Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (106)

74
Призрачна кръв

Шалан потърка очи. Беше прочела бележките на Ясна — поне по-важните от тях. Само те бяха много обемисти. Още седеше в нишата, макар че бяха пратили парш да й донесе одеяло да се увие над болничната роба.

Очите й пареха след цяла нощ плач и четене. Беше изтощена. И все пак се чувстваше пълна със сили.

— Вярно е — каза тя. — Имате право. Пустоносните са паршите. Не мога да видя друго заключение.

Ясна се усмихна. Изглеждаше странно доволна от себе си, като се има предвид, че бе успяла да убеди в правотата си само един човек.

— И какво следва? — попита Шалан.

— Има общо с предишните Ви проучвания.

— Моите проучвания ли? Тоест със смъртта на Вашия баща?

— Точно така.

— Паршендите го нападнаха — каза Шалан. — Убиха го внезапно, без предупреждение. — Взря се в Ясна. — Това е причината Вие да започнете да изучавате всичко това, нали?

Ясна кимна.

— Онези диви парши, паршендите от Пустите равнини, са ключът. — Тя се приведе напред. — Шалан, бедствието, което ни очаква, е съвсем реално, съвършено ужасно. Не ми трябват тайнствени предупреждения или проповеди, за да се уплаша. И така съм напълно ужасена.

— Но ние сме опитомили паршите.

— Наистина ли е така, Шалан? Помислете какво правят, какво е отношението към тях, колко често ги използват.

Шалан се позамисли. Паршите бяха навсякъде.

— Поднасят ни храната — продължи Ясна. — Работят в нашите складове. Грижат се за нашите деца. Няма и едно село на Рошар без парши. Не им обръщаме внимание; просто очакваме да са тук и да си вършат работата. Без да се оплакват.

Ала една група внезапно се превърна от кротки приятели в свирепи воини. Нещо ги е подтикнало. Точно както е станало и преди стотици години, в дните, наречени Епохите на Вестителите. Имало период на мир, последван от нашествие на парши, които по никому неясни причини полудяват от бяс. Това стои зад борбата на човеците да не бъдат „затворени в Преизподнята“. Това едва не е сложило край на нашата цивилизация. Страшни, повтарящи се катаклизми, от които хората толкова са се плашели, че са почнали да ги наричат „Опустошения“.

Ние сме отглеждали паршите. Вкарали сме ги във всяка част на нашето общество. Станали сме зависими от тях, без да си даваме сметка, че сме впрегнали една буря, която чака да се развихри. Докладите от Пустите равнини говорят за способността на паршендите да общуват от разстояние, да пеят хармонично песните си, когато са далеч едни от други. Умовете им са свързани, както е при далекосъобщителите. Давате ли си сметка какво означава това?

Шалан кимна. Какво би станало, ако всеки парш в света внезапно се обърне срещу господарите си? Да поиска свобода, или — по-лошо — отмъщение?

— Ще бъдем съсипани. Цивилизацията, каквато я познаваме, ще рухне. Ние трябва да направим нещо!

— Ние правим нещо — отговори Ясна. — Събираме факти, за да се уверим в онова, което мислим, че знаем.

— И от колко факти се нуждаем?

— Повече. Много повече. — Ясна погледна книгите. — В историите има някои неща, които засега не разбирам. Приказки за същества, които се бият заедно с паршите, каменни зверове, които може би са някакъв вид зверове с големи черупки. И други странности, които според мен съдържат истина. Но вече използвахме всичко, което Карбрант може да ни предостави. Продължавате ли да сте сигурна, че искате да се задълбочите в това? Ще бъдем претоварени. Известно време няма да се връщате у дома.

Шалан прехапа устни и се замисли за братята си.

— Бихте ме пуснали да си вървя при нещата, които знам?

— Не искам да работите за мен, докато търсите начин да избягате — уморено отвърна Ясна.

— Не мога просто така да изоставя братята си — рече Шалан и нещо вътре в нея се сви. — Но това е по-голямо от тях. Проклятие, по-голямо е от мен, от Вас или от когото и да е. Трябва да помогна, Ясна. Не мога просто да си тръгна. Ще намеря друг начин да подкрепя семейството си.

— Добре. Тогава вървете да съберете багажа ни. Заминаваме утре с кораба, който поръчах за Вас.

— Отиваме в Я Кевед?

— Не. Трябва да отидем в центъра на всичко това. Отиваме на Пустите равнини. Трябва да разберем дали паршендите са били някога обикновени парши и ако е така, какво ги е променило. Може и да греша за това. Но ако е така, то паршендите са ключът за превръщането на обикновените парши във войници. — После мрачно додаде — И трябва да открием това, преди друг да го е сторил и да ги е обърнал срещу нас.

— Някой друг ли? — попита Шалан и я прониза пристъп на паника. — И други ли търсят същото?

— Разбира се. Кой според Вас би си направил толкова труд да ме убие? — Тя порови в хартиите по писалището. — Не знам много за тях. Но знам, че има много групи, които търсят същите тайни. За една обаче съм сигурна. Членовете й се наричат Призрачната кръв. — Измъкна един лист. — Вашият приятел Кабсал беше един от тях. Намерихме знака им, татуиран от вътрешната страна на ръката му.

Същия символ й беше показал и Нан Балат преди няколко седмици. Символът, носен от иконома на баща им Луеш; човекът, който знаеше как да Превръща. Същия имали и мъжете, които бяха притискали домашните й да върнат фабриала. Които са финансирали баща им в усилието му да стане върховен принц.

— Всемогъщи във висините — прошепна Шалан. — Ясна, мисля… мисля, че моят баща може да е бил член на тази група.