Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (13)

13.

През стената на спалнята Елайза не можеше да чуе, че Марта плаче, но усещаше, че е така. Стана от леглото и излезе на площадката на стълбите. Почука на вратата. Сестра й промърмори нещо. Може да беше „Влез“, но можеше да бъде: „Искам да умра“. Нямаше как да се разбере, защото Марта се бе завила през глава, за да скрие мокрото си от сълзи лице. Елайза отвори вратата и попита:

— Добре ли си? — Много добре съзнаваше колко безумно звучи въпросът й.

— О, да — отговори Марта с тона, който използваше в Женската лига. Елайза винаги бе смятала, че нито тонът, нито пък самата организация подхождат на сестра й. — Това е дреболия. Просто глупаво спречкване. Всичко ще отшуми — напевно каза Марта. Беше повтаряла тези думи цял ден и цяла нощ.

Елайза не разбираше много от семеен живот, но не смяташе, че става дума за глупаво спречкване.

— Мога ли да направя нещо? Да ти донеса нещо?

В приглушената светлина, която идваше от площадката, успя да види как Марта поклаща глава. Очевидно просто не бе в състояние да изрече нищо повече. Елайза тихо затвори вратата и се върна в леглото си, по-точно в леглото на Матю. Вяха настанили Матю да спи при Мейси. Марта, гостоприемна както винаги, се бе постарала сестра й да се чувства удобно. Беше извадила удобна завивка, египетски памучни чаршафи и многобройни пухени възглавнички, но тя просто не можеше да заспи. Тишината на преглътнатите сълзи й пречеше.

Елайза не проумяваше. Смяташе, че притежава интуицията да прецени хора, връзки и такива неща. Например веднага разбираше кога някоя жена е бременна, още преди бъдещата майка да е пропуснала първия си цикъл. Можеше да познае от разстояние кога един мъж изневерява. В пълна с хора стая с лекота преценяваше кой би бил подходящ за друг, все едно играеше детска игра. Но въпреки това собственият й зет, когото виждаше най-малко веднъж седмично, понякога и по-често, бе разлюбил сестра й, без Елайза дори да надуши, че нещо не е наред. Как така не бе забелязала надвисналото бедствие? Защо си беше тръгнал?

Боже, ако Марта и Майкъл не бяха щастливи, кой беше? Те имаха всичко. Разчитаха един на друг, имаха здрави и красиви деца (по едно от всеки пол), добри перспективи, прекрасен дом, много пари, фантастични почивки, чудесно семейство и приятели. Това не означаваше ли, че всички би трябвало да са щастливи? Че са обречени да бъдат щастливи?

Не. Не й харесваше накъде се насочиха мислите й. Не можеше да се изправи пред тази вероятност. Ама че нелепа мисъл. Трябва да гледа на нещата откъм хубавата им страна. Няма смисъл да се потиска.

Но как? Как така Майкъл бе разлюбил Марта? Марта беше прекрасна, мила, щедра и доверчива. Не че Елайза беше предубедена, всички смятаха така. Марта като че ли беше забравила, че когато двамата с Майкъл се събраха, всички бяха единодушни, че Марта си е истинско завоевание и че Майкъл „се е справил добре“. Марта беше забавна и макар в момента да бе трудно да го повярва човек, притежаваше някаква палавост, които я превръщаше в душата на компанията. Или поне преди беше така. Напоследък не й беше останала много душа. Хората, които са душа на компанията, рядко се тревожат за разлят портокалов сок.

Марта беше толкова влюбена в Майкъл, че механично започваше да го възхвалява до небето пред всеки, който проявеше желание да я изслуша. Тя беше портативната му рекламна машина. Той явно вярваше на думите й. Дали не бе забравила самата себе си, увлечена от желанието си да помогне на любимия си човек да се издигне. Честно казано, през последната година бе доста обсебена от децата, от хигиената и от това какво ще си кажат съседите. Което бе доста дразнещо. Обаче все пак Марта, общо взето, беше прекрасна. Тя си беше… Марта. Жената, за която се бе оженил Майкъл. Жената, която бе обещал да обича вечно, в болест и в здраве, в богатство и в бедност, в добри и в лоши времена.

Копеле!

Телефонът звънна веднъж и замлъкна. Елайза знаеше, че сестра й веднага е грабнала слушалката с надеждата, че се обажда Майкъл. През деня телефонът бе звънял четири пъти и тя всеки път се втурваше, за да се обади.

— Да? — задъхано и с очакване изричаше. И всеки път оставаше съкрушена, защото не беше Майкъл.

— За теб е — потропа Марта на вратата на Елайза. Гласът й бе дрезгав и натежал от разочарование. — Грег.

По дяволите!

Грег. В целия този хаос не й бе останало време да се замисли за кризата в собствения си живот.

Скочи от леглото и изтича да се обади от долния етаж. Не искаше да води подобен разговор пред Марта.

— А-а-а-а-з съм.

— Пиян си — кисело отбеляза тя.

— Разбира се, че съм пиян. И аз имам чувства.

Елайза се усмихна. Имаше право. Самата тя цяла вечер се опитваше да напие Марта.

— Какво искаш?

— Какво искам ли? — смая се той от глупостта й. — Искам да се върнеш у дома и да ми обясниш какви са тези работи.

— Вече ти обясних — отвърна Елайза. Говореше нетърпеливо, защото изпитваше известно чувство за вина. Всъщност нищо не бе обяснила на Грег. Как би могла да го накара да проумее, че най-големият му недостатък е, че няма пенсионна осигуровка. — Виж, не става дума за теб, става дума за мен — додаде тя.

Грег се засмя, едновременно развеселен и обиден. Причината да се почувства развеселен бе само фактът, че бе изключително безгрижен човек.

— Съжалявам — каза Елайза и се ядоса на себе си, задето бе прибягнала до подобно клише. — Искам да кажа, че ти не си се променил и не си направил нищо лошо. — И това беше истината. Той си бе все същият безотговорен, отдаден на развлеченията свободен дух, в когото се бе влюбила преди четири години. — Аз съм се променила. — Не му каза, че онова, което някога бе намирала привлекателно у него, сега я отблъскваше. — Лягай си, Грег. Наспи се и ще изтрезнееш.

Елайза затвори. Краката й бяха ледени. Качи се горе тичешком и отново се пъхна в леглото. Сгуши се под завивката и се опита да прогони глождещата я мисъл, че пенсионното осигуряване не бе осигурило на Марта нужната закрила.