Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (29)

29.

Джак попита Марта дали иска да излезе с него, с Дейв, с Дрю и с приятелката на Дрю, Сара. Щяха да ходят на клуб. Тя се съгласи още преди да осъзнае какво означава това. Смяташе, че така е най-добре. Ако се бе замислила предварително, до такава степен щеше да стане жертва на първичен страх, че най-вероятно щеше да предпочете поредната вечер пред телевизора, гледайки повторенията на „Законът“.

Клуб.

С приятелите му.

За нея това беше все едно да кажеш на човек, страдащ от агорафобия, че едно хубаво пътешествие до Сахара ще е много забавно. Клубът беше минно поле. Истинският клуб е много по-рисковано начинание от сладникав салса бар. Марта имаше предчувствието, че простото полюшване на бедра няма да е достатъчно. Ами ако приятелите му не я харесат. Подобно нещо можеше да разруши една връзка. Джак беше изключително отворен и търпелив. Внезапно й хрумна, че той просто проявява състрадание и че тя в крайна сметка е загубенячка, откачалка. Приятелите му със сигурност щяха да забележат това. Как танцуват хората в днешно време? Някога беше доста добра танцьорка за човек, който няма никакъв музикален слух. Обаче това беше отдавна. Навремето (много добре знаеше, че да започнеш изречение с „навремето“ означава да се поставиш наравно с баба си) беше достатъчно да надуеш свирката и да размахаш ръце във въздуха — като човек, който неистово се опитва да изгаси пламнал тиган. Даваше резултат. Не беше сигурна дали и сега стратегията е подходяща. Попита Елайза:

— Чувала ли си за клуб „Фабрик“?

— О, да, много е готин.

Коментарът не насърчи особено Марта.

— А какво музика свирят?

— Ами, най-различна. Има няколко помещения, където свирят различна музика — хаус, хип-хоп, брейк.

— Аха.

— Много е голям, направо можеш да се изгубиш.

Можеше да се наложи да прибегне до тази мярка. Струваше ли си да пита?

— Ами… как се обличат хората там?

— Всичко става.

Много й помогна.

Дори с ограничените си познания Марта заключи, че „всичко“ не означава елегантен тъмносин костюм или елегантни кожени обувки. Разгледа гардероба си с отвращение. Не можеше да си спомни и дори да си представи как изобщо бе смятала предишните си дрехи за приемливи. А пък Джак беше виждал всичките й нови придобивки. Какво да облече?

За нещастие, едно от добрите качества на Джак беше, че е много точен. Пристигна един час по-рано, отколкото го очакваше.

— Така ли ще си облечена? Не се оплаквам, изглеждаш главозамайващо.

Тя беше отворила вратата по бельо и увила с кърпа все още мократа си коса.

— Много смешно. Влизай, преди да съм умряла от студ или пък госпожа Бентън от номер четири да се е обадила на Отдела за борба с порока. Много си пада по доброволните съседски акции. Виждам как перденцата й помръдват.

Джак се засмя, сякаш наистина беше казала нещо много смешно.

— Всъщност не знам какво да облека. — Веднага съжали за това признание и й се прииска да изтръгне гласните си струни. Признанието издаваше безпокойството и притеснението й.

Той обаче се усмихна.

— Естествено, нали си момиче. Хайде, покажи ми с какво разполагаме.

Последва я по стълбите, а тя ликуваше не само защото я беше нарекъл момиче (което е обидно, докато си още момиче, обаче като станеш жена, направо си умираш за това фактологически невярно мило обръщение), но и защото не му беше все едно как ще се облече тя.

Разбира се, понеже Марта беше омъжена години, беше свикнала с това да се приготвя пред погледа на друг човек. Ето как ставаше това. Пробваше няколко почти еднакви костюма (черни, дълги до коленете рокли с къс ръкав, ако отиваха на вечеря, и джинси „Гап“ и колосани бели ризи, ако отиваха на кино). След като изпробваше по няколко пъти всички почти еднакви дрехи, избираше онази, която бе облякла най-напред. Поглеждаше се в огледалото и оставаше доволна от избора.

За около десет секунди.

След това се обръщаше към Майкъл и очакваше от него да затвърди увереността й.

— Как изглеждам? — колебливо питаше тя.

— Добре — отговаряше той, а понякога дори я поглеждаше.

Марта никога не оставаше напълно убедена. Ако изглеждаше добре, нямаше да се налага да пита.

Познаваше процедурата, затова се смая, когато Джак разгледа закачалките в гардероба й, придружавайки действието с коментари като: „Това е много секси, обличала ли си го?“ или „Винаги изглеждаш зашеметяващо в това и много ми харесва, когато го носиш с ботуши“. Той нямаше нищо против, че тя изпробва многобройни комбинации и неведнъж правеше предложения като „Изпробвай пак тази блуза с пола“. Заяви, че изглежда направо убийствена в дрехите, на които се спряха накрая. Марта започваше да се притеснява, че в крайна сметка Елайза има прано. Той беше прекалено готин, за да е истински. Сигурно беше гей.

Но тогава той обхвана с длани гърдите й, целуна шията й и двамата закъсняха, защото се чукаха безпаметно пред огледалото.

 

 

Когато наближиха клуба, Марта си спомни за една от многобройните причини, поради които се бе отказала да посещава клубове. Беше декември, тя беше съвсем леко облечена, а опашката се точеше чак до Нюкасъл. Бодигардовете бяха направо образцови. Огромни, около метър и осемдесет и в двете посоки, облечени в черно и биха могли да научат Вини Джоунс на ясна дикция. Очевидно не пускаха зъзнещите бъдещи клиенти на клуба вътре, въпреки че може и да бе празно. Репутацията на клуба зависеше изцяло от дължината на опашката и от трудно получавания достъп. Единственото, което доставяше на бодигардовете по-голямо удоволствие от това да карат клиентите ненужно да чакат, е да гледат тъжните им физиономии, като наблюдават как членове на клуба или хора от списъка с гостите отиват направо най-отпред. Марта смяташе, че тази практика е обидна и несправедлива, докато не установи, че Джак е член на клуба, и не се наслади на мимолетното усещане за значимост, когато се понесоха напрано към червеното въже и незабавно бяха пуснати вътре.

Приятелите на Джак бяха приятни. Явно смятаха, че Марта има пълното право да бъде сред тях. Никой не предложи да си ходи у дома и да се захваща да търка грила. Смееха се на шегите й, но не и на танците й, нямаха нищо против, че пие бяло вино или каквото там й харесва, стига да черпи, когато е неин ред, и приеха за даденост, че тя е „с Джак“. Джак развеждаше Марта из клуба за ръка. Демонстрираше правата си над нея не очевидно и натрапчиво, а дискретно и интимно. Държеше ръката си зад гърба и размърдваше пръсти, докато тя не ги хванеше, след това стискаше здраво. Показваше й второкласни знаменитости, представяше я на познатите си, обсъждаше с нея музиката. Целуваше шията и устните й, казваше й, че е ослепителна, и искаше да е сигурен, че си прекарва приятно.

Танците се оказаха по силите й.

Забавни. Всъщност фантастични.

Марта с облекчение установи, че рязкото мятане на ръцете, което беше популярно навремето, се е завърнало (ако изобщо беше напускало сцената, може би си е било популярно през цялото време, обаче тя откъде да знае). Май трябваше само да размахаш ръце във въздуха и да поразкършиш тяло.

Джак беше толкова добър танцьор, че тя се запита дали не би следвало да се смути, и със сигурност щеше да стане така, ако в съзнанието й непрекъснато не проблясваха спомени, от които по гърба й пробягваха тръпки, тялото й настръхваше, а очите й се разширяваха. Не можеше да забрави, че само преди няколко часа този мъж беше проникнал в тялото й, вперил в нея поглед с мъчителна и скандална настойчивост. След подобна интимност й се струваше малко неуместно да се притеснява дали движенията й на дансинга са модерни, или не. Двамата се движеха едновременно, приятно поклащайки бедра, сякаш бяха свързани. Предизвикваха погледи, изпълнени едновременно с възхищение и завист. И Марта осъзна, че изглеждат прекрасно заедно. Сякаш бяха създадени един за друг, сякаш наистина бяха заедно.

Тя се смая, когато погледна часовника и установи, че отдавна минава полунощ. Джак забеляза погледа й и каза:

— Права си, трябва да помислим за бавачката, така че най-добре да тръгваме.

Каква загриженост. Прииска й се да го целуне.

И го направи.

Дрю и Сара също тръгнаха, защото искаха да използват Джак да ги закара, а Дейв остана в клуба, защото се надяваше да тръгне в съвсем различна посока. Дрю и Сара веднага се възползваха от задната седалка и започнаха да се кискат и да си бъбрят, както правят двойките, които искат да се изолират от света. Марта се усмихна щастливо. Влюбените на задната седалка бяха толкова погълнати един от друг, че двамата с Джак имаха възможност да поговорят. Тя се отпусна на седалката си и се обърна към него.

— Прекарах една наистина прекрасна вечер, Джак.

— Беше готино, нали, миличка? — Усмихна се той и постави ръка върху бедрото й.

Тя се наслади на момента. Провери тялото си. Започна с единия крак, като лекичко го завъртя. Нищо. Вдигна и двете си стъпала на няколко сантиметра от пода и след това отново ги спусна. Краката не я боляха. Завъртя глава — шията не я болеше и не изпука. Накрая се наведе напред и изпъна гръб — и той не пулсираше.

— Какво става, милинка, упражненията да не ти дойдоха в повече? — закачливо я попита Джак.

— Не, тъкмо обратното — усмихна се Марта. Чудеше се къде е изчезнала цялата раздразнителност, с която беше свикнала да живее преди. Нямаше и следа от главоболието или от болката ниско в гърба. Краката не й тежаха.

— Чувствам се комфортно и наистина щастлива — сияеща каза тя.

— Да, седалките наистина си ги бива. Спортните седалки на Рекаро са едно от подобренията в субару импреза WRX. Старите турбо на импреза нямаха такива седалки.

Той обожаваше колата си, но… Прииска й се да го удари. Трябваше да разбере какво се опитва да му каже. Имаше предвид, че се чувства комфортно емоционално, а не на скапаните му седалки. Той отново се бе ухилил.

— А, разбирам, това е шега.

— Разбира се, миличка — потвърди той и добави: — Много ни е гот, миличка.

Гот. На езика на Джак това означаваше комфортно.

Нощта беше прекрасна. Не беше напрегната, нито пък сложна. Никой не се караше, нито се припираше. Никой нищо не изискваше. Никой нямаше нужда да бъде заведен до тоалетна — е, освен Сара, но за да могат да си поговорят за грима, а не защото трябваше някой да й избърше дупето. Никой не искаше нищо и не очакваше нищо от нея. Никой не бе разочарован от нея. Като че ли всички искаха да бъдат с нея. И най-вече Джак.

Докато се прибираха, заваля сняг.

— Може и да спечелим залога си за снежна Коледа — развълнувано обяви Марта.

— Може би, миличка, случвали са се и по-странни неща!

В светлината от фаровете на колата се носеха вихри от снежинки, сякаш бяха в някакъв холивудски филм. „В следващата сцена ще правим секс пред горяща камина“ — помисли си Марта, което всъщност се оказа вярно. Той оприличи снежинките на танцуващи светулки. Джак каза, че му напомнят на една сцена от „Междузвездни войни“.

— Моля?

— Когато Хилядолетният сокол се гмурва в хиперпространството.

— А, да.

Въпреки това беше романтично да наблюдават снега. Марта беше ухажвана и това й харесваше. Отново замълчаха. Чуваше се само отсеченото движение на чистачките и скърцането на гумите на колата по снега. Надяваше се снегът да се задържи достатъчно, за да могат децата да го видят на сутринта. Помисли си дали да не ги събуди още сега, за да могат за пръв път да зърнат снега!

— Ти не си професия или пари в банката, не си дори красива снежинка — изрече Марта.

— „Боен клуб“?

— Да.

— Ти току-що цитира „Боен клуб“, Марта. Или по-точно, цитира погрешно — каза Джак с широка усмивка. Явно беше смаян и впечатлен.

— Така е, Джак — засмя се тя. Чувстваше се така, сякаш принадлежи към някакъв елитен клуб.

Нощта наистина беше съвършена. Цялата. Е, с изключение на момента, когато той зареждаше с бензин, а Дрю попита:

— Вие двамата двойка ли сте вече?

— Не. Със сигурност щях да знам, ако беше така — усмихната отговори Марта, доволна от бързия си отговор. Знаеше, че това е остроумие, с което Елайза би се гордяла.

— И каква е разликата между вас двамата и една двойка? — попита Сара. Току-що се бяха запознали, обаче бяха жени и затова знаеха, наистина знаеха, че се харесват, и си спестиха празните приказки. Ако бяха мъже, сигурно щяха да минат петнайсет години, преди да започнат да разговарят на други теми, освен марковите бири и ликуващия Йода, който размахва светещия си меч в „Клонираните атакуват“. — Искам да кажа, че изглеждате чудесно заедно. Излизате заедно, смеете се, разговаряте, очевидно сте загрижени един за друг.

— Ами ние сме точно като нормална двойка, само че спим и с други хора, ако ни се прииска — обясни Марта.

— Ти спиш ли с други мъже? — попита Сара, несигурна дали да бъде ужасена, или впечатлена.

— Всъщност не. Не спя. Със сигурност не.

— А той?

— Да, струва ми се.

— О!

С изключение на това нощта беше съвършена.