Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (9)

9.

Всъщност не правиха любов цял следобед. Когато Елайза се върна от разходката с Марта, апартаментът беше празен. Нямаше бележка от Грег. Как иначе! За да си помисли да остани бележка, Грег трябваше… ами, като начало, да помисли. Една бележка би била израз на известна отговорност, на която той не бе способен. Елайза не приготви яйцата и бекона, и без друго стомахът й бе пълен.

Разтвори широко прозорците, опитвайки се да прогони от апартамента различните неприятни миризми, съпътстващи живота им: на риба и на опаковки от пържени картофи, на застоял спарен дим, на потни дрехи и на маратонки. Нямаше как да не се сети за уханията в дома на Марта: на прясно сварено кафе, на чисти дрехи, на изкъпани бебета. Елайза се почувства като мърла. Отиде в банята с намерението да махне част от мръсотията, която като че ли се бе превърнала в постоянен признак на живота й. Бутна вратата с известна предпазливост — банята никога не бе приятна гледка, дори паяците отказваха да влизат вътре от опасения за здравето и безопасността си. Очевидно в нейно отсъствие захвърлените на пода мокри кърпи се бяха умножили и в момента образуваха нещо като барикада. Във ваната имаше засъхнал белег докъде е била пълна, което показваше, че не се бяха сетили да я измият. Различни кремове и мазила по някакъв тайнствен начин се бяха разлели от шишенцата и тубичките си. Стичаха се по мивката, по огледалото, по пода и по плочките, сякаш и те се опитваха да се евакуират от тази калкутска дупка на някое по-хигиенично място. Краката Й залепваха за линолеума, нямаше тоалетна хартия, щорите не се отваряха.

Елайза седна на ръба на ваната и се разплака. Когато се наплака, започна да си събира багажа.

— Здрасти, миличка — провикна се Грег от коридора. Е, по-скоро от дневната, защото от входната врата се влизаше почти направо в дневната, която преминаваше в кухнята, а тя от своя страна представляваше почти едно помещение със спалнята. И апартамента на Грег само банята бе отделно помещение, само че вратата й винаги бе отворена. Елайза нямаше намерение да живее в студио до края на живота си.

Метна следващата купчина фланелки в отворения си куфар. Чу затръшването на входната врата, пускането на телевизора и съскането от отварянето на кутийка с бира. Погледна колко е часът — четири и половина следобед. Знаеше, че в момента Грег лежи на матрака на пода, а калните му маратонки несъмнено цапат покривката. Якето му най-вероятно бе на земята. Не че той го е хвърлил там — дрехите му просто се плъзгаха по тялото и се трупаха на мръсни купчини. Елайза го чу как превключва каналите — конни надбягвания, ръгби, документални филми, сериали. Грег спря на „Туинис“ и се провикна:

— Кога ли ще спре часовникът на Туини? — страхотно имитираше Джейк. Ако бяха деца, това щеше страшно да се хареса на Елайза, само че не бяха, така че сега й се стори глупаво. Най-накрая Грег избра MTV. Знаеше, че в момента сигурно се чеше по корема и се чуди какво да облече в клуба довечера.

Ама че мъж, въздъхна тя.

Продължи да събира дрехите си. Не знаеше какво точно да вземе. По телевизията беше гледала, че когато някои напуска някого, винаги си тръгва с един спретнат куфар. Как бе възможно? Вече бе напълнила цяла раница, един куфар, една дамска тоалетна чантичка и три найлонови чувала. А още не се бе заела с летния си гардероб. Може би нямаше нужда от тази черна блуза, беше си взела две други. Елайза седна на леглото и поглади завивката. Защо се притесняваше какво да облече, след като трябваше да се притеснява какво ще каже на Грег? Отново прокара дланта си по завивката — беше хладна, гладка и приятна. Най-обикновена памучна завивка от „Дебънам“^[1], нищо специално, но защо стомахът й се сви, когато я докосна. Легна и я помириса. Миришеше на Грег и на Куче.

— Какво правиш?

Елайза подскочи, когато чу гласа на Грег. Стоеше на вратата и пушеше. Мразеше навика му да пуши в спалнята.

— Мириша леглото.

— Виждам. Имам предвид чантите. Да не би да подреждаш гардероба си по правилата на фън шуй?

Той безуспешно се опитваше да прикрие смайването си. Много добре знаеше за постоянния (и обречен на провал) стремеж на Елайза да стане по-подредена, по-експедитивна и финансово по-успяла личност. Просто не разбираше какво я кара да купува всяка книга, която размахваше примамката на самоусъвършенстването. Тя нямаше нужда да се усъвършенства. Според него си беше страхотна, каквато си е. Ако някои го насили да спомене някой неин недостатък, щеше да каже, че прекалено държи на външния вид на нещата, но това й качество се изразяваше само в навика й да купува всички онези глупости за фън шуй, самоусъвършенстването и „помогни си сам“.

— Не, не се занимавам с фън шуй.

— Тогава се готвиш за гаражна разпродажба?

— Не.

— Не ми казвай, че се каниш да избягаш с онзи тип от магазина на ъгъла? — засмя се Грег. Непрекъснато се шегуваха, че продавачът в магазина си пада по Елайза. Беше най-малко на деветдесет години. Все пак увлечението на човечеца вършеше работа, когато Грег искаше да вземе нещо на кредит. Той се просна на леглото и изхвърли чантите. Дрехите се разпиляха по пода. Обхвана с длани гърдите на Елайза и започнала да целува крака й през анцуга. Дори не си даде труда да загаси цигарата си.

— Виж какво направи — оплака се тя. — Всичко изпомачка.

Всъщност дрехите и без друго не бяха гладени. И двамата смятаха гладенето за скучна работа и за губене на време, а освен това Елайза бе нахвърлила дрехите в куфара съвсем безразборно. Грег изобщо не се опита да се оправдае. Вместо тона започна да я целува още по-пламенно и се опита да избута фланелката над сушена й.

Тя се отскубна.

— Не съм в настроение.

— Не може да бъде! — изненада се той.

— Не мога да превключа просто ей така — излъга тя. Честно казано, беше й почти невъзможно да устои на Грег и той винаги успяваше да я възбуди мигновено, като целунеше крака й, погалеше я по косата, впереше поглед в нея, ядеше спагети — всъщност по най-различни начини. В момента обаче я дразнеше.

— Какво има, сладурче? — попита Грег, докато нежно докосваше с палец зърното на дясната гърда на Елайза.

— Къде беше? — Зададе въпроса по-скоро като тактически ход на отлагане, отколкото от любопитство.

— У Боб, свирихме. Работим върху нещо ново. Чакай, ще ти го изсвиря. — Той скочи и се върна в дневната, за да вземе саксофона си. Остави запалената си цигара на тоалетната масичка.

Елайза направо кипеше от раздразнение.

Той засвири.

Проклет предателски крак — тактува си, все едно се наслаждава на музиката. А пръстът й леко отмерва темпото върху бедрото й. Ерес. Грег изглеждаше добре, а свиреше още по-добре. Елайза бе слушала безброй негови изпълнения. Винаги изпитваше гордост, че той принуждава хората да спрат и да се заслушат, че притежава умението да забавлява. И макар да й се искаше да не пуши, трябваше да признае, че димът изглеждаше красиво, отразен от очите и от саксофона му.

Е, и?

Беше толкова детинско от нейна страна да усеща ритъма и да й се иска да го следва, все едно е скапаният свирач от Хамелин^[2]. Елайза толкова се ядоса на себе си, че понечи да изхвърчи от апартамента. Искаше да остави зад гърба си печалните прочувствени звуци, които се опитваха да се вмъкнат в мозъка й.

— Напускам те, Грег.

— Какво? — Той спря да свири.

— Напускам те — повтори тя. Звучеше по-стабилна, отколкото бе всъщност. Само че дори пъзел от хиляда парченца беше по-стабилен от Елайза в този момент.

— Защо? — Грег имаше чувството, че е стоварила юмрука си върху него. Свали саксофона си и клекна до Елайза.

— Не това искам — каза тя.

— Кое?

— Този живот. Чувствам се… — Тя бе упражнявала речта си цял следобед, но изведнъж се оказа, че не успява да намери нужните думи. — Задушавам се.

— Задушаваш ли се?

Грег не разбираше. Животът им заедно бе много творчески. Често пишеха заедно текстовете на песните му. Ето, снощи например се къпаха заедно и написаха един куплет на стената на банята. На него това му се струваше много готино. Четяха заедно, обсъждаха книги, купони, гегове, филми и дрехи. Правеха страхотен и изобретателен секс, а никой нямаше това след четиригодишна връзка. Как така се задушава?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам нещо повече.

— Какво искаш? — зададе той разумния въпрос. Вероятно не възнамеряваше да го напусне. Просто пресилваше нещата. Не му звучеше като реч за раздяла. Само че всъщност досега не го бяха зарязвали. Предишните му гаджета просто бяха с него, а после вече и нямаше. Нищо сериозно. Обаче Грег никога не бе допускал, че Елайза ще изчезне. Като се замисли, направо не можеше да си го представи. Ако можеше, щеше да е голяма работа.

— Причината не си ти, а животът, който водим — опита се да обясни Елайза.

— Ама човек не ходи с начин на живот.

— Така е — въздъхна тя. Не искаше да започва сериозен спор. Не си представяше, че ще й задава въпроси или че ще й се налага да дава обяснения, не бе допускала, че Грег притежава силата за това. — Какво е чиока?

— Нямам представа.

— Зеленчук. Марта го използва, когато готви вечери за гостите си. А ние дори не знаем какво е!

— И нима това ни липсва? — Дръзката му забележка се стовари като оловен парашут. Очите на Елайза заблестяха от гняв, само че той наистина не знаеше каква точно е причината за гнева й. — Значи ме зарязваш, защото не знам нещо за някаква подправка? — удиви се Грег.

— Това е зеленчук и освен това… Ние не каним гости на вечеря — заяви тя.

— Фрак и Анди вечеряха тук онази вечер.

— Риба и пържени картофи в картонени кутии не е вечеря. — Тя с удивление установи, че крещи.

— Добре, добре, следващият път ще извадим чинни.

Това не я умилостиви. Изправи се и отново качи куфара си върху леглото. Неистово започна да тъпче дрехите си вътре. Какво им ставаше? Сякаш се бяха превърнати в здраво натегнати пружини. Каквото и да натъпчеше, то изскачаше отново. Решително пъхаше гащетата си в обувките, затискаше хлъзгавите и леки рокли с тежки пуловери.

— Искам да имам сервизи, искам приборите ми да блестят от чистота, искам да ходя на частен лекар и да имам пътна застраховка. Искам ипотека, а не карта за наем. Искам да давам вечери, да ходя в супермаркети и в „Би енд Кю“^[3].

— Не говориш сериозно. В „Би енд Кю“ е пълно с капризни сърдити двойки — възпротиви се Грег.

— И аз искам да съм сърдита и капризна — изкрещя Елайза, без да се замисля какво всъщност казва.

— Е, това поне го постигна, сладурче — опита се да се усмихне Грег. Искаше му се да изглежда дързък и безстрашен, но съзнаваше, че е тъжен и огорчен.

— Не, ние не сме двойка, Грег, точно това се опитвам да ти обясня. Искам партньор, а не гадже.

Той се захили:

— Сега вече знам, че се забавляваш. Винаги си ненавиждала думата партньор. — Каза го с глуповатата интонация, която и двамата използваха, когато произнасяха тази дума, и с изражение все едно някой ти е пъхнал морков в задника, което си лепваха, когато се запознаваха с човек, който наслояваше да нарича любовника си свой партньор. — Не искаш партньор. Не ти вярвам.

Елайза престана да увива дрехите си на слегнати топки и замръзна. Наистина не искаше партньор. Сериозно се съмняваше, че би могла дори да произнесе думата на глас, ако не я тласка яростта. Обаче наистина копнееше за сигурност и стабилност. Искаше да притежава мебели, чиято тапицерия не е прокъсана, че да се налага да ги покриват с разни хипарски покривчици (които всъщност също бяха скъсани). Искаше да събира порцеланови фигурки „Денби“, а не компактдискове. Искаше кухненски комплекти „Тъпъруеър“, красиви тенджери с подходящи капаци и хладилник, върху който няма изписани с магнитчета мръсни думи. Искаше всичко, което имаше Марта. И най-много искаше да има съпруг.

— Искам да се омъжа — призна Елайза. С мъка вдигна поглед от килима и впери очи в Грег. Гледаше го дръзко — това не бе романтично предложение, а предизвикателство.

Той тутакси го схвана. Виждаше опряния до главата си пистолет толкова ясно, колкото и собственото си отражение в огледалото.

Елайза чакаше. Имаше вероятност, съвсем мъничка, той да каже: „Добре, хайде да го направим“. Беше съгласна дори да отидат във Вегас и да ги ожени някой с костюм на Елвис, ако Грег пожелаеше така (макар че тайно копнееше за приказна сватба като тази на сестра си).

— Разбирам — промърмори Грег. — Имам нужда да пийна.

Това не бе правилният отговор, вбеси се Елайза. Опита се да дръпне ципа на куфара. Той не искаше да се затвори и се наложи да седне отгоре. Метна се върху капака на куфара и го натисна, докато сантиметър по сантиметър затваряше ципа.

Грег се върна в спалнята. Носеше полупразна бутилка уиски и две чаши. Елайза забеляза, че чашите дори не са еднакви — типично за него. Подаде й едната чаша и тя я пое мълчаливо. Разви капачката на шишето със зъби и наля щедро и в двете чаши.

Имаше красиви пръсти.

— Хайде, повтори. Защо искаш да се омъжиш? Защото искаш сервиз и хубави прибори, частен лекар и ипотека ли?

— Да — въздъхна Елайза. Знаеше, че не е обяснила съвсем ясно, но просто не можеше да намери точните думи. — Искам да живея като зрял човек.

— А ние не сме такива, така ли?

— Не, не сме.

— Смятах, че сме, Лайза. Смятах, че само един зрял човек може да бъде безнадеждно влюбен.

Тя не знаеше какво да каже. Обикновено й харесваше да я нарича Лайза. Беше много интимно, защото никой друг не съкращаваше името й, никой никога не го бе правил. Днес обаче оцени поведението му като наглост.

Грег помълча, след това каза:

— Трябва да вдигнем тост. За какво трябва да пием според теб?

Елайза не можа да го погледне.

— Какво ще кажеш „за края на връзката ни“? — попита той и чукна чашата си в нейната.

— Ами… За края — смотолеви тя, смутена от необичайния тост.

Грег отпи и събра смелост да попита:

— Ще спиш ли с мен за последно? За доброто старо време. — Усмихна се и около очите му се появиха бръчици. Въпреки това не изглеждаше на годините си.

Нито пък се държеше подобаващо на възрастта си, напомни си Елайза.

— Не — отговори тя възможно най-категорично.

— Не — повтори той тихо и сведе глава, вперил поглед в чашата с уиски в ръката си. Разклати плътната кехлибарена течност, която улови отблясъка на късното следобедно слънце. Обстановката можеше и да е романтична. Всичко свърши, нали? — попита той и се насили отново да вдигне поглед.

— Да — отвърна Елайза. Опита се да се ориентира в чувствата си. Очакваше да изпита облекчение и дори известно тържество. Но не беше така. Чувстваше се ужасно. Обаче си напомни, че това е първата й стъпка по пътя към улегналия живот, а всеки знае, че първата стъпка е най-трудната.

Затова толкова я болеше.

Не защото току-що бе отхвърлила най-хубавото нещо, което й се бе случвало някога.