като тъмнооки. Същевременно имаха власт единствено над тъмнооките. Това ги правеше опасни. Да общуваш с човек като Ламарил беше като да държиш с голи ръце горещ въглен. Няма как да не се изгориш. Само се надяваш да си достатъчно бърз, та да не пострадаш много.

Мост Четири притича по-нататък. Преди месец Газ не би повярвал, че нещо подобно е възможно. Мостови, които се упражняват? И това изглежда струваше на Каладин само малко храна и празни обещания, че ще опази хората си.

Не би трябвало това да е достатъчно. Животът на мостовите беше безнадежден. Газ не би могъл да иде на служба при тях. Просто не можеше. Лордчето Каладин трябваше да умре. Но ако каладиновите пари свършеха, самият Газ щеше да стане мостови, понеже нямаше да е в състояние да се издължи на Ламарил. Проклятие! Все едно да избираш коя щипка на пропастното чудовище да те погуби.

Газ продължи да наблюдава отряда на Каладин. А тъмнината все още го чакаше. Като сърбеж, който не може да се почеше. Като вик, който не може да се заглуши. Никога нямаше да успее да се отърве от това вцепенение.

Може би щеше да го последва дори и в смъртта.

* * *

— Вдигни моста! — викна Каладин, който тичаше с хората си. В крачка вдигнаха съоръжението над главите си. Така бягането беше по-трудно — да държат моста високо, вместо да го опрат на раменете си. Каладин усети огромната му тежест.

— Свали! — заповяда той.

Мъжете от предната редица излязоха изпод моста и изтичаха отстрани. Другите спуснаха моста с едно бързо движение. Той удари земята и изскърца по камъните. Мъжете заеха позиция, като че щяха да го бутат над пропаст. Каладин също помагаше отстрани.

Ще трябва да се упражняваме над истинска пропаст, рече си Каладин, когато приключиха. Питам се как ли да подкупя Газ, за да ни разреши.

Мостовите, които свършиха със сухата тренировка, го погледнаха в очакване. Бяха изтощени, но развълнувани. Той им отвърна с усмивка. През месеците, когато беше взводен командир в армията на Амарам, той научи, че оценката за войниците трябва да е честна и че не бива да им се спестява.

— Нужно е да поработим по това сваляне — започна Каладин. — Но като цяло съм впечатлен. Две седмици и вече работите заедно не по-зле от взводовете, които съм обучавал в продължение на месеци. Доволен съм. И се гордея с вас. Вървете да си вземете нещо за пиене и да почивате. Ще направим още едно-две бягания преди работа.

Работата им за деня беше отново събиране на камъни, но те не се оплакваха. Каладин беше убедил хората, че от вдигането на камъните ще заякнат, а онези, на които имаше най-голямо доверие, определи за събирането на билката. Със сока от тази билка продължаваше — с големи трудности — да снабдява хората с допълнителна храна и да събира лекарства и превръзки.

Две седмици. Две леки седмици от живота на мостовите. Само два пробега, при това в единия случай се добраха до платото прекалено късно. Паршендите си бяха отишли със скъпоценното ядро, преди те да пристигнат. Добре за мостовите.

И вторият пробег не мина зле за тях. Мост Четири загуби още двама — Амарк и Коолф. И двама ранени — Нарм и Пеет. Съвсем незначително число на фона на загубите на другите отряди, но все пак много. Каладин се постара да изглежда оптимистично настроен. Отиде до бурето с вода, взе черпака от един от хората си и го изпи.

Мост Четири се обременяваше и от собствените си ранени. Отрядът се състоеше само от тридесет души с петима ранени, които не получаваха заплата и трябваше да ги изхранват с парите от продажбата на кратунковия сок. Ако се броят убитите, Мост Четири беше загубил тридесет процента от хората си за седмиците, откакто Каладин беше започнал да ги брани. В армията на Амарам подобно съотношение щеше да се окаже същинско бедствие.

В онази армия животът на Каладин се свеждаше до учения и походи, прекъсвани понякога от ожесточени битки. Тук битките бяха непрестанни. На всеки няколко дни. Това можеше — щеше — да сломи армията.

Трябва да има по-добър начин, размишляваше Каладин, докато се жабуреше с хладката вода. После изсипа един черпак върху главата си. Не можеше да продължава да губи по двама души — ранени и убити — всяка седмица. Но как биха оцелели, щом собствените им офицери не се интересуваха дали те са живи или са мъртви.

Едва се въздържа да не хвърли черпака в бурето от гняв. Вместо това го подаде на Белязания и му се усмихна насърчително. Усмивката беше лъжлива. Но важна.

Газ наблюдаваше, скрит в сянката на казармата на един от другите отряди. Прозрачната фигурка на Сил — сега във формата на реещо се пухче от кратункова билка — се носеше около сержанта. Накрая тя се върна при Каладин, кацна на рамото му и прие женски очертания.

— Крои нещо — каза тя.

— Не се е намесил досега — отговори Каладин. — Дори не е опитал да ни попречи да си готвим нощем яхнията.

— Разговаряше с онзи светлоок.

— Ламарил ли?

Сил кимна.

— Ламарил му е началник — каза Каладин, докато влизаше в сянката на казармата на Мост Четири. Облегна се на стената и загледа хората си край бурето с водата. Те вече разговаряха помежду си. Шегуваха се. Смееха се. Вечер излизаха заедно да пият. Отче на Бурята, никога не му беше минавало през ума, че ще се радва, когато мъжете под негово командване излизаха да пият.

— Не ми харесаха лицата им — додаде Сил и седна на рамото на Каладин. — Мрачни. Като буреносни облаци. Не чух какво казват. Забелязах ги твърде късно. Но не ми харесват. Особено онзи Ламарил.

Каладин кимна бавно.

— И ти ли не му вярваш? — попита Сил.

— Той е светлоок. — Това беше достатъчно.

— Значи ние…

— Значи ние не правим нищо — довърши Каладин. — Не мога да отвърна, ако те не опитат нещо. А ако отдавам всичките си сили да се тревожа за неща, които те биха могли да направят, няма да смогна да се справя с проблемите, пред които сме изправени в момента.

Пропусна да добави какво всъщност го тревожи. Ако Газ или Ламарил решаха да предизвикат смъртта му, той можеше да направи съвсем малко, за да им попречи. Наистина рядко екзекутираха мостовите, освен за отказ да тичат с моста. Но дори и в „честна“ армия като онази на Амарам се носеха слухове за нагласени процеси и фалшиви доказателства. В недисциплинирания и почти нерегулиран лагер на Садеас нямаше и да мигнат, ако Каладин — един роб с клеймо шаш — бъде вързан в бурята с някакво мъгляво обвинение. Можеха да го оставят навън в бурята и щом умре, да си измият ръцете с твърдението, че Отецът на Бурята е решил съдбата му.

Каладин се изправи, изпъна се и тръгна към дърводелската част от двора. Занаятчиите и техните чираци се трудеха здраво, режеха дърво за дръжки на копия, мостове, стълбове или мебели.

Поздравиха Каладин. Вече го познаваха, свикнали бяха с причудливите му искания — например, летва, която да е достатъчно дълга, та да я носят четирима и да се упражняват да бягат съгласувано. Каладин откри един полузавършен мост. Той беше израснал от първата дъска, която Каладин беше взел за упражнение.

Коленичи и заразглежда дървото. Току до него, от дясната му страна, група мъже с грамаден трион режеха тънки кръгове от един дънер. Кръговете вероятно щяха да станат седалки на столове.

Прокара пръсти по гладката твърда дървесина. Всички подвижни мостове се правеха от така нареченото макамово дърво. То беше тъмнокафяво на цвят, структурата му почти не се забелязваше. Беше едновременно здраво и леко. Беше добре огладено от дърводелците, миришеше на стърготини и смола.

— Каладин? — обади се Сил, походи малко през въздуха и стъпи на дъската. — Изглеждаш, сякаш си някъде далеч.

— Каква ирония. Мостовете са толкова добре изработени — отговори той. — Дърводелците в тази армия са далеч по-големи професионалисти от войниците.

— Има смисъл в това. Дърводелците искат да направят трайни мостове. А войниците, които чувам, просто искат да се доберат до платото, да вземат скъпоценното ядро и да се махнат. За тях това е като игра.

— Проницателно. Все по-добре ни наблюдаваш.

Сил се свъси.

— Имам усещането, че по-скоро си припомням неща, които съм знаела преди.

— Не след дълго почти по нищо няма да приличаш на духче. Ще бъдеш малък прозрачен философ. Ще се наложи да те пратим в манастир, където да си прекарваш времето в дълбоки и важни мисли.

— Да, от рода на това как да накарам тамошните арденти по случайност да пийнат нещо, от което устите им да посинеят — усмихна се Сил пакостливо.

Каладин отговори на усмивката й, но продължи да прокарва пръст по дървото. Все още не разбираше защо не позволяват на мостовите да носят щитове. Никой не му отговори направо на този въпрос.

— Използват макамовото дърво, понеже то е яко, особено в сравнение с теглото си, и може да понесе преминаването на тежката конница. Би трябвало някак да се възползваме от това. Отказват ни щитове, обаче ние бездруго носим щит на раменете си.

— И каква ще е реакцията, ако го направиш?

Каладин се изправи.

— Не знам. Но нямам друг избор.

Този опит щеше да е рискован. Много рискован. Но идеите, които не бяха свързани с риск, свършиха още преди няколко дни.

* * *

— Можем да държим ето тук — показа Каладин на Скалата, Тефт, Белязания и Моаш. Стояха до мост, обърнат на тясната страна, така че долницата му се виждаше. Дъното представляваше сложна конструкция с осем реда с по три места за двадесет и четири човека под моста и с шестнадесет ръкохватки — по осем от всяка страна — за шестнадесет човека отвън. Четиридесет мостови, които да тичат рамо до рамо, в случай че отрядът е в пълен състав.

Всяко място под моста имаше вдлъбнатина за главата на мостовия, две обли парчета дърво, които да лягат върху раменете му, и две пръчки за дръжки. Мъжете носеха подплънки на раменете, като по-ниските на ръст имаха по-дебели подплънки. Общо взето, Газ се стараеше да разпределя новите хора в отрядите според височината им.

Това не важеше за Мост Четири, разбира се. Мост Четири получаваше остатъците.

Каладин посочи разни пръти и подпори.

— Можем да хванем тук и да тичаме право напред, като носим моста на една страна, наше дясно, под ъгъл. Ще сложим по-високите мъже отвън, а по-ниските — отвътре.

— И каква полза от това? — попита Скалата и се свъси.

Каладин хвърли поглед на Газ, който стоеше недалеч и ги наблюдаваше. Неудобно близо. Най-добре да не споменава защо всъщност иска да носят моста по този начин. Пък и не искаше да поражда надежди у хората си, докато още не знаеше дали методът ще свърши работа.

— Просто искам да експериментирам — отговори той. — Ако сме в състояние да сменяме положението от време на време, може да се окаже по-лесно. Да товарим различни мускули. — Застаналата върху моста Сил се намуси. Винаги се държеше така, когато Каладин замъгляваше истината.

— Съберете хората — каза Каладин на Скалата, Тефт, Белязания и Моаш. Беше определил тези четиримата за помощник-взводни командири — пост, какъвто по принцип липсваше в мостовите отряди. Но и войниците работеха най-добре в малки групи от по шест до осем човека.

Войници, рече си Каладин. За войници ли ги приемам?

Те не се сражаваха. Но бяха войници. Доста лесно беше да подцениш хората, ако смяташ че те са „само“ мостови. Да тичаш право срещу вражеските стрелци без щит изисква храброст. Дори когато си принуден да го правиш.

Поогледа се и забеляза, че Моаш не е тръгнал с другите трима. Тесноликият мъж имаше тъмнозелени очи и кестенява коса с черни кичури.

— Нещо не е наред ли, войнико? — попита Каладин.

Моаш примигна изненадано от това обръщение, ала и той като останалите беше навикнал да очаква от Каладин всякакви чудатости.

— Защо ме направи помощник-командир?

— Защото се противопоставяше на това аз да съм водач по-дълго време от повечето хора. Пък и беше подчертано по-гласовит по въпроса от всички.

— Значи го направи, защото отказах да ти се подчинявам?

— Направих го, защото видях, че си способен и умен. Освен това не промени лесно мнението си. Ти имаш силна воля. Мога да използвам това.

Моаш се почеса по обраслата с къса четина брадичка.

— Добре тогава. Но за разлика от Тефт и оня рогоядец, аз не те смятам за дар от Всемогъщия. Не ти вярвам.

— А защо ми се подчиняваш?

Моаш го погледна в очите, сетне сви рамене.

— Да речем, че съм любопитен.

И отиде да събере хората си.

* * *

В името на бушуващите ветрове, какво…, помисли Газ, занемял при вида на преминаващите мъже от Мост Четири. Какво ги беше прихванало, та носеха моста настрани?

Това изискваше да се струпат неудобно в три реда, вместо в пет, да стискат долницата на моста и да го държат изправен от дясната си страна. Това беше едно от най-странните неща, наблюдавани някога от Газ. Мъжете едва се побираха, а и ръкохватките не бяха направени за подобно носене.

Газ се попочеса, погледа ги как подтичват и вдигна ръка да спре Каладин. Лордчето напусна мястото си и забърза към сержанта, а останалите продължиха да тичат.

— Да?

— Какво е това? — попита Газ и посочи отряда.

— Отряд мостови. Носят нещо, което според мен е… ама разбира се, носят мост!

— Не поисках да остроумничиш — изръмжа Газ. — Поисках обяснение.

— Носенето на моста над главите става уморително — обясни Каладин. Той беше висок човек, достатъчно, та да се извисява над Газ. Гръм да го удари, няма да допусна да ме сплашва! — А по този начин използваме различни мускули. Все едно носиш торба и я местиш от едното рамо на другото.

Газ погледна настрани. Дали нещо не помръдна в тъмнината?

— Газ? — обади се Каладин.

— Виж сега, лордче — обърна се отново към него сержантът, — носенето на моста над главите ви може и да е уморително, но да го носите така е чиста глупост. Изглеждате все едно след малко ще се претрепете един други, а и захватът ви е ужасен. Едва успяваш да сместиш хората.

— Да — отвърна по-меко Каладин. — Но много често след пробег с моста оцеляват само половината от отряда. Можем на връщане, когато сме по-малобройни, да носим моста по този начин. Поне ще можем да си сменяме местата.

Газ се умълча. Само половината от отряда…

Ако носеха моста така по време на истински щурм, щяха да се придвижват бавно, да се изложат на противниковия обстрел. Щеше да настане същинско бедствие, най-малкото за Мост Четири.

Газ се усмихна.

— Харесва ми.

Каладин се удиви.

— Моля?

— Предприемчивост. Творчество. Да, продължавайте да се упражнявате. Много ми се ще да видя как подхождате към платото, носейки моста така.

Каладин присви очи.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Ами добре. Може и да го направим.

Газ с усмивка загледа как Каладин се отдалечава. Бедствие, тъкмо от това се нуждаеше. Сега му оставаше само да намери друг начин да плаща на изнудвача Ламарил.