Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (40)

25
Убиецът

Седем години по-рано

— Не е добро туй, което правят — каза жената. — Не е добро да режеш хората, та да видиш какво е турил вътре Всемогъщият и го е скрил, защото тъй трябва.

Кал застина в уличката между две от къщите в Огнекамък. Над него небето беше бледо; известно време щеше да е зима. Наближаваше Дъждовният сезон и бурите бяха по-редки. Засега беше прекалено студено и растенията не можеха да се насладят на този отдих; скалните пъпки прекарваха зимните седмици свити в черупките си. Повечето създания изпадаха в зимен сън в очакване на завръщането на топлината. За щастие сезоните траеха само по няколко седмици. Непредсказуемост. Така вървеше светът. Стабилност имаше едва след смъртта. Поне така учеха ардентите.

Кал беше облечен в дебело подплатено палто от влакна от брешово дърво. Тъканта беше остра, но топла. Боядисана беше в тъмнокафяво. Кал беше вдигнал качулката и пъхнал ръце в джобовете. Вдясно от него беше пекарната — семейството спеше в триъгълната ниска задна част, а отпред беше дюкянът. Отляво беше една от кръчмите, където през зимните седмици изобилно се лееха лависово пиво и мътна бира.

Недалеч чуваше бърборенето на двете жени, но не можеше да ги види.

— Знаеш, че окраде стария градоначалник — тихо каза едната жена. — Цяла купа сфери. Лекарят казва, че са му подарени, ама само той е бил там, когато умря градоначалникът.

— Чувам, че има документ — отговори първият глас.

— Няколко глифи. Не е свястно завещание. И чия ръка написа глифите? На самия лекар. Не е прилично градоначалникът да си няма там жена за писар. Казвам ти аз. Не е добро туй, дето го правят.

Кал стисна зъби. Изкушаваше се да излезе напред, та жените да разберат, че ги е чул. Ала баща му не би одобрил. Лирин не искаше да предизвиква спорове и неудобства.

Но това беше баща му. Затова Кал излезе от алеята и мина право пред нана Терит и нана Релина, които клюкарстваха пред пекарната. Терит беше съпругата на пекаря, дебела жена с тъмна къдрава коса. Тя тъкмо разтягаше следващата клюка. Кал я изгледа остро и остана доволен от мигновеното неудобство в кафевите й очи.

Кал прекоси площада, като внимаваше за поледица. Зад него вратата на пекарната се затръшна — двете жени се бяха скрили вътре.

Доволството му не трая дълго. Защо хората все говореха такива неща за баща му? Казваха, че е нездрав и противоестествен, ала търчаха да си купуват глифогадания и талисмани от пътуващите аптекари или търговци на реликви. Всемогъщият да се смили над оня, който всъщност правеше нещо полезно и им помагаше!

Все още ядосан, Кал свърна на няколко пъти и отиде при майка си. Тя се беше качила на една стълба до стената на кметството и внимателно чистеше стряхата. Хесина беше висока и обикновено прибираше косите си на опашка, а главата си покриваше с кърпа. Днес носеше и плетена шапка. Дългото й кафяво палто приличаше на това на Кал. Под него едва се подаваха сините й поли.

Предмет на вниманието й бяха приличните на ледени висулки каменни образувания по ръбовете на покрива. С бурите се лееха дъждове, дъждовете носеха крем. Ако не го почистиш, кремът се втвърдяваше като камък. Сградата обрастваше със сталактити, образувани бавно от дъждовната вода по стрехите. Трябваше да се чистят редовно, в противен случай покривът можеше да пропадне от тежестта им.

Хесина забеляза Кал и му се усмихна. Страните й бяха поруменели от студа. Тя имаше тясно лице, дръзка брадичка и плътни устни. Беше хубава. Поне Кал смяташе така. Със сигурност беше по-хубава от жената на пекаря.

— Татко ти вече те освободи от уроците?

— Всички мразят татко — избъбри Кал.

Майка му се върна към работата си.

— Каладин, ти си на тринадесет години. Достатъчно голям си да знаеш, че не бива да приказваш такива глупости.

— Вярно е — заинати се той. — Ей сега чух някакви жени да говорят. Казаха, че татко е откраднал сферите от Сиятелния господар Уистиоу. Казват, че на татко му харесва да реже хора и да прави неща, дето не са естествени.

— Които не са естествени.

— Защо не мога да говоря като всички останали?

— Защото те не говорят правилно.

— За нана Терит си е съвсем правилно.

— А ти какво мислиш за нея?

Кал се поколеба.

— Тя е невежа. И обича да клюкарства за неща, за които нищо не знае.

— Добре тогава. Ако искаш да й подражаваш, аз очевидно не мога да намеря възражения срещу това да се поупражняваш.

Кал се намуси; човек трябваше да внимава, когато говори с Хесина; тя обичаше да извърта думите. Той се облегна на стената и загледа как дъхът му излиза на клъбца. Може би по-различна тактика щеше да свърши работа.

— Майко, защо хората мразят татко?

— Не го мразят — отвърна Хесина. Но спокойният тон на въпроса я накара да продължи. — Ала наистина се чувстват неудобно от него.

— Защо?

— Защото някои хора се боят от знанието. Баща ти е учен мъж; знае неща, които другите не могат да разберат. Значи тези неща би трябвало да са тъмни и тайнствени.

— Но не ги е страх от продавачите на реликви и от глифогадателите.

— Тях можеш да ги разбереш — спокойно отвърна майка му. — Изгаряш глифогаданието пред дома си и то пропъжда злото. Лесно е. А баща ти не дава на хората разни отвари. Настоява да пазят леглото, да пият вода, да приемат някакво противно лекарство и да промиват раните си всеки ден. А това е трудно. Хората по-скоро биха оставили всичко в ръцете на съдбата.

Кал обмисли думите й.

— Според мен го мразят, защото твърде често той не успява.

— Ето ти сега. Ако глифогаданието не успее, можеш да отдадеш това на волята на Всемогъщия. Ако баща ти не успее, грешката е негова. Или поне такова е разбирането. — Хесина продължи да работи, по земята около нея падаха късчета камък. — Те никога няма да мразят баща ти истински. Той е твърде полезен. Но никога няма да бъде един от тях. Такава е цената на това да си лекар. Да имаш власт над живота на хората е неудобна отговорност.

— А ако аз не желая тази отговорност? Ако искам да бъда нещо обикновено като пекар или земеделец, или… — Или войник, добави той в ума си. Тайничко беше вземал тоягата няколко пъти и макар да не успя да повтори усещането от борбата с Йост, имаше нещо живително в това да държи оръжието. Нещо, което го привличаше и вълнуваше.

— Мисля, че би установил, че животът на пекарите и земеделците не е толкова за завиждане.

— Поне имат приятели.

— И ти имаш приятели. А Тиен?

— Тиен не ми е приятел, майко. Той ми е брат.

— О, а той не може да ти е и брат, и приятел?

Кал завъртя очи.

— Знаеш какво искам да кажа.

Хесина слезе от стълбата и го потупа по рамото.

— Да, знам. Съжалявам, че се пошегувах. Но ти се поставяш в трудно положение. Искаш да имаш приятели, ала наистина ли искаш да правиш като тях? Да изоставиш учението, за да се бъхтиш в полето? Да остарееш преждевременно, изнурен и сбръчкан от слънцето?

Кал не отговори.

— Онова, което другите имат, винаги изглежда по-хубаво от това, което ти имаш — рече майка му. — Донеси стълбата.

— Другите мислят, че татко е откраднал сферите. — Кал тикна ръце в джобовете си. — Мислят, че той е написал заповедта на господаря Уистиоу и е накарал стареца да я подпише, когато вече не е знаел какво прави.

Хесина замълча.

— Ненавиждам техните лъжи и глупости, това, че измислят разни неща за нас.

— Не го прави, Кал. Те са добри хора. В този случай просто повтарят каквото са чули. — Погледна към имението на градоначалника, разположено на хълма над града. Всеки път, щом Кал зърнеше господарската къща, усещаше, че трябва да отиде да говори с Ларал. След смъртта на баща й, гувернантката следеше как прекарва времето си. А тя не смяташе, че общуването с момчетата от града е уместно.

Съпругът на гувернантката, Милив, беше иконом на Уистиоу. Ако злостните слухове срещу семейството на Кал имаха общ източник, то той беше Милив. Той открай време не харесваше бащата на Кал. Е, скоро Милив нямаше да е от значение. Тези дни се очакваше пристигането на нов градоначалник.

— Майко, сферите само си стоят там и не служат за нищо, освен за светлина. Не може ли да похарчим част от тях, за да не се налага да идваш тук и да работиш?

— Харесва ми да работя — отговори майка му и продължи да чисти стрехата. — Прояснява ума.

— Не ми ли каза току-що, че на мен не би ми харесало да работя? Лицето ми щяло да се набръчка преждевременно или нещо също толкова поетично?

Хесина се разсмя.

— Умно момче.

— Замръзнало момче — промърмори треперещият Кал.

— Работя, защото така искам. Не можем да харчим тези пари — те са за твоето обучение — а аз да ходя на работа е по-добре, отколкото баща ти да се види принуден да изисква да му плащат за лечението.

— Може би щяха да ни уважават повече, ако плащаха.

— О, уважават ни. Не мисля, че проблемът е там. — Хесина погледна надолу към Кал. — Знаеш, че ние сме втори нан.

— Разбира се — отвърна Кал и сви рамене.

— Доказан млад лекар с подходящ ранг може да привлече вниманието на някое по-бедно аристократично семейство, което има нужда от пари и одобрение. В по-големите градове това се случва.

Кал пак хвърли поглед към имението.

— Затова така ме насърчаваше да играя с Ларал. Искаше да ме ожениш за нея, нали?

— Това беше една възможност — отговори майка му и се върна към работата си.

Честно казано, Кал не можеше да определи как се чувства от това. Последните няколко месеца бяха странни за него. Баща му го караше да учи, ала той тайно се упражняваше с тоягата. Два пътя. И двата примамливи. Кал обичаше да учи и очакваше с нетърпение да може да помага на хората, да превързва раните им, да ги лекува. В работата на баща си той виждаше истинско благородство.

Ала му се струваше, че ако може да се бие, ще върши нещо още по-благородно. Ще брани техните земи като великите светлооки герои. Така се чувстваше, когато държеше оръжие.

Два пътя. Противоположни в много отношения. Можеше да избере само един от тях.

Майка му продължаваше с почистването на стрехата и Кал с въздишка донесе още една стълба и инструменти от помещението със сечивата и се присъедини към нея. Беше висок за възрастта си, но все пак трябваше да се качи на по-горните стъпала. Забеляза, че майка му се усмихва, несъмнено доволна, че е отгледала такъв отзивчив юноша. Всъщност Кал искаше просто да чупи нещо.

Как ли би се чувствал, ако се ожени за някоя като Ларал? Никога нямаше да е равен с нея. Възможно беше децата им да са или светлооки, или тъмнооки. Следователно дори и те можеха да са по-горни от него. Знаеше, че ще се чувства ужасно не на място. Това беше още една особеност на лекарската професия. Избереше ли този път, избираше живота на баща си. Избираше да се отдели, да се изолира.

Ако отидеше на война обаче, щеше да има свое място. Можеше дори да направи почти немислимото — да спечели Вълшебен меч и да стане истински светлоок. След това може да се ожени за Ларал и да не му се налага да е по-долен от нея. Дали не беше тази причината тя винаги да го насърчава да стане войник? Дали не се беше замисляла за тези неща още навремето? Когато неща като женитбата и бъдещето бяха недостижимо далечни за Кал.

Усещаше се толкова млад. Наистина ли се налагаше да разсъждава по тези въпроси? Оставаха още няколко години до момента, когато лекарите от Карбрант щяха да му позволят да се яви на изпитите. Но ако наистина ще става войник, ще се наложи да постъпи в армията преди това време. Как би реагирал баща му, ако Кал просто замине с вербовчиците? Кал не беше сигурен, че ще успее да понесе разочарованието в очите на Лирин.

Сякаш в отговор на мислите му, отнякъде наблизо долетя гласът на Лирин.

— Хесина!

Майката на Кал се обърна с усмивка и прибра под кърпата си един непокорен кичур. Лирин се завтече по улицата с развълнувано лице. Кал изведнъж се разтревожи. Кой беше ранен? Защо Лирин не беше пратил да го повикат?

— Какво има? — попита Хесина, докато слизаше по стълбата.

— Той е тук, Хесина.

— Почти навреме.

— Кой? — попита Кал и скочи от стълбата. — Кой е тук?

— Новият градоначалник, синко — отговори Лирин, а дъхът му излезе като пара. — Нарича се Сиятелният господар Рошоне. Няма време за преобличане, боя се. Не и ако искаме да чуем първата му реч. Елате!

Тримата забързаха. Мислите и тревогите на Кал изчезнаха при възможността да види нов светлоок.

— Не изпрати предварително вест — рече тихо Лирин.

— Това може да е добър знак — отговори Хесина. — Може да не изпитва потребност всички да се впечатляват от него.

— Или е такъв, или е голям егоист. Отче на Бурята, мразя да идва нов господар. Винаги имам чувството, че хвърлям камъчетата в игра на троши-врат. Кралица ли ще ни се падне, или пък тур?

— Съвсем скоро ще разберем — каза Хесина и хвърли поглед на Кал. — Не позволявай думите на баща ти да те разтревожат. Винаги става черноглед в такива моменти.

— Не ставам черноглед — каза Лирин.

Тя го изгледа.

— Кажи ми друг такъв случай.

— Срещите с моите родители.

Бащата на Кал спря и примигна.

— О, ветрове — промърмори той, — да се надяваме днес да не е и наполовина толкова зле.

Кал се заслуша с любопитство. Никога не беше виждал родителите на майка си; не говореха често за тях. Скоро тримата стигнаха южния край на града. Насъбрала се беше тълпа. Тиен вече беше там и ги чакаше. Той им махаше развълнувано по своя си начин и подскачаше нагоре-надолу.

— Ще ми се да имах половината от енергичността на това момче — каза Лирин.

— Избрах място за нас! — провикна се нетърпеливо Тиен и посочи. — До буретата за дъждовна вода! Елате! Да не го пропуснем!

Тиен се втурна и се покатери върху буретата. Няколко хлапета от града го забелязаха, сбутаха се и едното каза нещо, което Каладин не можа да чуе. Забележката накара останалите да почнат да се смеят на Тиен, а това веднага разгневи Кал. Тиен не заслужаваше подигравки, само защото е малко дребничък за възрастта си.

Но моментът не беше подходящ Кал да се разправя с момчетата и затова той се намръщи и застана до родителите си. Тиен му се усмихна отгоре. Беше подредил в краката си няколко от своите любими камъчета в разни цветове и форми. Наоколо имаше само камъни и Тиен беше единственият известен на Кал човек, който намираше нещо чудесно в тях. Той поразмисли малко и се качи на едно от буретата — внимателно, за да не разтури подредбата на тиеновите камъчета. Така и той можеше да вижда по-добре процесията на градоначалника.

Тя беше огромна. В редицата трябва да имаше поне дузина коли, които следваха красива черна карета, теглена от четири лъскави черни коня. Кал възкликна, без да иска. Уистиоу имаше само един кон, а и той беше стар почти колкото него.

Нима е възможно човек, пък бил той и светлоок, да притежава такова огромно богатство. Къде щеше да го дене? Имаше и хора. Десетки хора — возеха се в колите, вървяха пеш на групи. Имаше и десетина войници с блестящи гръдни брони и кожени поли. Този светлоок имаше дори собствена почетна гвардия.

Най-сетне процесията стигна отбивката за Огнекамък. Един мъж на кон поведе каретата и войниците към града, а повечето коли продължиха към господарската къща. Кал се вълнуваше все повече, докато каретата постепенно спря. Дали щеше да зърне истински светлоок герой? В града се говореше, че новият градоначалник ще е човек, издигнат от крал Гавилар или върховния принц Садеас заради отличната си служба във войните за обединението на Алеткар.

Каретата се обърна и вратичката й се оказа в лице с тълпата. Конете изпръхтяха и затъпкаха земята, а кочияшът скокна и пъргаво отвори вратичката. Мъж на средна възраст с посивяла брада излезе от каретата. Беше облечен във виолетова горна дреха с плисета и особена кройка — отпред къса до кръста, а отзад дълга. Под тази дреха мъжът носеше златна такама — дълга права пола до прасците.

Такама. Вече малцина носеха тези поли, но ветераните от града говореха, че едно време са били често срещано войнишко облекло. Кал не очакваше, че такамата толкова прилича на женска пола, но все пак беше добър знак. Самият Рошоне беше малко поостарял, малко позатлъстял за истински войник. Ала носеше меч.

Светлоокият гнусливо огледа тълпата, все едно беше хапнал нещо горчиво. Зад него надзърнаха още двама души. Теснолик младеж и възрастна жена със сплетени коси. Рошоне проучи тълпата, тръсна глава и се обърна да се прибере в каляската.

Кал се свъси. Нищо ли нямаше да каже? Останалите хора бяха изумени също като Кал; някои започнаха да си шушукат тревожно.

— Господарю Рошоне! — провикна се бащата на Кал.

Тълпата притихна. Светлоокият пак се огледа. Хората се свиха, а Кал откри, че се смалява под острия му взор.

— Кой говори? — поиска да узнае Рошоне. Гласът му беше нисък, баритонов.

Лирин пристъпи напред и вдигна ръка.

— Господарю. Приятно ли премина пътуването Ви? Моля, можем ли да Ви покажем града?

— Как се казваш?

— Лирин, Сиятелни господарю. Лекарят в Огнекамък.

— А, ти си онзи, който допусна старият Уистиоу да умре. — Лицето на Рошоне помръкна. — В известен смисъл е твоя вината да се озова в това жалко и злощастно кътче от кралството.

Той изсумтя, качи се обратно в каретата и затръшна вратичката. Само за миг кочияшът прибра стълбичката, върна се на мястото си и започна да обръща возилото.

Бащата на Кал бавно отпусна ръка. Гражданите веднага почнаха да бърборят, да клюкарстват за войниците, за каретата, за конете.

Кал приседна върху бурето. Е, помисли си той, можем да очакваме от един войник да е рязък, нали така? Героите от легендите не бяха неизменно вежливи. Някога старият Ярел му беше казал, че убиването на хора и сладките приказки не вървят винаги ръка за ръка.

Лирин се върна притеснен.

— Е? — обади се Хесина. Стараеше се да звучи бодро. — Как мислиш? Какво хвърлихме — кралица или тур?

— Нито едно от двете.

— Нима? А какво беше?

— Не съм сигурен — отвърна Лирин и погледна през рамо. — Чифт и тройка може би. Да се прибираме у дома.

Тиен неразбиращо се почеса по главата, но думите на Лирин натежаха в ума на Кал. В играта троши-врат тур беше три чифта. Кралицата пък беше две тройки. Първото беше чиста загуба, второто — чиста победа.

А чифт и тройка се наричаше „убиец“. Дали печелиш или губиш зависеше от другите ти хвърляния.

И, по-важното, от хвърлянията на всички останали играчи.