Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (18)

10
Истории за лекари

Девет години по-рано

Кал нахълта в лекарската стая, през отворената врата влизаше ярка слънчева светлина. Беше на десет години и му личеше, че ще е висок и тънък. Винаги предпочиташе да го наричат Кал, а не с пълното му име, Каладин. По-краткото име повече му прилягаше. Каладин звучеше като име на светлоок.

— Съжалявам, татко — каза той.

Бащата на Кал, Лирин, внимателно пристегна превръзката на ръката на младата жена, привързана на тясната операционна маса. Очите й бяха затворени; Кал беше пропуснал даването на упойката.

— Ще обсъдим закъснението ти по-късно — каза Лирин и обезопаси и другата ръка на момичето. — Затвори вратата.

Кал се сви и затвори вратата. Прозорците бяха затъмнени от плътно затворените капаци и така единствената светлина идеше от голямата купа, пълна със заредени сфери. Всяка от тях беше броам и взети заедно представляваха невероятна сума, постоянен заем от управителя на град Огнекамък. Лампите трепкаха, докато на Светлината на Бурята можеше да се разчита винаги. Това може да спаси живота на човек, казваше бащата на Кал.

Кал притеснен приближи масата. Младата жена, Сани, имаше лъскава черна коса без нито един кестеняв или рус кичур. Беше на петнадесет години и свободната й ръка беше омотана с окървавена превръзка. Кал се намръщи при вида на зле направената превръзка — все едно платът беше отпран от нечия риза и вързан набързо.

Главата на Сани беше обърната на една страна и тя мърмореше, упоена. Носеше само памучно бельо, скритата й ръка се виждаше. По-големите момчета от града хихикаха и разправяха, че са успели — или твърдяха, че са успели — да видят някое момиче по бельо, но Кал не разбираше защо е цялото това вълнение. Но той наистина се притесняваше за Сани. Винаги се притесняваше, когато някой е ранен.

За щастие, раната не изглеждаше страшна. Ако застрашаваше живота й, баща му вече щеше да е започнал да работи по нея с помощта на Хесина — майката на Кал.

Лирин отиде в другия край на стаята и взе няколко малки прозрачни бутилчици. Беше нисък и започваше да оплешивява, въпреки че беше сравнително млад. Носеше очила и ги определяше като най-скъпоценния подарък, който някога е получавал. Рядко ги използваше, освен при операция, понеже бяха прекалено ценни да поеме риска просто да ги носи винаги. А ако се надраскаха или счупеха? Огнекамък беше голям град, но се намираше доста далеч в северните части на Алеткар и подмяната на очилата би се оказала трудна.

Стаята се поддържаше спретната, лавиците и масата се миеха всяка сутрин, всичко си беше на мястото. Лирин казваше, че можеш да разбереш много за човека от начина, по който поддържа работното си място. Мърляво ли е то или е подредено? Уважават ли се инструментите или се търкалят навсякъде? Единственият часовник с фабриал в целия град стоеше тук, на тезгяха. Малката машинка имаше циферблат в средата и блестящ димен камък в сърцевината; трябваше да се зарежда със Светлина, за да върви. Никой в града не се вълнуваше от минутите и часовете така, както Лирин.

Кал придърпа столче, за да вижда по-добре. Скоро столчето нямаше да му трябва; той растеше на височина с дни. Прегледа ръката на Сани. Ще се оправи, каза си той, както баща му го беше научил. Нужно е лекарят да е спокоен. Притеснението е само загуба на време.

Трудно беше да следва този съвет.

— Ръцете — каза Лирин, без да се отклонява от събирането на инструментите.

Кал въздъхна, скочи от столчето и припна към умивалника с топла сапунена вода до вратата.

— Какво значение има?

Той искаше да работи, да помогне на Сани.

— Мъдрост на Вестителите — отвърна разсеяно Лирин и повтори урока, който беше преподавал толкова пъти. — Духчетата на смъртта и духчетата на разложението ненавиждат водата. Тя ще ги държи далеч.

— Хами разправя, че това е глупост — обади се Кал. — Духчетата на смъртта са способни да убият човек, така че защо да се боят от малко вода?

— Мъдростта на Вестителите е по-голяма от нашите способности за разбиране.

Кал се свъси.

— Но, татко, те са демони. Чух това от онзи ардент, който дойде да проповядва миналата пролет.

— Говорел е за Сияйните — отвърна Лирин остро. — Пак ги бъркаш.

Кал въздъхна.

— Вестителите били пратени да учат човешкия род — каза Лирин. — Поведоха ни срещу Пустоносните, след като бяхме прогонени от небето. Сияйните са рицарският орден, основан от тях.

— Който беше демонски.

— Който ни изостави — вметна Лирин, — щом Вестителите си отидоха. — Вдигна показалец. — Не бяха демони, бяха просто хора с твърде голяма сила и без достатъчно ум. Както и да е, ти трябва винаги да си миеш ръцете. Със собствените си очи можеш да забележиш как се отразява това на духчетата на разложението, макар духчетата на смъртта да не са видими.

Кал пак въздъхна, но направи каквото се искаше от него. Лирин се върна при масата с поднос, върху който бяха наредени инструменти и малки шишенца. Мисленето му беше странно — въпреки че държеше Кал да не бърка Вестителите и Загубените Сияйни, момчето го беше чувало да заявява, че не смята Пустоносните за истински. Смешно. Кого друг да обвиняваме, когато разни работи изчезват нощем или реколтата се повреди от ровещите червеи?

Хората в града бяха на мнение, че Лирин прекарва прекалено много време с книгите и с болните и затова е странен. Чувстваха се неудобно с него и това се пренасяше и върху Кал. Кал тъкмо започваше да осъзнава колко е болезнено да се чувстваш различен.

С измити ръце той скочи пак на столчето. Отново започна да изпитва нервност. Надяваше се нищо да не се обърка. С помощта на огледало баща му съсредоточи светлината от сферите върху ръката на Сани. С хирургически нож предпазливо сряза импровизираната превръзка. Раната не застрашаваше живота на момичето, но ръката наистина беше много лошо разкъсана. Когато Кал беше започнал да се учи при баща си преди две години, от подобни гледки му призляваше. Сега беше свикнал да вижда разкъсана плът.

Това беше добре. Кал преценяваше, че ще му е от полза, когато един ден отиде на война и се сражава за своя върховен принц и за светлооките.

Три от пръстите на Сани бяха счупени, кожата беше одрана и разкъсана, раната беше набита с клечки и мръсотия. Третият пръст беше най-зле, грозно размазан и изкълчен, от кожата му стърчаха парченца кост. Кал го опипа по цялата дължина, отбеляза счупените кости и почернялата кожа. Той внимателно почисти засъхналата кръв и мръсотия с мокро парче и измъкна камъчетата и клечиците, докато баща му режеше конец за зашиване.

— Третият пръст ще трябва да се махне, нали? — каза Кал и сложи бандаж в основата му, за да не кърви.

Бащата кимна с едва загатната усмивка. Беше се надявал Кал да забележи това. Лирин често казваше, че мъдрият лекар трябва да знае кое да махне и кое да спаси. Ако в самото начало третият пръст беше наместен правилно… ала не, сега не можеше вече да се възстанови. Да се зашие отново щеше да доведе до загниване и смърт.

Същинската ампутация извърши Лирин. Имаше такива внимателни, прецизни ръце. Обучението за лечител отнемаше над десет години и щеше да мине още време, преди Лирин да остави Кал да държи ножа. Момчето попиваше кръвта, подаваше на баща си ножовете и държеше конеца, за да не се заплита по време на шиене. Работеха бавно и възстановиха ръката, доколкото им беше възможно.

Бащата на Кал завърши последния шев, видимо доволен, че е успял да спаси четири пръста. Разбира се, родителите на Сани нямаше да погледнат на ситуацията по същия начин. Те ще са недоволни, че красивата им дъщеря ще бъде със саката ръка. Почти винаги ставаше така — в началото ужас от раната, после гняв, задето Лирин не може да прави чудеса. Лирин казваше, че е така, защото хората от града вече са навикнали да имат лекар. За тях лечението беше станало нещо обикновено, а не привилегия.

Но родителите на Сани бяха добри хора. Щяха да направят малко дарение и семейството на Кал — родителите му, той и малкият му брат Тиен — щяха да могат да се прехранят. Странно беше, че те оцеляват заради нещастието на другите. Може би това беше една от причините хората в града да ги отблъскват.

Накрая Лирин обгори с малка нажежена пръчица местата, където според него шевовете щяха да се окажат недостатъчни. После нанесе лютиво масло от ралица върху ръката, за да предотврати инфекцията — маслото плашеше духчетата на разложението повече и от водата и сапуна. Кал сложи чисти превръзки, като пазеше шините.

Лирин махна пръста и Кал започна да се отпуска. Тя щеше да се оправи.

— Още трябва да поработиш върху нервите си, синко — рече меко Лирин, докато отмиваше кръвта от ръцете си.

Кал сведе поглед.

— Хубаво е да те е грижа — продължи Лирин. — Но загрижеността — като всичко друго — може да стане проблем, ако пречи на способността ти като хирург.

Прекалената загриженост може да причини проблеми?, мислено отвърна Кал на баща си. А какво да кажем за това, че си толкова безкористен, че никога не приемаш заплащане за работата си? Не посмя да го изрече на глас.

Следваше почистване на помещението. Сякаш половината живот на Кал минаваше в чистене, обаче Лирин нямаше да го пусне да си върви, докато не свършат с това. Най-накрая отвори капаците на прозорците и пусна вътре слънчевата светлина. Сани още спеше; зимното биле щеше да я държи в несвяст още часове.

— Е, къде беше? — попита Лирин, а бутилчиците с масло и алкохол потракваха, докато ги връщаше по местата им.

— С Ям.

— Ям е две години по-голям от теб — отвърна Лирин. — Съмнявам се, че много му се нрави да си прекарва времето в компанията на някой толкова по-малък от него.

— Баща му е започнал да го обучава да борави с тояга — обясни бързо Кал. — С Тиен отидохме да видим какво е научил. — Кал се сви и зачака баща му да го сгълчи.

Той просто продължи да работи — почисти всички ножове с алкохол и после с масло, както предписваше старото предание. Не се обърна към Кал.

— Бащата на Ям е бил войник в армията на Сиятелния господар Амарам — рече плахо Кал. Сиятелният Амарам! Благородният светлоок генерал, който отговаряше за северната част на Алеткар. Кал толкова искаше да види истински светлоок, а не киселия стар Уистиоу. Воин, за когото всички говореха, за когото се разказваха истории.

— Знам за бащата на Ям — каза Лирин. — Досега ми се е налагало да оперирам три пъти тоя негов куц крак. Дар от славните времена като войник.

— Ние имаме нужда от войници. Или предпочиташ тайлените да прекосят границите ни?

— Тайлена е островна държава — отвърна спокойно Лирин. — Нямаме обща граница с тях.

— Добре тогава, могат да ни нападнат по море!

— Те са преди всичко занаятчии и търговци. Всеки тайлен, когото съм срещал, е опитвал да ме преметне, но това едва ли прилича на нашествие.

Всички момчета обичаха да си разказват истории за далечни места. Трудно беше да се помни, че бащата на Кал — единственият човек от втори нан в целия град — на младини е пътувал чак до Карбрант.

— Е, сражаваме се с някого — додаде Кал и се зае да търка пода.

— Да — отговори след малко баща му. — Крал Гавилар винаги намира хора, с които да воюваме. Това поне е вярно.

— Така че ни трябват войници, както казах.

— Повече ни трябват лекари — рече ясно Лирин и се отмести от шкафа си. — Синко, ти почти се разплакваш винаги, когато ни доведат някой; тревожно скърцаш със зъби даже и по време на простите процедури. Какво те кара да мислиш, че можеш наистина да нараниш някого?

— Ще стана по-силен.

— Това е глупост. Кой ти пъхна такива идеи в главата? Защо би желал да се учиш как да биеш другите момчета с тояга?

— Заради честта, татко. Кой разказва истории за лекари, в името на Вестителите!

— Разказват ги децата на мъжете и жените, които ние спасяваме — отвърна Лирин с равен глас и срещна погледа на Кал. — Ето кой разказва истории за лекари.

Кал се изчерви и се сви, после се върна към търкането на пода.

Баща му строго рече:

— На този свят има два вида хора, синко. Тези, които спасяват живот. И тези, които отнемат живот.

— А онези, които пазят и защитават? Онези, които спасяват живот чрез отнемане на живот?

Баща му изсумтя презрително.

— То е като да опитваш да спреш бурята, като духаш по-силно. Нелепо е. Не можеш да предпазваш чрез убийство.

Кал продължи да стърже.

Най-сетне баща му въздъхна, коленичи до него и се зае да му помага.

— Какви са качествата на зимното биле?

— Горчив вкус — незабавно отговори Кал, — което го прави по-безопасно за съхранение, понеже хората няма как да го погълнат по случайност. Стрий го на прах, смеси го с масло и давай по лъжица за всяка мярка от теглото на човека, когото упояваш. Води до дълбок сън за около пет часа.

— А как ще разбереш дали някой има трескавата шарка?

— Нервна превъзбуда, жажда, трудно заспиване и изпотяване по долната страна на ръцете.

— Имаш толкова силен ум, синко — каза нежно Лирин. — На мен ми отне години да науча онова, което ти усвои за месеци. Спестявах пари. Бих искал да те изпратя в Карбрант да учиш при истинските лекари, когато станеш на шестнадесет години.

Кал усети остра възбуда. Карбрант? Та това беше чак в друго кралство! Баща му беше ходил в Карбрант като куриер, но не се беше учил там за лекар. Учител му беше старият Вате в Шорсброон, близкият град с каквото и да е значение.

— Имаш дар от самите Вестители — каза Лирин и положи ръка на рамото на Кал. — Можеш да станеш десет пъти по-добър лекар от мен. Аз нямам дребните мечти на другите хора. С труда си нашите деди ни купиха втори нан, така че сме пълноправни граждани и имаме право да пътуваме. Недей да похабяваш това с убийства.

Кал се поколеба, но скоро установи, че кима в знак на съгласие.