Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (27)

15
Двойникът

„Не си съгласен с моята молба. Разбирам това, доколкото е възможно да разбера някого, с когото изобщо не се съгласявам.“

Четири часа след нападението на чудовището от пропастта, Адолин надзираваше разчистването. По време на борбата създанието беше разрушило моста към военните лагери. За щастие, от другата страна бяха останали войници, които отидоха да доведат отряд с подвижен мост.

Адолин крачеше сред войниците и събираше доклади, докато късното следобедно слънце пъплеше към хоризонта. Въздухът дъхаше на мухъл и плесен. Миризмата от кръвта на пропастното чудовище. Самият звяр с отворен гръден кош още беше на мястото, където падна повален. Няколко войници вземаха черупката му, заобиколени от кремлингите, които бяха наизлезли да пируват с трупа. Отляво на Адолин в дълги редици бяха налягали мъже, подпъхнали ризи или плащове като възглавници. Военните лекари от армията на Далинар ги преглеждаха. Адолин благославяше баща си, който винаги водеше лекарите, дори и на такава рутинна експедиция.

Адолин продължи по пътя си, все още с Меч в ръка. Войниците биха могли да се доберат до лагерите по друг път — от другата страна още стоеше мост, водещ по-навътре в Пустите равнини. Биха могли да се придвижат на изток и после да се върнат по обиколен маршрут. Далинар обаче изиска — за голямо удивление на Садеас — да почакат идването на подвижния мост и през това време да се погрижат за ранените и да починат.

Адолин хвърли поглед към павилиона, откъдето се носеше звънлив смях. Ярко светеха няколко едри рубина, сложени на пръти със златни зъбци. Това бяха фабриали, които излъчваха топлина без огън. Той не разбираше как работят фабриалите — знаеше, че по-зрелищните от тях изискват голям скъпоценен камък.

За пореден път останалите светлооки са радваха на почивка, докато той работеше. Този път нямаше нищо против. Щеше да му е трудно да се забавлява след подобно бедствие. А случилото се беше бедствие. Към Адолин приближи младши светлоок офицер с окончателния списък на жертвите. Съпругата на офицера прочете списъка, после двамата го оставиха на Адолин и се оттеглиха.

Имаше близо петдесет убити и два пъти повече ранени. Адолин познаваше много от тях. Когато кралят получи първоначалната оценка на жертвите, той пренебрегна убитите и изтъкна, че тяхната доблест ще се възнагради с място в армията на Вестителите в отвъдния живот. Явно за удобство беше забравил, че ако не беше намесата на Далинар, той самият щеше да е сред жертвите.

Адолин потърси баща си с поглед; Далинар стоеше на ръба на платото и отново гледаше на изток. Какво ли търсеше там? Не за пръв път Адолин беше свидетел на необикновените действия на баща си, но последните бяха особено драматични. Застанал под грамадното чудовище от пропастта, удържащ го да не погуби племенника му, Бронята засия. Този образ се запечата в паметта на Адолин.

Сега останалите светлооки пристъпваха по-леко около Далинар, а за последните няколко часа Адолин не беше чул нито едно споменаване на неговата слабост — дори и от хората на Садеас. Боеше се, че това няма да продължи дълго. Далинар беше герой, ала рядко. В следващите седмици хората отново щяха да приказват колко рядко излиза да щурмува някое плато, как е изгубил живец.

Адолин откри, че жадува за още такива действия на Далинар. Днес, когато скочи да брани Елокар, Далинар беше като в историите за неговата младост. Адолин искаше този мъж да се върне. Кралството имаше нужда от него.

Адолин въздъхна и се обърна. Трябваше да представи на краля окончателния доклад за жертвите. Сигурно щяха да го подиграват за това. Ала докато чакаше да представи сведенията, може би щеше да успее да подслуша Садеас. Адолин все още усещаше, че пропуска нещо относно този човек. Нещо, което баща му виждаше, но той — не.

И така, Адолин се стегна да посрещне подигравките и тръгна към павилиона.

* * *

Далинар гледаше на изток, сключил ръце зад гърба си. Някъде там, в центъра на Пустите равнини, беше базовият лагер на паршендите.

Кралството Алеткар воюваше вече близо шест години. Войната представляваше една продължителна обсада. Обсадната стратегия беше предложена от Далинар — ударът срещу базата на паршендите би изисквал лагеруване в Пустите равнини, оцеляване по време на бурите, доверяване на многобройни крехки мостове. Едно загубено сражение и алетите биха се оказали в капан, обкръжени, без никакъв път за отстъпление към укрепена позиция.

Ала Пустите равнини можеха да се окажат клопка и за самите паршенди. Източните и южните краища на равнините бяха непроходими — платата там бяха толкова ерозирали, че приличаха повече на шпилове, а паршендите не можеха да прескачат от едно на друго. Около Пустите равнини се издигаха планини. Между тях дебнеха на глутници пропастните чудовища, огромни и опасни.

Алетската армия щеше да затвори паршендите от запад и север, да разположи за всеки случай съгледвачи на изток и на юг и така те нямаше къде да бягат. Далинар твърдеше, че припасите на паршендите ще привършат. В резултат — те или щяха да станат уязвими в опита си да се спасят от Пустите равнини, или да се принудят да нападнат алетите в техните укрепени военни лагери.

Планът беше отличен. С изключение на това, че Далинар не беше предвидил скъпоценните ядра.

Той загърби пропастта и тръгна през платото. Нямаше търпение да види своите войници, но трябваше да покаже, че се доверява на Адолин. Младият мъж беше натоварен с командването и щеше да се справи добре. Всъщност, очевидно вече носеше на Елокар окончателните доклади.

Далинар с усмивка наблюдаваше сина си. Адолин беше по-нисък от него и косата му беше руса с черни кичури. Русото беше по наследство от майката или поне така казваха на Далинар. Той самият не помнеше нищо за нея. Беше заличена от паметта му. След нея в спомените му имаше странни празноти и неясноти. Понякога беше в състояние да си припомни определени сцени, в които всички бяха съвършено ясни, но не и тя. Не можеше да си спомни дори и името й. Когато другите го произнасяха, то се изплъзваше от ума му като бучка масло по нагорещен нож.

Остави Адолин да поднесе доклада и отиде при трупа на чудовището. Лежеше проснато на една страна, с изгорени очи и отворена паст. Нямаше език, само особени зъби, който бяха в странна и сложна система от челюсти. Няколко плоски зъба за трошене на черупки, по-дребни мандибули за откъсване на плът или за прокарването й по-надълбоко в гърлото. Край него се бяха отворили скални пъпки и простираха ластарите си да пият от кръвта на звяра. Съществуваше връзка между човека и преследвания от него звяр. Далинар изпитваше странна меланхолия след убийството на такова могъщо същество като пропастното чудовище.

Повечето от скъпоценните ядра се събираха по доста по-различен начин от днешното. По някое време в причудливия си жизнен цикъл пропастните чудовища се устремяваха към западната част на Равнините, където платата бяха по-широки. Покатерваха се на платото, правеха каменна какавида и чакаха да дойде буря.

В това време те бяха уязвими. Човек трябваше просто да иде на платото, да пробие какавидата с чукове или Меч и да изреже и извади скъпоценното ядро. Лесна работа, която носеше цяло състояние. А зверовете излизаха често, понякога по няколко пъти седмично, докато не застудееше прекалено.

Далинар загледа грамадното туловище. Дребни, почти невидими духчета излитаха от трупа на звяра и изчезваха във въздуха. Приличаха на ивиците дим от фитила на току-що загасена свещ. Никой не знаеше какви са; можеха да се наблюдават само около тялото на убито наскоро пропастно чудовище.

Поклати глава. Скъпоценните ядра промениха всичко в тази война. Паршендите също имаха нужда от тях — при това толкова голяма, че да се отдалечат прекалено от базата си. Съперничеството с паршендите за скъпоценните ядра имаше смисъл, защото за разлика от алетите, те не можеха да попълват числеността на войските си от дома. Следователно борбата за скъпоценните ядра беше едновременно изгоден и тактически разумен начин за продължаване на обсадата.

По здрачаване Далинар можа да забележи блещукащите из платата светлини. Кули, откъдето наблюдателите следяха за чудовища, които излизат да правят какавиди. Наблюдението продължаваше и през нощта, макар че зверовете рядко излизаха по тъмно. Съгледвачите се прехвърляха през пропастите с пръти за скачане и така се придвижваха много леко, без да им трябват мостове. Щом забележеха чудовище, те свиреха за предупреждение и надпреварата започваше — алети срещу паршенди. Да овладеят платото и да го удържат до изваждането на скъпоценното ядро; да нападнат противника, ако той пръв се е добрал на мястото.

Всеки от върховните принцове искаше скъпоценните ядра. Заплащането и прехраната на хилядите войници не беше евтино, а едно ядро покриваше разходите на принца за месеци напред. Освен това, колкото по-едър беше даден скъпоценен камък, толкова по-малка беше вероятността да се натроши при работата на Превръщателя. Грамадните камъни имаха едва ли не безгранични възможности. И така, върховните принцове се състезаваха. Първият, който стигнеше до какавидата, трябваше да се сражава с паршендите.

Можеха и да се редуват, но това не беше присъщо на алетите. Те вярваха в съперничеството. Воринизмът учеше, че най-добрите войници ще имат свещената привилегия след смъртта да се присъединят към Вестителите и да се сражават за отвоюването на Селенията на Покоя от Пустоносните. Върховните принцове бяха съюзници, ала същевременно и съперници. Да отстъпиш скъпоценното ядро другиму… е, беше някак неправилно. По-добре да има съперничество. Така онова, което започна като война, се превърна в спорт. Смъртоносен спорт, ала нима това не беше най-добрата му разновидност?

Далинар се отдалечи от падналото чудовище. Разбираше всяка стъпка от развитието на събитията през последните шест години. Даже беше ускорил някои от тях. Само че сега беше разтревожен. Армията напредваше в намаляването на числеността на паршендите, ала първоначалната цел — отмъщение за убийството на Гавилар — беше почти забравена. Алетите безделничеха, играеха и мързелуваха.

Макар да бяха убили множество паршенди — близо една четвърт от изчисления им първоначален брой — войната просто продължаваше прекалено отдавна. Обсадата се точеше вече шест години и спокойно можеше да продължи още толкова. Това го безпокоеше. Очевидно паршендите бяха очаквали да ги обсадят тук. Напълнили бяха складове с провизии и се намираха в готовност да вдигнат цялото си население в Пустите равнини, където да ползват забравените от Вестителите пропасти и плата като стотици ровове и укрепления.

Елокар проводи пратеници в желанието си да узнае защо паршендите бяха убили баща му. Те така и не казаха. Поеха отговорност за убийството, но не дадоха обяснение. Напоследък сякаш Далинар беше единственият човек, който все още си задаваше този въпрос.

Далинар се обърна; адютантите на Елокар се бяха оттеглили в павилиона и се подкрепяха с вино и закуски. Голямата тента с отворени страни беше боядисана във виолетово и жълто и ветрецът гънеше платното. Вероятността тази вечер да се разрази нова буря беше съвсем малка, казваха гадателите. Дано Всемогъщият даде армията да се върне в лагерите, ако все пак това се случеше.

Бури. Видения.

Обедини ги…

Наистина ли вярваше на виденията си? Наистина ли мислеше, че самият Всемогъщ му говори? На него — Далинар Колин, Тоягата, страховитият пълководец?

Обедини ги.

Садеас излезе от павилиона в тъмнината. Беше свалил шлема и гъстата му черна коса се къдреше и падаше по раменете му. В Броня беше внушителен; със сигурност така изглеждаше много по-добре, отколкото в някой от нелепите дантелени и копринени костюми, така модерни напоследък.

Садеас улови погледа на Далинар и леко му кимна. Аз изпълних задачата си, казваше този жест. Садеас се поразтъпка и се върна в павилиона.

Така. Садеас помнеше причината да поканят Вама на лова. Далинар трябваше да го намери. Тръгна към павилиона. Адолин и Ренарин гледаха да застанат близо до краля. Дали младежът вече беше предал доклада? Вероятно Адолин за пореден път опитваше да подслушва разговора между Садеас и Елокар. Щеше да се наложи Далинар да направи нещо по въпроса; съперничеството между момчето и Садеас може и да беше разбираемо, но беше безплодно.

Садеас бъбреше с краля. Далинар се накани да отиде при Вама, който беше в дъното на павилиона, но кралят го спря.

— Далинар — рече кралят. — Ела. Садеас ми казва, че само през последните няколко седмици е спечелил три скъпоценни ядра.

— Така е — отвърна Далинар и приближи.

— Ти колко спечели?

— С днешното ли?

— Не. Преди него.

— Нито едно, Ваше Величество — призна Далинар.

— Това е заради мостовете на Садеас. По-ефикасни са от твоите — каза Елокар.

— Може и да не съм спечелил нищо през последните няколко седмици — сковано отвърна Далинар, — но моята армия е завоювала своя дял в по-раншните схватки.

А що се отнася до мен, скъпоценните ядра могат спокойно да вървят в Преизподнята.

— Може би, но какво правиш ти напоследък?

— Зает съм с други важни работи.

Садеас вдигна вежда.

— По-важни от войната? По-важни от отмъщението? Възможно ли е това? Или просто си намираш оправдание?

Далинар изгледа остро другия върховен принц. Садеас само сви рамене. Бяха съюзници, но не бяха приятели. Вече не.

— Трябва да преминеш към мостове като на Садеас — рече Елокар.

— Ваше Величество — отвърна Далинар, — мостовете на Садеас погубват много хора.

— Обаче са бързи — бързо каза Садеас. — Глупаво е да разчиташ на мостове с колела, Далинар. Придвижването им по този терен е бавно и тежко.

— Кодексът учи, че генералът не може да иска от войника нищо, което сам не би направил. Кажи ми, Садеас. Ти би ли тичал начело на един от твоите мостове?

— Не бих ял и каша — сухо отговори той, — не бих копал и окопи.

— Но можеш да го правиш, ако се налага — добави Далинар. — Мостовете са нещо друго. Отче на Бурята! Та ти дори не разрешаваш на хората да носят брони или щитове! Ще влезеш ли в сражение без твоята Броня?

— Мостовите имат много важна функция — тросна се Садеас. — Те отклоняват паршендите от това да обстрелват моите войници. В началото опитах да им дам щитове. И знаеш ли какво? Паршендите не им обръщаха внимание и отправяха залповете си по моите войници и коне. Установих, че като удвоя броя на мостовете за един пробег и после ги направя изключително леки — без брони и щитове, които да забавят хората — те заработват далеч по-добре.

Виждаш ли, Далинар? Паршендите са прекалено изкушени от уязвимите мостови, та да стрелят по останалите! Да, губим по няколко отряда при всяко нападение, но броят им рядко е такъв, че да ни възпрепятства. Паршендите просто стрелят по тях — предполагам, по някаква причина смятат, че изтребването на мостовите ни вреди. Все едно един невъоръжен носач на мост има същата стойност за армията като рицар с Вълшебна броня. — При тази мисъл Садеас удивено поклати глава.

Далинар помръкна. Братко, пишеше Гавилар. Трябва да намериш най-важните думи, които човек може да каже… Цитат от древния текст Пътят на кралете. Писанието беше в разрез с внушенията на Садеас.

— Все едно — продължи Садеас. — Ти със сигурност не можеш да оспориш ефикасността на моя метод.

Далинар отговори:

— Понякога наградата не заслужава цената, която плащаме за нея. Средствата, чрез които постигаме победа, са също толкова важни, колкото и самата победа.

Садеас го изгледа невярващо. Дори и Адолин и Ренарин, които се бяха приближили, изглеждаха изумени от това твърдение. Това беше доста неалетски начин на мислене.

С виденията и думите от онази книга, които напоследък се въртяха в ума му, Далинар не се чувстваше кой знае колко алетски.

— Наградата заслужава всяка цена, Сиятелни господарю Далинар — заяви Садеас. — Победата в състезанието заслужава всички усилия, всички жертви.

— Това е война — отговори Далинар. — Не е състезание.

— Всичко е състезание — рече Садеас и махна с ръка. — Всички отношения между хората са състезание, в което едни побеждават, други се провалят. И някои се провалят твърде зрелищно.

— Баща ми е един от най-именитите воини в Алеткар! — остро се намеси Адолин. Кралят попривдигна вежда, но не се включи в разговора. — Видяхте какво направи той по-рано днес, Садеас, докато Вие се криехте зад павилиона с Вашия лък. Баща ми задържа звяра. Вие сте страх…

— Адолин! — рече Далинар. Нещата отиваха твърде далече. — Въздържай се.

Адолин стисна зъби и притисна ръка в тялото си, сякаш нямаше търпение да призове своя Вълшебен меч. Ренарин пристъпи напред и внимателно положи ръка на рамото на брат си. Адолин неохотно отстъпи.

Садеас се обърна към Далинар със самодоволна усмивка:

— Единият син едва смогва да се удържи, а другият за нищо не става. Това ли е твоето наследство, стари приятелю?

— Каквото и да мислиш ти, Садеас, аз се гордея и с двамата.

— Мога да разбера лудата глава — отговори Садеас. — Едно време и ти беше буен, също като него. Но другият? Видя как изтича днес на полето. Даже забрави да извади меча или лъка! Той е негоден!

Ренарин се изчерви и заби поглед в земята. Адолин рязко вдигна глава. Светкавично протегна ръка настрани и пристъпи напред към Садеас.

— Адолин! — каза Далинар. — Аз ще се оправя с това!

Адолин погледна баща си, сините му очи пламтяха от гняв, ала не призова Меча си.

Далинар насочи вниманието си към Садеас и заговори много тихо и много твърдо.

— Садеас. Със сигурност не те чух току-що открито — пред краля — да наричаш моя син негоден. Със сигурност ти не би казал такова нещо, понеже подобна обида изисква аз да призова Меча си и да поискам кръвта ти. Нарушава Договора за Отмъщение. Кара двамата най-големи съюзници на краля да се убият един друг. Със сигурност не може да си толкова глупав. Със сигурност не съм чул добре.

Всичко замря. Садеас се поколеба. Не отстъпи; посрещна погледа на Далинар. Но се поколеба.

— Вероятно — подхвана бавно той, — не си чул правилно. Не бих обидил сина ти. Това няма да е… разумно от моя страна.

Двамата се гледаха, разбраха се и Далинар кимна. Садеас също — отсечено кимване. Нямаше да оставят взаимната им омраза да застраши краля. Острите думи бяха едно нещо, а предизвикващите дуел обиди — съвсем друго. Не можеха да поемат подобен риск.

— Добре — продума Елокар. Позволяваше на своите върховни принцове да се състезават и да спорят за положение и влияние. Вярваше, че това ги прави по-силни и малцина го опровергаваха; това беше установен метод за управление. Далинар все по-малко се съгласяваше с него.

Обедини ги…

— Предполагам, че можем да приключим с това — каза Елокар.

Застаналият до него Адолин изглеждаше разочарован — като че ли наистина се надяваше баща му да призове Меча си и да се изправи срещу Садеас. Самият Далинар усещаше как кръвта му ври, Вълнението го изкушаваше, ала той го потисна. Не. Не тук. Не сега. Не и докато Елокар се нуждаеше от тях.

— Вероятно можем да свършим, Ваше Величество — каза Садеас. — Обаче се съмнявам, че точно този спор между мен и Далинар някога ще приключи. Поне докато не се научи отново да действа както трябва да действат мъжете.

— Казах, че това е напълно достатъчно, Садеас — отговори Елокар.

— Напълно достатъчно ли казахте? — додаде един нов глас. — Вярвам, че и една дума от Садеас е „напълно достатъчно“ за всеки. — Шутът си проправи път сред адютантите, с чаша вино в ръка и с препасана сребърна сабя.

— Шуте! — възкликна Елокар. — Кога пристигна тук?

— Настигнах хората Ви точно преди битката, Ваше Величество — отвърна шутът с поклон. — Щях да разговарям с Вас, ала чудовището ме изпревари. Чувам, че разговорът с него е бил твърде освежаващ.

— Значи си пристигнал преди часове! Какво си правил? Как съм могъл да пропусна да те срещна тук?

— Имах… да се погрижа за някои неща. Но не се удържах далеч от лова. Не бих искал да Ви липсва моят разум.

— Засега се справям добре.

— И все пак бяхте неразумен.

Далинар изучаваше облечения в черно мъж. Какво можеше да каже за шута? Наистина беше умен. И все пак си позволяваше прекалено голяма свобода в мислите, както показа по-рано с Ренарин. Около този шут имаше нещо особено и Далинар не можеше да го разбере напълно.

— Сиятелни Садеас — подхвана шутът и сръбна от виното. — Ужасно съжалявам да Ви видя тук.

— Аз пък мислех — сухо отвърна Садеас, — че би се радвал да ме видиш. Като че ли винаги толкова много те забавлявам.

— За нещастие, това е вярно — рече шутът.

— За нещастие ли?

— Да. Разбирате ли, Садеас, с Вас нещата са прекалено лесни. Някое неграмотно полуумно ратайче с махмурлук може да Ви вземе на подбив. Не ми е оставена необходимостта да се старая, понеже самата Ви същност е подигравка с моите подигравки. И така се оказва, че с чистата си глупост Вие ме карате да изглеждам бездарен.

— Елокар — каза Садеас, — наистина ли трябва да търпим тази… твар?

— Харесвам го — отговори с усмивка Елокар. — Разсмива ме.

— За сметка на онези, които са Ви верни.

— Сметка? — намеси се шутът. — Садеас, не вярвам някога да сте ми платили и една сфера. Но не, не, моля, не предлагайте. Не мога да приема парите Ви, понеже знам на колко много други трябва да плащате, за да правят каквото искате.

Садеас се изчерви, но остана спокоен.

— Креватна шега? Това ли е най-доброто ти постижение, шуте?

Шутът сви рамене.

— Изтъквам истините, когато ги видя, Сиятелни Садеас. Всеки човек има свое място. Моето е да предлагам обиди безплатно, а Вашето — да приемате обслужване срещу заплащане.

Садеас застина. После лицето му стана червено.

— Ти си глупак.

— Горко на хората, ако шутът е глупак. Ще Ви предложа нещо, Садеас. Ако можете да говорите, без да кажете нещо нелепо, ще ви оставя на мира до края на седмицата.

— Добре, мисля, че не ще да е толкова трудно.

— Обаче се провалихте — с въздишка отвърна шутът. — Понеже казахте „мисля“, а аз не мога да си представя нещо по-нелепо от идеята Вие да мислите. Ами Вие, млади ми принце Ренарин? Баща Ви иска да Ви оставя на мира. Можете ли да кажете нещо нелепо?

Погледите се насочиха към Ренарин, който стоеше точно зад брат си. Ренарин помълча с широко отворени бдителни очи. Далинар се напрегна.

— Нещо нелепо — бавно рече Ренарин.

Шутът се разсмя.

— Добре, смятам, че съм доволен от това. Много умно. Ако Сиятелният господар Садеас загуби власт над себе си и най-сетне ме убие, вероятно сте способен да заемете мястото ми като кралски шут. Явно сте достатъчно умен.

Ренарин се поопери, което още повече развали настроението на Садеас. Далинар хвърли поглед на върховния принц; ръката на Садеас вече беше върху меча. Не Вълшебен меч — Садеас нямаше. Ала носеше типичния за светлооките меч. Много смъртоносен. Далинар се беше сражавал неведнъж заедно със Садеас — той бе истински майстор на меча.

Шутът пристъпи напред и тихо попита:

— Какво ще кажете, Садеас? Ще направите ли на кралството Алеткар услугата да го отървете от мен и от себе си?

Да се убие кралският шут беше законно. Ала стореше ли го, Садеас щеше да се лиши от титлата и земите си. Повечето хора намираха за съвсем жалка работа това да не се прави открито. Разбира се, да убиеш шута, без никой да разбере, беше съвсем различно.

Садеас бавно сне ръка от ефеса на меча, кимна отсечено на краля и се отдалечи.

— Шуте — рече Елокар, — Садеас има моята благосклонност. Не е нужно да го мъчиш толкова.

— Не съм съгласен — отговори шутът. — Кралската благосклонност може да е мъчение за мнозина, но не и за Садеас.

Кралят въздъхна и се обърна към Далинар.

— Трябва да ида да го предразположа. Но се канех да те питам — провери ли онова, за което те помолих по-рано?

Далинар поклати глава.

— Зает бях с потребностите на армията. Но ще се заема сега, Ваше Величество.

Кралят кимна и се спусна подир Садеас.

— Какво беше това, татко? — попита Адолин. — Говореше за хората, които според него го шпионират?

— Не. Ново е. Скоро ще ти покажа.

Далинар се загледа в шута. Мъжът в черно пукаше кокалчетата на пръстите си един по един и умислено гледаше след Садеас. Забеляза, че Далинар го гледа, смигна му и си тръгна.

— Харесвам го — повтори Адолин.

— С малко убеждаване ще се съглася — отговори баща му, потърка брадичка и продължи. — Ренарин, върви събери сведения за ранените. Адолин, ела с мен. Трябва да направим проверката, за която кралят ни помоли.

И двамата младежи изглеждаха объркани, но направиха каквото им каза. Далинар се отправи през платото към трупа на пропастното чудовище.

Нека видим какво са ни донесли този път тревогите ти, племеннико, помисли той.

* * *

Адолин въртеше в ръце дългия кожен ремък. Почти цяла педя широка и един пръст дебела, ивицата завършваше с оръфано, скъсано място. Това беше подпръгът на кралското седло, ремъкът, който минава под корема на коня. Беше се скъсал по време на борбата и седлото — и ездачът — бяха излетели от гърба на коня.

— Какво мислиш? — попита Далинар.

— Не знам — отговори Адолин. — Не изглежда особено износен, обаче предполагам, че е, иначе нямаше да се скъса, нали така?

Далинар отново взе ремъка и се замисли. Войниците още не се бяха върнали с отряда с подвижния мост, макар небето вече да притъмняваше.

— Татко — обади се Адолин. — Защо Елокар иска да проверим това? Очаква ли да накажем конярите, задето не са се погрижили както трябва за седлото му? Да не би… — Той млъкна и внезапно разбра колебливостта на баща си. — Кралят мисли, че ремъкът е срязан, нали?

Далинар кимна. Завъртя ремъка между облечените си в ръкавици пръсти. За Адолин беше видно, че разсъждава по това. Подпръгът може да се износи дотолкова, че да се скъса, особено под тежестта на човек във Вълшебна броня. Този ремък беше скъсан на мястото, където се закопчава за седлото, така че конярите спокойно биха го пропуснали. Това беше най-разумното обяснение. Но погледнато през малко по-неразумни очи, можеше да излезе, че се е случило нещо нечестиво.

— Татко, той става все по-параноичен.

Далинар не отговори.

— Привиждат му се убийци във всяка сянка — продължи Адолин. — Ремъците се късат. Това не значи, че някой опитва да го погуби.

— Ако кралят се тревожи — рече Далинар, — ние трябва да проверим. Скъсаното е по-гладко от едната страна, като че ли е срязано, за да се скъса при натоварване.

Адолин се намръщи.

— Може би. — Не беше забелязал. — Обаче помисли, татко. Защо някой ще реже подпръга? Падането от коня не би наранило Броненосец. Ако това е опит за убийство, то е доста некадърен.

— Ако е опит за убийство, дори и некадърен, значи има защо да се притесняваме. Стана по времето, когато ние отговаряхме за безопасността, и конят му беше под грижите на нашите коняри. Ще проверим това.

Адолин изпъшка. Изпусна част от гнева си.

— Другите вече шепнешком приказват, че сме станали телохранители и домашни любимци на краля. Какво ще кажат, ако узнаят, че преследваме всичките му параноични тревоги, колкото и да са неразумни?

— Никога не съм се интересувал от хорските приказки.

— Цялото ни време минава в бюрокрация, докато останалите печелят богатство и слава. Рядко предприемаме нападения по платата, понеже сме заети с това! Трябва да излезем, да воюваме, ако изобщо искаме да догоним Садеас!

Далинар го изгледа, свъси се още повече и Адолин премълча следващия си изблик.

— Виждам, че вече не разговаряме за скъсания подпръг — каза Далинар.

— Аз… съжалявам. Говорих прибързано.

— И така да е. Освен това, може би беше необходимо да чуя тези неща. Забелязах, че не ти се понрави особено как те удържах да не отвърнеш на Садеас преди малко.

— Знам, че и ти го мразиш, татко.

— Не знаеш толкова, колкото мислиш, че знаеш — отговори Далинар. — Скоро ще направим нещо по въпроса. Засега, кълна се… този ремък наистина изглежда срязан. Може би има нещо, което не забелязваме. Може случилото се да е част от нещо по-голямо, което не се е развило според очакванията.

Адолин се поколеба. Изглеждаше прекалено сложно, ала ако имаше на света хора, които обичат прекалено сложни заговори, то това бяха алетските светлооки.

— Смяташ ли, че може да е дело на някой от върховните принцове?

— Може би. Но се съмнявам, че някой от тях желае смъртта му. Докато Елокар е на престола, принцовете воюват по свой начин и пълнят кесиите си. Той не изисква много от тях. Приятно им е да имат него за крал.

— Хората могат да жадуват за трона само от желание да се откроят.

— Вярно е. Когато се върнем, провери дали някой напоследък не се е хвалил повечко. Виж дали Роион още се сърди заради обидата на шута на празненството миналата седмица и накарай Талата да прегледа договорите, които върховният принц Бетаб предложи на краля за използването на неговите чули. При предишните договори той опита да прокара изрази, които биха облагодетелствали претенциите му, дойде ли ред да се наследи престолът. Откак леля ти Навани си тръгна, Бетаб се одързости.

Адолин кимна.

— Гледай да проследиш тази история с подпръга — продължи Далинар. — Дай на някой кожар да го види и да ти каже какво мисли за скъсването. Питай конярите дали са забелязали нещо и дали някому изневиделица не са попаднали повече пари напоследък. — Позамълча и додаде — И удвои охраната на краля.

Адолин се обърна и хвърли поглед по посока на павилиона. Садеас тъкмо излизаше. Адолин присви очи.

— Мислиш ли…

— Не — прекъсна го Далинар.

— Садеас е змиорка.

— Синко, трябва да престанеш да се вторачваш само в Садеас. Той харесва Елокар, което не може да се каже за повечето от другите. Той е един от малцината, на които бих поверил безопасността на краля.

— Мога да ти кажа, татко, че аз не бих постъпил така.

Далинар замълча за миг.

— Ела с мен. — Подаде на Адолин конския подпръг и тръгна през платото към павилиона. — Искам да ти покажа нещо за Садеас.

Адолин се примири и го последва. Подминаха осветения павилион. Вътре тъмнооки мъже сервираха храни и напитки, а жени седяха и записваха съобщения или описания на битката. Светлооките многословно и приповдигнато хвалеха храбростта на краля. Бяха облечени в тъмни, мъжествени тонове — кафяво, морско синьо, тъмно зелено и тъмно оранжево.

Далинар се приближи до върховния принц Вама, който стоеше извън павилиона с група от собствените си светлооки адютанти. Носеше модна дълга кафява дреха с процепи, през които се провиждаше светложълтата копринена подплата. Ненатрапчива мода, за разлика от крещящия маниер да се носят копринени горни дрехи. Адолин си каза, че това изглежда добре.

Самият Вама беше кръглолик оплешивяващ човек. Малкото му останала коса беше къса и стърчеше право нагоре. Очите му бяха светлозелени. Имаше привичката да си криви очите, което и направи при приближаването на Далинар и Адолин.

За какво е всичко това?, чудеше се Адолин.

— Сиятелни господарю — обърна се Далинар към Вама. — Дойдох да се уверя, че се полагат грижи за Вашето удобство.

— Моето удобство щеше да е най-голямо, ако можехме вече да се връщаме. — Вама хвърли поглед на залязващото слънце, сякаш го обвиняваше в някаква постъпка. Обикновено не беше в такова лошо настроение.

— Сигурен съм, че хората ми се придвижват възможно най-бързо — каза Далинар.

— Нямаше да закъснеем толкова много, ако Вие не ни бяхте забавили така на идване.

— Обичам да съм внимателен — отговори Далинар. — А като говорим за внимание, има нещо, което планирах да обсъдим. Може ли двамата със сина ми да поговорим с Вас насаме за малко?

Вама се начумери, но позволи на Далинар да го отведе встрани от адютантите му. Адолин ги последва с нарастващо недоумение.

— Звярът беше огромен — каза Далинар и кимна по посока на падналото чудовище. — Най-големият, който съм виждал.

— Предполагам.

— Чувам, че сте имали успехи при последните нападения на платата и лично сте убили няколко обвити в какавиди чудовища. Заслужавате поздравления.

Вама сви рамене.

— Скъпоценните ядра, които спечелихме, бяха малки. Нищо общо с това, което Елокар взе днес.

— По-добре малки, отколкото никакви — любезно отбеляза Далинар. — Доколкото разбирам, планирате да укрепите стените на Вашия лагер?

— Хмм? Да. Попълване на няколко дупки, подобряване на фортификацията.

— Със сигурност ще кажа на Негово Величество, че ще желаете да купите допълнителен достъп до Превръщателите.

Вама намръщено се обърна към него.

— Превръщатели?

— За дървен материал — равнодушно поясни Далинар. — Нали не смятате да попълвате дупките, без да ползвате скеле? Цяло щастие е, че разполагаме с Превръщатели, които да ни снабдяват с неща като дървесина, тук, в тези далечни равнини. Не сте ли съгласен?

— Е, да — отвърна Вама и посърна още повече. Адолин гледаше ту него, ту баща си. Този разговор имаше някакъв подтекст. Далинар не говореше само за дървесината за стените — Превръщателите бяха средството, чрез което всички върховни принцове изхранваха армиите си.

— Кралят е особено щедър в предоставянето на достъп до Превръщателите — продължи Далинар. — Нали така?

— Схванах мисълта Ви, Далинар — сухо отговори Вама. — Няма нужда да продължавате с недодяланите намеци.

— Никога не съм се славел като изтънчен човек, Сиятелни. Само като ефективен.

Далинар се оттегли и махна на Адолин да го последва. Адолин тръгна и погледна през рамо към другия върховен принц.

— Оплаква се шумно от сумите, които Елокар взима за ползване на неговите Превръщатели — тихо обясни Далинар. Това беше основната форма на данък, налаган от краля на върховните принцове. Самият Елокар не се сражаваше и не печелеше скъпоценни ядра, освен по време на днешния лов. Кралят стоеше над личното участие във военните действия, както изискваше благоприличието.

— И…? — каза Адолин.

— И аз напомних на Вама колко е зависим от краля.

— Да речем, че това е важно. Какво общо има обаче със Садеас?

Далинар не отговори. Продължи да крачи през платото и спря на ръба на пропастта. Адолин застана до него и зачака. След няколко мига зад тях се разнесе потракване на Броня и Садеас застана до Далинар на ръба на пропастта. Адолин присви очи при вида му, а Садеас пошавна с вежди, но не каза нищо за присъствието на младежа.

— Далинар — рече Садеас и отправи поглед над Равнините.

— Садеас — гласът на Далинар беше овладян и рязък.

— Говори ли с Вама?

— Да. Той прозря какво правя.

— Прозрял е, разбира се — в тона на Садеас се долавяше намек за веселост. — Не бих очаквал друго.

— Каза ли му, че увеличаваш цената, която му вземаш за дървения материал?

Садеас владееше единствената голяма гора в района.

— Удвоявам я.

Адолин погледна през рамо. Вама ги наблюдаваше и изражението му беше буреносно — духчета на гнева извираха от земята около него като малки езерца бълбукаща кръв. Далинар и Садеас един до друг му пращаха много разбираемо послание. Затова… може би затова го поканиха на лова, осъзна Адолин. За да могат да го надхитрят.

— Ще проработи ли? — попита Далинар.

— Сигурен съм в това — отговори Садеас. — Вама е съвсем сговорчив човек, стига да го попритиснеш. Ще види, че е по-добре да ползва Превръщателите, вместо да харчи цяло състояние за снабдителна линия от Алеткар.

— Може би трябва да казваме на краля за тези неща — предложи Далинар и погледна към Елокар, който стоеше в павилиона, без да подозира какво става.

Садеас въздъхна.

— Опитвал съм; той няма нагласа за такъв род работа. Остави момчето на собствените му занимания, Далинар. Това са величавите идеали за справедливост, за размахване на меч, докато препуска срещу враговете на баща си.

— Напоследък изглежда по-слабо се вълнува от паршендите и повече се тревожи за убийци в нощта — каза Далинар. — Манията за преследване на това момче ме притеснява. Не знам откъде се взима.

Садеас се разсмя.

— Далинар, сериозно ли говориш?

— Винаги говоря сериозно.

— Знам, знам. Но със сигурност можеш да видиш от къде!

— От това как беше убит баща му?

— От това как чичо му се отнася към него! Хиляда гвардейци? Спиране на всяко едно плато, за да може войниците да „подсигурят“ следващото? Нали, Далинар?

— Обичам да съм внимателен.

— Други наричат това параноя.

— Кодексът…

— Кодексът е сборник идеалистични глупости — прекъсна го Садеас, — стъкмени от поетите, за да опишат как според тях би трябвало да стават нещата.

— Гавилар вярваше в него.

— И виж докъде го докара това.

— А ти къде беше, Садеас, когато той се бореше за живота си?

Садеас сви очи.

— Значи пак започваме с това? Като стари любовници, които се срещат неочаквано на някое пиршество?

Бащата на Адолин не отговори. За пореден път Адолин се изуми от отношенията между Далинар и Садеас. Острите им думи бяха искрени; човек трябваше само да погледне в очите им, за да разбере, че едва се понасят.

И въпреки това, ето ги тук — явно планират и изпълняват съвместна маневра срещу друг върховен принц.

— Аз ще защитавам момчето по моя начин — каза Садеас. — Ти го прави по твоя. Но не ми се оплаквай от параноята му, при положение, че ти настояваш да се спи в униформа — за всеки случай — ако на паршендите, противно на всякакъв здрав разум и опит, изведнъж им хрумне да нападнат военните лагери. Наистина „не знам откъде се взима“!

— Да си вървим, Адолин — рече Далинар и се обърна да си отиде. Адолин го последва.

— Далинар — подвикна Садеас.

Далинар неохотно се извъртя.

— Откри ли вече? — попита Садеас. — Защо той написа онова?

Далинар поклати глава.

— Не ще намериш отговора. Това е глупаво търсене, стари приятелю. То те разкъсва отвътре. Знам какво става с теб по време на буря. Умът ти се разплита заради целия този натиск, на който сам се подлагаш.

Далинар пак тръгна. Адолин забърза след него. За какво ли се отнасяше последната част на разговора. Защо „той“ написа? Мъжете не пишат. Адолин понечи да пита, но усещаше настроението на баща си. Сега не беше време да го дразни.

Отидоха до едно възвишение. Проправиха си път до върха му и оттам загледаха падналото пропастно чудовище. Хората на Далинар продължаваха да свалят месото и черупката му.

Баща и син стояха горе, умът на Адолин кипеше от въпроси, но не намираше начин да ги изговори.

Най-сетне Далинар продума.

— Казах ли ти какви бяха последните думи на Гавилар към мене?

— Не си. Винаги съм се питал за онази нощ.

— „Братко, тази вечер следвай Кодекса. Ветровете носят нещо странно.“ Това ми каза, последните му думи към мен, преди началото на пира по случай подписването на договора.

— Тогава не разбирах, че чичо Гавилар следва Кодекса.

— Той беше първият човек, който ми го показа. Приемаше го за реликва от древния Алеткар, от времето, когато кралството ни се е обединило за пръв път. Започна да го спазва малко преди смъртта си. — Далинар заговори по-неуверено. — Времената бяха особени, синко. Ние с Ясна не знаехме какво да мислим за промените у Гавилар. Тогава мислех Кодекса за глупост — дори и изискването офицерът да избягва силните напитки по време на война. Особено това изискване. — Гласът му се сниши още повече. — Лежах в несвяст на пода, когато Гавилар беше убит. Помня гласовете, които опитваха да ме събудят, но умът ми бе съвсем помътен от виното. Трябваше да съм при него.

Погледна Адолин.

— Не мога да живея в миналото. Безразсъдно е да се прави така. Обвинявам се за смъртта на Гавилар, но сега вече нищо не може да се направи за него.

Адолин кимна.

— Сине, продължавам да се надявам, че ако те накарам да следваш Кодекса достатъчно дълго време, ще разбереш — както аз разбрах — неговото значение. Дано не ти е необходим толкова драматичен пример като на мен. Независимо от това, длъжен си да разбереш. Говориш за Садеас, как си щял да го биеш, да си съперничиш с него. Знаеш ли за участието му в смъртта на брат ми?

— Той е бил двойникът — отвърна Адолин. Садеас, Гавилар и Далинар бяха добри приятели до смъртта на краля. Всички го знаеха. Нали тримата заедно бяха завладели Алеткар.

— Да — продължи Далинар. — Той е бил с краля и е чул войниците да викат, че идва Броненосец. Идеята с двойника е била план на Садеас — той облякъл една от дрехите на Гавилар и избягал вместо него. Това си е било чисто самоубийство — без Вълшебна броня да накараш един убиец-Броненосец да те преследва. От всички известни ми човешки постъпки, тази е най-смелата. Искрено съм убеден в това.

— Но се провали.

— Така е. И част от мен никога няма да прости на Садеас за този провал. Знам, че нямам разумно основание, ала той трябваше да е там с Гавилар. Точно както и аз трябваше да съм там. Ние двамата предадохме нашия крал и не можем да си простим взаимно. Но двамата все още сме единни за едно. В онзи ден ние се заклехме. Ще браним сина на Гавилар. На всяка цена и независимо от другите неща, които стоят помежду ни, ние ще защитаваме Елокар.

И затова аз съм тук, в Пустите равнини. Не заради славата или богатството. Не се вълнувам от тях, вече не. Дойдох заради моя брат, когото обичах, и заради моя племенник, когото обичам. А по някакъв начин това ни разделя със Садеас също толкова, колкото и ни обединява. Садеас мисли, че най-добрата защита за Елокар е избиването на паршендите. Той свирепо тласка самия себе си и хората си в сраженията. Вярвам, че донякъде е убеден, че аз нарушавам клетвата си, като не постъпвам по същия начин.

Ала не така можем да защитим Елокар. Той има нужда от стабилност на престола, от съюзници, които го подкрепят, а не от върховни принцове, които се карат. Изграждането на силен Алеткар ще е по-добра защита за него от изтребването на нашите врагове. Това беше делото на живота на Гавилар — обединяването на върховните принцове…

Той млъкна. Адолин чакаше още обяснения, но не получи.

— Садеас — продума Адолин накрая. — Аз съм… изненадан да чуя, че го наричаш храбър.

— Той е храбър. И хитър. Понякога допускам грешката да го подценявам заради неговото екстравагантно облекло и маниерничене. Но вътре в себе си той е добър човек, синко. Не ни е враг. Може понякога да се караме, аз и той. Обаче Садеас работи за защитата на Елокар, затова те моля да го уважаваш.

Как да отговори човек на това? Мразиш го, обаче ме молиш аз да не го мразя?

— Добре — отговори Адолин. — Ще се въздържам в негово присъствие. Но, татко, аз все още не му вярвам. Моля те. Поне обмисли възможността той да не е толкова всеотдаен като тебе, да те разиграва.

— Отлично. Ще помисля за това.

Адолин кимна. И това беше нещо.

— Ами това, което каза накрая? Нещо за писане?

Далинар се поколеба.

— Това е наша обща тайна. Освен мен и Садеас, само Ясна и Елокар знаят. Обмислях кога да ти кажа, понеже ти ще заемеш моето място, когато падна. Казах ти последните думи на брат ми към мен.

— Помолил те е да следваш Кодекса.

— Да. Но има и друго. Още думи от него за мен. Обаче тях той… написа.

— Гавилар е можел да пише?

— Когато Садеас намерил тялото на краля, открил и нещо, написано със собствената му кръв на парче от някаква дъска. То гласи „Братко, трябва да намериш най-важните думи, които човек може да каже.“ Садеас укрил фрагмента. После накарахме Ясна да ни го прочете. Ако е истина, че е можел да пише — а други възможности няма — значи е криел някаква срамна тайна. Както казах, към края на живота му неговите действия ставаха все по-странни.

— И какво означава това? Тези думи?

— Това е цитат — отговори Далинар. — От древна книга, наречена Пътят на кралете. Към свършека на живота си Гавилар обичаше да му я четат — често ми говореше за нея. Доскоро не знаех, че думите са оттам; Ясна ми го посочи. Вече няколко пъти ми я прочетоха цялата, но засега не намирам обяснение защо е написал това. — Замълча за малко. — Книгата е служела на Сияйните рицари като напътствие, като книга със съвети за живота.

Сияйните рицари? Отче на Бурите!, рече си Адолин. Виденията на баща му… сякаш често имаха нещо общо със Сияйните. Това допълнително потвърждаваше, че бяха свързани с вината, изпитвана от Далинар заради смъртта на брат му.

Ала как можеше Адолин да помогне?

Върху скалата зад тях изскърцаха метални стъпки. Адолин се обърна и кимна почтително на краля, който ги приближаваше в златната си Броня със свален шлем. Беше с няколко години по-голям от Адолин, със самоуверено изражение и характерен нос. Говореха, че имал кралски вид и царствени маниери, а жени, на които можеше да се вярва, бяха споделили, че намират краля твърде привлекателен.

Не колкото Адолин, разбира се. Но все пак привлекателен.

Кралят обаче бе женен; жена му, кралицата, уреждаше работите му в Алеткар.

— Чичо — рече кралят. — Не можем ли да си вървим? Убеден съм, че като Мечоносци можем да прескочим пропастта. Двамата можем скоро да се върнем в лагерите.

— Няма да оставя хората си, Ваше Величество — отговори Далинар. — А и не вярвам, че искате да тичате през платата цели часове сам, уязвим, без добра охрана.

— Вероятно — продължи кралят. — Както и да е, искам да ти благодаря за днешната ти храброст. Излиза, че за пореден път ти дължа живота си.

— Да Ви опазвам жив е още нещо, което много сериозно опитвам да направя свой навик, Ваше Величество.

— Радвам се, че е така. Погледна ли това, за което те помолих? — Елокар кимна към подпръга и Адолин осъзна, че все още го държи в облечената си в метал ръка.

— Да — каза Далинар.

— И?

— Не можахме да решим, Ваше Величество — отвърна Далинар, взе ремъка и го подаде на краля. — Може и да е било прерязано. От едната страна разкъсаното е гладко. Сякаш е било претъркано, за да се скъса.

— Знаех си аз! — Елокар повдигна ремъка и го заразглежда.

— Ние не сме кожари, Ваше Величество — рече Далинар. — Трябва да дадем и двете парчета от ремъка на опитни майстори и да попитаме тях. Наредил съм на Адолин да проучи нещата.

— Било е срязано — каза Елокар. — Ясно виждам. Ето тук. Казвам ти, чичо. Някой опитва да ме убие. Искат живота ми, както искаха живота и на баща ми.

— Сигурно не смяташ, че това е дело на паршендите — отвърна удивеният Далинар.

— Не знам кой. Може би някой по време на днешния лов.

Адолин помръкна. Какво намекваше Елокар? Повечето хора на днешния лов бяха от армията на Далинар.

— Ваше Величество — открито рече Далинар, — ние ще проверим това. Но трябва да сте подготвен да приемете, че може да е било просто случайност.

— Не ми вярваш — убедено отговори Елокар. — Никога не си ми вярвал.

Далинар пое дълбоко дъх и Адолин забеляза, че едва се сдържа да не избухне.

— Не казвам това. Дори самата вероятност за покушение срещу Вашия живот ме тревожи много. Но настойчиво предлагам да не правите прибързани заключения. Адолин изтъкна, че това би бил доста нескопосен опит за убийство. Падането от коня не застрашава сериозно един Броненосец.

— Да, обаче по време на лов? — настоя Елокар. — Вероятно са искали чудовището от пропастта да ме убие.

— Не се очакваше при този лов да попаднем в опасно положение — възрази Далинар. — Всъщност очакваше се да обстрелваме звяра от разстояние, после да приближим на коне и да го довършим.

Елокар присви очи и изгледа първо Далинар, после Адолин. Едва ли не подозираше тях в нещо. Погледът трая само миг. Да не би Адолин само да си го въобрази? Отче на Бурята, каза си той.

Някъде зад тях се чу гласът на Вама, който викаше краля. Елокар го погледна и кимна.

— Не е приключило, чичо — каза той на Далинар. — Проучи този ремък.

— Така и ще направя.

Кралят върна подпръга и се оттегли; Бронята му потракваше.

— Татко — тутакси се обади Адолин, — ти видя ли…

— Ще поприказвам с него за това — отговори Далинар. — Някой път, когато не е толкова превъзбуден.

— Но…

— Ще говоря с него, Адолин. Ти пък провери ремъка. И върви да събереш хората си. — Далинар посочи някъде далече на запад. — Мисля, че подвижният мост се задава.

Най-сетне, рече си Адолин, щом проследи погледа му. Група дребни фигурки пресичаха далечната част на платото, развели флага на Далинар и следвани от отряд с един от подвижните мостове на Садеас. Бяха пратили за такъв мост, понеже беше по-бърз от далинаровите големи и теглени от чули съоръжения.

Адолин забърза да даде заповеди на хората, макар че се разсейваше от думите на баща си, от предсмъртното послание на Гавилар и от недоверчивия поглед на краля преди малко. Явно разполагаше с доста въпроси, които да занимават ума му по дългия обратен път към лагерите.

* * *

Далинар наблюдаваше сина си, който се завтече да изпълни нареждането му. Нагръдната броня на младежа още имаше пукнатини, но вече беше престанала да изпуска Светлина. С времето щеше да се поправи сама. Можеше да се възстанови, дори и ако е напълно разбита.

Момчето обичаше да се оплаква, но беше най-добрият син, какъвто човек можеше да си пожелае. Пламенно верен, предприемчив и с добър командирски усет. Войниците го харесваха. Може би се държеше малко по-приятелски с тях, но това беше простимо. Даже и невъздържаността му можеше да се прости, стига да се научеше да я направлява.

Далинар остави младежа да си гледа работата и отиде да провери как е Храбрец. Намери ришадиеца при конярите, които бяха направили конюшня в южната част на платото. Бяха превързали драскотините на жребеца и той вече не пазеше крака си.

Далинар потупа грамадното животно по врата и погледна право в дълбоките му черни очи.

— Не си виновен, че ме хвърли, Храбрец. — Обърна се към застаналия наблизо коняр. — Довечера му дайте допълнително храна и два гладки пъпеша.

— Слушам, господарю. Но той няма да яде допълнителната храна. Опитаме ли да му дадем, не я яде.

— Довечера ще приеме — отговори Далинар и отново потупа врата на ришадиеца. — Приема храна само щом усеща, че я е заслужил, синко.

Момъкът изглеждаше объркан. Като повечето хора, и той смяташе, че ришадийските коне са просто още една порода. Човек не можеше да разбере тези коне, докато един от тях не го приеме за ездач. Беше като да носиш Вълшебна броня — неподлежащо на описание чувство.

— Ще изядеш и двата пъпеша — каза Далинар на коня. — Заслужаваш ги.

Храбрец шумно изпръхтя.

— Заслужаваш ги — настоя Далинар. Конят изцвили и вече изглеждаше доволен. Далинар провери крака му, после кимна на коняря. — Грижи се добре за него, синко. Ще взема друг кон на връщане.

— Да, Сиятелни господарю.

Доведоха му друго животно — яка кобила с пепеляв цвят. Далинар беше особено внимателен, когато се метна на седлото. Обикновените коне винаги му изглеждаха толкова крехки.

Кралят яздеше след първата група войници, до него беше шутът. Далинар забеляза, че Садеас е поизостанал, за да е по-далеч от закачките на последния.

Мостовите чакаха мълчаливо и отпочиваха, докато кралят и цялата процесия преминат по моста. Като повечето от мостовите отряди на Садеас, и този беше съставен от всякакви представители на утайката на човешкия род. Чужденци, дезертьори, крадци, убийци, роби. Мнозина вероятно заслужаваха наказанието си, ала страховитият начин, по който Садеас ги използваше, вбесяваше Далинар. Колко време оставаше до момента, когато той повече няма да може да попълва отрядите си с хора, които беше удобно да пожертва? Нима човек, дори и убиец, заслужаваше подобна участ?

Един разказ от Пътят на кралете се появи неканен в ума на Далинар. Даваше да му четат части от книгата по-често, отколкото призна на Адолин.

Видях веднъж някакъв слабоват човек, който мъкнеше на гръб камък, по-голям от главата му, гласеше началото на епизода. Той се препъваше под неговото тегло, нямаше дреха, която да го пази от слънцето, а само набедрена препаска. Вървеше по една натоварена улица. Хората му правеха път. Не защото му съчувстваха — бояха се от стремителността на стъпките му. Човек не смее да се пречка на такива.

Владетелят е като този мъж, препъва се сам по пътя, теглото на цялото кралство лежи върху плещите му. Мнозина отстъпват пред него, ала са малко онези, които са готови да пристъпят напред и да му помогнат да носи камъка. Не искат да се залавят с тази работа, да не би сами да се осъдят на живот, изпълнен с допълнителни тегоби.

Тогава аз слязох от каретата, взех камъка и го понесох вместо онзи мъж. Сигурен съм, че стражите ми се смутиха. Можеш да не обърнеш внимание на някакъв си беден голтак, който върши такава работа, но не и на краля, който споделя бремето му. Може би трябва по-често да си разменяме местата. Може би, ако хората виждат как кралят поема тегобите на най-бедните, ще се намерят и такива, които са готови да му помогнат с неговата тежест — невидима, ала тъй заплашителна.

Далинар се изуми от това, че помни историята дума по дума. А може би не трябваше да се изумява. През последните месеци той караше да му четат от книгата почти всеки ден и търсеше смисъла на предсмъртното послание на Гавилар.

С разочарование установи, че цитатът, който брат му беше оставил, нямаше ясно значение. Но продължи да слуша, ако и да внимаваше интересът му да не става прекалено явен. Тази книга не се ползваше с добро име, и то не само защото се свързваше с Изгубените Сияйни. Разказите за крале, които се залавят с робски труд, бяха сред най-малко смущаващите места в Пътят на кралете. Другаде ясно се заявяваше, че светлооките са по-долни от тъмнооките. Това противоречеше на воринското учение.

Да, най-добре да си мълчи. Беше искрен, когато каза на Адолин, че не се вълнува от хорските приказки. Ала щом слуховете пречеха на способността му да пази Елокар, те можеха да станат опасни. Трябваше да внимава.

Обърна кобилата и копитата й зачаткаха по моста, после кимна на мостовите в знак на благодарност. Те бяха най-долните в цялата армия, ала носеха бремето на крале.