Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (102)

70
Море от стъкло

Шалан лежеше кротко в леглото в болничната стая. От плач не й останаха сълзи, после просто повърна в нощното гърне. Заради нещата, които направи. Чувстваше се ужасно.

Предаде Ясна. И Ясна знаеше. Това, че разочарова принцесата, някак й тежеше повече от самата кражба. Целият план поначало беше глупав.

Освен това, Кабсал бе мъртъв. Защо ли се чувстваше толкова зле точно за това? Той беше убиец. Искаше да убие Ясна и беше готов да жертва живота на Шалан за постигането на целта си. Въпреки това й липсваше. Ясна не изглеждаше изненадана, че някой иска да я убие; вероятно убийците бяха обичайна част от нейния живот. Може би трябваше да мисли Кабсал за закоравял убиец, ала той беше мил с нея. Възможно ли бе всичко това да е лъжа?

Трябва да е бил донякъде искрен, каза си тя, свита в леглото. Ако не го интересувах, защо да се мъчи толкова да ме накара да ям от сладкото?

Беше дал от противоотровата първо на Шалан, а едва след това беше взел сам.

И все пак, той прие противоотрова. Облиза сладкото от пръста си. Защо това не го спаси?

Въпросът почна да я преследва. Същевременно я порази още нещо. Нещо, което трябваше да е забелязала по-рано, ако не я разсейваше чувството за вина.

Ясна яде от хляба.

Шалан се обгърна с ръце и се примъкна към таблата на леглото. Яде, а не се отрови, разсъди тя. Напоследък животът ми е безсмислен. Създанията с кривите глави, онова място с тъмното небе, Превръщането… а сега и това.

Как оживя Ясна? Как?

С треперещи пръсти Шалан се пресегна към кесията на масичката до леглото. Вътре намери гранатовата сфера, с която Ясна я спаси. Излъчваше бледа Светлина; повечето отиде за Превръщането. Ала стигаше да освети скицника. Ясна сигурно не се беше потрудила да го разгледа. Отнасяше се с такова пренебрежение към изобразителните изкуства. До скицника лежеше книгата, която тя й даде. Книгата с безкрайните страници. Защо я беше оставила?

Шалан взе въглена и отгърна скицника на празен лист. Мина през различни рисунки на създанията, някои в същата тази стая. Промъкваха се до нея. Винаги. Понякога й се струваше, че ги вижда с крайчеца на окото. Друг път ги чуваше да шепнат. Не посмя отново да им отговори.

Започна да рисува с нестабилна ръка — скицираше Ясна в болницата онзи ден. Как седи до леглото на Шалан и държи сладкото. Шалан не беше взимала определен Спомен и затова не беше точна като друг път, но помнеше достатъчно добре, та да нарисува Ясна с пръст в бурканчето. Като го извади, помириса ягодите. Защо? Защо да бърка в бурканчето? Нямаше ли да е достатъчно просто да го вдигне и да го помирише?

Ясна не сбърчи нос при това. Всъщност не спомена, че сладкото е развалено. Просто го затвори с капачето и го върна.

Шалан отгърна на нов лист и нарисува как Ясна поднася парченце хляб към устните си. След като хапна от него, тя се намуси. Странно.

Шалан остави молива и се взря в скицата на Ясна, щипнала с пръсти хляба. Изображението не беше съвършено точно, но доста добро. Като че ли парченцето се топеше. Като че беше неестествено скашкано, когато Ясна го хапна.

Възможно… възможно ли бе?

Шалан се плъзна от леглото, взе сферата и я понесе, мушнала скицника под мишница. Стражникът си бе отишъл. Като че никой не се интересуваше какво става с нея; и без това сутринта щеше да отплава с кораба.

Усети студения каменен под с босите си нозе. Носеше само бялата роба, та се чувстваше почти гола. Добре поне, че скритата й ръка не се подаваше. В края на преддверието имаше врата, от която се излизаше в града. Шалан пристъпи навън.

Тихо прекоси града, за да стигне до Ралинса, избягвайки тъмните улички. Тръгна нагоре към Конклава. Дългата червена коса се вееше свободно зад гърба й. Не един и двама минувачи я гледаха странно или втренчено. Толкова беше късно, че никой на улицата не си направи труда да я пита иска ли помощ.

Старшите слуги на входа на Конклава я пуснаха да мине. Познаваха я и повечето я попитаха могат ли да помогнат. Тя отклони предложенията и се отправи сама към Булото. Влезе и вдигна поглед към балкончетата, някои от които бяха осветени от сфери.

Нишата на Ясна беше заета. Разбира се. Винаги на работа, такава си беше Ясна. Сигурно й е било твърде неприятно от загубата на време около предполагаемия опит за самоубийство на Шалан.

Паршите издигаха платформата към нишата на Ясна и Шалан усещаше дъските под краката си паянтови. По пътя нагоре мълчеше, чувстваше, че не е свързана със света наоколо. Да върви през двореца — дори през града — облечена само в роба? Да се сблъска с Ясна Колин отново? Не се ли беше научила досега?

Но какво ли имаше за губене?

Тръгна по познатия каменен коридор към нишата, вдигнала бледата виолетова сфера пред себе си. Ясна седеше на писалището. Очите й бяха нетипично уморени, с тъмни кръгове отдолу, лицето й изглеждаше потиснато. Вдигна поглед и се скова при вида на Шалан.

— Не сте желана тук.

Шалан обаче влезе и сама се изненада от спокойствието си. Би трябвало ръцете й да треперят.

— Не ме карайте да викам войниците, за да се освободя от Вас. Бих могла да наредя да Ви хвърлят в затвора за сто години заради стореното от Вас. Имате ли въобще представа какво…

— Вашият фабриал е фалшив — тихо продума Шалан. — Бил е фалшив през цялото време, още преди да направя подмяната.

Ясна застина.

— Чудех се защо не я забелязахте — продължи Шалан и седна в другия стол. — Бях объркана в продължение на седмици. Дали сте забелязали, но сте решили да мълчите, за да заловите крадеца? Дали през цялото това време не сте Превръщали? Нямаше никакъв смисъл. Освен ако фабриалът, който откраднах, не е бил заместител.

Ясна се отпусна.

— Да. Много умно от Ваша страна да обърнете внимание на това. Не сте първата, която опитва да го открадне, разбирате ли. Естествено, държа истинския добре скрит.

Шалан извади скицника и потърси определена рисунка. Изображението на странното място с морето със сферичките, плаващите пламъци, далечното слънце в черното, черно небе. Погледна я за миг. После я обърна и я показа на Ясна.

Видът на съвършено потресената Ясна почти си заслужаваше болката и вината, които преживя Шалан вечерта. Очите на Ясна се отвориха широко и тя забъбри неразбираемо, докато открие подходящите думи. Шалан примигна и взе Спомен. Просто не можа да се въздържи.

— Къде намерихте това? — поиска да узнае Ясна. — В коя книга е описана тази сцена?

— Не е от книга, Ясна — отговори Шалан и сне скицника. — Бях там. Вечерта, когато по случайност Превърнах купата в стаята си в кръв и прикрих това с лъжлив опит за самоубийство.

— Невъзможно. Да не мислите, че ще повярвам…

— Няма фабриал, нали, Ясна? Няма Преобразувател. И никога не е имало. Използвате фалшивия „фабриал“, за да отклоните вниманието от факта, че притежавате силата да Превръщате сама.

Ясна мълчеше.

— Аз също го направих — продължи Шалан. — Преобразувателят беше прибран в тайната ми кесия. Не го докосвах, ала това нямаше значение. Той беше фалшив. Каквото направих, направих го без него. Може би това, че бях до Вас, някак ме промени. Има връзка с онова място и с онези създания.

Отново мълчание.

— Вие подозирахте, че Кабсал е убиец. Веднага разбрахте какво се е случило, когато паднах; очаквахте отрова или поне знаехте, че е възможно. Обаче мислехте, че отровата е в сладкото. Превърнахте го, когато отворихте капачето и се престорихте, че подушвате. Не знаехте как да направите отново сладко от ягоди и когато опитахте, произведохте онази гнусна каша. Смятахте да се отървете от отровата. Но по невнимание Превърнахте противоотровата.

Не искахте да ядете и от хляба, да не би и в него да има нещо. Винаги отказвахте да си вземете. Когато Ви убедих да вкусите залък, Вие го Превърнахте в нещо друго, докато го поднасяхте към устата си. Казвали сте, че сте много слаба в правенето на органични вещества, и направеното от Вас беше нещо противно. Но се избавихте от отровата и затова тя не Ви повали.

Шалан срещна погледа на доскорошната си наставница. Дали изтощението я караше да остане безразлична към последиците от сблъсъка с тази жена? Или това, че знаеше истината?

— Вие направихте всичко това, Ясна, с фалшив фабриал. Още не бяхте забелязали направената от мен размяна. Не се мъчете да ми казвате, че не е било така. Взех го в нощта, когато убихте четиримата разбойници.

Във виолетовите очи на Ясна проблесна изненада.

— Да — рече Шалан, — толкова отдавна. Не го заменихте. Не знаехте, че сте изиграна, докато аз не извадих фабриала и Ви го дадох да ме спасите с него. Всичко е лъжа, Ясна.

— Не, Вие просто бълнувате от умора и напрежение.

— Добре тогава — отвърна Шалан. Изправи се, стиснала мъждивата сфера. — Предполагам, че трябва да Ви покажа. Ако мога.

Създания, произнесе тя в ума си. Чувате ли ме?

Да, винаги, отвърна шепнещ глас. Макар да се бе надявала да го чуе, Шалан подскочи.

Можете ли да ме върнете на онова място?

Трябва да ми кажеш нещо вярно, отговори гласът. Колкото по-вярно, толкова по-силна е нашата връзка.

Ясна използва фалшив фабриал. Сигурна съм, че това е истина.

Не е достатъчно, прошепна гласът. Аз трябва да узная нещо истинско за теб. Кажи ми. Колкото по-силна е истината, колкото по-скрита е тя, толкова по-силна е връзката. Кажи ми. Кажи ми. Каква си ти?

— Каква съм аз ли? — промълви Шалан. — Истински? — Беше ден за сблъсък. Чувстваше се странно силна, подготвена. Време бе да го изрече. — Аз съм убийца. Аз убих своя баща.

Ах, действително, могъща истина…

И нишата изчезна.

Шалан пропадна в онова море от тъмни стъклени топчета. Бореше се, мъчеше се да остане на повърхността. Успя за миг. После нещо улови крака й и я задърпа надолу. Тя изкрещя, плъзгайки се под повърхността. Ситните стъклени топчета напълниха устата й. Изпадна в паника. Щеше да…

Сферичките над нея се разделиха. Онези под нея се завихриха и я издигнаха горе, навън, където стоеше някой с протегната ръка. Ясна, с гръб към черното небе и лице, озарено от близките движещи се пламъци. Ясна грабна ръката на Шалан, дръпна я нагоре, върху повърхността на нещо. Сал. Направен от стъклените топчета. Те като че се подчиняваха на Ясна.

— Глупаво момиче — каза Ясна. Морето вляво от тях се раздели и салът потегли, отнасяйки ги към няколко пламъка. Ясна бутна Шалан в един от малките пламъци и тя падна гърбом от сала.

И се озова на пода в нишата. Ясна седеше на мястото си, със затворени очи. Миг по-късно ги отвори и гневно изгледа Шалан.

— Глупаво момиче! — повтори тя. — Нямате представа колко беше опасно. Да идете в Морето на сенките само с една потъмняваща сфера! Глупачка!

Шалан се закашля, като че ли още имаше от стъклените топченца в гърлото. С олюляване се изправи на крака и устоя на погледа на Ясна. Принцесата все още беше гневна, ала нищо не каза. Знае, че я държа, осъзна Шалан. Ако разглася истината…

Какво би означавало това? Тя притежаваше странни сили. Правеха ли я те някакъв вид Пустоносна? Какво щяха да кажат хората? Не беше чудно, че си е направила лъжлив фабриал.

— Искам да участвам в това — установи, че изрича Шалан.

— Извинете?

— Каквото и да правите. Каквото и да изследвате. Искам да съм част от него.

— Не знаете какво говорите.

— Знам. Аз съм невежа. Лечението за това е просто. — Шалан пристъпи напред. — Искам да знам, Ясна. Желанието ми да съм Ваша повереница е искрено. Какъвто и да е източникът на Вашите способности, аз също ги притежавам. Искам да ме обучите и да ми позволите да стана част от Вашата работа.

— Вие откраднахте от мен.

— Така е. И съжалявам.

Ясна попривдигна вежда.

— Няма да се извиня така — продължи Шалан. — Но аз дойдох тук с намерението да открадна от Вас. Планирах го от самото начало.

— Предполага ли се, че от това ще се почувствам по-добре?

— Намерението ми беше да открадна от Ясна, яростната еретичка. Не осъзнавах, че ще съжалявам, задето ми е нужно да крада. Не просто заради Вас, а защото кражбата означаваше да изоставя всичко това. Което обикнах. Моля Ви. Направих грешка.

— Огромна грешка. Непреодолима.

— Не правете по-голяма грешка, като ме прогоните. Аз мога да съм човекът, когото не се налага да лъжете. Човекът, който знае.

Ясна се облегна в стола.

— Откраднах фабриала, когато убихте онези мъже, Ясна. Бях решила, че не мога да го направя, обаче Вие ме убедихте, че истината не е толкова проста, колкото съм мислела. Вие отворихте в мен някакво ковчеже, пълно с бури. Сбърках. Ще бъркам отново. Имам нужда от Вас.

Ясна пое дълбоко дъх.

— Седнете.

Шалан седна.

— Никога повече няма да ме лъжете — рече Ясна и вдигна показалец. — И никога повече няма да крадете, нито от мен, нито от другиго.

— Обещавам.

Ясна поседя така, после въздъхна.

— Елате насам — рече тя и отвори една книга.

Шалан се премести, а Ясна извади няколко листа бележки.

— Какво е това? — попита Шалан.

— Нали искахте да сте част от работата ми? Е, трябва да прочетете това. — Ясна сведе поглед към бележките. — Отнася се до Пустоносните.