Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (24)

12
Единство

„Стари приятелю, надявам се това послание да те завари в добро здраве. Макар че сега, когато си по същество безсмъртен, бих предположил, че добруването ти се разбира от само себе си.“

— Днес — обяви крал Елокар, яздещ под светлото ясно небе, — е отличен ден да убием един бог. Не сте ли съгласни?

— Несъмнено, Ваше Величество. — Отговорът на Садеас беше гладък, бърз, изречен с усмивката на знаещия. — Може да се каже, че боговете по правило трябва да се боят от алетската аристокрация. Поне от повечето от нас.

Адолин подръпна малко по-здраво юздите на коня си; щом върховният принц Садеас продумаше, Адолин винаги се напрягаше.

— Налага ли се да яздим отпред? — прошепна Ренарин.

— Искам да слушам — отвърна тихо Адолин.

Той и брат му яздеха в челото на колоната, близо до краля и неговите върховни принцове. Зад тях се точеше внушителна процесия: хиляда войници в сините цветове на дома Колин, десетки слуги и дори жени в паланкини, които да описват лова. Адолин ги огледа, докато се пресягаше за манерката си.

Носеше своята Вълшебна броня и затова трябваше да внимава да не счупи съда. В тази броня мускулите реагираха с увеличена бързина, сила и ловкост и за правилното носене трябваше практика. Адолин все още се изненадваше от време на време, макар че имаше тази броня от шестнадесетия си рожден ден — беше му наследство по майчина линия. Това беше преди седем години.

Обърна се и отпи от хладката вода. Садеас яздеше отляво на краля, а Далинар — бащата на Адолин — се открояваше внушително отдясно. Последният върховен принц в този лов беше Вама, но той не беше Броненосец.

Кралят блестеше в златната си Броня — разбира се, Бронята правеше всеки да изглежда царствено. Дори Садеас изглеждаше внушително в своята червена Броня, въпреки че подпухналото му червендалесто лице донякъде разваляше впечатлението. Садеас и кралят парадираха със своите брони. И… е, може би Адолин също. Дал беше да боядисат неговата в синьо, да добавят на шлема и паулдроните няколко орнамента за по-застрашителен вид. Как да не се възгордееш, когато носиш нещо толкова величествено като Бронята?

Адолин отпи пак и заслуша как кралят описва колко е запален по лова. Само един Броненосец в процесията — всъщност във всички десет армии — нямаше боя или украса. Далинар Колин. Бащата на Адолин беше предпочел да остави своята Броня в естествения й сив цвят.

Далинар яздеше до краля с мрачно лице. Шлемът му беше привързан към седлото и така се виждаше четвъртитото му лице, увенчано с къса черна коса, прошарена вече по слепоочията. Малко жени бяха определяли Далинар Колин като хубав; носът му беше неправилен, чертите му бяха по-скоро груби, отколкото деликатни. Това беше лице на воин.

Той яздеше едър черен ришадийски жребец, един от най-големите коне, които Адолин беше виждал. И докато кралят и Садеас изглеждаха царствено, Далинар някак успяваше да прилича на войник. За него Бронята не беше украшение. Беше инструмент. Изглежда никога не се изненадваше от силата или бързината, придобити от нея. Като че ли за Далинар Колин беше естествено да е с Броня, а не обратното. Може би това беше една от причините, поради които той си беше спечелил име на един от най-великите воини и генерали на всички времена.

Адолин откри, че страстно желае в тези дни баща му да се постарае повече, за да оправдае това име.

Мисли за виденията, каза си Адолин, взрян в отчужденото изражение на баща си и в тревожните му очи.

— Снощи пак се случи — тихичко прошепна Адолин на Ренарин. — По време на бурята.

— Знам — отвърна Ренарин. Гласът му беше премерен, овладян. Винаги се позабавяше, преди да отговори на някой въпрос, като че ли претегляше думите в ума си. Някои познати на Адолин жени казваха, че държанието на Ренарин им създава усещането, че той ги анализира. Те потръпваха, когато говореха за него, обаче Адолин никога не беше чувствал и най-малкото неудобство от по-младия си брат.

— Какво мислиш, че означават? — попита Адолин така тихо, че само Ренарин да го чуе. — Татковите… епизоди?

— Не знам.

— Ренарин, не можем да не им обръщаме внимание повече. Войниците приказват. И в десетте армии са плъзнали слухове!

Далинар Колин губеше разсъдъка си. Когато почнеше буря, той падаше на пода и затреперваше. После бълнуваше неразбираемо. Често ставаше, сините му очи бяха безумни и диви, замахваше и блъскаше. Адолин трябваше да го възпира да не нарани себе си или някой друг.

— Вижда неща — рече Адолин. — Или смята, че вижда.

Дядо им беше страдал от видения. Когато остаря, мислеше, че отново е на бойното поле. Същото ли ставаше с Далинар? Дали преживяваше отново сраженията от своята младост, когато се беше прославил? Или пък виждаше отново и отново ужасната нощ, когато Убиецът в бяло погуби брат му? И защо толкова често споменаваше Сияйните рицари скоро след епизодите?

Адолин направо се поболяваше от всичко това. Далинар беше Тоягата, гений на бойното поле и жива легенда. Двамата с брат му бяха обединили отново след столетни междуособици враждуващите върховни принцове в Алеткар. Беше сразил в дуел безброй съперници. Беше победил в десетки битки. Цялото кралство му се възхищаваше. А сега — това.

Какво правиш ти, синът, когато обичният ти баща — най-великият жив мъж — започва да губи ума си?

Садеас говореше за някаква скорошна победа. Беше взел още едно скъпоценно ядро преди два дни и се оказа, че кралят не е чул за това. Хвалбите изнервиха Адолин.

— Трябва да се преместим по-назад — рече Ренарин.

— Ние сме достатъчно високопоставени и можем да яздим тук — отвърна Адолин.

— Не ми харесва какъв ставаш в близост до Садеас.

Трябва да държим този човек под око, Ренарин, помисли Адолин. Той знае, че татко отслабва. Ще опита да атакува. Ала се усмихна насила. Опитваше да е спокоен и уверен като Ренарин. Общо взето, не беше трудно. Той с радост би прекарал живота си в дуели, безделие и ухажване на някое хубаво момиче. Напоследък обаче, животът не се задоволяваше с това да го остави да се радва на простите прелести.

— … образец за храброст в последно време, Садеас — казваше кралят. — Справяте се много добре с вземането на скъпоценните ядра. Заслужавате похвала.

— Благодаря, Ваше Величество. Само че състезанието вече не е така вълнуващо, доколкото някои хора явно не се интересуват да участват. Предполагам, че дори и най-добрите оръжия в крайна сметка се притъпяват.

Далинар, който по-рано би отвърнал на завоалираната клевета, сега не каза нищо. Адолин скърцаше със зъби. Беше подчертано безотговорно от страна на Садеас да уязвява баща му при неговото сегашно състояние. Може би трябваше да предизвика този мръсник на дуел. Човек не се дуелираше с върховни принцове — така просто не се правеше — не и ако не е готов да предизвика страшна буря. Но той може би беше готов за това. Може би…

— Адолин — продума Ренарин предупредително.

Адолин се озърна. Протегнал беше ръка, сякаш да призове своя Меч. Сега обаче улови юздите на коня. Проклетник, рече си той. Остави баща ми намира.

— Защо не поговорим за лова? — рече Ренарин. Както обикновено, по-младият от братята Колин яздеше с изправен гръб и безупречна стойка, очите му се криеха зад очилата — образец за порядъчност и сериозност. — Не се ли вълнуваш?

— Ами. Никога не съм намирал лова толкова интересен, колкото всички казват, че ще бъде. Не ме интересува колко голям е звярът — в крайна сметка това е само клане.

Дуелите, виж, наистина са вълнуващи. Усещането за Вълшебния меч в ръка, съперничеството с някой умен, силен и внимателен. Мъж срещу мъж, сила срещу сила, ум срещу ум. Преследването на някакъв безсловесен звяр просто не можеше да се сравнява с дуела.

— Може би трябваше да поканиш Янала — каза Ренарин.

— Нямаше да дойде — отвърна Адолин. — Не и след… е, знаеш. Рила беше доста гласовита вчера. Най-добре беше да се махна.

— Наистина би трябвало да си по-внимателен в отношенията с нея — неодобрително рече Ренарин.

Адолин промърмори някакъв уклончив отговор. Не беше негова грешка, че връзките му често изгаряха толкова бързо. Добре, технически този път беше негова грешка. Но това не беше обичайно. Само по изключение.

Кралят взе да се оплаква от нещо. Ренарин и Адолин бяха поизостанали и Адолин не чу какво се говори.

— Да се приближим — каза той и смушка коня си. Ренарин завъртя очи, но го последва.

* * *

Обедини ги.

Думите нашепваха в ума на Далинар. Не можеше да се освободи от тях. Поглъщаха го, докато яздеше Храбрец в тръс по някакво осеяно с камъни плато в Пустите равнини.

— Не трябваше ли вече да сме стигнали? — попита кралят.

— Остават още две или три плата до мястото на лова, Ваше Величество — отвърна разсеяно Далинар. — Ще отнеме вероятно още час, ако се спазва графикът. Ако имахме изглед, може би щяхме да видим павилиона за…

— Изглед? Ще свърши ли работа онова скално образувание пред нас?

— Предполагам — отвърна Далинар, докато оглеждаше подобната на кула скала. — Може да пратим съгледвачи да проверят.

— Съгледвачи ли? Нищо подобно. Имам нужда да потичам, чичо. Обзалагам се на пет пълни броама, че ще стигна на върха преди тебе. — И с тези думи кралят препусна с гръмовно чаткане на подковите и остави изумените светлооки, адютанти и гвардейци зад гърба си.

— Гръм да го удари! — изруга Далинар и заби пети в хълбоците на коня си. — Адолин, ти оставаш начело. Подсигури следващото плато за всеки случай.

Синът му, който беше поизостанал, кимна отсечено. Далинар се понесе в галоп след краля, който беше само далечна фигурка в златна броня и дълъг син плащ. Подковите отекваха върху камъка, скалите сякаш профучаваха край него. Напред стръмната копиевидна стрела се извисяваше над ръба на платото. Подобни образувания се срещаха често тук, в Пустите равнини.

Проклето момче! Далинар все още мислеше за Елокар като за момче, въпреки че кралят караше двадесет и седмата си година. Ала понякога действаше като момче. Не можеше ли да предупреждава, преди да се втурне да прави такива номера?

Все пак, препускайки, Далинар си призна, че наистина е хубаво да се носиш свободно, без шлем, с вятъра в лицето. Пулсът му се ускори, когато се включи в надбягването и той забрави ненавременното му начало. За миг Далинар си позволи да загърби своите грижи и думите, които отекваха в главата му.

Кралят иска надбягване? Е, добре, Далинар ще му даде надбягване.

Той препусна край краля. Жребецът на Елокар беше от добра порода, но не можеше да се мери с Храбрец, който беше чист ришадийски кон, с две педи по-висок и много по-силен от обикновените коне. Животните сами избираха ездачите си и само десетина мъже във всички военни лагери имаха това щастие. Далинар беше единият, Адолин — другият.

За секунди Далинар стигна в основата на скалата. Скочи от седлото още преди Храбрец да спре. Падна лошо, но Бронята пое удара, под металните му ботуши заскърцаха камъни, когато се плъзна и спря. Хората, които никога не бяха носили Вълшебна броня, и особено хората, които бяха привикнали към по-низшия й сродник, обикновената лята или плетена броня, никога не биха могли да разберат. Вълшебната броня не беше просто част от въоръжението. Беше много, много повече.

Притича до основата на скалата, когато Елокар се появи зад него в галоп. Далинар скочи — с помощта на Бронята краката му се издигнаха на около осем стъпки — и намери хватка в камъка. Придърпа се нагоре, Бронята го правеше по-силен от много мъже. В него започна да се надига Вълнението от състезанието. Не можеше да се мери с Вълнението от битка, но беше добър заместител.

Някъде долу скалата скръцна. И Елокар беше почнал да се катери. Далинар не го погледна. Очите му бяха приковани върху малката естествена платформа на върха на скалата, висока четиридесет стъпки. Опипваше с покритите със стомана пръсти и намери следващо място за захващане. Ръкавиците покриваха ръцете му, но древната броня някак предаваше усещането на пръстите му. Като че ли носеше тънки кожени ръкавици.

Отдясно долетя стържещ звук, придружен от тихи ругатни. Елокар беше поел по друг път в опит да задмине Далинар, но се озова в участък без хватки. Не можеше да напредне повече.

Златната броня на краля блестеше. Той погледна Далинар. Издаде брадичка, погледна нагоре и скочи мощно към една издатина.

Глупаво момче, помисли Далинар, докато наблюдаваше как кралят сякаш застина във въздуха за миг, преди да сграбчи издатината и да увисне. После се изтегли нагоре и продължи да се катери.

Далинар се движеше яростно, камъкът се трошеше под облечените му в стомана пръсти, скалата се ронеше. Вятърът вееше плаща му. Той се местеше, обтягаше се и се дърпаше и едва успяваше да остане пред краля. Върхът на скалата беше само на няколко стъпки. Вълнението звънтеше в него. Пресегна се да достигне целта, изпълнен с решимост да победи. Не можеше да загуби. Трябваше да…

Обедини ги.

Поколеба се, без да е съвсем сигурен защо прави това, и остави племенника си да излезе напред.

Елокар се изправи на крака на върха на скалата с победоносен смях. Обърна се към Далинар и протегна ръка.

— В името на Бурите и ветровете, чичо, направи отлично състезание! Накрая бях сигурен, че ще ме победиш.

Победоносното и радостно изражение на Елокар извика усмивка на устните на Далинар. В тези дни младежът имаше нужда от победи. Дори малките победи му се отразяваха добре. Духчета на славата — малки прозрачни кълбета златна светлина — започнаха да изскачат около него, привлечени от усещането му, че е постигнал нещо голямо. Далинар се благослови за забавянето и позволи на краля да го улови за ръка и да го изтегли. На върха на естествената кула имаше място точно колкото за двама им.

Далинар дишаше тежко. Потупа краля по гърба и се чу удряне на метал в метал.

— Наистина отлично състезание, Ваше Величество. И се справихте много добре.

Кралят засия. Златната му Броня блестеше на обедното слънце; беше вдигнал наличника и така се виждаха светложълтите му очи, силният нос и гладко обръснатото лице, което беше почти прекалено хубаво с пълните устни, широкото чело и твърдата челюст. И Гавилар изглеждаше така, преди да си счупи носа и да се сдобие с грозен белег на брадичката.

Под тях дойдоха сините гвардейци, няколко от адютантите на Елокар и Садеас. Бронята на Садеас блестеше в червено, но той имаше само нея — нямаше съответния Вълшебен меч.

Далинар вдигна поглед. От тази височина можеше да обхване голяма част от Пустите равнини и за миг изпита странното усещане, че това му е познато. Чувстваше, че е стоял на тази скала и преди, че е оглеждал накъсания пейзаж.

Мигът отмина.

— Ето — рече Елокар и посочи с облечената си в златна ръкавица ръка — виждам целта ни.

Далинар заслони очи и съгледа големия павилион — шатра на три плата разстояние, над която се вееше кралското знаме. Дотам водеха широки постоянни мостове; намираха се сравнително близо до алетската страна на Пустите равнини, на плата, които самият Далинар поддържаше. Той имаше правото да улови живеещото тук възрастно пропастно чудовище; той имаше привилегията да вземе богатството от вътрешността му.

— Отново се оказа прав, чичо — рече Елокар.

— Старая се да ми стане навик.

— Предполагам, че не мога да те виня за това. Макар че мога от време на време да те побеждавам в някое и друго състезание.

Далинар се усмихна.

— Сякаш отново бях младеж и гонех баща ти в поредното причудливо премерване на силите.

Устните на Елокар се свиха в тънка линия и духчетата на славата избледняха. Споменаването на Гавилар го огорчи; той смяташе, че околните правят неблагоприятни за него сравнения със стария крал. За съжаление често беше така.

Далинар бързо продължи.

— Сигурно сме приличали на десетимата глупаци с това препускане. Наистина ми се ще да ме беше предупредил, та да имам време да подготвя почетната ти гвардия. Това е зона на военни действия.

— Стига де. Прекалено много се тревожиш, чичо. Паршендите от години не са нападали толкова близо до нашата страна на Равнините.

— Е, преди две нощи ти самият изглеждаше разтревожен за собствената си безопасност.

Елокар шумно въздъхна.

— Чичо, колко пъти трябва да ти обяснявам? Мога да се изправя срещу вражеските войници с Меч в ръка. Задачата ти е да се стараеш да ме опазиш от онова, което могат да ми пратят, когато никой не бди, когато всичко е тихо и спокойно.

Далинар не отговори. Елокар беше силно изнервен, дори параноичен, по отношение на убийствата. Но кой ли би могъл да го вини след случилото се с баща му?

Съжалявам, братко, рече си Далинар както винаги, когато помислеше за нощта на гавиларовата смърт. Гавилар умря сам — брат му не беше там да го защити.

— Проверих онова, за което ме помоли — каза Далинар и пропъди спомените.

— Така ли? И какво откри?

— Не много, опасявам се. На балкона ти нямаше следи от преминаване и никой от слугите не докладва за непознати хора в района.

— Имаше някой, който ме наблюдаваше в тъмното онази нощ.

— И така да е било, не се е върнал, Ваше Величество. И не е оставил следи.

Елокар беше видимо разочарован и мълчанието между чичо и племенник стана напрегнато. Под тях Адолин посрещна съгледвачите и подготви преминаването на групата. Елокар беше изразил недоволство от броя на доведените от чичо му хора. Повечето от тях нямаше да са нужни за лова — не войниците, а Броненосците щяха да посекат звяра. Но Далинар трябваше да се грижи за защитата на племенника си. Рейдовете на паршендите вече не бяха толкова дръзки след дългогодишните бойни действия — алетските писари предполагаха, че числеността им е три четвърти от първоначалната, макар че беше трудно да се прецени. Ала присъствието на краля можеше да се окаже достатъчен подтик за безразсъдно нападение.

Вятърът задуха срещу Далинар и му донесе усещането за нещо познато, което беше изпитал и преди малко. Как стои на един връх и гледа опустошението. Чувство за ужасна и удивителна перспектива.

Това е то, помисли Далинар. Аз наистина стоях на върха на такава скала. Случи се по време на…

По време на едно от виденията му. Първото.

Ти трябва да ги обединиш, беше му казал странният бумтящ глас. Трябва да се подготвиш. Съгради за твоя народ крепост от сила и мир, стена, която да устои на ветровете. Престанете с дребните дрязги и се обединете. Иде Вечната Буря.

— Ваше Величество — усети, че продумва Далинар. — Аз…

Спря така внезапно, както и започна. Какво можеше да каже? Че има видения? Че — в разрез с религията и здравия разум — той смята виденията за изпратени от Всемогъщия? Че според него трябва да се оттеглят от Пустите равнини и да се върнат в Алеткар?

Чиста лудост.

— Чичо? Какво искаш?

— Нищо. Ела, да се връщаме при другите.

* * *

Възседнал коня, Адолин усукваше юздата около пръста си и чакаше следващите съгледвачи да докладват. Беше успял да отклони мислите си от баща си и Садеас и сега разсъждаваше как точно да обясни спречкването с Рила, така че да спечели някаква симпатия от Янала.

Янала обичаше древните епически поеми; дали пък не можеше да придаде драматизъм на случката? Усмихна се при мисълта за пищните й черни коси и закачливата й усмивка. Беше дръзка, задяваше го, когато беше известно, че той ухажва друга. Той можеше да използва и това. Вероятно Ренарин имаше право — трябваше да я покани на лова. Изгледите да се сражава с чудовището от пропастта пред очите на някоя дългокоса красавица бяха особено интересни…

— Дойдоха нови доклади от съгледвачите, Сиятелни господарю Адолин — рече притичалият до него Тарилар.

Адолин отново върна мисълта си към работата. Заедно с част от синята гвардия беше заел позиция в основата на скалата, на чийто връх баща му и кралят още разговаряха. Тарилар, началникът на съгледвачите, беше мъж с мършаво лице и яки гърди и ръце. От някои ъгли главата му изглеждаше толкова дребна в сравнение с тялото, че беше като смачкана.

— Продължавайте — каза Адолин.

— Предните бегачи се срещнаха с главния ловджия и се върнаха. Не са забелязани паршенди по близките плата. Двадесет и първа и Осемнадесета рота са на позиция и остават още осем роти.

Адолин кимна.

— Наредете на Двадесет и първа рота да прати ездачи да наблюдават от плата четиринадесет и шестнадесет. И двама на плата шест и осем.

— Шест и осем ли? Зад нас?

— Ако аз се канех да залагам засада на групата — отвърна Адолин, — щях да се върна и да отрежа пътя за отстъпление. Действайте.

Тарилар отдаде чест.

— Слушам, Сиятелни господарю. — Той забърза да предаде заповедите.

— Наистина ли смяташ, че това е необходимо? — попита Ренарин и доближи с коня си до Адолин.

— Не, обаче татко тъй или инак ще поиска това да се направи. Знаеш.

Горе на скалата настъпи раздвижване. Адолин вдигна поглед тъкмо навреме да види как кралят скача от скалата и плащът му се вее, докато пада от около четиридесет стъпки височина. Далинар стоеше горе на ръба и Адолин можеше да си представи как ругае наум тази според него безразсъдна постъпка. Вълшебната броня можеше да устои на такова падане, но все пак височината беше достатъчно опасна.

Елокар се приземи със звучно изпукване и разпиля късчета камък и облачета Светлина на Бурята. Успя да се задържи прав. Бащата на Адолин предпочете по-безопасен начин за слизане и се спусна по-надолу по скалата, преди да скочи.

Напоследък като че ли все по-често подбира по-безопасните пътища, разсеяно си рече Адолин. Освен това често си намира причини да ми предава командването. Потънал в мисли, той подкара коня си извън сянката на скалата. Трябваше да получи доклад от ариергарда — баща му би искал да го чуе.

Пътят му минаваше край група светлооки от приближените на Садеас. Кралят, Садеас и Вама си имаха свои адютанти, помощници и ласкатели. Адолин ги гледаше как се придвижват в засенчени паланкини, облечени в удобни копринени одежди и отворени горни дрехи, и осъзна колко потна и тежка е бронята му. Тя беше чудесна и даваше сили, но под палещото слънце можеше да накара човек да се позамисли за нещо не толкова затворено.

Ала той не можеше да носи обикновено облекло като останалите. Адолин трябваше да е в униформа даже и на лов. Алетският Кодекс на Воина изискваше това. Няма значение, че никой не спазваше Кодекса от векове. Поне никой с изключение на Далинар Колин и следователно — неговите синове.

Адолин подмина двама светлооки безделници, Вартиан и Ломард, най-новите храненици на Садеас. Разговаряха достатъчно високо, та Адолин да ги чуе. Може би нарочно.

— Пак припкаме след краля — рече Вартиан и поклати глава. — Като палетата на брадвохръта, които гризкат петите на стопанина си.

— Срамота — додаде Ломард. — Откога Далинар не е печелил скъпоценно ядро? Може да се добере до някое, само ако кралят го остави да действа без съперници.

Адолин стисна зъби и отмина. Според далинаровото тълкувание на Кодекса, Адолин не можеше да предизвика човека на дуел, докато е на служба или командва войската. Недоволстваше срещу ненужното ограничение, но Далинар каза това в качеството си на висшестоящ офицер. Така не му остави място за спорове. Трябваше да намери начин да се дуелира с глупавите блюдолизци при други обстоятелства и да ги сложи на мястото им. За нещастие, не можеше да се дуелира с всеки, който приказваше против баща му.

Най-големият проблем беше, че нещата, които говореха, бяха донякъде верни. Алетските княжества бяха като самостоятелни кралства, все още почти напълно автономни, въпреки че бяха приели Гавилар за свой крал. Елокар беше наследил Гавилар на престола и Далинар по право беше получил за себе си княжеството Колин.

Ала повечето върховни принцове само привидно се подчиняваха на властта на краля. Така Елокар беше без свои земи. Проявяваше склонност да действа като върховен принц на Колин и силно се интересуваше от управлението на княжеството. И така, вместо да е самостоятелен владетел, Далинар се покоряваше на хрумванията на Елокар и посвещаваше силите си на защитата на своя племенник. Затова в очите на останалите той изглеждаше слаб — нищо повече от един поразкрасен телохранител.

Някога, когато още се бояха от Далинар, хората не смееха да продумат за това. А сега? Далинар все по-рядко и по-рядко щурмуваше плата и войските му силно изоставаха в завладяването на скъпоценните ядра. Докато другите се сражаваха и печелеха, Далинар и синовете му си прекарваха времето в бюрократични и административни занимания.

Адолин искаше да воюва, да убива паршендите. Каква полза да следваш Кодекса на Воина, като рядко имаш случай да идеш на война? Виновни са онези видения. Далинар не беше слаб и със сигурност не беше страхливец, каквото и да говореха хората. Просто беше угрижен.

Капитаните на ариергарда още не се бяха строили и затова Адолин реши да иде да докладва на краля. Отправи се в тръс към краля и срещна Садеас, който също се беше упътил нататък. Очаквано, Садеас се свъси. Върховният принц ненавиждаше това, че Адолин има Вълшебен меч, а той — не. От години горещо желаеше да притежава такъв.

Адолин срещна с усмивка погледа на Садеас. Винаги, щом пожелаеш да се дуелираш с мен за Меча ми, можеш да опиташ. Какво ли не би направил Адолин, за да вкара тази змиорка на ринга за дуел.

Когато Далинар и кралят приближиха, Адолин заговори бързо, за да не може Садеас да го изпревари.

— Ваше Величество, имам доклади от съгледвачите.

Кралят въздъхна.

— Надявам се да съобщават повече от нищо. Кажи ми честно, чичо, трябва ли да получаваме доклади за всяка подробност в армията?

— Във война сме, Ваше Величество — отвърна Далинар.

Елокар изстена мъчително.

Странен човек си ти, братовчеде, каза си Адолин. Елокар виждаше убийци зад всеки ъгъл, обаче често пренебрегваше заплахата от паршендите. Можеше да препуска като днес, без гвардейците, и да скача от скали, високи по четиридесет стъпки. Ала нощем будуваше и се боеше от убийство.

— Докладвай, сине — рече Далинар.

Адолин се поколеба — сега се чувстваше глупаво, понеже нямаше нищо съществено за съобщаване.

— Съгледвачите не са забелязали следи от паршендите. Срещнали са се с главния ловджия. Две роти подсигуряват съседното плато, а останалите осем имат нужда от време да се прехвърлят. Все пак сме близо.

— Да, видяхме отгоре — отвърна Елокар. — Може би неколцина от нас може да яздят напред…

— Ваше Величество — намеси се Далинар, — довеждането на моите войски донякъде ще се обезсмисли, ако ги оставите зад Вас.

Елокар завъртя очи. Далинар не трепна, изражението му беше твърдо като скалите наоколо. Адолин се усмихна гордо, като го видя така — твърд, непреклонен. Защо не можеше да е такъв през цялото време? Защо толкова често отстъпваше пред обидите и предизвикателствата?

— Отлично — каза кралят. — Ще си починем и ще чакаме армията да дойде.

Адютантите му откликнаха незабавно; мъжете наслизаха от седлата, жените наредиха на носачите си да свалят паланкините.

Адолин отиде да получи доклада от ариергарда. Докато се върне, Елокар вече се беше устроил. Слугите бяха опънали малка тента да му пази сянка, а други сервираха вино. Охладено с един от новите фабриали, които можеха да карат нещата да изстиват.

Адолин свали шлема, попи чело с кърпата от седлото и пак му се прииска да може да се присъедини към останалите и да се наслади на глътка вино. Вместо това, слезе от коня и тръгна да търси баща си. Далинар стоеше пред тентата, облечените му в ръкавици ръце бяха сключени зад гърба и той гледаше на изток, към Първоизточника — онова далечно и невиждано от никого място, където се зараждаха бурите. Ренарин беше до него и гледаше в същата посока, като че ли се опитваше да открие какво баща им намира за толкова интересно.

Адолин положи ръка на братовото си рамо и Ренарин се усмихна в отговор. Адолин знаеше, че брат му — вече деветнадесетгодишен — тук се чувства не на място. Макар да беше препасал меч, той почти не умееше да го използва. Малокръвието му пречеше да прекарва някакво разумно време в упражнения.

— Татко — подхвана Адолин, — може би кралят е прав. Може би трябва да се придвижим бързо. Предпочитам да свършим с този лов.

Далинар го погледна.

— Когато бях на твоите години, с нетърпение очаквах такъв лов. Да свалиш чудовището от бездната беше връхната точка в годината на всеки млад мъж.

Пак ли, каза си Адолин. Защо всички така се обиждаха, понеже той не намираше лова за вълнуващ?

— Татко, това е просто един гигантски чул.

— Тези „гигантски чули“ достигат до петдесет стъпки на височина и могат да смажат човек в Броня.

— Да — отвърна Адолин — и затова ще го мамим в продължение на часове, печейки се на жаркото слънце. Ако реши да се появи, ще го обсипем със стрели и ще се доближим, едва когато е прекалено слабо да се защитава, за да го накълцаме до смърт с Вълшебните мечове. Много рицарско.

— Това не е дуел, а лов. Велика традиция.

Адолин вдигна вежда.

— И да, така е — добави Далинар — може да е много досадно. Но кралят настояваше.

— Ти все още се терзаеш от неприятностите с Рила, Адолин — намеси се Ренарин. — Миналата седмица имаше желание. Наистина трябваше да поканиш Янала.

— Янала мрази лова. Смята, че е варварски.

Далинар се свъси.

— Янала? Коя е Янала?

— Дъщерята на Сиятелния господар Лустоу — обясни Адолин.

— И ти я ухажваш?

— Още не, обаче се опитвам.

— Какво стана с другото момиче? Онова ниското, което обичаше сребърни панделки за коса?

— Деели? — възкликна Адолин. — Татко, аз престанах да я ухажвам преди повече от два месеца!

— Така ли?

— Да.

Далинар потри брадичката си.

— Имаше още две между нея и Янала, татко. Наистина трябва да обръщаш повече внимание.

— Всемогъщият да е на помощ на оня, който опита да хване дирите на твоите оплетени ухажвания, синко.

— Последната беше Рила — вметна Ренарин.

Далинар се понамръщи.

— И вие двамата…

— Имахме известни разногласия вчера — отвърна Адолин. Прокашля се и реши да смени темата. — Все едно. Не намираш ли, че е странно кралят да настоява лично да дойде на лова за чудовището?

— Не много. Напълно пораснали екземпляри не се мяркат често тук, а и кралят рядко участва в атаките на платата. За него това е начин да влезе в бой.

— Но той е такъв параноик! Защо сега му се прииска да ходи на лов и да излиза беззащитен в Равнините?

Далинар хвърли поглед към тентата на краля.

— Знам, че ще ти се стори странно, синко. Ала кралят е много по-сложен като личност, отколкото мнозина са склонни да му признаят. Притеснява се, че поданиците му го смятат за страхливец, понеже толкова много се бои от убийци, и затова търси начини да им докаже, че грешат. Глупави начини понякога — но той не е първият познат ми човек, който влиза безстрашно в сражение, обаче се свива от ужас при мисълта за ножове в сенките. Перченето е отличителен белег на несигурността. Кралят се учи да води. Има нужда от този лов. Има нужда да докаже на себе си и на останалите, че още е силен и достоен да управлява кралство във война. Затова го насърчих. Един успешен лов може да помогне и на репутацията, и на самочувствието му.

Адолин бавно затвори уста, понеже думите на баща му прекъснаха всякакви оплаквания от негова страна. Странно колко смислени изглеждаха действията на краля, обяснени по този начин. Адолин вдигна поглед към баща си. Как може хората да шушукат, че е страхливец? Нима не виждат неговата мъдрост?

— Да — продължи Далинар и очите му като че се вгледаха някъде далеч. — Вашият братовчед е много по-добър човек и много по-силен крал, отколкото смятат мнозина. Или поне може да бъде. Само трябва да измисля начин да го убедя да си тръгне от Пустите равнини.

Адолин се изуми.

— Какво?

— В началото не разбирах — рече Далинар. — Обедини ги. От мен се очаква да ги обединя. Но те не са ли вече обединени? Ето, воюваме заедно тук, на Пустите равнини. Имаме общ враг в лицето на паршендите. Започвам да виждам, че единството ни е само на думи. Върховните принцове привидно се подчиняват на Елокар, обаче тази война — тази обсада — за тях е само игра. Състезават се помежду си. Не можем да ги обединим тук. Трябва да се върнем в Алеткар и да стабилизираме родната си страна. Да се научим да работим заедно, като едно кралство. Пустите равнини ни делят. Останалите се тревожат твърде много да печелят богатство и престиж.

— Но нали точно това е да си алет, татко! — възкликна Адолин. Сякаш наистина чуваше тези думи от баща си? — А какво ще стане с Договора за Отмъщение? Върховните принцове се заклеха да търсят възмездие от паршендите!

— Това и направихме — Далинар погледна Адолин. — Давам си сметка, че звучи ужасно, синко, обаче някои неща са по-важни от отмъщението. Обичах Гавилар и остро чувствам липсата му. Мразя паршендите за това, което сториха. Но делото на живота на Гавилар беше обединението на кралството и проклет да съм, ако допусна то да се разцепи.

— Татко — отвърна с болка Адолин, — ако нещо тук не е наред, то е това, че не се опитваме достатъчно упорито. Смяташ, че върховните принцове играят игри? Добре тогава, покажи им как трябва да се действа! Вместо да говорим за изтегляне, ние трябва да говорим за напредване, за удари срещу паршендите, а не за обсада.

— Може би.

— Но и в двата случая не можем да говорим за изтегляне — продължи Адолин. Хората вече говореха, че Далинар е омекнал. Какво ли щяха да кажат, ако можеха да чуят този разговор. — Не си довел това до знанието на краля, нали?

— Още не. Не съм намерил подходящ начин.

— Моля те. Не говори с него за това.

— Ще видим — отговори Далинар и отново се загледа в Пустите равнини с отнесен израз на лицето.

— Татко…

— Ти изрази мнението си, сине, и аз ти отговорих. Не настоявай повече. Получи ли доклада от ариергарда?

— Да.

— А от авангарда?

— Току-що се съгласувах с тях и… — Адолин прекъсна. Проклятие. От проверката мина толкова време, че сигурно сега трябваше групата на краля да тръгва. Последните части от армията не можеха да напуснат платото, ако кралят не е пристигнал невредим от другата страна.

Адолин въздъхна и отиде да приеме доклада. Не след дълго всички се бяха прехвърлили от другата страна на пропастта и яздеха по следващото плато. Ренарин докара коня си до Адолин и опита да завърже разговор, но по-големият брат едва отвръщаше с половин уста.

Започнал беше да изпитва някакъв особен копнеж. Повечето от по-възрастните мъже в армията — дори и младежи само с няколко години по-големи от него — се бяха сражавали рамо до рамо с баща му в неговите славни дни. Адолин откри, че ревнува всички тези мъже, които са познавали баща му и са го виждали да се бие, когато още не е бил толкова обсебен от Кодекса.

Промените в Далинар водеха началото си от смъртта на брат му. В този ужасен ден всичко почна да се обърква. Загубата на Гавилар едва не съкруши Далинар и Адолин никога нямаше да прости на паршендите, че причиниха на баща му толкова болка. Никога. Мъжете воюваха на Пустите равнини по различни причини, но Адолин дойде заради това. Ако разгромят паршендите, може би баща му пак щеше да стане предишният човек. Може би призрачните видения, които го преследваха, щяха да изчезнат.

Някъде напред Далинар разговаряше тихо със Садеас. И двамата бяха намръщени. Те едва се понасяха, макар че навремето бяха приятели. Това също се беше променило в нощта на гавиларовата смърт. Какво ли се беше случило между тях?

Денят напредваше и те най-сетне стигнаха на мястото на лова — две плата, на едното от които щяха да примамят съществото да нападне, и второ, на безопасно разстояние, където щяха да се настанят зрителите. Подобно на почти всички плата, и тези бяха с неравна повърхност, обитавана от упорити растения, пригодени към честите бури. Скалните ридове, падинките и насечената повърхност правеха сраженията по тези плата коварни.

Адолин отиде при баща си, който изчакваше край последния мост кралят да отиде на платото за наблюдение, следван от рота войници. Адютантите щяха да преминат след тях.

— Добре се справяш с командването, синко — рече Далинар и кимна по посока на група войници, които на минаване отдадоха чест.

— Мъжете са добри, татко. Почти нямат нужда някой да ги командва по време на марш от едно плато на друго.

— Да. Но ти имаш нужда да трупаш опит като командир, а те на свой ред имат нужда да се научат да те виждат начело.

Ренарин дойде в тръс до тях; може би вече беше време да се прехвърлят на платото за наблюдение. Далинар подкани синовете си да минат първи.

Адолин се обърна, за да тръгне, но поспря, защото забеляза нещо на платото зад тях. Откъм лагерите препускаше ездач, който бързаше да настигне ловната дружина.

— Татко — рече Адолин и посочи към него.

Далинар веднага се обърна в същата посока. Адолин обаче скоро разпозна новодошлия. Не беше вестоносец, както той очакваше.

— Шутът! — извика Адолин и помаха.

Мъжът дойде при тях. Високият и слаб кралски шут умело яздеше черен скопен кон. Облечен беше в колосана черна куртка и черни панталони в тон с ониксовия цвят на косата му. Макар да беше препасал дълга тънка сабя, доколкото Адолин знаеше, никога не я беше вадил. Тя беше по-скоро рапира за дуели, а не оръжие за бой, и беше преди всичко символична.

Щом приближи, шутът им кимна с присъщата си проницателна усмивка. Очите му бяха сини, но той не беше истински светлоок. Не беше и тъмноок. Беше… е, кралски шут. Това си беше съвсем отделна категория.

— Ах, млади ми принце Адолин! — възкликна шутът. — Наистина ли сте успели да се откъснете от госпожиците в лагера за достатъчно дълго време, та да дойдете на този лов? Впечатлен съм.

Адолин неловко се ухили.

— Е, напоследък се говореше за това…

Шутът вдигна вежда.

Адолин въздъхна. Шутът тъй или инак щеше да разбере — практически беше невъзможно да се укрие нещо от този човек.

— Вчера имах уговорка за обяд с една дама, но бях… хмм, ухажвах друга. А тя е от ревнивите. И така, сега и двете не искат да говорят с мен.

— Адолин, Вашата способност да се въвличате в такива бъркотии е извор на непрестанно удивление. Всяка следваща е по-вълнуваща от предишната!

— Хмм, да. Вълнуващо. Точно това е усещането.

Шутът пак се разсмя, но в държанието му имаше достойнство. Кралският шут не беше обикновен придворен глупак, каквито се намираха из другите кралства. Той беше меч, поддържан от краля инструмент. Да обижда другите беше под достойнството на самия крал, затова досущ както човек ползва ръкавици, за да борави с нещо противно, кралят ползваше шут, за да не му се налага да изпада до нивото на грубостите или обидите.

Този нов шут беше при Елокар вече от няколко месеца и у него имаше нещо… различно. Изглежда, знаеше неща, които не би трябвало да знае, важни неща. Полезни неща.

Шутът кимна на Далинар.

— Ваше Сиятелство.

— Шуте — отвърна сухо Далинар.

— И младият принц Ренарин!

Ренарин не вдигна поглед.

— Няма ли поздрав за мен, Ренарин? — развеселен запита Шутът.

Ренарин не отговори.

— Мисли, че ще му се подиграваш, ако ти каже нещо, Шуте — обясни Адолин. — По-рано тази сутрин ми съобщи, че няма да говори в твое присъствие.

— Прекрасно! — възкликна Шутът. — Тогава мога да казвам каквото си ща и той няма да възрази?

Ренарин се поколеба.

Шутът се приведе към Адолин.

— Разказах ли Ви за по-миналата вечер, когато аз и принц Ренарин обикаляхме из улиците на лагера? Натъкнахме се на онези две сестри, разбирате ли, синеоки и…

— Лъжа! — рече Ренарин и се изчерви.

— Отлично — незабавно отвърна Шутът. — Ще призная, че всъщност бяха три, ала принц Ренарин доста непочтено завърши вечерта с две от тях, пък аз не искам моята репутация да пострада от…

— Шуте — строго се намеси Далинар.

Мъжът в черно вдигна поглед към него.

— Би трябвало да ограничиш подигравките си до онези, които ги заслужават.

— Сиятелни Далинар. Вярвам, че тъкмо това правя.

Далинар се смръщи още повече. Никога не беше харесвал Шута, а неговото заяждане с Ренарин беше сигурен начин да се вбеси. Адолин можеше да разбере това, ала Шутът почти винаги беше добронамерен с Ренарин.

Шутът си тръгна и пътем се приведе и заговори на Далинар. Адолин едва го чу.

— Онези, които „заслужават“ моите подигравки, са хората, които могат да спечелят от тях, Сиятелни господарю Далинар. Този младеж не е толкова крехък, колкото го смятате.

Шутът смигна, обърна коня си и тръгна по моста.

— В името на бурните ветрове, харесвам този човек — рече Адолин. — Най-добрият Шут, който сме имали от векове насам!

— Намирам го за изнервящ — тихо вметна Ренарин.

— Та това е половината от забавлението!

Далинар нищо не каза. Тримата пресякоха моста и подминаха шута, който бе спрял и тормозеше група офицери — светлооки от толкова нисък ранг, че се налагаше да служат във войската и да получават заплата. Няколко от тях се смееха, а той беше взел на подбив един от другарите им.

Далинар и синовете му се присъединиха към краля и при тях веднага дойде главният ловджия. Башин беше нисък мъж с внушително шкембе; дрехите под кожения елек бяха опърпани, а на главата му имаше широкопола шапка. Беше тъмноок от първи нан — най-високият и най-престижният ранг за тъмноок, който позволяваше дори брак в светлооко семейство.

Башин се поклони на краля.

— Ваше Величество! Чудесно съгласуване на времето! Току-що хвърлихме примамката!

— Отлично — отвърна Елокар и се спусна от седлото. Адолин и Далинар също слязоха. Броните им тихо изтракаха, когато Далинар откачи шлема си от седлото. — Колко време ще отнеме?

— Вероятно два или три часа — отвърна Башин и пое юздите на кралския кон. Конярите отведоха двата жребеца. — Разположили сме се ей там.

Башин посочи ловното плато — по-малкото плато, където щеше да се проведе същинският лов, далече от адютантите и повечето войници. Група ловци водеха тромав чул по периметъра. Животното влачеше въже, провесено от ръба на скалата. На него щеше да се прикачи примамката.

— Използваме трупове на прасета — обясни Башин. — Изсипахме кръвта на прасетата от скалата. Чудовището е засичано от патрулите тук поне десетина пъти. Със сигурност гнезди наблизо — не е дошъл да прави какавида. Прекалено голям е за това, а и се намира в района прекалено отдавна. Та така, чудесен лов ще се получи! Щом дойде, ще пуснем диви прасета да го разсейват и вие можете да почнете да го омаломощавате със стрели.

Бяха донесли големите лъкове — грамадни стоманени оръжия с дебели тетиви и такава тяга, че можеха да се опънат само от Броненосец и да пускат стрели с дебелина три пръста. Бяха нови творения на алетските инженери, създадени с помощта на науката за фабриалите. Всеки лък имаше нужда от малък зареден камък, който да поддържа силата на опъна, без да се огъва металната част. Лелята на Адолин, Навани — майка на крал Елокар и сестра му Ясна — ръководеше изследванията, които доведоха до разработването на лъковете.

Добре щеше да е тя да не заминава, рече си разсеяно Адолин. Навани беше интересна жена. Около нея никога не беше скучно.

Някои почнаха да наричат тези оръжия Бронелъкове, но Адолин не харесваше названието. Вълшебните мечове и Вълшебните брони бяха нещо специално. Реликви от едно друго време, когато Сияйните бяха живели на Рошар. Цялото усърдие в науката за фабриалите не можеше и да доближи до пресъздаването им.

Башин поведе краля и върховните принцове към павилион в центъра на платото за наблюдение. Адолин се присъедини към баща си с намерението да докладва за прехвърлянето. Приблизително половината от войниците бяха по местата си, но много от адютантите още се придвижваха по големия постоянен мост. Над павилиона плющеше кралското знаме, имаше и място за закуски. Отзад един войник нагласяваше рамката за четири големи лъка. Те изглеждаха лъскави и опасни. До всеки имаше колчан с дебели черни стрели.

— Смятам, че ще имате отличен ден за лова — рече Башин на Далинар. — Според донесенията звярът е едър. По-голям от онези, които сте поразили досега, Сиятелни господарю.

— На Гавилар все му се щеше да убие някой от тези — горестно рече Далинар. — Обичаше лова на голямочерупчестите, но така и не успя да убие пропастно чудовище. Странно е, че досега аз съм убил толкова много.

Някъде далеч измуча чулът, който влачеше примамката.

— Господари, трябва да следвате този звяр по петите — каза Башин. Съветите преди лова бяха сред неговите отговорности, които той приемаше сериозно. — Е, вие сте свикнали да атакувате чудовищата от пропастта в техните какавиди. Не забравяйте колко са коварни през останалото време. С такъв голям звяр трябва да направите нещо за разсейването му и да подходите откъм… — Прекъсна, после изпъшка и тихо изруга. — Гръм да го удари това добиче. Кълна се, оня, който го е обучавал, трябва да е бил слабоумен.

Гледаше съседното плато. Адолин също погледна натам. Ракообразният чул, който теглеше примамката, се отдалечаваше от пропастта с бавна, ала решителна стъпка. Водачите му викаха и търчаха подире му.

— Съжалявам, Сиятелни господарю — каза Башин. — Прави така цял ден.

Чулът измуча дрезгаво. Адолин усети, че нещо не е наред.

— Можем да пратим за друг чул — предложи Елокар. — Няма да отнеме много време да…

— Башин? — обади се Далинар, чийто глас внезапно се изпълни с тревога. — Не трябваше ли да има примамка на края на въжето, което добичето влачи?

Главният ловджия застина. Краят на въжето беше отхапан.

Нещо тъмно — нещо вцепеняващо мисълта огромно — се изправи от пропастта на дебели хитинови крака. Не се изкатери на малкото плато, където по план трябваше да се проведе ловът, а на платото за наблюдения, където стояха Далинар и Адолин. Платото, пълно с адютанти, невъоръжени гости, жени-писари и неподготвени войници.

— Оу, проклятие — промълви Башин.