Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (34)

34.

— Какво си направила?! — попита Елайза. Беше ужасена и просто не бе в състояние да го скрие.

— Ами нали ми каза да се откъсна от сивата маса и да заема важно място в мислите му — защити се Марта.

— Но, Марта, изпратила си съвършено погрешни сигнали.

— Така ли?

— Божичко, ти си тежък случай! — Загледа се в таблицата на е рана на компютъра си. Цифрите започнаха да се сливат пред очите й. Прииска й се да не е вдигала телефона. — Да. Те не са деца, Марта. Мамка му, шоколадово десертче? Защо просто не изпрати някой брой на „Беано“^[1] и бебешки кърпички „Джонсън“, та да приключиш цялата работа? Не трябва да гледат на теб като на майка, а да те възприемат като развлечение.

— Но аз съм майка, освен това идеята ми се стори забавна. Нали знаеш онова палаво сладостно настроение, в което човек изпада в петък. Е, днес е петък.

— Всичко си провалила. Прецакала си се. Вече никога няма да го видиш и да го чуеш.

Огромното и непростимо престъпление на Марта беше, че се е отбила в офиса на Джак и е оставила три десертчета „Крънчи“ на рецепцията. Едно за него и по едно за колегите му Дейв и Дрю. Бе увила шоколадовите десертчета в кафява хартия, беше вързала пакетчето с черна панделка и го бе надписала „Спешно“. Без бележка. Остана много доволна от себе си. Костваше й известни усилия да не сложи бележка, но реши, че така ще биде по-загадъчно.

Доставката на шоколадовите десертчета не беше съвсем необмислен жест. Първо, защото наистина бе петък следобед и Джак щеше да се отбие при нея. Беше толкова развълнувана, че през целия ден бе обзета от това палаво усещане. (Честно казано, изпитваше го вече цял месец.) Странното бе, че не само тя мислеше така. Джак й беше изпратил съобщение по мобилния телефон, че е обзет от палаво и сладостно петъчно настроение. Освен това той учудващо и ужасно много обичаше сладко.

Друга причина бе твърдението на Елайза, че е предсказуема. Това я жегна.

Така се стигна до шоколадовите десертчета.

Занесе пакетчето в три и петнайсет след ден, изпълнен с особено интензивна размяна на закачливи любовни послания. Обаче вече беше шест и половина, а Джак все още не й се бе обадил. Очакваше да й позвъни веднага. Беше затънала в тази нещастна ничия земя на неопределената връзка. Беше измъчена.

Разбира се, много неща биха могли да обяснят мълчанието му. Вероятно все още не е получил пакетчето, може би то се въргаляше забравено в някоя кутия в офиса. Възможно бе да не получи пощата си преди понеделник сутринта, а това щеше съвсем да провали шегата. А може би го беше получил, но си бе помислил, че е от другиго (наистина трябваше да остави бележка, беше глупаво и самонадеяно от нейна страна, че не го направи). А може би той бе получил пакетчето, но бе сметнал постъпката й за нелепа и инфантилна. Дали го беше поставила в неудобно положение? Обикновено се чувстваше много уверена в компанията на Джак, но може би не го познаваше толкова добре, колкото си мислеше — нали всъщност не бяха точно гаджета. Дали шоколадовите десерти не бяха твърде неподходящ подарък?

Марта се обади на сестра си за съвет и подкрепа. Елайза наистина прогони чувството за несигурност у нея, обаче не й подейства никак развеселяващо. Тя твърдо вярваше, че третото обяснение е съвсем сигурно.

— Кога би трябвало да е следващата ви среща? — попита.

— Тази вечер.

— Тази вечер? Тогава защо изобщо се свърза с него? Не е имало никаква нужда да говориш с Джак или да го търсиш, след като ще се виждате тази вечер.

— Потърсих го, защото си мислех за него и исках и той да си мисли за мен. Нали каза, че трябва да съм първата и…

— … последната жена, за която да си мисли. Да, знам, знам, обаче, по дяволите, Марта, толкова си невежа. Наистина ли нямаш никаква представа от правилата за ходене на среща?

— Не, всъщност нямам — призна. За малко да припомни на Елайза, че съвсем наскоро са я изоставили и че е била извън „играта“ повече от десет години. Представата й за това какво трябва да каже, за да повлияе на някого, беше ужасно объркана. Не умееше да съблазнява. Някога знаеше, сигурна бе, че като млада е имала някаква представа, но сега? С тези съобщения и мобилни телефони, които отгоре на всичко те издават, защото показват колко пъти си се обаждал, по кое време и откъде, не беше никак лесно да си загадъчен. Освен това, тъй като всеки телефон показваше пропуснатите обаждания, човек не можеше дори да се залъгва, че той сигурно се е обаждал, след като явно не беше така. Ако не се е обаждал, това си беше горчивата истина — тя не знаеше какво да прави. Смяташе, че да подариш шоколадов десерт е нещо доста безобидно. Забавен жест. Нямаше представа, че това нарушава правилата и може да стане причина да те зарежат.

— Пращахме си съобщения. Той дори ми писа, че има онова палаво и сладостно усещане, и аз му отговорих, че знам точно какво има предвид и че от известно време и аз имам същото усещане.

— Какво? — Сестра й явно бе разочарована от опитите й да обясни и да оправдае действията си. — Първо, да започнем с това, че днес не е трябвало изобщо да му изпращаш никакви съобщения. Не е имало никаква нужда, след като очакваш да се видите. Трябва да се държиш на положение.

— Така ли?

— Да! — Ругатнята остана неизречена, нямаше нужда. — Колко съобщения му изпрати днес?

— Не знам. Не съм ги броила. Около четири.

— Марта! Мътните да те вземат! Никога, ама никога, не трябва да му изпращаш повече от едно съобщение на ден.

— Ама и той ми изпрати — защити се Марта.

Елайза не й обърна внимание.

— А после му подаряваш шоколад. Забрави го, това е краят. Започни да ровиш в бележника си за други варианти, скъпа, защото си оставила фронта непокрит. Нямаш никакъв шанс да те потърси, след като цялата си се разкрила пред нето.

С това щастливо предсказание Елайза бързо смени темата и заговори за джинсите, които бе видяла в „Карън Милън“ по време на обедната си почивка и които възнамеряваше да си купи на следващия ден. След това каза, че ще затваря.

Елайза я осведоми, че има среща и ще закъснее, затова да не я чака.

Тя почти не я слушаше.

Нахрани децата, изкъпа ги и започна да им чете. Както обикновено Мейси не обръщаше почти никакво внимание на приказката, на последователността, в която трябваше да бъдат разгръщани страниците, и изобщо на коя страна беше обърната книжката. Дразнеше Матю, защото дъвчеше ъгълчетата и дърпаше страниците. Това предизвика огромна караница, която Марта просто не беше в състояние да изтърпи. Вместо да се постарае да отвлече с нещо вниманието на Мейси и да помоли Матю да прояви разбиране, тя сърдито настани децата в креватчетата им.

Дръпна завесите на дневната. Глупаво беше от нейна страна да смята, че февруари не е мрачен месец. Седеше върху радиатора, който беше надула до последно, обгърнала тялото си с ръце, но въпреки това не можеше да се стопли. Взе дистанционното и се разходи по каналите. Нищо не задържа вниманието й, дори и безвкусното развитие на сюжета на „В източен Лондон“^[2]. Обиколи кухнята и отвори хладилника. Загледа се вътре и се опита да реши какво да вечеря. Проблемът беше, че не беше гладна. Нищо не я изкушаваше. Нямаше апетит.

Той не се обади.

Колко точно едно шоколадово десертче бе разтворило пред него сърцето и мислите й?

Извади бутилка студено бяло вино и я отвори. Внимателно си наля голяма чаша. Вече не се оглеждаше виновно в очакване някой да й се скара, че го прави. Може би това беше известен напредък. Но се замисли колко често си отваря бутилка вино и веднага се усъмни, че става дума за напредък. Можеше да вдигне чиниите на децата, можеше да измие съдовете. Можеше да зареди пералнята, да изглади някои дрехи — винаги имаше предостатъчно. Можеше да подреди чекмеджето, където държеше празните найлонови торби. Такива неща правеше някога, като чакаше Майкъл да се прибере, а той закъсняваше. Сега не й се правеше нито едно от тях.

Прегледа колекцията си от дискове. Имаше доста нови придобивки „Кемикъл Брадърс“, Нели Фуртадо. Гордееше се със своята растяща колекция, но за съжаление нито един от дисковете не отговаряше на сегашното й настроение. Нямаше нищо от „Смитс“. „Бог знае колко съм нещастна“ щеше да бъде идеален избор.

Не можеше да повярва. Елайза имаше прано. Беше сбъркала. Той беше неверен, непостоянен и… и… и… Потърси дума, която да го заклеймява достатъчно силно. Неверен, непостоянен, най-обикновен мъж, кипеше вътрешно тя.

Защо не й се бе обадил? Тази вечер би трябвало да бъде при нея, но не се беше обадил да потвърди уговорка им. Марта не знаеше дали да не приготви вечеря само за себе си. Мисълта, че я чака цял живот с такива самотии вечери, беше твърде потискаща и знаеше, че няма да успее да преглътне нито залък.

Той си беше намерил нова приятелка.

Сигурно точно в този момент целуваше ключицата й.

Съвсем ясно беше, че ще прекара деня на Свети Валентин, както и всеки следващ ден, с новата си приятелка. Кого заблуждаваше, освен самата себе си? Може би дори с няколко нови жени. Беше забравил за нея. Какво толкова бе объркало едно шоколадово десертче? Защо дотогава всичко беше наред? Наистина ли мъжете не обичат да им показваш, че не са ти безразлични?

Замисли се за Майкъл. Грижовността не й бе от особена полза и при него. Отпи голяма глътка вино. Само че Джак дори кроеше планове. Говореше за лятото. Всъщност беше казал неща като „нямам търпение да те видя със загар“. Какво беше това, ако не планиране? Разбира се, Майкъл също бе казал, че ще останат женени завинаги, но я бе излъгал. След подобно нещо би трябвало да приема думите на всеки мъж с огромно подозрение. Само че тя вярваше на Джак. Кой знае защо. Беше против логиката и здравия разум, обаче беше точно така. Грабна мобилния си телефон и препрочете съобщенията, които й беше изпратил през деня. До едно бяха флиртаджийски, остроумни, приятелски. Марта просто не проумяваше.

Наля си втора чаша вино и забеляза, че се тресе от гняв. Не можеше да си представи, че някога отново ще се почувства омиротворена. Светът беше пълен с разочарования. Джак я бе разочаровал също както и съпругът й, същото щеше да направи и следващия мъж в живота й. Ръцете й натежаха, сякаш бяха от олово. Не можеше да ги вдигне дори до нивото на кръста си, за да си налее питие. Остави бутилката на масата, преди да я е изпуснала. Чашата в другата й ръка нямаше този късмет: падна на пода и се счупи. Изобщо не си направи труда да събере парчетата. Сервизът, който някога толкова обичаше, вече не означаваше нищо за нея.

В крайна сметка всички те подвеждат. Всички те нараняват, разкисват и развалят всичко. Всички те напускат. Усещаше как сърцето се блъска в гърдите й. Преди искаше да му се обади, за да му даде онова, което самата тя наричаше „умиротворение“. Сега й се искаше да му се обади, за да го „наругае царски“.

Нима не виждаше? Не се ли досещаше? Не беше ли усетил, че бе влязъл дълбоко под кожата й? Беше се превърнал едва ли не в един от пластовете на кожата й, някъде между разбърканите й вътрешности, между сърцето, душата и загрубелия външен пласт. Макар че, както се оказа, явно не бе толкова загрубял.

Можеше поне да й се обади. Но да я остави да седи така и да си представя какво ли не…

През декември никога не се бе отнасял толкова неуважително към нея, а нали точно това беше месецът на тържествата и навсякъде имаше готини мацки. Ако толкова искаше да упражни правото си да има други жени, да се отдаде на това нещо с „голите приятелки“, тогава беше най-подходящият момент. Идеалната възможност.

Марта не се сърдеше. Наистина нямаше нищо против да има и други жени. Джак й беше помогнал да издържи най-разнообразните варианти на „Пожелаваме ти Весела Коледа“. Беше й помогнал да преглътне безбройните сладникави филми, програми и реклами, които вървяха през този сезон. И които упорито показваха идеалното семейство: съпруг, съпруга, две деца и куче, скупчени ако не около някое пиано, със сигурност поне около телевизора. Вече дори кучето се усмихваше доволно и излъчваше съвършено щастие. Същата мечта, в която живееше самата тя и която Майкъл беше хвърлил като умряла златна рибка. А Джак й беше помогнал да понесе всички тези сантиментални глупости. Като огромна чаша вино той бе притъпил безмилостната болка, която разяждаше сърцето й — болката, че е нежелана от съпруга си. Джак поне я искаше. Дори и ако причината да я иска да не беше най-благородната. Може би, както непрекъснато повтаряше Елайза, ставаше дума само за секс, но Марта никога не го бе чувствала по този начин. Винаги й се струваше нещо по-нежно, по-мило, по-приятелско.

А след това дойде януари. Той й беше приятел. Винаги беше от другата страна на телефонната линия. Когато Майкъл не желаеше да разговаря с нея, Джак искаше. Изслушваше непрестанните й притеснения за настинките на децата, а освен това я водеше по барове, по клубове и по магазините. Държеше се така, сякаш с нея му е забавно. Държеше се така, сякаш иска тя да е до него. А сега явно вече не я искаше — нито благородно, нито неблагородно.

Може би „преструвка“ беше точната дума. Внезапно се оказа изправена лице в лице с нуждата да се справи, наистина да се справи с истината, че е нежелана не само като брачен партньор, а дори и като случаен и симпатичен сексуален партньор.

Имаше чувството, че ще се срине.

Изчака да стане десет без петнайсет, когато вече беше напълно сигурно, че не е останал да работи до късно. Джак винаги идваше в дома и най-късно в седем и половина. Тази вечер нямаше да дойде. Бутилката с вино беше празна и тя не можеше да се сети за нищо по-добро, освен да си легне сама.

Освен…

Набра номера на мобилния му телефон. Иззвъня два или три пъти, преди той да вдигне. Искрицата надежда, която тя все още таеше, че по някаква причина са го задържали в офиса и не е можел да се добере до мобилния си телефон или до друг телефон, угасна, защото определено чуваше звуците на забавление около него. Бар, вероятно клуб.

— Ало. — Не звучеше във възторг, че я чува. Но въпреки това вдигна. Знаеше, че тя го търси, защото името й се бе изписало на екрана.

Единственият извод, който можеше да си направи Марта бе, че той иска тя да узнае, че е излязъл с друга жена. Това беше страхливият начин да я разкара. Е, нямаше да му достави това удоволствие.

— Обаждам се да ти кажа да не идваш тази вечер — каза тя. Беше съвсем ясно, че той няма никакво намерение да идва. Е, може би, ако не му се отвореше парашутът, все пак възнамеряваше да се отбие, след като клубът затвори, за да я изчука безпаметно. Трябваше съвсем категорично да му даде да разбере, че такъв вариант няма.

— Добре — отговори той.

— Много съм изморена — заяви тя, което трябваше да означава, че е много късно за среща. — Освен това не искам да те виждам. Нито тази вечер, нито когато и да било. Каквото и да е имало между нас, а то е дразнещо неопределено, свърши. Ясно? Забрави го.

— Щом така искаш.

Телефонът замлъкна.

Марта се отпусна в леглото си и плака, докато заспа.