Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (34)

20
Алена

Седем години по-рано

— Мога да я спася — каза Кал и измъкна ризата си.

Момиченцето беше само на пет години. Паднала беше от високо.

— Мога да я спася.

Шепнеше. Наоколо се беше струпала тълпа. Изминали бяха два месеца от смъртта на Сиятелния господар Уистиоу; все още нямаше нов градоначалник. През цялото това време Кал почти не беше виждал Ларал.

Той беше едва на тринадесет години, ала беше добре обучен. Първата опасност беше кръвозагубата. Кракът на детето беше счупен; освен фрактурата имаше и рана. На мястото, където костта беше пробила кожата, бликаше кръв. Кал откри, че ръцете му треперят, когато притисна раната с пръсти. Даже и нащърбеният край на костта беше хлъзгав от кръвта. Кои артерии бяха разкъсани?

— Какво правиш на дъщеря ми? — Широкоплещестият Арл си проправяше път сред зяпачите. — Ти, кремлинг такъв, домъкнат от бурите боклук! Не докосвай Миасал! Не…

Арл млъкна, когато неколцина от мъжете го дръпнаха назад. Те знаеха, че Кал, който случайно минаваше оттам, е най-голямата надежда на момиченцето. Вече бяха пратили Алим да доведе Лирин.

— Мога да я спася — потрети Кал. Личицето на Миасал беше бледо и тя не помръдваше. Раната на главата, може би тя…

Не мисли за това. Една от артериите на крака беше прерязана. От ризата си Кал направи турникет, за да спре кръвта, ала той все се плъзгаше. Притиснал раната с пръсти, Кал извика:

— Огън! Трябва ми огън! Бързо! И някой да ми даде ризата си!

Някои от мъжете набързо си тръгнаха, когато Кал вдигна ранения крак на детето. Друг припряно подаде ризата си. Кал знаеше къде да притисне, за да прекъсне артерията; турникетът се плъзгаше, но не и пръстите му. Държеше артерията прекъсната и притискаше ризата върху останалата част от раната, докато Валама се върна със запалена свещ.

Вече бяха започнали да нажежават един нож. Добре. Кал взе ножа и прогори раната. Надигна се силна и остра миризма на горяла плът. Повей на хладен ветрец я отнесе.

Ръцете на Кал спряха да треперят. Знаеше какво да прави. Работеше със сръчност, от която сам се изненада — обучението му надделя и той обгори раната отлично. Все още трябваше да прекъсне артерията — само обгарянето можеше и да не свърши работа при толкова голям кръвоносен съд — но двете взети заедно щяха да свършат работа.

Когато приключи, кървенето беше спряло. Седна и се усмихна. И тогава забеляза, че раната на главата на детето също не кърви. Гърдите й не се движеха.

— Не! — Арл падна на колене. — Не! Направи нещо!

— Аз… — промълви Кал. Спря кървенето. Той…

Той я изпусна.

Не знаеше какво да каже, как да отговори. Призля му, заля го нещо ужасно и мрачно. Арл го помете с вой и той падна назад. Докато Арл прегръщаше телцето на дъщеря си, Кал отново затрепери.

Хората около тях мълчаха.

* * *

Около час по-късно плачещият Кал седеше на стъпалата пред лекарската стая у дома. Страданието му беше тихо. Леко потрепване. Няколко упорити сълзи, които се стичаха по страните му.

Седеше със свити колене, обгърнал краката си с ръце, опитваше се да измисли как да спре болката. Имаше ли мехлем, който да я премахне? Превръзка, която да спре пороя от очите му? Трябваше да успее да спаси момиченцето.

Приближиха стъпки, над него падна сянка. Лирин коленичи до сина си.

— Проверих работата ти, синко. Справил си се добре. Гордея се с тебе.

— Провалих се — прошепна Кал. Дрехите му бяха тъмно червени. Преди да отмие кръвта от ръцете си, тя беше алена. Но когато пропи в дрехите, стана мътно червеникавокафява.

— Познавам хора, които са се упражнявали безброй часове, обаче се вцепеняват при вида на ранен човек. По-трудно е, когато си изненадан. Ти не се вцепени, отиде при нея, помогна. И се справи добре.

— Не искам да съм лекар — отвърна Кал. — Ужасен съм като лекар.

Лирин въздъхна, заобиколи стъпалата и приседна до сина си.

— Кал, случват се такива неща. За съжаление, не би могъл да направиш нищо повече. Малкото й телце е губело кръв прекалено бързо.

Кал не отговори.

— Трябва да се научиш кога да те е грижа, синко — тихо рече Лирин. — И кога да оставиш нещата каквито са. Ще разбереш. На младини и аз имах същия проблем. Ще закоравееш.

И да не би това да е добре?, помисли Кал и по лицето му се търкулна още една сълза. Трябва да се научиш кога да те е грижа… и кога да оставиш нещата…

Някъде в далечината все още се разнасяше воят на Арл.