Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (103)

71
Записано с кръв

Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, крачеше, превил гръб под тежестта на чувал със зърно. Свали го от кораба и го понесе по дока. Карбрант, Градът на камбаните, ухаеше на свежо океанско утро, спокойно, ала живо. Рибари подвикваха на другарите си, докато приготвяха мрежите.

Сет се присъедини към останалите носачи и понесе чувала по кривите улици. Може би някой друг търговец би ползвал теглена от чул каруца, ала Карбрант бе печално известен със своите гъмжащи от народ и претъпкани улици. Нишка носачи беше ефикасно решение.

Сет гледаше все в земята. Отчасти, за да прилича на работник. Отчасти, за да предпази очите си от ослепителното слънце, богът на боговете, който го наблюдаваше отгоре и виждаше неговия позор. Сет не трябваше да е навън през деня. Трябваше да крие своето ужасно лице.

Имаше чувството, че всяка негова стъпка би трябвало да оставя кървав отпечатък. Убийствата, които извърши през последните месеци, докато служеше на скрития господар… Чуваше виковете на мъртвите винаги, щом затвореше очи. Те остъргваха душата му, така че от нея не оставаше нищо, преследваха го, поглъщаха го.

Колко много мъртви. Много и много.

Дали губеше разсъдъка си? Винаги, когато убиваше някого, той обвиняваше жертвите. Проклинаше ги, че не са достатъчно силни да отвърнат на нападението и да го убият.

При всяко клане се обличаше в бяло, както му беше заповядано.

Единия крак пред другия. Не мисли. Не мисли за стореното от теб. Не мисли за онова, което… ще направиш.

Стигнал беше до последното име в списъка — Таравангян, краля на Карбрант. Обичан монарх, прочут с построяването и поддържането на болници в своя град. Чак в Азир знаеха — болен ли си, Таравангян ще те приеме. Ела в Карбрант и ще бъдеш излекуван. Кралят обича всички.

А Сет щеше да го убие.

В края на стръмната улица Сет, заедно с останалите носачи, повлече чувала си към задната част на двореца и влезе в сумрачен каменен коридор. Таравангян беше безхитростен човек. Това би трябвало да кара Сет да се чувства още по-виновен, ала той само негодуваше. Таравангян нямаше да е достатъчно умен, та да се подготви за него. Глупак. Малоумник. Нима Сет никога нямаше да се изправи срещу противник, който е достатъчно силен и може да го убие?

Сет беше пристигнал в града рано и се беше хванал на работа като носач. Трябваше да разгледа и да проучи, понеже за пръв път заповедта му беше да не погубва никой друг. Убийството на Таравангян трябваше да се извърши тихо.

Защо беше различно? Заповядано му бе да предаде съобщение. „Другаде са мъртви. Дойдох да завърша работата си.“ Нарежданията бяха пределно ясни: да се увери, че Таравангян е чул и разбрал посланието, преди да го нарани.

Това приличаше на отмъщение. Някой беше пратил Сет да открие и унищожи хората, които бяха прегрешили спрямо него. Сет остави чувала в склада за провизии. Механично се обърна и последва тътрещите се носачи по коридора. Кимна по посока на тоалетната за слугите и главният носач му махна да върви. Сет беше правил това няколко пъти и можеше да му се вярва, че ще си свърши работата и ще настигне другите.

Вътре не миришеше и наполовина толкова противно, колкото той очакваше. Представляваше тъмно помещение, врязано под земята. До един човек пред коритото гореше свещ. Кимна на Сет, върза си гащите, отри ръце в тях и си тръгна. Взе свещта, обаче учтиво запали от нея едно оставено парченце.

Когато мъжът излезе, Сет пое Светлина от кесията и положи ръце върху вратата. Направи Пълно Оттласкване на вратата и рамката й, като така я затвори и заключи. После дойде Мечът му. В този дворец всичко беше построено надолу, в дълбочина. Доверявайки се на купените карти, Сет коленичи и изряза квадратен каменен блок от пода, по-широко в долната част. Когато камъкът започна да се плъзга надолу, той го зареди със Светлина и направи половин Основно Оттласкване нагоре, та блокът стана безтегловен.

После се Оттласна умело нагоре и остана само с една десета от същинското си тегло. Скочи върху камъка и намалената му тежест го накара да се заспуска бавно. Слезе с камъка в помещението отдолу. Три диванчета с плюшени виолетови възглавници край стените, под изящни сребърни огледала. Тоалетната на светлооките. В поставка на стената гореше малка лампа, но вътре нямаше никого.

Камъкът меко тупна на пода и Сет скочи от него. Смъкна дрехите си и остана с черно-бялата униформа на старши слуга. Извади подходяща шапчица от джоба, наложи я на главата си и неохотно освободи Меча. Изниза се в коридора и бързо затвори вратата с Оттласкване.

Напоследък рядко се замисляше, че ходи върху камък. Навремето би се отнесъл със страхопочитание към подобен каменен коридор. Мигар бе същият човек? Мигар някога беше обожавал нещо?

Сет забърза напред. Нямаше много време. За щастие, крал Таравангян се придържаше към строг график. Седма камбана: време за размишление насаме в кабинета. Сет видя преддверието на кабинета, охранявано от двама войници.

Сет сведе глава, за да скрие шинските си очи, и пъргаво закрачи към тях. Единият войник предупредително вдигна ръка, така че Сет я улови, изви я и строши китката. Удари мъжа с лакът в лицето и го хвърли към стената.

Вцепененият му другар зина да извика, но Сет го ритна в стомаха. Дори без Меч, той беше опасен — зареден със Светлина и владеещ каммар. Хвана втория страж за косата и разби челото му в каменния под. После стана и отвори вратата с ритник.

Стаята, в която влезе, беше добре осветена от два реда лампи на лявата стена. Дясната стена бе покрита от горе до долу с претъпкани лавици с книги. На килимче точно пред Сет седеше един мъж с кръстосани крака. Той гледаше през огромен прозорец, изрязан в камъка. Взираше се в океана.

Сет пристъпи напред.

— Наредено ми е да Ви кажа, че останалите са мъртви. Дошъл съм да довърша работата. — Той вдигна ръце и Мечът му се появи.

Мъжът не се обърна.

Сет се поколеба. Трябваше да се увери, че човекът е разбрал думите му.

— Чухте ли ме? — попита Сет и се приближи още.

— Уби ли моите стражи, Сет, сине на сина на Валано? — попита тихо кралят.

Сет застина. Изруга и отстъпи, вдигна Меча в отбранителна позиция. Поредният капан?

— Свърши добре работата си — рече кралят, без да се обръща. — Убити водачи, погубен живот. Паника и хаос. Това ли бе твоята съдба? Питаш ли се? Получил този чудовищен Меч от своя народ, изгонен и освободен от всеки грях, който господарите ти могат да поискат от теб?

— Не съм освободен — отговори Сет, все още предпазлив. — Ходещите по камъка често допускат тази грешка. Всеки отнет от мен живот ме смазва, откъсва от душата ми.

Гласовете… виковете… пъклени духове, мога да чуя как вият…

— Но продължаваш да убиваш.

— Това е моето наказание. Да убивам, да нямам избор, освен да понасям тези грехове. Аз съм Неверен.

— Неверен — кралят като че се забавляваше. — Бих казал, че знаеш много истина. Повече от твоите сънародници сега. — Най-после се обърна и Сет видя, че е грешил за него. Крал Таравангян не беше глупав. Имаше проницателни очи и мъдрото лице на човек, който знае много, обрамчено с бяла брада. Мустаците му приличаха на върхове на стрели. — Видял си какво причиняват смъртта и убийството. Ти можеш да кажеш, Сет, сине на сина на Валано, че носиш големи грехове за народа си. Разбираш онова, което те не могат да разберат. И затова имаш истината.

Сет се свъси. И после нещата започнаха да придобиват смисъл. Знаеше какво следва, когато кралят бръкна в широкия си ръкав и извади малък камък, който грееше със светлината на две дузини лампи.

— Винаги сте били Вие. Моят невидим господар.

Кралят остави камъка на пода между двамата. Клетвеният камък на Сет.

— Вие включихте в списъка собственото си име.

— В случай, че те заловят — отговори Таравангян. — Най-добрата защита срещу подозрението е да се наредиш сред жертвите.

— А ако Ви бях убил?

— Нарежданията бяха недвусмислени. А, както се разбрахме, ти си твърде добър в спазването им. Може би не е нужно да ти казвам, обаче ти заповядвам да не ме нараняваш. А сега, уби ли моите стражи?

— Не знам — рече Сет и се принуди да приклекне и да освободи Меча си. Говореше високо, мъчеше се да заглуши виковете, за които беше сигурен, че се носят откъм горните корнизи в стаята. — Повалих и двамата в несвяст. Смятам, че строших черепа на единия.

Таравангян въздъхна. Изправи се и застана на прага. Сет погледна през рамо и видя, че старият крал проверява раните на стражите. Таравангян извика за помощ и дойдоха други хора, които да се погрижат за двамата войници.

Сет бе погълнат от страховита буря от чувства. Този благ, съзерцателен мъж го бе пращал да изтребва и убива? Той беше причинил виковете?

Таравангян се върна.

— Защо? — пресипнало попита Сет. — За отмъщение?

— Не — отговори кралят. Звучеше страшно уморен. — Някои от хората, които уби, бяха мои скъпи приятели, Сет, сине на сина на Валано.

— Презастраховка? — изсъска Сет. — Да останете извън подозрение?

— Отчасти. И отчасти, защото тяхната смърт беше необходима.

— Защо? Каква би била ползата?

— Стабилност. Онези, които ти уби, бяха сред най-могъщите и влиятелни хора на Рошар.

— По кой начин това допринася за стабилността?

— Понякога се налага да събориш една сграда, за да построиш нова, с по-здрави стени. — Кралят се обърна и погледна към океана. — А в идните години ще ни трябват здрави стени. Много, много здрави.

— Вашите думи са като стоте гълъба.

— Лесно е да ги пуснеш, трудно е да ги задържиш — рече Таравангян на шински.

Сет го изгледа остро. Този човек говореше шинския език и знаеше пословиците на народа му? Странно за някой, който ходи върху камък. И още по-странно за убиец.

— Да, говоря твоя език. Понякога се питам дали самият Брат на живота не те прати при мен.

— За да се изцапам с кръв, та Вие да останете чист. Да, това ми прилича на нещо, което някой от вашите ворински богове би направил.

Таравангян помълча малко.

— Ставай — рече той накрая.

Сет се подчини. Той винаги би се подчинил на своя господар. Таравангян го поведе към една странична врата в стаята. Взе от стената една лампа със сфера и освети стръмна вита стълба, която водеше надолу. Слязоха по нея. Таравангян бутна една врата и двамата се озоваха в помещение, което липсваше на всички карти, притежавани от Сет или купени от него, за да разгледа. Бе дълго, с широки парапети край стените. Приличаше на тераса. Всичко вътре беше боядисано в бяло.

Помещението беше пълно с легла. Стотици легла. Повечето заети.

Сет намръщен следваше краля. Огромна тайна стая, изсечена в скалата на Конклава? Долу сновяха облечени в бяло хора.

— Болница ли е това? — попита Сет. — И очаквате да реша, че вашите човеколюбиви усилия възмездяват онова, което ми заповядвахте да извърша?

— Това не е човеколюбие — отговори Таравангян и отново бавно тръгна. Бяло-оранжевата му роба зашумоля. Хората му се кланяха почтително. Таравангян отведе Сет в една ниша с легла. Във всяко лежеше по един болен. С болните се занимаваха лечители. Правеха нещо на ръцете им.

Източваха кръвта им.

При леглата стоеше жена с дъска за писане и чакаше нещо. Какво?

— Не разбирам — каза Сет, докато с ужас наблюдаваше как четиримата пациенти стават все по-бледи. — Вие ги убивате, нали?

— Да. Кръвта не ни трябва. Това е просто бавен и лесен начин за убиване.

— Всички? Всички хора в тази стая?

— Стараем се да подбираме само най-тежките случаи за преместване тук. Понеже, веднъж довели ги, не можем да си позволим да ги пуснем, ако се поправят. — Обърна към Сет изпълнените си с мъка очи. — Понякога имаме нужда от повече тела, отколкото са неизлечимо болните. Затова трябва да довеждаме забравените и низшите. Онези, които няма да липсват никому.

Сет не можеше да продума. Не бе способен да изговори ужаса и отвращението си. Пред него една от жертвите, млад мъж, издъхна. Две от останалите бяха деца. Сет пристъпи напред. Той трябваше да сложи край на това. Трябваше да…

— Ще спреш — рече Таравангян. — И ще се върнеш до мен.

Сет изпълни заповедта на господаря си. Какво бяха още няколко смърти? Само нови викове, които да го преследват. Сега ги чуваше, идваха изпод леглата, иззад мебелите.

Или да го убия, помисли Сет. Да прекратя това.

Едва не го стори. Но засега честта се оказа по-силна.

— Сам виждаш, Сет, сине на сина на Валано. Не те пратих да вършиш кървавите ми дела вместо мен. Аз ги извършвам тук, сам. Аз лично съм държал ножа и съм пускал кръвта от вените на много хора. Също като теб, зная, че не мога да избягам от греховете си. Ние сме двама души с едно сърце. Това е една от причините да те намеря.

— Но защо?

Едно от умиращите деца заговори. Жена с дъска за писане бързо се приближи и записа думите му.

— Победата беше наша, ала те ни я отнеха — извика момчето. — Отче на Бурята! Не може да е ваша. Победата е за нас. Те идат със стържещ звук и светлините гаснат. О, Отче на Бурята! — Момчето изви гръб, после внезапно стихна. Очите му бяха мъртви.

Кралят се обърна към Сет.

— По-добре е един да съгрешава, отколкото цял народ да бъде унищожен, не си ли съгласен, Сет, сине на сина на Валано?

— Аз…

— Не знаем защо някои говорят, а други не. Но умиращите виждат нещо. Това започна преди седем години, приблизително по времето, когато крал Гавилар се зае да проучва Пустите равнини. Нещо идва и тези хора го виждат. На моста между живота и безбрежния океан на смъртта те виждат нещо. Техните думи могат да ни спасят.

— Вие сте чудовище.

— Така е. Ала аз съм чудовището, което ще спаси този свят. Трябва да добавя едно име към твоя списък. Надявах се, че ще съумея да го избегна, но последните събития направиха това невъзможно. Не мога да допусна той да установи контрол. Това би подкопало всичко.

— Кой? — попита Сет и се зачуди дали вече въобще е останало нещо, което да го ужаси.

— Далинар Колин — рече Таравангян. — Опасявам се, че трябва да бъде извършено бързо, преди той да смогне да обедини алетските върховни принцове. Ще отидеш на Пустите равнини и ще го премахнеш. — Кралят се поколеба. — Трябва да се извърши по жесток начин, боя се.

— Рядко съм имал лукса да работя другояче — отвърна Сет и затвори очи.

Виковете го приветстваха.