Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (41)

41.

— Матю, виждал ли си капачето на чашата на Мейси? — попита Елайза.

Племенникът й не отговори. Възможно бе да не е чул въпроса, защото се бе затворил в своя собствен свят, вперил поглед в „Телетъбис“ на екрана.

Тя повтори въпроса още три пъти. Всеки път все по-ядосано, защото трябваше да надниква писъците на Мейси и звука от телевизора. Елайза се насочи към телевизора и го изключи. Но вместо да привлече вниманието на Матю, действието и стана причина за яростен гневен изблик.

— Не е честно — захълца момченцето, — не съм изгубил капа-капа-капа-ка на чашката!

Толкова силно хлипаше, че почти не му се разбираше. Хвърли се назад и удари главата си в пода. Елайза се смръщи, когато писъците се разнесоха с нова сила. Отдъхна си, когато той се обърна по корем и започна да удря с малките си юмручета по килима, с което издаде, че не се е ударил сериозно, макар да създаваше впечатлението, че е психически увреден завинаги.

Тя не смяташе, че избликът му е пропорционален на степента на нейното провинение (само искаше да привлече вниманието му, нямаше намерение да не му позволява да гледа „Телетъбис“ през цялото време, докато Марта беше на почивка), но трябваше да признае, че той имаше право. Не той беше изгубил капака, а тя. А липсата на капака с чучурче означаваше, че Елайза няма как да даде на Мейси сутрешното й мляко, затова и тя пищеше. В къщата имаше поне пет чашки с чучурчета, обаче три липсваха. Бяха изчезнали безследно заедно с Ла-ла, безценна играчка, с която Матю заспиваше, и с калпола, който носеше облекчение при миенето на зъби — най-вече за Елайза, три чорапа, дъждобрана за количката и още много други ценни принадлежности, на които вече бе изгубила дирята. В миялната имаше друга чашка, а последната беше в ръката й — само че капачето й беше изчезнало. Трябваше да пусне миялната машина снощи. Отвори я и миризмата от снощната вечеря (рибено къри) я лъхна неприятно. Отново затвори миялната, без да извади чашката.

Погледна календара. Бяха минали три дни, оставаха още четири.

Защо се бе съгласила да гледа децата през цялата седмица, докато Марта и Джак са в Ню Йорк? Какво й бе станало? Сестра й наистина се нуждаеше от почивка, заслужила си беше ваканцията, обаче тя най-вероятно нямаше да има миг спокойствие, докато не се върнат, а това беше ужасен начин да пропилее безценната си отпуска. Днес беше чела на децата, беше играла на домино с Матю, беше участвала в една безкрайна гоненица и в една безсмислена игра по вадене на щипките за дрехи от един буркан и пъхането им под възглавниците на дивана (щипките за дрехи бяха под ръка, защото Елайза ги използваше като първа отбранителна линия срещу ужасните пелени). Облече и двете деца, успя да нахрани Матю и в момента, се занимаваше с Мейси. Беше само осем и десет.

Телефонът иззвъня. Елайза предполагаше, че е госпожа Евъргрийн, която й предлага помощта си. С радост би приела помощта на майка си, всъщност с радост щеше да се изнесе и да позволи на родителите си да се нанесат и да поемат цялата отговорност. Все пак бяха техни внучета и те обичаха да им сменят пелените. Знаеше обаче, че ще увери майка си, че всичко е под контрол, както беше направила и вчера (когато наистина всичко беше като по вода — или поне телефонът й, защото Мейси го беше пуснала във ваната). Беше въпрос на гордост. Елайза грабна телефона.

— Добре съм — изстреля.

— Добре, радвам се да го чуя.

— Марта?

— Да.

— Не очаквах да си ти. Смятах, че е мама. Как е в Ню Йорк?

— Страхотно е, Елайза. Не знам откъде да започна.

— Господи, Марта, колко е часът там? Не е ли посред нощ.

— Да, обикаляме клубовете, но реших да те хвана, преди да заведеш Матю в забавачката.

Елайза беше толкова слисана от небрежното подмятане на „обикаляме клубовете“, че почти пропусна споменаването на забавачката на Матю. Почти. Затисна телефона между ухото и рамото си и отиде до разписанието на крайно натоварената програма на племенницата и племенника й. По дяволите, трябваше да бъде в „Бънис енд Беарс“ след двайсет и пет минути. Беше пределно ясно, че ще закъснее. Примири се с неизбежната черна точка, която щеше да й постави учителката в забавачката.

— Хайде, казвай. Добре ли си прекарваш?

— О, страхотно, Елайза, не мога да ти опиша.

Джак беше отишъл по работа в Ню Йорк и много бе настоял Марта да го придружи. Явно очакваше да разполага с доста свободно време между срещите си и си беше взел няколко дни отпуск, за да може да поразгледат.

— Как са децата? — попита Марта. Беше звъняла от „Хийтроу“ и от летище „Кенеди“, за да пита за същото. Звънна веднага щом пристигнаха в хотела, обаждаше й се всеки ден.

— Чудесно. Прекрасно. И двамата са ангелчета.

— Наистина ли?

— Наистина. — Сключи пръсти зад гърба си. Няма защо да притеснява Марта.

— Добре ли се хранят?

Ако под това се разбираше, че се тъпчат със сладкиши и със сладолед и не вкусват от пилето и от яхнията със зеленчуци или други храни, които майка им бе приготвила, а след това бе прибрала във фризера, значи, да, хранеха се добре.

— Бива.

— Спят ли?

— Разбира се, спят си добре. — В леглото на Елайза, а не в собствената си стая, но тя прецени, че е излишно да дава тази информация. Вместо това се опита да промени темата: — Престани да се тревожиш, прекарваме си страхотно. А вие?

Доволна и щастливо заблудена, Марта реши да сподели своите новини:

— Ами, през последните два дни Джак имаше разни срещи, така че се забавлявах сама. Правих, каквото правят всички туристи. Качих се на Емпайър Стейт Билдинг. Беше като в „Безсъници в Сиатъл“ — само дето имаше още милиони други посетители. Видях Статуята на свободата, Таймс Скуеър и Гранд Сентрал Стейшън. Бях в МСИ^[1] (Марта обичаше да използва съкращението). — Вълнението й за миг заглуши плача на Матю. Елайза знаеше, че е постъпила правилно, като е предложила да гледа децата. — Бях в студиото на някаква ужасна програма, където хората споделят историите си. Дори участвах с въпрос.

— Не може да бъде! Напротив. Ще ме дават по телевизията. Започнах с „Ей, сестро“.

— Марта!

— Знам, обаче не ме е срам. Джак вече е свободен до петък, така че утре ще пазаруваме до припадък.

— На Пето Авеню?

— Не, мисля да отидем в кварталите. Дрехите в Сохо и в Гринич са много по-готини.

— Точно така. — Елайза забеляза капачето на чашката под масата. Наведе се да го вдигне, обаче се изправи твърде бързо и си удари главата в масата. Трябваше да плащат вредни за тази работа. През последните три дни често се бе удряло. Драскотини от Мейси (преди да открие нокторезачката, обаче дори тогава се наложи да изчака племенницата си да заспи, за да й отреже ноктите,) а Матю я бе ударил по главата, по коляното и по глезена с Дизи, бетонобъркачката на строителя Боб. И трите пъти бе станало случайно, обаче въпреки това се чудеше дали да не съди някого — може би производителя на играчките или продавача, който не я бе предупредил. Съмняваше се, че в касичката на Матю има достатъчно пари.

— Краката ужасно ме болят. Скапах се от ходене — продължи Марта. Елайза направо си мечтаете за това. Поне щеше да означава, че има нови обувки или че е успяла да излезе от къщата. До този момент не бе успяла да достигне необходимата степен на военна прецизност и организираност, за да се справи с операцията по извеждането на двете деца по-далеч от задния двор.

— Не каза ли, че и момента обикаляте клубовете?

— Ами, винаги имаме сили за танци. Както казва Джак, винаги има време за малко Джел-О.

— Това от някакъв филм ли е?

— Вероятно.

— Не се ли тревожиш, че не му хрумва нещо оригинално?

— Не, той е мъж. Повече щях да се тревожа, ако му хрумваше — изкиска се Марта. — Трябва да затварям. Целуни децата силно от мен.

— Добре.

Разговорът прекъсна. Звукът от един прекъснат разговор не носеше утеха. Елайза се запита точно в кой момент тя и сестра й бяха разменили местата си.

И дали размяната беше необратима?

Отново включи телевизора, обаче Матю беше твърде хитър, за да се остави да го залъжат. Поиска да бъде компенсиран с десертче „Милки Уей“. Елайза си повтаряше, че няма нищо лошо, стига след това да го накара да си измие зъбите. Даде на Мейси млякото за закуска, като по този начин си открадна пет минути на относително спокойствие.

Какво си въобразяваше? Как изобщо е могла да допусне, че такъв живот ще е подходящ за нея? Някои жени са създадени да бъдат съпруги и майки и да въртят домакинствата си като по часовник. Точно както имаше и жени, създадени да организират невероятни вечери и които успяваха да го правят най-редовно, без дори да си счупят някой нокът, камо ли да се наложи намесата на пожарната команда. Тя не беше такава. Беше прекрасен редактор на музикални видеоклипове (е, все още помощник, обаче един ден щеше да стане фантастичен редактор). Беше изобретателна, отзивчива, тактична и организирана на работното си място, само че просто не можеше да приложи тези свои умения към грижите за дом и за семейство.

Вече шест месеца живееше при Марта и експериментът се оказа ползотворен и полезен. По-скоро промяна, отколкото почивка, но сега искаше единствено да се върне към собствения си живот. Към живота, където можеше да харчи неголямата си заплата за онова, което искаше. За глупави неща, за дрехи, за лак за нокти или за изкуствени татуировки. Последният път, когато беше купила изкуствена татуировка, Марта беше решила, че е играчка за Матю. След това Елайза се бе почувствала твърде стара и твърде глупава, за да я използва. Искаше си живота, в който не се налагаше да звъни и да обяснява, че ще работи до късно и че няма да се прибере за вечеря. Знаеше, че сестра й се нуждае от тази информация, за да управлява ефикасно домакинството си. Елайза копнееше да се прибере у дома шумна и пияна и да не се налага да се притеснява заради децата. Трудно й беше непрекъснато да изговаря ругатните буква по буква, вместо да ги изрича спокойно. Когато изпуснеше кутийка с изключително скъп крем на „Есте Лаудер“, трябваше да каже: „М-а-м-к-а м-у, с-к-а-п-а-н-а р-а-б-о-т-а“, което нямаше същото лечебно въздействие като това да изкрещиш съответната ругатня. Елайза копнееше да може да изяде кофичка кисело мляко, без да се налага да я споделя с друг. Не че беше лакома, просто млякото беше по-вкусно, ако в него нямаше бебешки сопол или слюнка, а тези субстанции се мъдреха върху почти всичко в къщата. Куче беше къде-къде по-чисто. Липсваше й Куче. Липсваше й и Грег.

Боже, ужасно й липсваше! С облекчение си го призна. Даде си сметка, че той й липсва почти от мига, в който бе затворила вратата на апартамента им зад гърба си, но не искаше да го признае, още по-малко пред себе си. Липсваше й на всяка маса за вечеря, на която бе сядала след това, докато предъвкваше вкусната храна и скучния разговор. Липсваше й всеки път, когато позволяваше на някой друг да я целуне и да прокара пръсти през косата й. Със сигурност й липсваше, когато бе търпяла вялото чукане на Чарли. Липсваше й всеки път, когато пуснеше някоя шега и се налагаше да я обясни, защото никой не схващаше чувството й за хумор така добре като него. Липсваше й, когато си купеше нов компактдиск, гледаше нов филм или настройваше будилника.

Въздъхна. Искаше да си отиде у дома, обаче не можеше, защото вече нямаше дом. Грег беше нейният дом. Разхвърленият им малък апартамент под наем, пълен с шум и с любов, беше домът им. Само че тя вече отдавна не живееше там.