Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (36)

22
Лица, ръце или сфери?

„В случай, че си затваряш очите за това бедствие, знай, че и Аона, и Скаи са мъртви, а онова, което държаха, е Разбито. Вероятно, за да бъде невъзможно някой да се надигне и да се противопостави на Райсе.“

Два дни след случая с бурята Далинар вървеше с двамата си сина през скалите по посока на кралското езеро за забавления.

Далинаровите гадатели предвиждаха още няколко седмици пролет, а после — отново лято. Всички се надяваха зимата да не се върне.

— Ходих при още трима кожари — тихо каза Адолин. — Мненията им се различават. Изглежда, още преди срязването на ремъка — ако е бил срязан изобщо — той е бил износен. Това затруднява изясняването на нещата. Всички са съгласни, че ремъкът е срязан, но не е задължително да е от нож. Може да е просто обикновено износване и скъсване.

Далинар кимна.

— Това е единственото доказателство, което далечно намеква, че може да има нещо особено в историята със скъсания подпръг.

— Значи признаваме, че това е само следствие от кралската мания за преследване.

— Ще говоря с Елокар — реши Далинар. — Ще го осведомя, че сме попаднали в задънена улица и ще разбера дали иска да следваме други пътища.

— Ще свърши работа. — Адолин явно нямаше търпение да каже още нещо. — Татко. Искаш ли да поговорим за случилото се по време на бурята?

— Не беше по-различно от преди.

— Но…

— Порадвай се на вечерта, Адолин — твърдо рече Далинар. — Добре съм. Може би стана хубаво, че войниците видяха какво се случи. Укриването пораждаше само слухове, някои от които бяха дори по-лоши от истината.

Адолин въздъхна, ала кимна в знак на съгласие.

Кралските празненства винаги се провеждаха на открито, в подножието на хълма, където се издигаше дворецът на Елокар. Ако гадателите предупредяха за буря или просто времето се развалеше, празникът се отменяше. Далинар беше доволен от мястото. Дори и разкрасени, направените с Превръщател сгради му приличаха на пещери.

Плиткото изкуствено езеро беше напълнено с вода. В нея стояха кръгли платформи, прилични на каменни островчета. Изисканият миниатюрен пейзаж беше дело на кралските Превръщатели, които бяха отклонили водите на някакво близко поточе. Напомня ми на Села Талес, помисли Далинар, докато прекосяваше първия мост. На младини беше пътувал до тази страна в западната част на Рошар. И на Чистото езеро.

Островчетата бяха пет, а перилата на мостовете между тях бяха толкова фино резбовани, че след всяко увеселение ги сваляха, за да не ги повреди някоя буря. Тази вечер по бавното течение плаваха цветя. От време на време минаваше и лодчица — само педя широка — със зареден скъпоценен камък.

Далинар, Ренарин и Адолин се озоваха на първата платформа.

— Една чаша синьо — каза Далинар на синовете си. — След това пийте само оранжево.

Адолин звучно въздъхна.

— Не можем ли поне веднъж…

— Докато сте членове на моя дом, ще следвате Кодекса. Волята ми е непреклонна, Адолин.

— Чудесно. Хайде, Ренарин.

Двамата братя се разделиха с Далинар и останаха на първата платформа, където се събираха по-младите светлооки.

Далинар премина на следващия остров. Тук се събираха нископоставените светлооки. От двете страни имаше отделни острови за мъжете и жените, съответно отдясно и отляво. На трите централни острова обаче мъжете и жените се смесваха.

Наоколо привилегированите поканени се радваха на кралското гостоприемство. Изкуствената храна по принцип беше безвкусна, но на щедрите увеселения на краля винаги се сервираха вносни подправки и екзотични меса. Далинар долавяше миризмата на печено прасенце и дори на пиле. Отдавна не му бяха предлагали месо от това странно летящо създание от страната Шин.

Край него мина тъмноок слуга в тънка червена дреха с поднос оранжеви крака от раци. Далинар продължи по пътя си и заобиколи група пируващи. Повечето пиеха виолетово вино, най-упояващата и ароматната от всички напитки. Почти никой не беше във военна униформа. Неколцина от мъжете носеха тесни сака до кръста, но повечето бяха изоставили преструвките и се кипреха в свободни копринени ризи с плисирани маншети и чехли в подходящ цвят. Разкошните тъкани блестяха в светлината на лампите.

Тези последователи на модата хвърляха по някой поглед на Далинар, преценяваха го, претегляха го. Той помнеше времената, когато на подобни празненства край него се тълпяха приятели, познати, и — да, дори блюдолизци. Сега никой не се приближи, макар да му правеха път. Елокар можеше и да си мисли, че чичо му отслабва, ала повечето от низшите светлооки имаха уважение към него.

Скоро стигна до моста към последния остров — кралския. Около него на пръти бяха накачени лампи със скъпоценни камъни, които излъчваха синя Светлина на Бурята. Средата на платформата се заемаше от огнище. В недрата му червенееха въглени, които излъчваха топлина. Елокар седеше на масата току зад огнището в компанията на някои от върховните принцове. Встрани на платформата имаше още маси, заети от други гости, мъжете отделно от жените.

Шутът беше кацнал на едно високо столче в началото на моста към кралския остров. Той всъщност се обличаше така, както подобава на един светлоок — колосана черна униформа, сребърна сабя на кръста. Тази ирония накара Далинар да поклати глава.

Шутът беше зает да обижда лично всеки гост, който стъпеше на острова.

— Сиятелни Маракал! Тази прическа е същинско бедствие; проявявате голяма храброст, като я показвате пред целия свят. Господарю Маракал, ще ми се да ни бяхте предупредили, че ще присъствате на празника; така щях да знам да пропусна вечерята. Наистина много мразя да ми се гади подир ядене. Сиятелни господарю Кадилар! Колко е хубаво да Ви видя. Лицето Ви ми напомня за някой, който ми е скъп.

— Наистина ли? — рече съсухреният Кадилар и позабави крачка.

— Да — отвърна шутът и му махна да продължава, — на моя кон. Ах, господарю Нетеб, днес ухаете неповторимо — нападнахте някой белогръб или той просто кихна върху Вас? Господарке Алами! Не, не, моля Ви, не говорете, много по-лесно ми е да поддържам заблудата си относно Вашия ум, докато мълчите. И Сиятелният господар Далинар.

Шутът само кимна на Далинар.

— Ах, скъпи ми господарю Таселин. Все още ли сте зает да докажете докъде се простира човешкият идиотизъм? Добре правите! Вие сте отличен емпирик.

Далинар се застоя зад столчето на шута, докато огорченият Таселин се кандилкаше нататък по моста.

— Шуте — подхвана Далинар, — не стигат ли едно или две?

— Две какво? — попита шутът с блеснали очи. — Две лица, ръце или сфери? Бих Ви заел едно от първите, ала по определение човек има само едно лице и ако Ви го дам, кой тогава ще е шут? Бих Ви заел и една от вторите. Боя се обаче, че простите ми ръце са бъркали в тора твърде често и не подхождат на човек като Вас. Ако пък Ви дам една от моите сфери, каква полза ще имам от другата? Доста съм привързан и към двете, както виждате. Е, добре де, както не можете да видите. Бихте ли желали да погледнете?

Шутът слезе от столчето и посегна към колана си.

— Шуте — сухо рече Далинар.

Шутът се разсмя и потупа Далинар по ръката.

— Извинявайте. Тази пасмина изважда наяве най-долнопробните ми шеги. Може би това е онзи тор, който споменах преди малко. Наистина много се мъча да бъда възвишен в презрението си към тях, обаче те ме затрудняват.

— Пази се, шуте — отговори му Далинар. — Тази пасмина няма да те търпи вечно. Не ми се иска да те прониже някой от ножовете им. Вътре в тебе виждам един добър човек.

Шутът огледа островчето и отвърна:

— Да, там е. Много беше вкусен. Далинар, опасявам се, че не съм аз човекът, който има нужда от предупреждения. Изговорете няколко пъти страховете си пред огледалото, щом се върнете у дома довечера. Плъзнали са слухове.

— Слухове ли?

— Да. Отвратителни неща. Никнат по хората като брадавици.

— Да нямаш предвид тумори?

— Да. И двете. Вижте, говори се за Вас.

— За мен винаги се говори.

— Този път е по-зле — рече шутът и го погледна в очите. — Наистина ли сте говорили за разтуряне на Договора за Отмъщение?

Далинар пое дълбоко дъх.

— Това беше между мен и краля.

— Е, той трябва да го е споменал и пред други. Тези тук са страхливци и несъмнено това ги кара да се чувстват специалисти по страха, понеже със сигурност напоследък често Ви определят като страхливец.

— Отче на Бурята!

— Не, не, аз съм шутът. Но разбирам колко е лесно да се направи подобна грешка.

— Защото правиш толкова вятър или защото вдигаш толкова шумотевица?

Широка усмивка се разля по лицето на шута.

— Е, Далинар! Впечатлен съм! Може би трябва Вас да направя шут? А аз да съм върховен принц на Ваше място. Не, лошо ще стане. Бих се побъркал, ако слушам тези хора дори и един миг, а после вероятно бих ги изклал. Може да назнача на постовете им кремлинги. Кралството със сигурност ще я кара по-добре.

Далинар реши да продължи по пътя си.

— Благодаря ти за предупреждението.

Той се отдалечи, а шутът пак се настани на столчето.

— Пак заповядайте. Сиятелни господарю Абатаб, проявявате голяма мъдрост, като носите червена риза, когато сте така загорял от слънцето! Ако продължавате все така да улеснявате работата ми, страхувам се, че умът ми ще затъпее като на господаря Тумул! О, господарю Тумул! Не очаквах да Ви видя тук! Нямах намерението да обиждам Вашата глупост. Наистина не исках. Глупостта Ви е впечатляваща и достойна за възхвала. Господарю Йонатан и господарке Меирав, ще пропусна да ви обидя днес заради скорошната ви женитба. Все пак, господарю Йонатан, намирам шапката Ви особено внушителна. Вярвам, че е удобно човек да носи на главата си нещо, което може да се сгъне вечер и да послужи за палатка. Ах, нима онова зад вас е господарката Навани? Кога се върнахте на Равнините и как тъй не съм подушил миризмата Ви?

Далинар застина. Какво?

— Очевидно собствената ти воня потиска моята, шуте — отвърна топъл женски глас. — Нима все още никой не е направил на сина ми услугата да те убие?

— Още не — развесели се шутът. — Май ще се самообслужа.

Далинар се обърна изумен. Навани, майката на краля, беше внушителна жена със сложно сплетена черна коса. И не се очакваше да е тук.

— Ох, шуте, престани — каза Навани. — Мислех, че стоиш над този род шегички.

— Стоя и над Вас — усмихна се шутът от високото си столче.

Тя завъртя очи.

— За нещастие, Сиятелна господарке — додаде шутът с въздишка — стигнах дотам да измислям обидите си такива, че тази измет да ги разбира. Ако ще Ви достави удоволствие, мога да опитам да поиздигна словесното си богатство. Да кажем, знаете ли думи, които се римуват с „мърся“?

Навани само извърна глава и насочи светловиолетовите си очи към Далинар. Роклята й беше елегантна, бляскаво червена и без бродерии. Червени бяха и скъпоценните камъни в косите й, прошарени тук-там със сиви нишки. Майката на краля се славеше като една от най-красивите жени в Алеткар. Далинар обаче винаги смяташе това определение за неправилно — сигурен беше, че из цялата планета Рошар няма друга, която да се мери с нея.

Какъв глупак съм, помисли той и откъсна поглед от Навани. Това е вдовицата на брат ми. След смъртта на Гавилар отношението към Навани трябваше да е като към сестра на Далинар. А неговата съпруга? Мъртва от десет години, заличена от ума му поради собствената му глупост. Дори и да не я помнеше, той трябваше да я уважава.

Защо се върна Навани? Докато дамите я поздравяваха, Далинар бързо се насочи към кралската трапеза. Седна; незабавно се появи един слуга с блюдо за него — познаваха вкусовете му.

Ястието се състоеше от подправено пиле, над което се издигаше пара, нарязано на медальони върху запържени кръгчета тенем — мек, светлооранжев зеленчук. Далинар си взе хляб и измъкна ножа от ножницата на десния прасец. Етикетът не позволяваше Навани да отиде при него, докато той се храни.

Храната беше отлична. На пиршествата на Елокар винаги беше такава — по това той приличаше на баща си. Елокар кимна за поздрав на Далинар от челото на масата, после продължи разговора си със Садеас. Върховният принц Роион седеше през няколко места от него. Двамата имаха среща след няколко дни. Далинар смяташе да се обърне първо към него в опит да го убеди да осъществят заедно нападение над някое плато.

Другите върховни принцове не дойдоха да седнат при Далинар. Само те — и хора със специални покани — можеха да седят на кралската трапеза. Един такъв щастливец се разполагаше отляво на Елокар и очевидно не знаеше дали да се включи в разговора.

Зад Далинар бълбукаше поточе. Пред него веселието продължаваше. Беше време за отпускане, но алетите бяха сдържани хора, поне в сравнение с по-пламенните рогоядци или решийци. Все пак Далинар забелязваше, че алетите са станали по-колоритни и по-склонни да си угаждат, отколкото в годините на неговото детство. Виното се лееше, дъхавите ястия цвърчаха. На първото островче неколцина младежи бяха подхванали приятелски дуели. На такива празненства младите мъже често намираха повод да свалят куртките си и да покажат умения във фехтовката.

Жените бяха по-скромни, но също показваха дарбите си. На острова на Далинар няколко дами бяха отворили стативи, скицираха, рисуваха или пишеха калиграфски. Както винаги, левите им ръце бяха скрити в ръкавите и те деликатно работеха само с десните. Седяха на високи столчета като онова на шута; всъщност той може би беше откраднал своето оттук, за да му послужи при малкото представление. Някои от жените привлякоха духчета на сътворяването — дребните фигурки се въртяха над стативите и масите.

Навани беше събрала на трапезата си група видни светлооки дами. Край Далинар мина слугата, който им носеше храна. Оказа се, че и тя е приготвена с рядко срещаното пилешко месо, но смесено със задушени плодове от мети и залято с червеникавокафяв сос. Като момче, Далинар от любопитство тайничко беше вкусил женска храна. Според него беше противно сладка.

Навани сложи нещо на масата — предмет от лъскава мед, приблизително колкото юмрук, с голям зареден рубин в средата. Червената Светлина озари цялата маса и хвърли сенки по бялата покривка. Навани вдигна предмета и показа на сътрапезничките си неговите прилични на крачка израстъци. Така смътно наподобяваше на някакво ракообразно.

Досега не съм виждал такъв фабриал. Далинар отмести поглед към лицето на Навани и се възхити на очертанията му. Тя беше всепризната майсторка на фабриали. Може би уредът, който показваше…

Навани го погледна и Далинар застина. Тя го дари с потайна и знаеща усмивка и се обърна, преди той да успее да реагира. Проклета жена!, рече си Далинар и подчертано се съсредоточи върху храната.

Беше гладен и така се увлече, че за малко да не забележи приближаването на Адолин. Русият младеж поздрави Елокар и бързо зае едно от свободните места до баща си.

— Татко — подхвана той с приглушен глас, — чу ли какво говорят?

— За какво?

— За теб! Досега се дуелирах с трима души, които определиха теб — и нашия дом — като страхливци. Казват, че си говорил с краля да изостави Договора за Отмъщение!

Далинар стисна здраво ръба на масата и почти се изправи на крака. Ала успя да се въздържи.

— Нека приказват каквото искат — рече той и се върна към блюдото си, забоде на ножа парче от подправеното пилешко и го поднесе към устните си.

— Истина ли е? — попита Адолин. — За това ли говорихте с краля, когато се срещнахте преди два дни?

— Така е — призна Далинар.

Отговорът му изтръгна стенание от Адолин.

— Вече се притеснявах. Когато аз…

— Адолин — прекъсна го баща му, — вярваш ли ми?

Адолин го погледна. Очите му бяха открити, честни, ала изпълнени с болка.

— Искам да ти вярвам. В името на Бурите, татко, наистина искам да ти вярвам.

— Това, което аз правя, е важно. То трябва да бъде направено.

Адолин се приведе към него и тихо заговори:

— А ако виденията ти са халюцинации? Ако ти просто… остаряваш?

Сега за пръв път някой толкова прямо поставяше пред Далинар този въпрос.

— Лъжа ще е, ако кажа, че не съм обмислял и такава вероятност. Нямам обаче основание да се проверявам повече. Вярвам, че виденията си истински. Чувствам, че са истински.

— Но…

— Не е тук мястото за този разговор, синко. Можем да се върнем на въпроса по-късно и аз ще изслушам и ще обмисля твоите възражения. Обещавам ти.

Адолин стисна устни.

— Отлично.

— С право се тревожиш за нашата репутация — продължи Далинар и се облегна на лакът. — Приемах, че Елокар ще е достатъчно тактичен и няма да обсъжда разговора ни. Трябвало е направо да го помоля да не го прави. Между другото, ти беше прав за неговата реакция. По време на разговора ни аз си дадох сметка, че никога няма да се оттегли, и смених тактиката.

— И новата тактика е?

— Да спечелим войната — твърдо отговори Далинар. — Без повече съперничество за скъпоценните ядра. Без повече търпелива и неопределена обсада. Намираме как да примамим голям брой паршенди на Равнините и после им поставяме засада. Ако успеем да убием достатъчно много от тях, ще нарушим способността им да водят войната. Ако ли не, намираме как да ударим техния център и да убием или пленим водачите им. Дори чудовищата от пропастта спират да се бият, когато ги обезглавиш. Така ще се изпълни Договорът за Отмъщение и ние ще можем да се върнем у дома.

Адолин мисли дълго, после отсечено кимна.

— Добре.

— И нямаш възражения? — попита Далинар. Обикновено по-големият му син излагаше множество възражения.

— Ти току-що ме помоли да ти вярвам. Пък и прекият удар срещу паршендите е тактика, която мога да подкрепя. Обаче ще ни трябва добър план — план, който да обори твоите собствени аргументи от преди шест години.

Далинар се съгласи и взе да потропва по масата с пръст.

— По онова време дори аз мислех за Алеткар като за отделни княжества. Ако всяка от нашите армии беше нападнала центъра сама, щяхме да се окажем обкръжени и разгромени. Но ако всички десет армии действат заедно? С Превръщателите, които правят храна, с войниците, които имат преносими укрития срещу бурите? С войски, които общо са над сто и петдесет хиляди души? Нека паршендите опитат да ни обкръжат. С Превръщателите можем даже да правим дървесина за мостовете, ако се налага.

— За такова нещо трябва голямо доверие — неохотно рече Адолин. Насочи поглед над трапезата, към Садеас. Лицето му помръкна. — Ще заседнем тук, единни и изолирани, в продължение на дни. Ако върховните принцове започнат да се карат посред операцията, това ще е същинско бедствие.

— Първо ще ги накараме да заработят заедно — отговори Далинар. — Близо сме до това, по-близо от когато и да било. Минаха цели шест години без нито един от върховните принцове да допусне неговите войници да се бият срещу тези на друг принц.

Само че у дома, в Алеткар, това се случваше. Там все още се водеха безсмислени битки за спорни земи и стари обиди. Беше нелепо. Ала да накараш алетите да не воюват беше равносилно на това да накараш вятъра да не духа.

Адолин закима.

— Планът е добър, татко. Много по-добър от приказките за оттегляне. Ала на принцовете няма да им се понрави да изоставят сраженията по платата. Играта им харесва.

— Знам. Но ако успея да накарам един-двама принцове да започнат да отделят хора и ресурси за нападения, ще направим крачка по посока на бъдещите ни нужди. Повече ми трябва да измисля как да примамя голяма войска на паршендите в Равнините, за да се изправим срещу тях на някое по-обширно плато. Още не мога да намеря начин. Както и да е, нашите отделни армии трябва да се научат да действат заедно.

— А какво правим с нещата, които хората казват за теб?

— Ще издам официално опровержение. Трябва да внимавам то да обяснява нещата и същевременно от него да не излезе, че кралят греши.

Адолин въздъхна.

— Официално опровержение ли, татко?

— Да.

— А защо просто не се дуелираш? — Адолин се приведе нетърпеливо напред. — Едно скучно изявление може и да обясни идеите ти, но няма да накара хората да ги почувстват. Подбери си от онези, които те наричат страхливец, предизвикай ги на дуел и напомни на всички каква грешка е да обиждаш Тоягата!

— Не мога. Кодексът забранява това на човек в моето положение.

Адолин може би също не трябваше да се дуелира, но Далинар не му беше наложил пълна забрана. Дуелите бяха неговият живот. Е, дуелите и жените.

— Тогава ми повери честта на нашия дом. Аз ще се дуелирам с тях! Ще се изправя с Бронята и Меча и ще им покажа какво означава твоята чест.

— Ще бъде все едно аз го правя, синко.

Адолин поклати глава и изгледа Далинар. Като че търсеше нещо.

— Какво? — попита Далинар.

— Опитвам да реша кое те промени най-много. Виденията, Кодексът или книгата. Ако изобщо има разлика между тях.

— Кодексът е отделно от другите две. Кодексът е традицията на стария Алеткар.

— Не, татко, свързани са. И трите. Връзката им се намира някъде вътре в теб.

Далинар се позамисли. Дали момчето имаше право?

— Разказвах ли ти историята за краля, който носи камъка?

— Да.

— Наистина ли?

— Два пъти. А в друг случай ме накара да слушам пасажа от книгата.

— О. Добре. На същото място се разказва за същината на разликата между това да принуждаваш хората да те следват и това да ги оставяш да те следват. Ние в Алеткар много принуждаваме. Да се дуелираш с някого, задето твърди, че съм страхливец, няма да промени убеждението му. Може да го накара да спре да говори, но сърцето му си остава същото. Знам, че съм прав. Просто трябва да ми се довериш и за това.

Адолин стана с въздишка.

— Е, приемам, че официалното опровержение е по-добре от нищо. Поне не си се отказал напълно да защитаваш нашата чест.

— Никога няма да се откажа. Само трябва да съм внимателен. Не мога да си позволя задълбочаване на разединението. — Далинар се върна към вечерята си, набучи последния къс пилешко на ножа и го метна в уста.

— Да се връщам на другия остров тогава. Аз… Я чакай, това не е ли леля Навани?

Далинар вдигна поглед и с изненада видя, че Навани идва към тях. Чинията му беше празна; довършил беше храната, без да забележи.

Въздъхна, внуши си твърдост и стана да поздрави Навани.

— Матана — поклони се той. Използва официалното обръщение към по-голяма сестра. Навани беше само с три месеца по-възрастна от него, но обръщението си оставаше подходящо.

— Далинар — отвърна тя с бегла усмивка. — И скъпият ми Адолин.

Адолин се усмихна широко, заобиколи масата и прегърна леля си. Тя положи скритата си ръка на рамото му — жест, който беше запазен само за членове на семейството.

— Кога се върна? — попита Адолин и я освободи от прегръдката си.

— Едва днес следобед.

— А защо се върна? — попита строго Далинар. — Бях останал с впечатлението, че ще помагаш на кралицата да защитава кралските интереси в Алеткар.

— О, Далинар — отвърна му тя с привързаност в гласа. — Строг си, както винаги. Адолин, мили, как върви ухажването?

Далинар изсумтя.

— Той сменя партньорките си, все едно танцува под звуците на особено бърза музика.

— Татко! — възрази Адолин.

— Е, Адолин, добре правиш — каза Навани. — Прекалено млад си за обвързване. Предназначението на младостта е човек да преживява разнообразието, докато все още му е интересно. — Тя хвърли поглед на Далинар. — Чак когато остареем, се принуждаваме да станем скучни.

— Благодаря ти, лельо — отвърна Адолин с усмивка. — Моля да ме извините. Трябва да отида да съобщя на Ренарин, че си се върнала.

Той забързано се отдалечи и остави Далинар да стои неловко от другата страна на масата.

— Толкова ли съм опасна, Далинар? — попита го учудено Навани.

Далинар сведе очи и забеляза, че още стиска ножа за хранене — с широко назъбено острие, което можеше в краен случай да се превърне в същинско оръжие. Остави го да падне с тропане на масата, после се намръщи от шума. Увереността при разговора с Адолин изчезна само за миг.

Стегни се! Тя е просто член на семейството. Винаги, когато разговаряше с Навани, чувстваше, че се изправя пред хищник от най-опасната порода.

— Матана — продума той, когато забеляза, че все още стоят прави от двете страни на тясната маса. — Може би трябва да се преместим…

Прекъсна, когато Навани махна на една прислужничка. Момичето беше толкова младо, че още не носеше ръкав като жена. То се завтече и донесе ниско столче. Навани посочи място на няколко стъпки от масата. Детето се поколеба, но Навани беше настойчива и то остави столчето.

Навани приседна грациозно. Не беше на трапезата на краля — това беше място само за мъже — но със сигурност беше почти в разрез с протокола. Момичето се оттегли. Елокар забеляза действията на майка си, но нищо не каза. Човек не укорява Навани Колин, дори и да е крал.

— О, сядай, Далинар — гласът й стана раздразнителен. — Имаме да обсъждаме въпроси с известна важност.

Далинар въздъхна и седна. Местата около тях още не бяха заети, а музиката и разговорите бяха достатъчно шумни, та да попречат някой да ги подслуша. Някои от жените свиреха на флейти, а около тях във въздуха се стрелкаха музикални духчета.

— Попита ме защо се върнах — тихо подхвана Навани. — Добре. Поради три причини. Първо, исках да донеса вестта, че ведените са усъвършенствали своите „полу-брони“, както ги наричат. Твърдят, че въпросните щитове могат да спрат удара на Вълшебен меч.

Далинар сплете пръсти на масата пред себе си. До него бяха достигнали слухове за това, ала той не им обърна внимание. Хората все твърдяха, че са на крачка от това да създадат Остриета, но никога не успяваха.

— Виждала ли си такъв щит?

— Не, но получих потвърждение от човек, на когото вярвам. Тя казва, че могат да постигнат само формата на щит, но не и други от качествата на Бронята. Но могат да блокират удар с Вълшебен меч.

Това беше стъпка — много малка стъпка — към създаването на Броня. Случилото се беше обезпокоително. Той самият не би повярвал, докато не види с очите си такава „полу-броня“.

— Можеше да пратиш тази вест по далекосъобщителя, Навани.

— Е, скоро след като се върнах в Колинар осъзнах, че заминаването ми оттук е политическа грешка. Все повече тези военни лагери се превръщат в истинския център на нашето кралство.

— Да — тихо се съгласи Далинар. — Отсъствието ни от дома е опасно.

Дали не беше точно това доводът, който тогава убеди Навани да се върне в Колинар?

Прекрасната жена махна пренебрежително с ръка.

— Реших, че кралицата е предостатъчно надарена с качества за управлението на Алеткар. Има кроежи и заговори — винаги ще има — но наистина важните играчи неизбежно идват тук.

— Твоят син продължава да вижда убийци зад всеки ъгъл — меко рече Далинар.

— А не трябва ли? След онова, което се случи с баща му…

— Вярно, но се опасявам, че той стига до крайност. Няма вяра дори на съюзниците си.

Навани отпусна ръце в скута си — свободната върху скритата.

— Не го бива много, нали?

Далинар примигна от изумление.

— Какво? Елокар е добър човек! Много по-почтен е от всеки друг светлоок в тази армия.

— Обаче управлението му е слабо. Трябва да признаеш това.

— Той е крал — отвърна твърдо Далинар, — и мой племенник. Принадлежат му и мечът, и сърцето ми, Навани, и няма да слушам да се говорят лоши неща за него, дори от родната му майка.

Тя го изгледа. Да не би да изпитваше верността му? Също като дъщеря си, и Навани беше човек на политиката. Интригите я караха да разцъфне като скална пъпка в хладно и влажно време. Но за разлика от Ясна, на Навани беше трудно да се вярва. С Ясна човек поне знаеше къде стои. Далинар за пореден път си пожела племенницата му да изостави своите изследвания и да се върне на Пустите равнини.

— Не говоря лошо за сина си, Далинар. И двамата знаем, че съм му толкова предана, колкото и ти. Но искам да знам с какво работя, а това изисква определение. Разглеждат го като слаб и намерението ми е той да бъде защитаван. Против волята му, ако се налага.

Виолетовите й очи и алените й устни му се усмихнаха. Многозначително.

О, кръв на предците ми и вие, бурни ветрове! Та тя е прекрасна. Прекрасна и смъртоносна. Далинар намираше за особено иронично това, че образът на неговата съпруга е заличен от ума му, а е способен да си спомни в най-тънки подробности месеците, през които Навани играеше с него и Гавилар. Настройваше ги един срещу друг, разпалваше желанието им и накрая избра Гавилар.

През цялото време знаеха, че ще избере Гавилар. Въпреки това болеше.

— Трябва да поговорим някога насаме — рече Навани. — Искам да чуя мнението ти за някои неща, които се обсъждат в лагера.

Вероятно това означаваше слуховете за него.

— Много… много съм зает.

Тя завъртя очи.

— Сигурна съм, че е така. Но ще се срещнем, щом се настаня тук и пусна пипала. Какво ще кажеш да се видим след седмица? Ще дойда да ти почета от онази книга на съпруга ми, а после можем да побъбрим. Ще го направим на публично място. Нали така?

Далинар въздъхна.

— Много хубаво, обаче…

— Върховни принцове и светлооки — внезапно обяви Елокар. Далинар и Навани се обърнаха към краля, който стоеше начело на трапезата в пълна военна униформа и с кралски плащ и корона. Вдигна ръка към острова. Хората притихнаха и скоро се чуваше само ромоленето на водата.

— Уверен съм, че мнозина от вас са чули слуховете за покушението срещу мен по време на лова преди три дни — Рече Елокар. — Когато подпръгът на седлото ми беше срязан.

Далинар погледна Навани. Тя попривдигна свободната си ръка и я залюля напред-назад, за да му покаже, че намира слуховете неубедителни. Разбира се, бяха й известни. Дайте на Навани пет минути в някой град и тя ще узнае всичко важно, за което се говори там.

— Уверявам ви, че не бях истински застрашен. Благодарение, отчасти, на Кралската гвардия и на бдителността на моя чичо. Вярвам обаче, че е необходимо да се отнасяме към всички заплахи с нужното благоразумие и сериозност. Ето защо назначавам Сиятелния господар Торол Садеас за Върховен принц на осведомяването и го натоварвам със задачата да разкрие истината за това посегателство над моя живот.

Далинар беше изумен. Затвори очи и тихо изпъшка.

— Да разкрие истината — повтори скептично Навани. — Садеас?

— В името на… Той мисли, че пренебрегвам заплахите за него и затова се обръща към Садеас.

— Е, може би няма нищо лошо в това. Аз донякъде вярвам на Садеас.

Далинар отвори очи и рече:

— Навани, злополуката стана по време на лов, планиран от мен, под защитата на моите гвардейци и моите войници. Конят на краля беше подготвен от моите коняри. Той пред всички ме помоли да разследвам тази работа с подпръга и сега ми отнема разследването.

— О, Всемогъщи.

Навани разбра. Все едно Елокар беше обявил, че подозира Далинар. Всякакви сведения, които Садеас разкриеше относно този „опит за убийство“, можеха да имат единствено неблагоприятно отражение върху Далинар.

Щом омразата на Садеас към Далинар и любовта му към Гавилар се сблъскат, кое ще надделее? А видението. Казано ми беше да вярвам на Садеас.

Елокар отново седна и жуженето на разговорите се поднови, малко по-шумно. Кралят сякаш не разбираше какво е направил току-що. Садеас се усмихваше широко. Стана от мястото си, поклони се на краля за сбогом и се смеси с множеството.

— Още ли твърдиш, че той е добър крал? — попита шепнешком Навани. — Горкото ми разсеяно и неразбиращо момче.

Далинар се изправи и отиде при краля, който продължаваше да се храни.

Елокар вдигна поглед.

— А, Далинар. Предполагам, че ще желаеш да помогнеш на Садеас.

Далинар седна. Блюдото на Садеас още не беше отнесено — в медната чиния стояха недоядени късчета месо и натрошен хляб.

— Елокар — с труд рече Далинар, — разговарях с теб само преди няколко дни. Помолих да стана Върховен принц на войната и ти заяви, че това е твърде опасно!

— Опасно е. Говорих със Садеас по въпроса и той се съгласи. Върховните принцове не биха понесли над тях да има някой по време на война. Садеас подметна, че ако започна с нещо по-малко заплашително — например да назнача някого за Върховен принц на осведомяването — то това би подготвило другите за твоето желание.

— И Садеас предложи това — равно издума Далинар.

— Естествено. Време е да имаме Върховен принц на осведомяването. Садеас изрично спомена срязания подпръг като въпрос, който иска да провери. Знае, че ти винаги казваш, че не си подходящ за такива работи.

Праотци!, помисли Далинар. Изигран съм. При това блестящо.

В средата на островчето група светлооки се събираха около Садеас.

Върховният принц на осведомяването имаше власт над криминалните разследвания и особено онези, които засягаха интересите на Короната. В известен смисъл, беше застрашителен почти колкото Върховния принц на войната, ала Елокар не виждаше нещата така. Виждаше само, че най-сетне ще разполага с човек, готов да изслушва параноичните му страхове.

Садеас беше умен, много умен мъж.

— Не бъди толкова мрачен, чичо — обади се Елокар. — Нямах представа, че би искал този пост, пък и Садеас ми се видя толкова развълнуван от възможността. Вероятно няма да открие съвсем нищо. Ще се окаже, че кожата просто се е износила. Така ще се оправдаят думите ти, че никога не съм в такава опасност, каквато си мисля.

— Ще се оправдаят ли? — тихо попита Далинар, все още наблюдавайки Садеас. Кой знае защо се съмнявам, че ще стане.