Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (22)

I-3
Славата на невежеството

Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, седеше на дъсчения под на кръчмата и лависовата бира бавно се просмукваше в кафевите му панталони. Мръсни, износени и протрити, дрехите му много се отличаваха от простото, но елегантно, бяло облекло, което носеше преди повече от пет години, когато уби краля на Алеткар.

Със сведена глава и ръце в скута, Сет беше невъоръжен. От години не беше призовавал своя Вълшебен меч, а му се струваше, че от също толкова време не се е къпал. Не се оплакваше. Ако изглежда като отрепка, хората ще се отнасят така с него. Никой няма да поиска от такъв човек да извършва убийства.

— И той ще направи всичко, каквото му кажеш? — попита един от миньорите на масата. Облеклото му беше малко по-добро от това на Сет, покрито с толкова мръсотия и прах, че беше трудно да се отличи мърлявата кожа от мърлявия плат. Мъжете бяха четирима, държаха глинени чаши. Помещението миришеше на кал и пот. Таванът беше нисък, прозорците — само от подветрената страна — бяха просто дупки. Масата едва се крепеше цяла с помощта на няколко ивици кожа, понеже дървото беше сцепено в средата.

Тоок — сегашният господар на Сет — остави чашата си на наклонената маса. Тя изскърца под тежестта на ръката му.

— Аха, сигурно е. Ей, курп, погледни ме.

„Курп“ означаваше „дете“ на бавския диалект. Сет беше навикнал на такива обидни обръщения. Макар че караше тридесет и петата си година — и седмата, откакто го обявиха за Неверен — типичните за неговия народ големи кръгли очи, нисък ръст и склонност към оплешивяване караха хората от изтока да твърдят, че им приличат на деца.

— Стани — каза Тоок.

Сет стана.

— Скочи нагоре и надолу.

Сет се подчини.

— Излей бирата на Тон върху главата си.

Сет се пресегна за чашата.

— Ей! — каза Тон и си придърпа чашата. — Без такива! Той не е свършил още с това.

— Ако беше свършил — отвърна Тоок — той всъщност не би могъл да я излее, нали?

— Накарай го да направи друго, Тоок — настоя Тон.

— Добре. — Тоок измъкна от ботуша си нож и го хвърли на Сет.

— Курп, порежи си ръката.

— Тоок… — намеси се друг от сътрапезниците, смрадлив мъж на име Амарк. — Не е добро това, ще знаеш.

Тоок не отмени заповедта, така че Сет се подчини, взе ножа и си сряза ръката. Около мръсното острие шурна кръв.

— Прережи си гърлото — рече Тоок.

— Ама Тоок! — възкликна Амарк и стана. — Ой няма да…

— Ох, я млъквай — отвърна Тоок. Няколко групи мъже от съседните маси вече гледаха. — Ще видиш. Курп, прережи си гърлото.

— Забранено ми е да отнема собствения си живот — продума тихо Сет на бавски. — Като Неверен същината на страданието ми е забраната да изпитам смъртта от собствената си ръка.

Амарк седна и зяпна тъпо.

— Майко на праха — възкликна Тон, — той все така ли говори?

— Как? — попита Тоок и сръбна от чашата.

— Гладки приказки, толкова внимателни и правилни. Като светлоок.

— Аха. Като роб е, само че по-добър, щото е шин. Не бяга и не отвръща, и тем подобни. Нито пък трябва да му плащам. Като паршите е, ама по-умен. Струва наистина много сфери, Ой би казал — Тоок огледа другите мъже. — Можеш да го вземеш с тебе в мините да работи и да му прибираш заплатата. Ще прави неща, които ти не искаш. Чисти клозета, мие къщата. Всякакви полезни работи.

— Е как тогава се натъкна на него? — попита един, почесвайки се по брадичката. Тоок беше пътуващ работник, местеше се от град на град. Да показва Сет беше един от способите му за бързо сприятеляване.

— А, това е цяла история — рече Тоок. — Ой пътува из планините долу на юг, нали ги знаете, и Ой чува тоя странен вой. Не беше просто вятърът, разбирате ли, и…

Разказът беше пълна измислица; предишният господар на Сет — фермер от едно близко село — го беше продал на Тоок за торба семена. Фермерът го беше получил от един пътуващ търговец, който се беше сдобил с него от някакъв каменоделец, който на свой ред го беше спечелил при незаконна хазартна игра. Преди него имаше десетки други.

В началото простите тъмнооки се радваха на такава новост. Робите бяха прекалено скъпи за тях, да не говорим за паршите. Така че да можеш да се разпореждаш с някого като Сет беше съвсем необикновено. Той чистеше подовете, режеше дърва, помагаше в полската работа и мъкнеше товари.

Но те винаги се отърваваха от него. Може би долавяха истината — че той беше способен на толкова много неща, които те не дръзваха да поискат. Едно беше да притежаваш собствен роб. Но когато този роб приказваше като светлооките и знаеше повече от тебе? Това ги караше да се чувстват неловко.

Сет опитваше да играе ролята, мъчеше се да действа по-нескопосно. Какво щяха да кажат тези хора, ако знаеха, че мъжът, който изпразва нощните им гърнета, е Мечоносец и Повелител на стихиите? Бягащ по вятъра — като Сияйните от миналото? В мига, когато призовеше своя Меч, очите му се превръщаха от тъмнозелени в светли, почти светещи, сапфирени — неповторимо въздействие на неговото лично оръжие.

Най-добре никога да не узнаят това. Сет тържествуваше от това похабяване; всеки ден, в който го караха да чисти и да копае, вместо да убива, беше победа. Онази вечер от преди пет години още го преследваше. И по-рано му беше заповядвано да убива — но винаги тайно, тихо. Никога дотогава не беше получавал такива целенасочено ужасни нареждания.

Убивай, руши и си проправи път към краля. Нека те видят да правиш това. Остави свидетели. Ранени, но живи…

— … и точно тогава той се закле да ми служи, докато съм жив — завърши Тоок. — С мене е оттогава.

Слушателите му се обърнаха към Сет.

— Вярно е — рече той, както му беше заповядано по-рано. — Всяка дума от казаното е вярна.

Тоок се усмихна. Не се чувстваше неудобно от Сет; явно смяташе подчинението му за нещо естествено. Може би затова щеше да остане негов господар по-дълго от другите.

— Добре — рече Тоок. — Ой трябва да върви. Трябва да тръгна утре рано. Много места за гледане, много пътища за преброждане…

Обичаше да се мисли за опитен пътешественик, макар — доколкото Сет разбираше — той просто обикаляше в широк кръг. В тази част на страната Бав имаше множество малки мини и следователно — селца. Тоок вероятно беше идвал тук преди години, но мините привличаха много временни работници. Нямаше вероятност да го запомнят, освен ако някой не обърнеше внимание на страшно разкрасените му истории.

Разкрасени или не, другите миньори явно бяха жадни за още. Те настояваха Тоок да продължи, предложиха му питие и той скромно склони.

Сет седеше кротко, със свити крака, с длани в скута, кръвта капеше от ръката му. Знаеха ли паршендите на какво го обричат, като хвърлиха неговия Клетвен камък, когато напуснаха Колинар през онази нощ? От Сет се изискваше да го намери, после застана край пътя и се зачуди дали ще го намерят и екзекутират — надяваше се на това — докато преминаващ търговец прояви загриженост и се поинтересува от него. По това време Сет беше останал само по набедрена препаска. Честта му го беше принудила да се отърве от белите дрехи, понеже в тях по-лесно щяха да го разпознаят. Трябваше да се опази жив, за да страда.

След кратко обяснение без уличаващи подробности, Сет се озова отзад в колата на търговеца. Търговецът — човек на име Авадо — беше достатъчно разумен да схване, че след смъртта на краля отношението към чужденците може да се влоши. Той стигна до Я Кевед, без да узнае, че е приютил убиеца на Гавилар и го е направил свой слуга.

Алетите не потърсиха Сет. Заключиха, че печално известният „Убиец в бяло“ се е оттеглил с паршендите. Вероятно очакваха да го открият сред Пустите равнини.

Миньорите най-сетне се отегчиха от все по-завалените приказки на Тоок. Взеха си довиждане, пренебрегнаха явните намеци, че още една бира ще помогне да разкаже най-великата си история: за времето, когато е срещнал самата Нощна пазителка и е откраднал от нея една сфера, която свети в мрака с черна светлина. Тази история винаги притесняваше Сет, понеже му напомняше за странната черна сфера, която Гавилар му даде. Скрил я беше внимателно в Я Кевед. Не знаеше какво представлява, но не искаше да рискува някой господар да му я вземе.

Щом никой не предложи на Тоок ново питие, той неохотно се изсипа от стола, махна на Сет да го последва и излезе от кръчмата. Улицата беше тъмна. Желязна сила имаше истински градски площад, няколкостотин къщи и цели три кръчми. Това беше едва ли не метрополис за мащабите на страната Бав — тази малка, обикновено пренебрегвана ивица земя току на север от планините край Силнасен. На теория това беше част от Я Кевед, но дори и тукашният върховен принц гледаше да стои по-далеко.

Сет следваше господаря си по улиците към най-бедния квартал. Тоок беше твърде стиснат, та да наеме стая в хубавата или поне в приличната част на някой град. Сет погледна през рамо и си пожела вече да е изгряла Втората сестра — на изток я наричаха Номон — та да има малко повече светлина.

Пияният Тоок се препъна, после падна на улицата. Сет въздъхна. Нямаше да е първата нощ, в която мъкне господаря към постелята у дома. Коленичи да го вдигне.

Застина. Нещо топло се стичаше под тялото на господаря му. Едва тогава забеляза ножа в шията на Тоок.

Сет веднага застана нащрек, защото от уличката се промъкнаха шайка разбойници. Единият вдигна ръка, в която на звездната светлина проблесна нож, и се подготви да го хвърли по Сет. Сет се напрегна. В кесията на Тоок имаше заредени сфери, от които той можеше да приеме светлина.

— Чакайте — прошепна друг разбойник.

Мъжът с ножа спря. Другарят му приближи и огледа Сет.

— Този е шин. Няма да нарани и кремлинг.

Останалите издърпаха трупа в уличката. Онзи с ножа пак замахна.

— Все пак може да вика.

— Защо не вика тогава? Ой ти казва, безобидни са. Почти като паршите. Може да го продадем.

— Може би. Той е уплашен. Глей го.

— Ела насам — рече първият разбойник и махна на Сет да се приближи.

Той се подчини и влезе в уличката, внезапно осветена от сферите във вече отворената от разбойниците кесия на Тоок.

— В името на Келек — рече разбойникът — не си струваше труда. Шепа чипове и две марки, няма и един броам у тоя.

— Ой ти казва — настоя първият. — Можем да продадем тоя приятел като роб. Хората обичат шинските слуги.

— Той е просто дете.

— Ами. Те всичките така си изглеждат. Ей, кво имаме тука? — мъжът измъкна едно проблясващо камъче с размера на сфера от ръката на разбойника, който броеше парите. Беше съвсем обикновено, просто парче скала с няколко кварцови кристалчета и ръждива желязна жилка от едната страна. — Това пък какво е?

— Нищо не струва — каза някой.

— Длъжен съм да Ви осведомя — тихо продума Сет — че Вие държите моя Клетвен камък. Докато той е във Ваше притежание, Вие сте мой господар.

— Какво? — рече един от разбойниците и стана.

Първият стисна камъка в юмрук и тревожно огледа другарите си. После върна очи към Сет.

— Твой господар? Какво именно значи това, с точни думи и всичко?

— Трябва да Ви се подчинявам — отвърна Сет. — За всичко, макар че не ще мога да изпълня заповед да се самоубия. — Не можеха да му заповядат и да предаде меча си, но сега нямаше нужда това да се споменава.

— Ще ми се подчиняваш? — попита разбойникът. — Искаш да кажеш, ще правиш каквото Ой каже?

— Да.

— Всичко, което Ой каже?

Сет затвори очи.

— Да.

— Виж ти, не е ли това интересно — рече замислено мъжът. — Интересно нещо наистина.