Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (35)

35.

Марта се чувстваше много зле. Всъщност махмурлукът й беше дар божи. Заслужаваше си го. Не можеше да й причини достатъчно болка, каквото и да ставаше. Слава богу, Елайза все още спеше. Не можеше да се справи с поредната доза „нали ги казах“, ако ще и човекът, изрекъл предупреждението, да е сестра й.

Особено, ако е сестра й.

Само че какво би могла да направи по различен начин? Как би могла да устои на Джак?

Сипа на децата огромни порции шоколадово мюсли. Напоследък се безпокоеше по-малко за зъбите им и отделяше повече време на това да опази сърцата им. Децата излапаха закуските си с неуместно веселие, без да забелязват разочарованието на майка си.

Разбира се, здравият разум подсказваше, че флиртът с Джак ще бъде безсмислен и кратък. Всичко беше против него. Тя почти не го познаваше (макар да имаше чувството, че се познават, откакто се помнят). Беше си легнала с него твърде бързо (макар че тогава й се бе сторило правилно, хубаво, уместно). Правеха страхотен секс, което означаваше, че той сигурно е имал трилиони любовници, макар че когато я любеше, не й приличаше на „Кама Сутра“, страница 124, а на нежност. Той настояваше да имат и други партньори (факт, който не можеше да бъде защитен и поради това Марта не възнамеряваше да го защитава, възнамеряваше просто да го пренебрегне). Когато се замислеше за положението с „голите приятелки“, допускаше, че той просто се опитва да си запази едно свое право, но не бе очаквала от него наистина да го упражнява. Не беше сигурна, че е имал времето за това. Непрекъснато беше с нея.

Някак бе допуснала, че времето, което прекарва с нея, което беше много и качествено, означава, че не би могъл да се среща с никоя друга. Щеше да се нуждае за това от твърде много енергия. Всъщност не се бе замисляла сериозно как би се чувствала, ако научи, че е целувал устните и шиите и на други жени, че е хапал и други уши, че е обгръщал с длани и други гърди. В момента обаче мислеше за това и мисълта я ужасяваше. Разбира се, че имаше и други, нали я беше предупредил. Ясно е, че рано или късно щеше да срещне по-привлекателни „голи приятелки“. Беше продължил напред. Можеше да го попита снощи. Ужасната му политика на честност би го задължила да й каже истината, не се съмняваше в това. Само че Марта сама бе наточила ножа, бе го сложила в ръката му и дори бе направлявала удара със своята нелепа наивност и доверчивост. Не възнамеряваше и да го завърта в раната.

Добре, може би не бе погледнала много реалистично на нещата. Защо единственият останал в Лондон — а може би в цяла Великобритания — неженен, изключително красни, силен, здрав, умен и физически надарен сексбог би избрал нея. Марта Евъргрийн? И още по-невероятно, защо би избрал цялото й семейство? Майка на трийсет и две години с малко момченце и бебе.

Погледна към децата и сърцето й се разтопи от обич, като видя как Мейси изсипва лъжицата си в ухото, а Матю, който би трябвало да е по-разумен, размазва парче банан на стола до себе си. От носовете и на двете деца течаха сополи, защото беше сезонът на детските настинки — с други думи, който и да е месец, освен юли или август (разбира се, носовете им течаха и тогава, обаче се дължеше на сенната хрема, а не на настинка). От памперса на Мейси се разнасяше отвратителна миризма, а от устата на Матю — ужасен рев. Съвсем нормално положение, каза си тя. Неустоимо? Едва ли? Дори скапания им баща не бе устоял. Как можеше да се надяна, че Джак би пожелал подобно нещо?

Марта си взе душ и се среса. Преоблече децата и ги настани и колата. Отиде в „Селфриджис“. Със сигурност разглеждането на и огромно количество твърде скъпи луксозни стоки щеше да я накара да се почувства по-добре. Обикновено щандът за хранителните стоки или козметичният щанд имаха желания ефект. Само че този път „Селфриджис“ не успя да повдигне духа й. Марта въздъхна. Спомняше си не съвсем далечното минало, когато пътешествието до местния супермаркет й се струваше награда. По-хубав или по-лош беше животът й сега, когато очакваше от него нещо повече?

Не можеше да разбере. Не вярваше. Двамата с Майкъл бяха заедно десет години, а постъпката му я бе шокирала и разочаровала — не можеше да го отрече. Смяташе обаче, че се справя доста добре — ако не го бе преодоляла, поне успяваше да свикне. Наистина, все още се караше с Майкъл понякога — всъщност доста често. Само че не го бе злепоставила пред никого. Полагаше огромни усилия да поддържа отношенията му с децата, като уреждаше той да прекарва по някой ден с тях, макар да мразеше Матю и Мейси да не са с нея в неделя следобед. Съгласи се с идеята му сами да се справят с развода, без да наемат адвокати, макар повечето хора да смятаха, че това е истинска лудост от нейна страна.

А напоследък, и това наистина звучеше налудничаво, признаваше си, започваше да изпитва усещането, че Джак й е нещо като награда.

Нямаше предвид награда от небето или нещо подобно — не беше луда за освидетелстване. Просто й се струваше, че колкото и да е ужасно да изгуби Майкъл и да трябва да се разведе, може би все пак имаше известна утеха, а защо не и нещо повече — може би имаше причина за това.

Защото Джак беше по-различен от всички мъже, които бе познавала. Специален.

Разбира се, не беше разумно да смята, че двамата наистина ще успеят. Те само се забавляваха. Като компенсация на останалото.

Обаче една жена се надява, нали така? Това беше другото нещо — фамилното му име беше Хоуп. Това не можеше да е просто съвпадение, беше знак. Точно когато смяташе, че е изгубила вяра в човешкото у човека. Точно когато всички смятаха, че Марта греши, като очаква лоялност, нравственост и почтеност в този свят, се появи господин Хоуп.

Затова толкова се шокира, когато Джак се оказа най-обикновен женкар и се отнесе към нея с такова отвратително неуважение. Въпреки всичко — опит, доказателство, очаквания — тя бе вярвала в него. Просто не можеше по друг начин. Беше му се доверила и това не се дължеше само на „невероятната й наивност, доверчивост и на склонностите й да попада на тъпаци“, както твърдеше сестра й. Дължеше се на това, че той наистина й се струваше почтен.

Знаеше го, вярваше в това.

Или поне така смяташе.

Не очакваше да й напрани предложение за женитба. Знаеше каква игра играе, защото й бе казал. Сгреши, като сметна, че и тя може да я играе. Сгреши, когато се довери, но наистина му вярваше.

Преди.

Откакто се бяха запознали, нямаше никакви причина да не му вярва. Прекарваха си страхотно заедно. Беше си уреждала срещи с него, като внимателно предлагаше къде да се срещнат. Опитала се бе предложението да изглежда спонтанно, но истината беше, че всяка нощ, прекарана с него навън или у дома, изискваше от нея да балансира между грижата за децата, правата на Майкъл за срещи с тях и социалния живот на Елайза. Не беше лесно. Джак незабавно се съгласяваше с предложенията й за среща или в най-лошия случай казваше, че трябва да провери ангажиментите си. В тези случаи й казваше кога ще й се обади, за да потвърди. Винаги потвърждаваше по един или друг начин в уговореното време. Рядко закъсняваше, а ако закъснееше, винаги я предупреждаваше.

Джак й отваряше вратите, приготвяше й чай, макар самият той да не пиеше, поправяше разни неща в къщата, без да се налага да го моли или дори да намеква, сменяше батериите в играчките на децата. Тя можеше и сама да се справя с тези неща, но той винаги настояваше да го прави вместо нея. Проявяваше уважение и внимание. Но в крайна сметка Елайза беше права. Не можеш да имаш доверие на мъжете. Всички са еднакви — грешат и на тях не може да се разчита.

А това причиняваше болка. Разочарованието я свари неподготвена. Марта се чувстваше невероятно, неописуемо жестоко тъжна. Той й липсваше. Бръкна в чантата си за телефона си (как досега се бе справяла без мобилен телефон?) и се обади на Елайза.

— Здрасти, кукло, къде си? — сънливо попита тя.

— В „Селфриджис“.

— Хубаво. Оглеждай се за кафяви джинси и ако видиш нещо, което смяташ, че ще ми хареса, ще дойда да се срещнем там.

— Добре. Снощи не се срещнах с Джак.

— Каква изненада. — След това добави по-загрижено: — Съжалявам. Иска ми се да не бе станало така.

Елайза беше здраво стъпила на земята и вече допускаше най-лошото.

— Мисля да му се обадя.

— По дяволите, Марта, не го прави.

Марта си представи как сестра й скача ужасена от леглото. Вероятно грабваше картата си за транспорта и се втурваше към спирката на автобуса в отчаян опит да се намеси.

— Трябва.

— Защо да трябва?

Марта си помисли как преди време най-голямата й амбиция бе да види Елайза омъжена, за да може Мейси и Матю да бъдат шафери на сватбата й. Сега не искаше това. Желанието й се бе променило. Сега й се искаше да се научи да кара сноуборд. Искаше да види някой двойник на Елвис, за предпочитане във Вегас да се научи да кара сноуборд. Искаше да види полетата с лалета в Холандия. Преди представата й за добре прекарано време в събота бе да плеви градината, а след това да има време да отстрани котления камък от батерията на душа, преди да отиде на седмичните покупки. Сега водеше децата на обяд в ресторант „Блубърд“ и харчеше цяло състояние в „Мис Сиксти“. Сега носеше пръстен на един от пръстите на крака си и си мислеше дали да не си сложи обица на пъпа. Джак не беше виновен за това, но беше част от него. Откакто се бе запознала с него, бе станала по-добър човек, по-различен, бе намерила себе си. Сега й се струваше нормално да носи тесни джинси с ниска талия и боти със стоманени токове. Бяха по-удобни от спретнатите костюми и затворените обувки. Смяташе, че се намира в началото на нещо и не искаше още да свършва.

— Защото животът ми е по-хубав с него, отколкото без него.

— Ще нападнеш в глупаво положение. Това не го интересува, а ако го преследваш, ще се почувства неудобно.

— Дали? Надали.

„Но дали, надали“ — повтори наум Елайза.

— Що за израз е това? — настоя да узнае. — Някоя простотия на Джак?

Марта обаче не отговори, защото вече беше затворила.

Позвъни на мобилния телефон на Джак. Препрати я на гласовата му поща, но тя не остави съобщение. Боеше се, че ще има само една възможност, затова не желаеше да я пропиляна, като измърмори някоя глупост на секретаря му. Опитът показваше, че няма никакъв шанс, да каже нещо разумно или правилно на телефонен секретар — не го правеше дори и когато трябваше да съобщи на газовата компания показанията на уреда за отчитане.

Пет минути по-късно телефонът й звънна и завибрира. На екранчето се появи надпис: „Джак“.

— Здрасти — каза тя.

— Здрасти — мрачно отговори той.

„Най-вероятно чувство за вина“ — помисли си Марта.

— Здрасти — повтори тя, защото не знаеше какво друго да каже.

— Здрасти. — Явно и той не знаеше.

— Вече го каза.

— Ти също.

— Ами за снощи, наистина бях ужасно вкисната. — Напоследък с голяма лекота употребяваше подобни думи.

— Досетих се.

— Накара ме да се почувствам евтина, нежелана и използвана, като жена, с която се чукаш, а не като „гола приятелка“ или въобще като приятелка.

— Нямам никаква представа защо се е получило така — бавно изрече Джак.

— Защото не може просто да се отбиваш за едно чукане, след като кръчмите затворят. Приключих с това. Твърде стара съм за него. Заслужавам нещо повече. И да, наистина ти изпратих шоколадово десертче и това може да означава нещо повече от факта, че знам за слабостта ти към сладкото, обаче можеше поне да ми се обадиш и да кажеш, че нещата се развиват твърде бързо за теб. Но да ме пренебрегваш и да се надяваш, че ще се разкарам, е равносилно на страхливо бягство. — Най-сетне спря, за да си поеме дъх.

— Десертче ли? Бягство? За какво говориш. Нали ти обясних за рождения ден на Филип? Казах ти, че ще дойда доста късно.

— Моля?

— Казах ти, че съм обещал отдавна и няма да успея да се измъкна рано. Предупредих те, че не е добра идея да се виждаме тази вечер, обаче ти въпреки това настоя да мина.

— Така ли?

— Ако не ме лъже паметта, беше доста настоятелна.

Тя смътно започнала си припомня разговора, който бяха водили в сряда вечерта.

— О, мамка му, мамка му, мамка му! — изруга. Смяташе, че това обяснява положението. Беше казала, че няма нищо против. „Върви на празненството, ще се видим по-късно.“ Засмя се отчасти от облекчение, отчасти от смущение.

— Мисля, че говорихме за това, след като беше пийнала една-две чаши вино — допусна Джак.

Марта усети облекчение и в неговия глас, а това я изпълни с желание да размаха щастливо ръце. Не си направи труда да отрича за виното, истина беше. Направо беше неспасяема, като пийнеше.

Мамка му! Ама че женски глупотевини.

— Ужасно съжалявам — каза, защото беше точно така. Наистина ужасно съжаляваше. Цялото това мъчение за нищо. — Съвсем бях забравила, че така се разбрахме. Мислех си, че е заради шоколадовите десерти.

— Заради кое?

— Мислех, че това те е… отблъснало. Че аз… — Наистина не знаеше какво да каже. Всичко й се струваше толкова глупаво. Самата тя изглеждаше глупаво.

— А, да, десертите. Много смешно. Благодаря.

— Харесаха ли ти?

— Много. Здравата ме разсмя, малка госпожице Е.

Знаеше си. Знаеше си. Светът беше чудесно място. Нямаше от какво да се плаши. Пред нея бяха отворени всякакви възможности. Трябваше да има доверие в него. Трябваше да му вярва, да се надява, да се доверява и да го обича, а не да го зачерква като останалите, защото той не беше дори на същото платно и заслужаваше това уважение и възможност. Светът също. Марта нямаше да бъде жестока.

— Имаш право, сега си спомням. Боже, много се срамувам. Ужасно съжалявам.

— Много ме разстрои, момиче. Какво беше това снощи? Защо ме заряза? Къде сбърках?

— Бях забравила. Боже, много съжалявам!

Значи си е мислел, че тя го е зарязала.

— Радвам се, че се върна, прелестна мис Е. — Джак се усмихваше. Долавяше го по гласа му, защото той веднага й прости. Разбираше грешката и несигурността й. — Марта, искам да не забравяш едно нещо. Едно-единствено нещо. Няма да направя нищо, с което да те нараня. Всъщност ще сторя всичко по силите си да те направя щастлива и ще се постарая да се забавляваш колкото може повече. Аз съм открит човек. Ако променя мнението си, ще ти го кажа. Няма просто да не се появя.

Марта му повярва. Въпреки популярните романи, които твърдяха противното.

— Работата е там, че ми харесва да бъдеш част от живота ми. Животът ми е по-хубав с теб, отколкото без теб.

— Точно това си мисля и аз цял ден — каза тя.