Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (26)

14
Ден за разплата

„Нека още в началото те уверя, че елементът е в пълна безопасност. Намерих му добър дом. Можеш да кажеш, че го пазя като собствената си кожа.“

На сутринта, след като взе решението по време на бурята, Каладин се погрижи да стане преди другите. Отметна одеялото и тръгна през пълното с увити купчини помещение. Не усещаше вълнение, но със сигурност беше изпълнен с решителност. Да се бори отново.

За начало отвори със замах вратата и пусна вътре слънчевата светлина. Зад гърба му се понесоха ръмжене и ругатни, когато замаяните мъже се пробудиха. Каладин се обърна към тях, сложил ръце на кръста. В момента в Мост Четири имаше тридесет и четирима мъже. Числото се менеше, но за носенето на моста бяха потребни поне двадесет и петима. С колкото и да е под тази бройка, мостът със сигурност би се катурнал. Понякога това се случваше и при повече носачи.

— Ставай и се оправяй! — извика Каладин с най-добрия си командирски глас. Сам се учуди от властното му звучене.

Мъжете замигаха с мътни погледи.

— Това ще рече — изрева Каладин, — излез от казармата и се строй! Действайте веднага, Бурята да ви отнесе дано, или ще ви извлека навън един по един!

Сил полетя надолу и кацна на рамото му, като гледаше любопитно. Някои от мостовите приседнаха и изумени го зяпнаха. Други се обърнаха гърбом.

Каладин дълбоко пое дъх.

— Така да бъде.

Прекрачи в помещението и подбра един жилав алет на име Моаш. Беше силен; Каладин имаше нужда да действа назидателно и по-слабовати мъже като Дуни или Нарм нямаше да му свършат работа. Пък и Моаш беше сред хората, които се обърнаха да си доспят.

Каладин сграбчи ръката на Моаш и затегли с всички сили. Моаш се изправи с препъване. Беше млад мъж, приблизително на възрастта на Каладин, и имаше ястребово лице.

— Разкарай се! — тросна се Моаш и дръпна ръката си.

Каладин го удари право в корема, знаеше, че той ще се превие. Моаш изхриптя изненадан, сви се на две и Каладин го сграбчи за краката, и го метна на рамо.

Едва не падна под тежестта му. За щастие, носенето на моста беше свирепа, но ефикасна тренировка. Разбира се, малцина мостови живееха достатъчно дълго, та да извлекат полза от това. Не помагаха и непредсказуемите затишия между пробезите. Това беше част от проблема; мостовите прекарваха повечето време в зяпане в краката си и вършене на слугинска работа, а после от тях се искаше да тичат с мостовете на големи разстояния.

Той отнесе изненадания Моаш навън и го остави на камъните. Другите в лагера бяха будни. Дърводелците пристигаха на работа в двора, войниците търчаха да идат на закуска или на учение. Останалите мостови, разбира се, спяха. Често им позволяваха да поспиват до късно, ако нямаха сутрешно дежурство.

Каладин остави Моаш и се върна в ниската казарма.

— Ако трябва, ще направя същото с всеки от вас.

Не се наложи. Стреснатите мостови се изнизаха и запримигваха на светлината. Повечето подложиха голите си гърбове под слънчевите лъчи. Носеха само гащи до коленете. Моаш стана и затърка корема си, като мяташе свирепи погледи на Каладин.

— В Мост Четири нещата ще се променят — рече Каладин. — На първо място, няма да има повече успиване.

— И какво ще правим вместо да спим? — поиска да узнае Сигзил. Кожата му беше тъмнокафява, а косата черна — това означаваше, че е макабаки, от югозападните краища на Рошар. Беше единственият мостови без брада и от плавния му акцент личеше, че може би е азиш или емули. В отрядите на мостовете често се срещаха чужденци — онези, които не успяваха да се впишат, често завършваха в утайката на армията.

— Отличен въпрос — каза Каладин. — Ще тренираме. Всяка сутрин, преди задачата за деня, ще се упражняваме да носим моста, за да увеличим нашата издръжливост.

При това не един от мъжете помръкна.

— Знам какво мислите. Не е ли животът ни достатъчно тежък и без това? Не трябва ли да си почиваме в краткото време, с което разполагаме?

— Аха, така си е — рече Лейтен, висок як мъж с къдрава коса.

— Не — отвърна остро Каладин. — Пробезите с моста ни изтощават, понеже прекарваме дните си в излежаване. О, знам, че имаме задачи — тършуване из пропастите, чистене на нужниците, търкане на подовете. Но войниците не очакват от нас да се трудим усърдно; просто искат да сме заети. Работата помага да не ни обръщат внимание.

— Като ваш водач, първото ми задължение е да ви опазя живи. Няма какво толкова да направя със стрелите на паршендите, затова трябва да направя нещо с вас. Трябва да ви направя по-силни, така че щом минем към последната част от пробега — под прелитащите стрели — да можете да бягате бързо.

Той погледна в очите всеки един от хората си.

— Намерението ми е Мост Четири повече да не губи хора.

Мъжете го зяпаха невярващо. Най-сетне един як мъжага, който стоеше по-назад, се разсмя гръмовно. Имаше светложълтеникава кожа и тъмночервена коса, и беше висок близо седем стъпки, с грамадни ръце и мощен торс. Ункалаките — наричани просто рогоядци от повечето хора — бяха от централната част на Рошар, близо до Я Кевед. Предната вечер човекът се беше представил като Скалата.

— Смахнат! — заяви рогоядецът. — Е смахнат тоя, дето си е наумил да ни води! — Смехът му отекна дълбоко. Останалите се присъединиха към него и посрещнаха речта на Каладин с поклащане на главите си. Няколко духчета на смеха — сребристи и прилични на миноги — се понесоха в кръгове, както им беше обичайно, около мостовите.

— Ей, Газ — провикна се Моаш, свил ръка на фуния пред устата си.

Ниският едноок сержант стоеше недалеч и разговаряше с няколко войници.

— Какво има? — извика в отговор смръщеният Газ.

— Тоя иска от нас да носим моста за упражнение — отвърна Моаш. — Трябва ли да правим каквото ни казва?

— Ба — махна Газ с ръка. — Водачите на мостовете командват само на бойното поле.

Моаш изгледа Каладин.

— Изглежда, можеш да се разкараш, приятелче. Освен ако не смяташ да ни опердашиш всичките, за да те слушаме.

Мостовите се разпръснаха — някои се потътриха обратно в казармата, други тръгнаха към столовата. Каладин остана сам.

— Не мина съвсем добре — обади се Сил от рамото му.

— Не. Не мина добре.

— Изглеждаш изненадан.

— Не, просто съм ядосан. — Изгледа гневно Газ. Мостовият сержант подчертано се извърна с гръб. — В армията на Амарам ми даваха неопитни мъже, но никога не съм срещал такова откровено неподчинение.

— Каква е разликата? — попита Сил. Такъв невинен въпрос. Отговорът би трябвало да е очевиден, но тя объркано наведе глава.

— В армията на Амарам знаеха, че могат да попаднат и на по-лоши места. Можеше да ги накажеш. Тези мостови знаят, че са достигнали дъното. — Той въздъхна и част от напрежението го напусна. — Имам късмет, че изобщо ги изкарах от казармата.

— И какво ще правиш сега?

— Не знам — отвърна Каладин и погледна към Газ, който още си бъбреше с войниците. — Всъщност, да, знам.

Газ зърна приближаващия се Каладин и веднага се ококори ужасѐн. Прекрати разговора и пъргаво се шмугна край камара подредени дънери.

— Сил, можеш ли да го проследиш за мен?

Тя се усмихна, после се превърна в прозрачна бяла ивица и се стрелна във въздуха. Подире й остана следа, която бавно се разсея. Каладин спря на мястото, където до преди малко стоеше Газ.

Сил се върна скоро и отново прие очертанията на момиче.

— Крие се между онези две казарми — посочи тя. — Свил се е и гледа дали не го следиш.

С усмивка Каладин заобиколи отдалеч. В прохода откри една приклекнала в сенките фигура, загледана в обратната посока. Каладин се прокрадна напред и улови Газ за рамото. Газ хлъцна, обърна се и замахна. Каладин лесно хвана юмрука му.

Сержантът го погледна подплашено.

— Нямаше да ги лъжа, я! Гръм да те удари, ти нямаш власт извън бойното поле. Ако отново ме нараниш, ще наредя да…

— Успокой се, Газ — рече Каладин и го пусна. — Няма да те нараня. Поне не за сега.

Ниският мъж отстъпи, взе да разтрива рамото си и свирепо загледа Каладин.

— Днес е трети — рече Каладин. — Ден за разплата.

— Получаваш си заплатата след час, като всички други.

— Не. Парите са у тебе. Видях те там да говориш с куриера. — Протегна ръка.

Газ изпъшка, но извади кесията и преброи сферите. Малки колебливи бели светлинки блещукаха в средата им. Диамантени марки, всяка на стойност пет диамантени чипа. С един чип можеше да се купи един хляб.

Газ отброи четири марки, макар че в седмицата имаше пет дни. Той ги подаде на Каладин, но Каладин остана с отворена длан.

— И другата, Газ.

— Ти каза…

— Веднага.

Газ подскочи, но измъкна още една сфера.

— По много особен начин си държиш на думата, лордче. Обеща ми…

Прекъсна, когато Каладин му подаде току-що получената сфера.

Газ се свъси.

— Не забравяй откъде е тя, Газ. Аз ще спазвам обещанието си. Обаче не ти задържаш част от заплатата ми, а аз ти я давам. Разбра ли?

Газ изглеждаше объркан, но грабна сферата от ръката на Каладин.

— Парите секват, ако стане нещо с мен — рече Каладин и натъпка останалите четири марки в джоба си. После пристъпи напред. Каладин беше висок мъж и се надвеси над много по-ниския Газ. — Помни сделката ни. Не заставай на пътя ми.

Газ отказа да бъде сплашен. Плю настрани и тъмната му храчка бавно се заточи надолу по каменната стена.

— Няма да лъжа заради тебе. Ако си въобразяваш, че една мърлява марка седмично ще…

— Очаквам само онова, което ти казах. Каква задача има днес Мост Четири в лагера?

— Вечеря. Търкане и чистене.

— А службата с моста?

— Следобедна смяна.

Значи сутринта беше свободна. Това щеше да се понрави на отряда; те можеха да прекарат деня за заплата в пилеене на пари в комар или по уличници и вероятно за кратко щяха да забравят нещастния си живот. Трябваше да се върнат за следобедно дежурство и да чакат в двора, ако има пробег. След вечеря трябваше да идат да търкат паниците.

Още един загубен ден. Каладин се обърна и закрачи към дърводелския двор.

— Няма да промениш нищо — викна Газ подире му. — Има си причини тези хора да са мостови.

Каладин продължи да върви. Сил се стрелна от покрива и кацна на рамото му.

— Нямаш власт. Ти не си някакъв си там взводен на бойното поле. Ти си един проклет мостови. Чуваш ли? Не можеш да имаш власт, без да имаш чин!

Каладин излезе от прохода между сградите.

— Той греши.

Сил закрачи във въздуха и спря пред лицето му, където остана да се рее, докато той вървеше.

— Властта не идва с чина — каза Каладин и затъркаля сферите в джоба между пръстите си.

— Откъде идва?

— От хората, които ти я дават. Това е единственият начин. — Той погледна назад. Газ още не беше излязъл. — Сил, ти нали не спиш?

— Да спя? Аз съм духче. — Идеята й се стори забавна.

— Би ли ме наглеждала нощем? Да се погрижиш Газ да не се промъкне и да пробва нещо, докато спя? Може да опита да уреди да ме убият.

— Наистина ли смяташ, че би го направил?

Каладин се позамисли.

— Не. Не, вероятно няма да опита. Познавам десетина като него — дребнави побойници, на които силите им стигат само да досаждат. Газ е мръсник, но не и убиец, според мен. А и той смята, че не трябва да ми вреди; само трябва да почака да загина по време на пробег с моста. Все пак, по-добре да сме сигурни. Наглеждай ме, ако обичаш. Събуди ме, в случай че опита нещо да направи.

— Разбира се. А какво става, ако той просто отиде при някои по-важни хора? И им каже да те екзекутират?

Каладин се смръщи.

— Тогава няма какво да направя. Но не допускам, че ще постъпи така. Би се показал слаб пред началниците.

Освен това обезглавяването се пазеше за мостовите, които откажеха да тичат срещу паршендите. Докато тичаше, нямаше да го екзекутират. Всъщност, водачите на тази армия по принцип не бързаха с наказанията на мостовите. По времето, когато Каладин беше мостови, един човек извърши убийство и само оставиха глупака вързан навън по време на буря. С изключение на този случай, Каладин знаеше само, че са спрели заплатите на няколко човека заради кавга, а други няколко получиха бой с камшик, задето бяха тичали прекалено бавно в началото на пробег с мост.

Минимални наказания. Тукашните пълководци разбираха. Животът на мостовите беше възможно най-близо до безнадеждността; ако ги потормозеха още съвсем мъничко, хората просто щяха да спрат да се интересуват и да се оставят да ги убият.

За жалост това означаваше също, че Каладин няма как да накаже своя отряд, дори и да имаше властта да го стори. Трябваше да ги подтикне другояче. Прекоси двора и отиде при дърводелците, които правеха нови мостове. Потърси и намери каквото му трябваше — дебела дъска, която чакаше да я наместят в нов подвижен мост. От едната страна имаше дръжка.

— Мога ли да заема дъската? — попита Каладин един дърводелец, който мина край него.

Човекът се почеса по посипаната с трици глава.

— Да я заемеш ли?

— Ще я върна ей тука, в дърводелския двор — поясни Каладин и вдигна дъската на рамо. Беше изненадващо тежка и той беше благодарен, че има подплънки на кожения елек.

— Все някога ще ни потрябва… — рече дърводелецът, но не възрази достатъчно, та да попречи на Каладин да отнесе дъската.

Избра равна ивица скала току пред казармите на мостовите. После почна да подтичва с дъската на рамо от единия до другия край на дърводелския двор. Усещаше върху кожата си топлината на издигащото се слънце. Упражняваше се да тича, да ходи и да подтичва. Упражняваше се да носи дъската на рамо, после да я носи с високо вдигнати ръце.

Съсипа се от работа. Всъщност на няколко пъти едва не припадна, но все намираше отнякъде остатъци от сили. Затова продължаваше да се движи, да скърца със зъби от болка и изтощение, да брои стъпките, за да се съсредоточи. Чиракът дърводелец, с когото беше говорил, доведе един майстор. Този също се попочеса под кепето и погледа Каладин. Накрая сви рамене и си отиде заедно с чирака.

Каладин скоро привлече малка тълпа. Работници дърводелци, неколцина войници и множество мостови. Някои мъже от отрядите на други мостове му подвикваха присмехулно, ала тези от Мост Четири бяха по-сдържани. Мнозина не му обръщаха внимание. Други — посивелият Тефт, младоликият Дуни и още някои — застанаха в редичка и го загледаха, сякаш не можеха да повярват какво върши.

Тези втренчени погледи — ако и да бяха изумени и враждебни — бяха едно от нещата, заради които Каладин продължаваше да се движи. Освен това той тичаше, за да се освободи от яда си, от гнева, който вреше и кипеше вътре в него като гърне на огън. Гневеше се на себе си, задето предаде Тиен. Гневеше се на Всемогъщия — създател на свят, в който някои тънеха в охолство, докато други умираха, носейки мостовете.

Изненада се от това колко добре се чувства, когато се изморява по начин, който сам е избрал. Както в първите няколко месеца след смъртта на Тиен, когато се упражняваше с копието, за да забрави. Когато камбаните удариха и призоваха войниците на обяд, Каладин най-сетне спря и остави грамадната дъска на земята. Раздвижи рамото си. Тичаше часове. Откъде намери сили?

Притича до сградата на дърводелците, ръсейки капки пот по камъните, и отпи дълга глътка от бурето с вода. Дърводелците обикновено отпъждаха мостовите, които опитваха да пият от водата им, но никой не каза и дума на Каладин, който изсърба два пълни черпака. Дъждовната вода имаше метален привкус. Изтръска черпака и кимна за благодарност на двама чираци, после затича обратно към дъската.

Скалата — грамадният светлокож рогоядец — намръщено я вдигаше.

Тефт забеляза Каладин и кимна по посока на Скалата.

— Обзаложи се на по един чип с няколко от нас, че си използвал лека дъска, само за да ни впечатлиш.

Ако можеха да доловят умората му, нямаше да са толкова скептични. Той се насили да вземе дъската от Скалата. Мъжагата я пусна с озадачен поглед. После загледа как Каладин тича с нея обратно към мястото, откъдето я беше взел. Махна за благодарност на чирака и с подтичване се върна при групичката мостови. Скалата неохотно се разплащаше с другарите си.

— Свободни сте за обяд — каза им Каладин. — Следобед сме дежурни с моста, така че се върнете до час. Събираме се пред столовата при последната камбана преди залез. Задачата ни в лагера за днес е да почистим след вечеря. Последният мие паниците.

Хората го изгледаха умислено, а той бързо излезе от двора. Подмина две улици и се мушна в един пасаж. Облегна се на стената. После, едва дишайки, се отпусна и легна на земята.

Имаше чувството, че е пренапрегнал всеки мускул в тялото си. Краката му горяха, а когато опита да свие ръка в юмрук, разбра, че пръстите не го слушат от слабост. Задиша дълбоко, закашля. Един войник надникна в прохода, но когато забеляза дрехите му на мостови, не каза нищо и си отмина.

По някое време Каладин усети леко докосване по гърдите. Отвори очи и откри, че Сил лежи във въздуха с лице към него. Крачетата й сочеха към стената, но позата й — по-точно начинът, по който падаше роклята й — я караше да изглежда права, а не обърната с лице към земята.

— Каладин, имам нещо да ти кажа.

Той отново затвори очи.

— Каладин, важно е!

Каладин усети леко разтърсване от енергия върху клепача си. Много странно усещане. Изстена, отвори очи и се насили да седне. Сил вървеше във въздуха, като че обикаляше някакво невидимо кълбо, докато накрая застана в правилното положение.

— Реших — обяви тя, — че съм щастлива, че удържа на обещанието, което даде на Газ, въпреки че той е отвратителен човек.

На Каладин му трябваше известно време да разбере за какво му говори.

— Сферите ли?

Тя кимна.

— Помислих, че може да се отметнеш, но съм щастлива, че не го направи.

— Отлично. Е, благодаря, че ми каза.

— Каладин — рече тя кисело и сви юмруци. — Това е важно.

— Аз… — той млъкна, после облегна глава на стената. — Сил, едва смогвам да дишам, за мислене да не говорим. Моля те. Просто ми кажи какво те тревожи.

— Знам какво е лъжа — отговори тя и седна на коляното му. — Преди няколко седмици дори не разбирах какво е лъжа. Но днес съм щастлива, че ти не излъга. Не разбираш ли?

— Не.

— Променям се. — Тя потръпна; действието трябва да беше умишлено, защото цялата й фигура се замъгли за миг. — Знам неща, които не знаех само преди няколко дни. Толкова е странно.

— Хмм, предполагам, че това е добре. Имам предвид, колкото повече разбираш, толкова по-хубаво. Нали така?

Тя сведе поглед.

— Когато те открих при пропастта след вчерашната буря — прошепна тя, — ти щеше да се самоубиеш, нали?

Каладин не отговори. Вчера. Това беше преди цяла вечност.

— Дадох ти едно листо — продължи Сил. — Отровно. Можеше да убиеш себе си или някой друг. Като че ли тъкмо за това планираше да го използваш по-рано, по време на пътуването с фургоните. — Вдигна поглед към очите му и гласецът й прозвуча уплашено. — Днес знам какво е смърт. Защо знам какво е смърт, Каладин?

Каладин се смръщи.

— Винаги си била странна, като за духче. Още в самото начало.

— Съвсем в началото ли?

Той се замисли. Не, първите няколко пъти, когато дойде, тя се държа като всички други вятърни духчета. Правеше си шеги с него, залепваше обувката му за пода, после се криеше. Дори когато остана с него в месеците на робството, пак действаше предимно като вятърно духче. Бързо губеше интерес, щураше се наоколо.

— Вчера не знаех какво е смърт — каза Сил. — Днес знам. Преди няколко месеца не знаех, че се държа странно за духче, но започнах да разбирам, че е така. Изобщо, откъде знам как се предполага, че се държи едно духче? — Тя се присви и сякаш се смали. — Какво става с мен? Какво съм аз?

— Не знам. Има ли значение?

— Не трябва ли да има?

— И аз не знам какво съм. Мостови? Лекар? Войник? Роб? Това са само названия. Отвътре съм си аз. Много по-различен, отколкото бях преди година, но не мога да се занимавам с това, и просто продължавам с надеждата краката ми да ме отведат където е нужно.

— Не си ли ядосан, задето ти донесох онова листо?

— Сил, ако не ме беше прекъснала, щях да прекрача в пропастта. Тъкмо от листото имах нужда. Някак това беше правилното нещо.

Тя се усмихна и загледа как Каладин се разтяга. Щом свърши, стана и отново излезе на улицата, почти възстановен от изтощението. Сил профуча във въздуха и кацна на рамото му с опрени зад гръбчето й ръце и спуснати напред крака, като момиче на ръба на скала.

— Щастлива съм, че не се ядоса. Обаче мисля, че ти си причината за това, което става с мен. Преди да те срещна, никак не ми се налагаше да мисля за смъртта или за лъжите.

— Такъв съм си — отвърна Каладин сухо. — Нося смърт и лъжи, където и да ида. Аз и Нощната пазителка.

Сил посърна.

— Това беше… — продума той.

— Да, това беше сарказъм. — Тя наклони глава. — Знам какво е сарказъм. — После палаво се усмихна. — Знам какво е сарказъм!

Отче на Бурята, рече си Каладин, взрян в блесналите й очички. И това ако не е знамение.

— Я чакай малко. Никога преди ли не ти се е случвало такова нещо?

— Не знам. Не мога да си спомня нищо от преди повече от година, от времето, когато те видях за пръв път.

— Наистина?

— Не е чудно — отговори Сил и вдигна прозрачните си рамене. — Повечето духчета нямат трайни спомени. — Тя се поколеба. — Не знам защо това ми е известно.

— Хмм, може това да е нормално. Може да си преминала през същия цикъл преди и просто да си го забравила.

— Това не е много успокояващо. Не ми харесва идеята за забравянето.

— Нима смъртта и лъжите не те безпокоят?

— Безпокоят ме. Обаче ако трябва да загубя тези спомени… — Тя се загледа във въздуха. Каладин проследи погледа й и забеляза как двойка вятърни духчета се стрелкат с порива на вятъра, безгрижни и свободни.

— Боиш се да продължиш, но и се страхуваш да станеш пак каквато беше.

Сил кимна.

— Знам как се чувстваш — продължи Каладин. — Хайде. Трябва да се нахраня и искам да взема някои неща след обяда.