Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (19)

11
Капки

„Трима от шестнадесет вече управляваха, а сега царства Разбитият.“

Събрано: Чачанан, 1173, осемдесет и четири секунди преди смъртта. Обект: джебчия със смъртоносна болест, от частично ириалски произход.

Бурята най-сетне позатихна. Беше по здрачаване в деня, когато момчето умря, в деня, когато Сил напусна Каладин. Каладин нахлузи сандалите — същите, които беше взел от дълголикия мъж на първия ден — и стана. Мина през претъпканото помещение.

Нямаше легла, само по едно тънко одеяло за всеки от мостовите. Дали да го ползват като постелка или като завивка си беше техен избор. Или замръзваш, или те боли. Такива бяха възможностите на мостовите, ала неколцина бяха намерили и друго приложение. Увиваха одеялата около главите си, за да отблъскват гледките, звуците и миризмите. Да се скрият от света.

Светът тъй или иначе щеше да ги намери. Биваше го в подобни игрички.

Валеше като из ведро, вятърът още беше силен. Центърът на бурята се беше изместил на запад, където мълнии осветяваха хоризонта. Оставаше около час до пороя, а тогава беше първата възможност на човек да му се прииска да излезе в бурята.

Е, всъщност на хората никога не им се приискваше да излизат по време на буря. Но приблизително тогава ставаше безопасно. Светкавиците бяха отминали.

Каладин отмина мрачния дърводелски двор, прегърбен, за да се предпази от вятъра. Наоколо лежаха клони като кости в бърлогата на белогръб. По грубите стени на сградите дъждът беше налепил листа. Каладин газеше в локвите, стъпалата му се разхлаждаха и претръпваха. Усещането беше приятно; краката му бяха още разранени от пробега с моста по-рано.

Вълни леден дъжд го биеха косо, мокреха косата му, падаха по лицето и мърлявата му брада. Мразеше да е с брада, особено гъделичкането на мустаците в ъгълчетата на устата. Брадите бяха като малките на брадвохръта. Момченцата си мечтаеха за деня, когато ще се сдобият с тях и не си даваха сметка колко дразнещо може да е.

— Разхождаме се, а, Твоя милост? — рече някой.

Каладин вдигна поглед и забеляза недалече Газ, свит между две казарми. Защо беше излязъл в дъжда?

А, Газ беше привързал метална кошничка на подветрената стена на едната сграда и от нея идеше мека светлина. Оставил беше сферите си навън в бурята и сега отиваше да си ги прибере преди края й.

Това беше рисковано. Дори и затворената кошничка може да бъде откъсната от вятъра. Някои хора вярваха, че сенките на Загубените Сияйни бродят в бурите и крадат пари. Може и да беше вярно. Но когато беше войник, Каладин познаваше не един мъж, ранен при излизане за пари в бурята. Несъмнено суеверието се дължеше на по-материални крадци.

Имаше по-безопасни начини за зареждане на сфери. Сарафите сменяха празни сфери за заредени или ги зареждаха срещу заплащане в техните обезопасени гнезда.

— Какво правиш? — поиска да узнае Газ. Ниският едноок мъж притискаше кошничката до гърдите си. — Ще наредя да те обесят, ако си задигнал нечии сфери.

Каладин се обърна на другата страна.

— Бурята да те отнесе дано! И без това ще накарам да те обесят! Не мисли, че можеш да избягаш; все още има стражи. Ти…

— Отивам в Бездната на честта — тихо отвърна Каладин. Гласът му едва се чуваше в бурята.

Газ млъкна. Бездната на честта. Отпусна кошничката и престана със забележките. Хората, които поемаха по този път, имаха някаква защита.

Каладин продължи през двора.

— Остави сандалите и елека — каза Газ. — Не искам да ми се налага да пращам някого долу за тях.

Каладин изхлузи кожения елек през главата си и го пльосна на земята, после изу сандалите в една локва. Така остана по мръсна риза и корави кафеви панталони, и двете дрехи беше взел от мъртвец.

Каладин вървеше през бурята към източната страна на дърводелския двор. На изток изтрещя гръмотевица. Пътеката към Пустите равнини вече му беше позната. Беше тичал по нея с моста десетки пъти. Нямаше сражения всеки ден — може би веднъж на два-три дни — и не всеки отряд трябваше да тича при всички битки. Но много от пробезите бяха толкова изтощителни, толкова ужасни, че мостовите оставаха потресени, почти в несвяст в дните между задачите.

Много от мостовите не бяха в състояние да вземат решения. Това се случваше на хора, които бяха в ступор след битка. Каладин усещаше, че и той страда от това. Дори решението да дойде до Бездната на честта беше взел трудно.

Но кървящите очи на онова безименно момче го преследваха. Не би се насилил отново да го преживее. Не можеше да го направи.

Стигна до основата на склона. Вятърът блъскаше дъжда в лицето му, като че искаше да го изтласка обратно в лагера. Продължи да върви към най-близката пропаст. Бездната на честта — така я наричаха мостовите, понеже тук беше мястото, където можеха да вземат единственото решение, което им беше оставено. Решението „на честта“. Смърт.

Тези пропасти не бяха естествени. Тази в началото беше тясна, но в източна посока ставаше по-широка — и по-дълбока — невероятно бързо. Само на десет стъпки разстояние беше вече толкова широка, че беше трудно да се прескочи. Шест въжени стълби с дървени стъпенки бяха закрепени с клинове в скалата. Използваха ги мостовите, които бяха изпращани да обират труповете, паднали в пропастта по време на пробег.

Каладин огледа равнините. В тъмнината и дъжда не видя много. Не, това място не беше естествено. Земята беше разбита. А сега разбиваше хората, които идваха тук. Каладин подмина стълбите и продължи още малко по ръба на пропастта. После седна, прехвърли крака и загледа как дъжда пада около него и капките скачат в тъмните дълбини.

Някъде встрани от него по-предприемчивите кремлинги изпълзяваха от дупките си, щураха се наоколо и ядяха растенията, които поглъщаха дъждовната вода. Веднъж Лирин му беше обяснил, че дъждовете при буря са богати на хранителни вещества. Гадателите в Колинар и Веденар бяха доказали, че растенията, напоявани с вода от дъждовна буря, се развиват по-добре от онези, които се поливат с езерна или речна вода. Защо учените така се вълнуваха, като открият нещо, добре известно на земеделците от много поколения?

Каладин гледаше как капките се стичат и изчезват в бездната. Малки скачачи самоубийци. Хиляди и хиляди. Милиони и милиони. Кой знае какво ги чака в тази тъмнина? Не можеш да видиш, не можеш да узнаеш, докато не тръгнеш с тях. Да скочиш в празнотата и да оставиш вятъра да те носи надолу…

— Прав беше, татко — прошепна Каладин. — Не можеш да спреш бурята като духаш по-силно. Не можеш да спасиш хората като убиваш други. Трябвало е всички да станем лекари. До последния човек…

Мислите му бяха несвързани. Ала сега, странно, умът му беше по-бистър от когато и да било през последните седмици. Може би заради ясните изгледи. Повечето хора прекарват цял живот в чудене за бъдещето. Е, сега неговото бъдеще беше празно. Затова той се върна назад и се замисли за баща си, за Тиен, за решенията.

Някога животът му изглеждаше прост. Това беше преди да загуби брат си, преди да го предадат в армията на Амарам. Би ли се върнал Каладин в тези невинни дни, ако можеше? Би ли предпочел да се преструва, че всичко е просто?

Не. Неговото падане не беше леко като на тези дъждовни капки. Носеше белези. Отскачаше от стените, блъскаше лицето и ръцете си. Случайно убиваше невинни. Вървеше до хора с черни като въглен сърца и ги боготвореше. Лазеше и се катереше и падаше и се препъваше.

И ето го сега тук. В края на всичко това. Разбираше много повече, но някак не се чувстваше помъдрял. Изправи се на ръба на пропастта и усети как бащиното му разочарование надвисва над него като буреносните облаци в небето.

Протегна стъпало в празнотата.

— Каладин!

Застина от нежния, ала пронизителен глас. Във въздуха изведнъж се появи прозрачна форма и приближи през отслабващия дъжд. Фигурката се втурна напред, после потъна, после отново се стрелна нагоре, сякаш носеше нещо тежко. Каладин прибра крака си и протегна ръка. Сил безцеремонно кацна на нея, приела образа на змиорка, която стиска нещо тъмно в устата си.

Върна се в познатия образ на млада жена с развяваща се около краката рокля. В ръцете си държеше тесен тъмнозелен лист с три връхчета. Черна жлъчка.

— Това какво е? — попита Каладин.

Тя изглеждаше изтощена.

— Тези неща са тежки! — вдигна листото. — Донесох го за теб!

Той взе листа с два пръста. Черна жлъчка. Отрова.

— Защо ми донесе това? — попита остро.

— Помислих… — подхвана Сил и се сви. — Е, ти толкова внимателно пазеше онези листа. После ги загуби, когато опита да помогнеш на онзи човек в робската клетка. Помислих, че ако имаш друго такова листо, ще си щастлив.

Каладин почти се засмя. Тя не осъзнаваше какво прави като му носи листо от една от най-смъртоносните природни отрови на Рошар, защото иска да го направи щастлив.

— Сякаш всичко тръгна на зле, когато загуби онова листо — рече меко Сил. — Преди това ти се бореше.

— Провалих се.

Тя приклекна върху дланта му, полите от мъгла се надиплиха около краката й, дъждовните капки преминаваха през нея и нагъваха очертанията й.

— Значи не го харесваш? Отлетях толкова далеч… Почти се забравих. Но се върнах. Върнах се, Каладин.

— Защо? — попита той. — Защо те е грижа?

— Така — отговори тя и вирна главица. — Наблюдавах те, знаеш. В онази армия. Ти винаги откриваше младите, необучените и ги защитаваше, макар че това те излагаше на опасност. Мога да си спомня. Малко, но мога.

— Предадох ги. Сега са мъртви.

— Щяха да умрат по-рано без теб. Ти направи така, че те имаха семейство в армията. Помня тяхната благодарност. Точно това ме привлече първо. Ти им помогна.

— Не — каза Каладин, стискайки черната жлъчка. — Всичко, до което се докосна, повяхва и умира. — Той се олюля на ръба. В далечината отекна гръм.

— Хората от този отряд — прошепна Сил. — Можеш да им помогнеш.

— Твърде късно е — той затвори очи и помисли за момчето, което загина по-рано същия ден. — Прекалено късно. Провалих се. Те са мъртви. Всички ще умрат и няма изход.

— Тогава защо не направиш още един опит? — Гласът й беше тих, ала някак се оказа по-силен от бурята. — С какво би навредило това?

Той спря.

— Този път не можеш да се провалиш, Каладин. Сам го каза. Те бездруго ще умрат.

Каладин се замисли за Тиен и за мъртвите му очи, втренчени нагоре.

— Не знам какво искаш да кажеш през повечето време, докато говориш — продължи тя. — Умът ми е така замъглен. Но ми се струва, че ако се тревожиш от това да нараниш някого, не би трябвало да се боиш да помогнеш на мостовите. Какво повече можеш да им сториш?

— Аз…

— Още един опит, Каладин — прошепна Сил. — Моля те. Още един опит…

Мъжете се събираха в казармата и имаха само по едно одеяло, за което да се каже, че е тяхно. Бояха се от бурята. Бояха се един от друг. Бояха се какво ще донесе следващия ден.

Още един опит…

Каладин отвори очи. Беше му студено, беше мокър, но усещаше как вътре в него се разгаря малкото топло пламъче на решителността. Стисна ръка, смачка листото от черна жлъчка и го изхвърли в пропастта. Отпусна другата ръка, в която държеше Сил. Тя тревожно полетя.

— Каладин?

Той с твърда крачка се отдалечи от пропастта, босите му крака пляскаха в локвите и небрежно газеха ластарите на скалните пъпки. Склонът, по който се беше спуснал, сега беше покрит с подобни на плочи растения, които от дъжда се бяха отворили като книги, неравни и тънки червени и зелени листа държаха заедно двете им половини. Духчета на живота — малки зелени примигващи светлинки, по-ярки от Сил, но дребни като спори — танцуваха между растенията и отбягваха дъждовните капки.

Каладин закрачи нагоре, подире му водата се стичаше на ручейчета. Върна се при мостовете. Там все още беше само Газ, който връщаше един отвързан брезент на мястото му.

Каладин почти беше стигнал при него, когато Газ го забеляза. Жилавият сержант се начумери.

— Достраша те да стигнеш докрай, така ли, Твоя милост? Е, ако си мислиш, че ще ти върна…

Прекъсна с хъхрещ звук — Каладин се втурна напред и го стисна за гърлото. Газ изненадано вдигна ръка, но Каладин я отблъсна, отлепи краката му от земята и го просна на камъните сред пръски вода. Окото на Газ се облещи от изненада и болка и той започна да се задушава под хватката на Каладин върху гърлото му.

— Светът току-що се промени, Газ — каза Каладин и се приведе към него. — Умрях в онази пропаст. Сега си имаш работа с моя отмъстителен дух.

Газ се гърчеше и се озърташе за помощ, но нямаше откъде. Каладин нямаше трудности да го удържа на земята. При тичането с мост имаше такова нещо — ако оживееш достатъчно дълго, заякваш.

Каладин леко отпусна врата на Газ и му позволи да си поеме дъх. После се приведе още повече над него.

— Ще започнем отначало, ти и аз. На чисто. И искам отсега да разбереш нещо. Аз вече съм мъртъв. Не можеш да ме нараниш. Разбрано?

Газ бавно кимна и Каладин му даде още глътка студен, влажен въздух.

— Мост Четири е мой — каза Каладин. — Може да ни даваш задачи, но аз съм водач на моста. Другият умря днес, така че бездруго ще трябва да избереш нов. Разбрано?

Газ отново кимна.

— Бързо схващаш — каза Каладин и го остави да диша свободно. Отстъпи и Газ колебливо се изправи. В очите му се четеше омраза, но приглушена. Изглеждаше разтревожен от нещо — от нещо различно от каладиновите заплахи.

— Искам повече да не изплащам робския дълг. Колко заработват мостовите?

— Две прозрачни марки дневно — отвърна Газ, докато се мръщеше и разтриваше врата си.

Значи един роб получава половината. Една диамантена марка. Нищожна заплата, но Каладин щеше да има нужда от нея. Освен това щеше да му е необходимо да подкупи Газ.

— Ще почна да си вземам заплатата, но ти ще задържаш по една на всеки пет марки.

Газ се сепна и се втренчи в него в сумрака.

— За твоите усилия — каза Каладин.

— Какви усилия?

Каладин пристъпи до него.

— Усилията ти да държиш Преизподнята далеч от мен. Разбрано?

Газ пак кимна. Каладин се отдалечи. Мразеше да харчи пари за подкупи, но Газ имаше нужда от постоянно повтарящо се напомняне да избягва да праща Каладин на смърт. Една марка на пет дни не беше кой знае какво напомняне — обаче за човек, който беше готов да рискува и да излезе посред бурята да си пази сферите, можеше да е достатъчно.

Каладин се върна в малката казарма на Мост Четири и отвори яката дървена врата. Хората се свиваха вътре точно както ги остави. Но нещо се беше променило. Винаги ли изглеждаха така жалки?

Да. Винаги. Каладин се беше променил, не те. Усещаше някакво странно изместване — като че си беше позволил да забрави — макар и само отчасти — последните девет месеца. Пресягаше се през времето и изучаваше човека, който беше. Който още се бореше, при това добре.

Не можеше пак да е такъв — не можеше да изличи белезите — но можеше да учи от предишния Каладин, както новият взводен учи от победоносните генерали от миналото. Каладин Благословеният от Бурята беше мъртъв, но Каладин Мостовият беше от същата кръв. Наследник със заложби.

Каладин приближи до първата свита фигура. Мъжът не спеше — и кой можеше да спи по време на буря? Той се сви уплашено, когато Каладин приклекна до него.

— Как се казваш? — попита Каладин, а Сил се спусна и взе да изучава лицето на човека. Той не би могъл да я види.

Мъжът беше по-възрастен, с провиснали бузи, кафеви очи и ниско подстригана прошарена коса. Брадата му беше къса. Нямаше робско клеймо.

— Името ти? — повтори твърдо Каладин.

— Разкарай се — отвърна мъжът и се търкули на другата страна.

Каладин се поколеба, после се наведе и заговори с нисък глас.

— Виж сега, приятелю. Или ще ми кажеш името си, или ще продължа да те тормозя. Продължавай да отказваш и ще те извлека навън в бурята, и ще те провеся за един крак над пропастта, докато не ми кажеш.

Мъжът се обърна и го изгледа през рамо. Каладин кимна бавно и издържа погледа му.

— Тефт — рече мъжът най-сетне. — Името ми е Тефт.

— Не беше толкова трудно — каза Каладин и подаде ръка. — Аз съм Каладин. Водачът на вашия мост.

Мъжът несигурно взе ръката на Каладин и сбърчи чело от почуда. Каладин бегло си спомняше този човек. Беше в отряда от някое време, поне от няколко седмици. Преди това е бил в отряда на друг мост. Едно от наказанията за мостовите, които са извършили нарушение в лагера, беше преместването в Мост Четири.

— Почини си — каза Каладин и пусна ръката на Тефт. — Утре ни чака тежък ден.

— Откъде знаеш? — попита Тефт и почеса брадата си.

— Ние сме мостови. Всеки ден е тежък — отвърна Каладин и се изправи.

След малко Тефт се поусмихна.

— Келек е свидетел, че си прав.

Каладин го остави и продължи покрай реда свити фигури. Навести всеки от мъжете и с увещание или заплаха научи как се казва. Всички се противяха. Сякаш имената бяха последното нещо, което притежаваха, и нямаше да ги дадат евтино, макар да изглеждаха изненадани — май даже и окуражени — от това, че някой си прави труда да пита.

Каладин се хвана за имената, повтаряше си всяко на ум, държеше ги като редки скъпоценни камъни. Имената имаха значение. Мъжете имаха значение. Каладин можеше и да умре при следващия пробег с моста или да се пречупи от напрежението и така да подари на Амарам една последна победа. Но като седна на пода и почна да прави планове, усети как топлинката в него гори постоянно.

Идваше от взетите решения и осмислената цел. Това беше отговорността.

Сил се спусна и кацна на крака му, докато той седеше и си повтаряше шепнешком имената на мъжете. Тя изглеждаше насърчена. Светла. Щастлива. Той не изпитваше нищо подобно. Чувстваше се мрачен, уморен и мокър. Изцяло бе погълнат от поетата отговорност за тези мъже. Придържаше се към нея като катерач към последната си опора, висейки на скалата.

Той ще намери начин да ги защити.