Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (29)

16
Пашкули

Седем години и половина по-рано

— Иска да ме прати в Карбрант — рече Кал, кацнал на върха на скалата. — Да се изуча за лекар.

— Какво, наистина? — попита Ларал, която вървеше по ръба на камъка точно пред него. Имаше златни кичури в черната коса. Беше дълга, и се носеше зад гърба й от порива на вятъра, докато тя се стараеше да запази равновесие с разперени настрани ръце.

Косата й се открояваше. Но очите й се открояваха още повече, разбира се. Ярки, светлозелени. Толкова различни от кафевите и черните очи на хората от града. Имаше нещо различно в това да си светлоок.

— Да, наистина — отговори Кал и изпъшка. — Говори за това вече от няколко години.

— И ти не си ми казал?

Кал сви рамене. Двамата с Ларал се намираха на един рид източно от Огнекамък. Тиен, братчето на Кал, се провираше сред скалите в основата на рида. Вдясно от Кал, в западна посока се нижеха заоблени ниски хълмове. Бяха осеяни с лависови полипи — насажденията се намираха приблизително по средата на узряването си.

Той се чувстваше необяснимо тъжен, когато гледаше хълмовете, пълни с работници. Тъмнокафевите полипи щяха да израснат до големината на пъпеши и да се изпълнят със зърно. След като то бъде изсушено, това зърно щеше да послужи за прехрана на целия град и на войските на тукашния върховен принц. Минаващите през града арденти старателно обясняваха, че Призванието на земеделеца е благородно и е по-долу само от Призванието на воина. Бащата на Кал шепнеше под мустак, че вижда много повече чест в това да изхранваш кралството, отколкото в това да се сражаваш и да умираш в безсмислени войни.

— Кал? — рече настоятелно Ларал. — Защо не ми каза?

— Извинявай. Не бях сигурен дали татко говори сериозно или не. Затова не казах нищо.

Това беше лъжа. И по-рано той знаеше, че баща му говори сериозно. Кал просто не искаше да споменава пред никого, че ще замине, за да стане лекар, особено пред Ларал.

Тя сложи ръце на кръста си.

— Мислех, че ще станеш войник.

Кал сви рамене.

Тя завъртя очи и скочи на един камък по-близо до него.

— Не искаш ли да станеш светлоок? Да спечелиш Меч?

— Татко казва, че това не се случва много често.

Тя приклекна пред него.

— Сигурна съм, че ти можеш да го направиш.

Очите й бяха толкова ясни и будни, бляскаха в зелено, цвета на самия живот.

Кал все повече осъзнаваше, че му харесва да гледа Ларал. Той, логично, знаеше какво се случва с него. С медицинска точност баща му му беше обяснил процеса на съзряването. Но в него имаше толкова много чувства, които стерилното описание не обясняваше. Някои от тези чувства бяха свързани с Ларал и останалите момичета от града. Други — с особената меланхолия, която го обгръщаше най-неочаквано.

— Аз… — продума той.

— Гледай — каза Ларал, пак се изправи и се покатери на върха на нейната скала. Тънката й жълта рокля се развяваше на вятъра. След една година щеше да започне да носи ръкавица на лявата ръка — белег, че момичето е пораснало и е станало девойка. — Качи се. Хайде. Погледни.

Кал се изтегли нагоре, изправи се на крака и погледна на изток. Шубраци от храсти оплетници растяха нагъсто под яките маркелови дървета.

— Какво виждаш? — попита Ларал.

— Кафеви храсти оплетници. Ако съдя по вида им, може би са мъртви.

— Натам е Първоизточникът — отговори тя и посочи. — Тук са земите на бурите. Татко казва, че сме тук, за да браним от вятъра по-изнежените западни земи. — Обърна се към Кал. — Ние имаме благородно наследство, Кал, и тъмнооките, и светлооките. Затова най-добрите войници винаги са от Алеткар. Върховният принц Садеас, генерал Амарам… Самият крал Гавилар.

— Предполагам.

Тя пресилено въздъхна.

— Знаеш, че мразя да разговарям с теб, когато си такъв.

— Какъв?

— Какъвто си сега. Знаеш. Унил си. Въздишаш.

— Ларал, сега ти въздъхна.

— Знаеш какво имам предвид.

Тя слезе от скалата и отиде някъде да се муси. Правеше така от време на време. Кал остана на място, загледан на изток. Не беше сигурен в чувствата си. Баща му искрено желаеше той да стане лекар, ала самият Кал се колебаеше. Не просто заради вълнението и чудесата в историите. Усещаше, че като стане войник, ще може да промени нещата. Наистина да ги промени. Част от него мечтаеше да воюва, да брани Алеткар, да се сражава рамо до рамо със светлооките герои. Да прави добро някъде другаде, а не в този градец, където никога не идваше никой важен човек.

Приседна на скалата. Понякога мечтаеше така. Друг път откриваше, че му е трудно да се загрижи за каквото и да е. Мрачните чувства лежаха вътре в него като навита на кълбо черна змиорка. Храстите оплетници оцеляваха в бурите, като растяха заедно нагъсто в основите на могъщите маркелови дървета. Кората на тези дървета беше покрита с камък, клоните им бяха дебели колкото крака на човек. Ала сега оплетниците бяха мъртви. Не бяха оцелели. Скупчването се беше оказало недостатъчно.

— Каладин? — обади се някой зад него.

Той се обърна и видя Тиен. Тиен беше на десет, с две години по-малък от Кал, но изглеждаше много по-малък. Другите деца му викаха недорасляк, обаче Лирин обясняваше, че Тиен просто още не е достигнал височина. Е, с кръглите румени бузки и слабичкото телце Тиен наистина изглеждаше като момченце на половината от неговата възраст.

— Каладин? — попита той с широко отворени очи и долепени длани. — Какво гледаш?

— Мъртви бурени.

— О. Добре де, трябва да видиш ето това.

— Какво е?

Тиен разтвори длани и показа малко камъче — огладено от всички страни, но неравно отцепено отдолу. Кал го взе и го огледа. Не можа да открие нищо особено. Всъщност, беше съвсем обикновено камъче.

— Това е просто камък.

— Не е просто камък — отвърна Тиен и извади манерката си. Навлажни палец и потърка плоската страна на камъчето. То потъмня от влагата и разкри бяла шарка.

— Видя ли? — попита Тиен и отново подаде камъчето на Кал.

Слоевете на камъчето бяха бели, кафеви и черни. Шарката беше особена. Разбира се, то си оставаше просто камък. Но Кал откри, че по някаква причина се усмихва.

— Хубаво е, Тиен — рече той и посегна да му го върне.

Тиен поклати глава.

— Намерих го за теб. За да ти стане по-добре.

— Аз…

Това беше само едно глупаво камъче. Ала, необяснимо, Кал се почувства по-добре.

— Благодаря ти. Ей, знаеш ли какво? Хващам се на бас, че някъде из тези скали се крият едно-две скокливчета. Искаш ли да проверим дали не можем да намерим някое?

— Да, да, да! — откликна Тиен. Той се разсмя и заслиза надолу по скалите. Кал се накани да го последва, но си припомни нещо казано от баща им, и спря.

Сипа малко вода от манерката на ръката си и я поръси върху покафенелите оплетници. Където падаха капчици, храстът ставаше ярко зелен, като че момчето го пръскаше с боя. Кал наблюдаваше как зелените петна бавно потъмняват с попиването на водата.

— Каладин! — провикна се Тиен. Той често ползваше пълното име на Кал, макар че той го беше молил да не прави това. — Това скокливче ли е?

Кал се спусна между скалите и пъхна в джоба си подареното от Тиен камъче. На слизане подмина Ларал. Тя гледаше на запад, към господарската къща на нейното семейство. Баща й беше градоначалник на Огнекамък. Кал установи, че погледът му пак се спира върху нея. Косата й беше красива в двата контрастни цвята.

Тя се обърна към Кал и се свъси.

— Ще ловим скокливчета — обясни той с усмивка и посочи Тиен. — Ела.

— Ти изведнъж се ободри.

— Не знам. Чувствам се по-добре.

— Как прави това? Чудя се.

— Кой и какво прави?

— Брат ти — отговори Ларал, гледайки Тиен. — Той те променя.

Главицата на Тиен се подаде иззад някакви камъни и той заръкомаха енергично. От вълнение подскачаше нагоре-надолу.

— Просто е трудно да си мрачен, когато той е наблизо — каза Кал. — Хайде. Искаш ли да видиш скокливчето или не искаш?

— Май да — отвърна Ларал с въздишка. Протегна ръка към него.

— Това пък защо? — попита Кал, вторачен в ръката й.

— Да ми помогнеш да сляза.

— Ларал, ти се катериш по-добре от мен или Тиен. Не ти трябва помощ.

— Така е учтиво, глупчо — каза тя и протегна ръка по-настойчиво. Кал изпъшка и я взе, после тя заслиза със скокове, без да се обляга на него или изобщо да й трябва помощта му. Тя се държи много странно напоследък, помисли Кал.

Двамата отидоха при Тиен, който скокна в някакъв процеп между скалите. Момченцето енергично взе да сочи нещо. В цепнатина в скалата се белееше едно прилично на коприна петно. Представляваше изтъкана от преплетени тънки нишки топчица с големината на детски юмрук.

— Прав съм, нали? — попита Тиен. — Това нали е скокливче?

Кал вдигна манерката и сипа вода по камъка и бялата топка. Нишките се разплетоха от импровизирания дъжд и пашкулът се стопи. Появи се малко същество с хлъзгава кафяво-зелена кожа. Скокливчето имаше шест крачета, с които се залавяше за камъните, а очите му бяха разположени по средата на гърба. Скочи от камъка и почна да търси насекоми. Тиен се разсмя, докато гледаше как животинчето скача и се лепи по скалите. Подире му оставаха слузести следи.

Кал се облегна на скалата, загледа братчето си и си спомни как до неотдавна намираше преследването на скокливчетата за много вълнуващо.

— Е? — Ларал скръсти ръце. — Какво ще правиш? Ако баща ти опита да те изпрати в Карбрант?

— Не знам — отвърна Кал. — Лекарите не приемат младежи преди шестнадесетия им Дъждовен сезон, така че имам време за мислене. — Най-добрите лекари и лечители учеха в Карбрант. Това всеки го знаеше. Говореше се, че в града болниците са повече от кръчмите.

— Като че ли баща ти те принуждава да направиш каквото той иска, а не каквото ти искаш — продължи Ларал.

— Всички така правят — отговори Кал и се попочеса по главата. — Другите момчета нямат нищо против да станат земеделци, защото бащите им са земеделци. А пък Рал току-що стана новият градски дърводелец. И той не възразява да работи същото като татко си. Защо да не искам да стана лекар?

— Аз само… — Ларал изглеждаше ядосана. — Кал, ако идеш на война и намериш Вълшебна броня, тогава ще станеш светлоок… Искам да кажа… Ох, няма смисъл. — Тя отново скръсти ръце, даже по-здраво от преди.

Кал отново се почеса по главата. Тя наистина се държеше странно.

— Нямам нищо против да ида на война, да спечеля почести и всичко останало. Най-много ми се ще да пътувам. Да видя други земи. — Чувал беше разкази за странни животни като огромните ракообразни и пеещите змиорки. За Рал Елорим, Града на Сенките, или за Курт, Града на Мълнията.

През последните няколко години Кал прекара много време в учене. Майка му казваше, че трябва да му позволят да изживее детството си, вместо да се съсредоточават толкова върху бъдещето му. Лирин отвръщаше, че приемните изпити на карбрантските лекари са изключително трудни. Ако Кал иска да има шанса да се справи с тях, трябва да започне учението отрано.

И все пак, да стане войник… Другите момчета мечтаеха да постъпят в армията, да воюват за крал Гавилар. Говореше се за война срещу Я Кевед — веднъж и завинаги. Какво ли е най-сетне да видиш някой от героите от разните истории? Да се сражаваш заедно с върховния принц Садеас или с Далинар Тоягата?

В края на краищата, скокливчето разбра, че е изиграно. Приседна на един камък и пак почна да плете пашкула си. Кал грабна малък очукан камък от земята и положи ръка на рамото на Тиен, за да не му позволи да дразни повече умореното земноводно. Кал се приведе и побутна с два пръста скокливчето, което скочи върху камъка в ръката му. Подаде го на Тиен, който с широко отворени очи гледаше как скокливчето плете пашкула си — изпуща влажните копринени нишки и ги оформя със своите дребни крайници. Пашкулите ставаха непромокаеми отвътре, запечатани с втвърдена слуз, обаче дъждовната вода отвън можеше да ги разтвори.

Кал се усмихна, надигна манерката и отпи. Водата беше хладна и чиста, кремът в нея се беше утаил. От крема — лигавото кафеникаво вещество в дъждовната вода — човек можеше да се разболее. Всеки знаеше това, не само лекарите. Хората винаги оставяха дъждовната вода да престои един ден, после отливаха бистрата, а от отложения на дъното крем правеха съдове.

Скокливчето довърши пашкула си. Тиен веднага се пресегна за манерката.

Кал я вдигна нависоко.

— Уморено е, Тиен. Повече няма да подскача.

— Ох.

Кал свали манерката и потупа брат си по рамото.

— Сложих го на този камък, за да можеш да си го носиш. По-късно можеш да го изкараш от пашкула. — Усмихна се. — Или пък да го пуснеш през прозореца във водата за къпане на татко.

Последното накара Тиен да се ухили. Кал разроши тъмната му коса.

— Върви да видиш дали няма да намериш друг пашкул. Ако хванем две скокливчета, ще имаш едно за игра и едно за пускане в банята.

Тиен предпазливо остави камъка с пашкула настрани и после хукна по скалите. Хълмът тук беше напукан от бурята преди няколко месеца. Все едно беше разбит от някакво грамадно същество. Хората казваха, че вместо хълма можеше да пострада нечий дом. Изгаряха благодарствени молитви към Всемогъщия и същевременно шепнеха за страховитите неща, които бродят в тъмнината при буря. Дали Пустоносните бяха причинили разрушението, или пък сенките на Изгубените Сияйни?

Ларал пак гледаше към дома си. Притеснено приглади роклята си — напоследък внимаваше много да не си изпоцапа дрехите, не както преди.

— Още ли мислиш за войната? — попита Кал.

— Хмм. Да. Мисля.

— Логично е — каза той. Само преди няколко седмици бяха дошли да набират войници за армията и взеха няколко от по-големите момчета, разбира се, с позволението на градоначалника Уистиоу. — Какво според теб е натрошило скалите тук по време на бурята?

— Не мога да кажа.

Кал се взря на изток. Какво пращаше бурите? Баща му казваше, че не се е завърнал нито един кораб, отплавал към Първоизточника на Бурите. Всъщност малко кораби изобщо тръгваха. Да те застигне буря в открито море означава неизбежна смърт, така разправяха.

Пийна още малко от манерката, после я затвори и запази остатъка, за да имат вода, ако Тиен открие още някое скокливче. В далечината хората работеха по нивите, облечени в гащеризони, кафеви ризи и яки ботуши. Беше време да се чистят червеи. Само един червей можеше да опропасти зърното в цял полип. Можеше да се развива вътре и бавно да се охранва, докато зърното зрее. Когато наесен най-сетне отвориш полипа, намираш вътре само тлъст плужек с дължина две човешки педи. Затова пролетно време хората проверяваха всяко растение поотделно. Щом намереха дупка от червей, пъхваха в нея натопена в захар тръстика, в която червеят пропълзяваше. Измъкваха тръстиката и я смачкваха с пета, а дупката замазваха с кремска глина.

За доброто проверяване на насажденията можеше да отидат седмици и земеделците обикновено излизаха по своите хълмове по три или четири пъти и докато чистеха, наторяваха нивите. Кал беше чувал стотици пъти как се прави. Човек не може да живее в градче като Огнекамък, без да чуе как стопаните се оплакват от червеите.

Странно. Забеляза група от по-големите момчета да се събира в подножието на един хълм. Позна всичките, разбира се. Братята Йост и Йест. Морд, Тифт, Нагет, Хав и другите. Всички имаха хубави алетски имена за тъмнооки. Не като неговото. То беше различно.

— Защо не проверяват за червеи? — попита той.

— Не знам — отговори Ларал и насочи вниманието си към момчетата. Погледът й беше особен. — Хайде да идем и да видим. — Тя заслиза по хълма, без да даде на Кал възможност да възрази.

Той се почеса по главата и погледна Тиен.

— Слизаме ей там.

Иззад камъка изскочи главата на Тиен. Той кимна енергично и се върна към търсенето на следващото скокливче. Кал се плъзна от камъка и тръгна по склона след Ларал. Тя слезе при момчетата и те я изгледаха с неудобство. Тя никога не прекарваше с тях толкова време, колкото с Кал и Тиен. Бащите им бяха доста добри приятели, доколкото единият беше светлоок, а другият — тъмноок.

Ларал кацна на една скала наблизо и зачака мълчаливо. Кал приближи. Защо тя поиска да слязат, след като не смяташе да разговаря с момчетата?

— Здрасти, Йост — рече Кал. Йост беше най-голям сред четиринадесетгодишните — почти мъж, пък и изглеждаше като мъж. Гърдите му бяха широки за възрастта, краката му мощни и набити, като на баща му. Държеше отсечена фиданка, оформена грубо като тояга. — Защо не чистите червеи?

Кал веднага разбра, че е сбъркал с този въпрос. Лицата на някои от момчетата помръкнаха. За тях беше дразнещо, че Кал никога не трябва да ходи да работи на хълмовете. Не даваха ухо на възраженията му, че вместо това прекарва дълги часове в заучаване на мускули, кости и лекарства. Виждаха само едно момче, на което е разрешено да си прекарва дните на сянка, докато те се бъхтеха под палещите слънчеви лъчи.

— Старият Тарн се натъкна на сума ти полипи, дето не растат както трябва — най-сетне отговори Йост и метна един поглед на Ларал. — Пусна ни да си ходим, докато обсъждат дали да сеят наново или да чакат какво ще излезе от тия.

Кал кимна и се почувства неловко пред деветте момчета. Бяха потни, коленете на панталоните им бяха зацапани с крем и изкърпени, където се бяха протрили от камъните. А Кал беше чистичък, имаше хубави панталони, купени от майка му само преди няколко седмици. Баща му го беше пуснал навън с Тиен, защото в този ден имаше някаква работа в дома на градоначалника. Кал щеше да плати почивката с учене до късно през нощта на светлината на заредените сфери. Но каква полза да обясняваш това на момчетата?

— Да, хмм, а вие за какво си приказвахте?

Вместо да отговори, светлокосият Нагет, най-високият в групичката, рече:

— Кал, ти знаеш разни работи. Нали така? За света и прочие?

— Аха. От време на време.

— А да си чувал тъмноок да е станал светлоок? — попита Нагет.

— Разбира се — отвърна Кал. — Татко казва, че може. Богати тъмнооки търговци се женят за някой от по-нископоставените светлооки и влизат в техния род. После може да им се родят светлооки деца. Такива работи.

— Не, бе — намеси се Хав. Той имаше ниско разположени вежди и все изглеждаше начумерен. — Нали разбираш. Истински тъмноок. Като нас.

Не такъв като тебе, загатваше тонът му. Семейството на Кал беше единственото от втори нан в града. Всички други бяха от четвърти или пети и момчетата се чувстваха неудобно с Кал заради положението му. Странната професия на баща му също не допринасяше много.

Всичко това караше Кал да се усеща определено не на място.

— Знаеш как може да стане това — каза той. — Питай Ларал. Тъкмо за това говореше. Ако човек спечели Вълшебен меч на бойното поле, очите му стават светли.

— Вярно — обади се Ларал. — Всеки знае. Даже и роб може да стане светлоок, ако спечели Вълшебен меч.

Момчетата закимаха; всички имаха кафеви, черни или някакви други тъмни очи. Спечелването на Меч беше една от главните причини обикновените хора да постъпват в армията. Във воринските кралства всеки имаше възможност да се издигне. Както би се изразил бащата на Кал, това беше основен принцип в тяхното общество.

— Да — продължи нетърпеливо Нагет. — Ама да си чувал това да стане? Не в разните истории, искам да кажа. Става ли наистина?

— Сигурно — отвърна Кал. — Трябва. Иначе защо толкова много хора ще ходят на война?

— Защото — заобяснява Йест — ние трябва да подготвим бойци за Селенията на Покоя. Да пратим войници на Вестителите. Ардентите все това разправят.

— Да, и то докато ни обясняват, че е хубаво също и да си фермер — вметна Хав. — Все едно земеделието е някакво самотно второ място, нещо такова.

— Ей — каза Тифт. — Тате е фермер и то много добър. Това е благородно Призвание! Всичките ви татковци са фермери.

— Добре де, добре — отвърна Йост. — Не приказваме за това сега. Приказваме за Броненосци. Отиваш на война, можеш да спечелиш Вълшебен меч и ставаш светлоок. Тате, разбираш ли, щял да вземе Вълшебния меч. Ама оня, дето бил с него, му го измъкнал, докато тате бил в несвяст. Рекъл на офицера, че той убил Броненосеца, та взел Острието, а тате…

Звънливият смях на Ларал го прекъсна. Кал се смръщи. Този смях беше различен от смеха, който той беше навикнал да чува, по-прикрит, някак дразнещ.

— Йост, да не би да твърдиш, че баща ти е спечелил Вълшебен меч? — попита тя.

— Не. Отнет му бил — отговори по-голямото момче.

— Нали баща ти участваше в мижавите битки горе, на север? — каза Ларал. — Кажи му, Каладин.

— Права е, Йост. Там нямаше Броненосци — само тези от островите Реши опитаха да нападнат и да се възползват от това, че имаме нов крал. Те никога не са притежавали Вълшебни мечове. Татко ти сигурно не помни добре, щом казва, че е видял.

— Не помни добре ли? — сепна се Йост.

— Еее, може би — бързо додаде Кал. — Не казвам, че лъже, Йост. Може само да има някакви халюцинации заради раняването или нещо подобно.

Момчетата мълчаливо гледаха Кал. Едното взе да се почесва по главата.

Йост плюна настрани. Като че с крайчеца на окото си наблюдаваше Ларал. Тя подчертано гледаше право в Кал и му се усмихваше.

— Все гледаш да накараш човек да се чувства глупаво, а, Кал? — рече Йост.

— Какво? Не, не, аз…

— Искаш да изкараш тате глупак — продължи Йост с пламнало лице. — И искаш да изкараш и мене тъп. Ами така си е — някои от нас нямаме късмета да си лежим по цял ден и да джвакаме плодове. Трябва да бачкаме.

— Аз не…

Йост хвърли тоягата си на Кал. Той я улови непохватно. После Йост взе другата тояга от брат си.

— Обиди тате, на ти сега бой. Това е чест. Имаш ли чест, лордче?

— Не съм лордче — просъска Кал. — В името на Всемогъщия, Йост, аз имам само някой и друг нан повече от тебе.

При споменаването на нанове очите на Йост станаха още по-гневни. Вдигна тоягата.

— Ще се биеш ли с мен или не? — около краката на Йост почнаха да излизат езерца, пълни с яркочервени духчета на гнева.

Кал знаеше какво прави Йост. Не беше необичайно момчетата да търсят как да покажат, че са по-добри от него. Баща му казваше, че е така, понеже се чувстват несигурни. Сега би накарал Кал просто да остави тоягата и да си тръгне.

Ала Ларал седеше тук и му се усмихваше. Пък и нито един не е станал герой, като просто си е тръгнал.

— Добре. Разбира се — Кал вдигна тоягата.

Йост веднага замахна — по-бързо, отколкото Кал очакваше. Останалите момчета наблюдаваха със смесица от веселие, изумление и очакване. Кал едва успя да вдигне сопата. Двете оръжия се удариха и болка прониза ръцете на Кал.

Той загуби равновесие. Йост се движеше бързо, пристъпи встрани, замахна с тоягата надолу и удари стъпалото на Кал. Кал извика, когато острата болка пробяга като мълния нагоре по крака му. Задържа сопата с една ръка, а другата протегна надолу.

Йост завъртя своето оръжие отново и уцели тялото на Кал отстрани. Кал изстена, остави тоягата да изтрополи по камъните и падна на колене, притиснал ръка върху удареното място. Издиша със свистене и се напрегна да преодолее болката. От земята около него наизлизаха духчета на болката — светлооранжеви, във формата на ръце, разтягащи се като сухожилия или мускули.

Кал се отпусна на земята върху едната си ръка, докато с другата продължаваше да притиска удареното. Гледай само да не си ми строшил някое ребро, кремлинг такъв, помисли той.

Ларал стискаше устни. Изведнъж срам, по-силен от всичко останало, заля Кал.

Йост свали тоягата си и го погледна смутено.

— Е, сам виждаш, че тате ме е обучил както трябва. Може би това ще ти покаже. Нещата, които той казва, са верни, и…

Кал изръмжа от гняв и болка, грабна тоягата си от земята и скочи към Йост. По-голямото момче изруга, залитна назад и вдигна оръжието си. Кал с рев замахна с тоягата.

В този миг нещо се промени. Докато държеше сопата, Кал усети прилив на сила, на вълнение, което изтри болката. Завъртя се и я стовари върху ръката на Йост.

Йост с вик отпусна ударената ръка. Кал отново завъртя оръжието и халоса момчето отстрани. Никога преди не беше хващал оръжие, никога не беше участвал в някакво сбиване, по-опасно от боричканията с Тиен. Но тази тояга прилягаше в пръстите му. Той се удиви от прекрасното усещане.

Йост изпъшка и пак се препъна. Кал изнесе оръжието назад и се подготви да удари противника си в лицето. Вдигна тоягата и застина. Ръката на Йост кървеше. Съвсем мъничко, но все пак кървеше.

Беше наранил човек.

Йост с ръмжене се надигна. Преди Кал да възрази, по-голямото момче удари краката му и го запрати на земята. Кал остана без дъх. Страната му пламна отново, а от земята наскачаха духчета; домогваха се до удареното място и приличаха на оранжев пояс, докато се хранеха от болката му.

Йост отстъпи. Кал лежеше по гръб и дишаше. Не знаеше какво да изпитва. Чувството, когато държеше тоягата, беше прекрасно. Невероятно. В същия миг съзря Ларал. Вместо да коленичи и да му помогне, тя стана, обърна се и тръгна към дома си.

Очите на Кал се изпълниха със сълзи. С вик той се претъркули и пак грабна сопата. Няма да се предаде!

— Без такива вече — чу се гласът на Йост зад него. Кал усети нещо твърдо в гърба си. Ботушът на по-голямото момче го събори на земята. Йест измъкна тоягата от пръстите му.

Провалих се… Загубих. Ненавиждаше това чувство, мразеше го повече и от болката.

— Добре се справи — неохотно призна Йост. — Стига толкова. Не ща да те наранявам истински.

Кал сведе глава и опря чело на затопления от слънцето камък. Йост свали обутия си в ботуш крак от гърба му. Момчетата се отдалечиха, чуваше се бъбренето им, скърцането на ботушите им по камъните. Кал с труд се изправи на ръце и колене, после стана.

Йост се обърна притеснено, стиснал тоягата в ръка.

— Научи ме — примоли се Кал и доближи. — Ще проверявам полипите за червеи вместо теб, Йост. Татко ми дава два часа почивка всеки следобед. През това време ще работя за теб, ако вечер ме учиш на това, което баща ти те тренира да правиш с тоягата.

Трябваше да знае. Трябваше отново да почувства оръжието в ръцете си. Трябваше да провери дали онова усещане не е било случайност. Йост поразсъди и поклати глава.

— Не мога. Татко ти ще ме убие. Лекарските ти ръце да се покрият с мазоли? Няма да е хубаво. Ти бъди какъвто си, Кал. Аз ще съм си аз.

Кал дълго стоя и гледа подире им. После седна на камъните. Фигурката на Ларал се отдалечаваше. Някакви слуги се спускаха по хълма да я пресрещнат. Трябваше ли да я догони? Ударената страна го болеше, пък и по начало беше ядосан, задето го подлъга да слязат при момчетата. А най-вече, още беше смутен.

— Каладин?

Той се обърна, засрамен от сълзите си, и видя Тиен, който седеше на земята зад него.

— Откога си тук? — сопна се Кал.

Тиен се усмихна и остави камъче на земята. Стана и забързано се отдалечи. Не спря, когато Кал го повика. С пъшкане той стана на крака и отиде да вземе камъчето.

Беше поредното безинтересно и най-обикновено камъче. Тиен имаше навика да открива такива камъчета и да си наумява, че са невероятно ценни. У дома имаше цяла сбирка. Знаеше къде е намерил всяко едно и можеше да каже по нещо особено за него.

Кал с въздишка тръгна към града.

Ти бъди какъвто си. Аз ще съм си аз.

Ударената страна смъдеше. Защо не удари Йост, когато имаше сгода? Можеше ли да се приучи да не застива така в битка? Можеше да се научи да наранява, нали?

Искаше ли?

Бъди, какъвто си.

А какво да направи човек, който не знае какъв е? Или дори какъв иска да бъде?

Най-накрая стигна в Огнекамък. Стотината сгради бяха построени в редици, оформени като защитни валове с ниските страни по посока на бурята. Покривите бяха от дебели летви, намазани с катран, за да не пропущат дъждовната вода. Северните и южните страни на постройките почти нямаха прозорци, докато фасадите, които гледаха към подветрената страна, бяха целите в прозорци. Също като при растенията, начинът на живот на хората се определяше от бурите.

Домът на Кал се намираше в покрайнините на града. Къщата беше по-голяма от повечето други — построена беше по-просторна, за да помести лекарската стая, към която водеше и отделен вход. Вратата беше открехната и Кал надзърна вътре. Очакваше да завари майка си да чисти, ала видя, че баща му вече се е върнал от дома на Сиятелния господар Уистиоу. Лирин седеше на ръба на операционната маса с ръце в скута. Плешивата му глава беше приведена. В ръка държеше очилата си и изглеждаше изтощен.

— Татко? Защо седиш на тъмно?

Лирин вдигна поглед. Лицето му беше мрачно и отчуждено.

— Татко? — повтори угрижено Кал.

— Господарят Уистиоу беше отнесен от враговете.

— Той е мъртъв? — Кал така се изуми, че забрави болката в страната. Уистиоу винаги си беше тук. Не може да си е отишъл. Какво ще стане с Ларал? — Миналата седмица си беше напълно здрав!

— Винаги е бил с крехко здраве, Кал — отговори Лирин. — В крайна сметка Всемогъщият призовава всички човеци в Царството на Духа.

— Ти нищо ли не направи? — избъбра Кал и начаса съжали за думите си.

— Направих всичко по силите си — отвърна баща му и стана. — Може би някой по-добре обучен от мен… Е, от съжаленията няма полза.

Лирин пристъпи и свали черната покривка от купата, пълна с диамантени сфери. Те веднага осветиха стаята, Сияйни като малко слънце.

— Значи нямаме градоначалник — каза Кал и вдигна ръка към главата си. — Той нямаше син…

— От Колинар ще ни назначат нов градоначалник — отвърна Лирин. — Дано Всемогъщият им даде мъдрост при избора.

Погледна лампата. Тези сфери бяха на градоначалника. Малко богатство.

Бащата на Кал отново покри лампата, все едно не беше снел плата току-що. Стаята отново потъна в мрак и Кал примигна, за да свикне.

— Остави ни тези сфери — рече Лирин.

Кал се сепна.

— Какво?

— Ще заминеш за Карбрант, когато навършиш шестнадесет. С тези пари ще платим пътуването — Сиятелният господар Уистиоу нареди така. Това беше последното му дело в полза на гражданите. Ти ще заминеш и ще станеш истински магистър лекар, сетне ще се завърнеш в Огнекамък.

В този миг Кал разбра, че съдбата му е определена. Щом господарят Уистиоу беше пожелал, то той щеше да замине за Карбрант. Обърна се, излезе от стаята в слънчевата светлина и не каза нищо повече на баща си.

Приседна на стъпалата. Какво всъщност искаше? Не знаеше. Тъкмо в това беше проблемът. Славата, честта, нещата, които Ларал каза… нито едно от тях всъщност нямаше значение за него. Но когато държеше тоягата, изпита нещо. Сега обаче внезапно му бе отнета възможността да решава.

Камъните, които Тиен му подари, още бяха в джоба му. Извади ги, откачи манерката от колана си и ги изми с вода. Първият показа бели спирали и слоеве. Оказа се, че и вторият има скрити шарки.

Белите късчета приличаха на личице, което му се усмихваше. И Кал се усмихна неусетно, макар шарката скоро да изчезна. Един камък нямаше да реши проблемите му.

Седя и мисли доста дълго, но за нещастие като че нямаше решение за неговите проблеми. Не беше сигурен, че иска да стане лекар и сега изведнъж се почувства ограничен от това, което животът го принуждаваше да направи.

А онзи миг с тоягата беше като мелодия в ума му. Един миг на яснота в иначе объркващия свят.