Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (50)

50.

— И си доволна от решението си, така ли? — попита Елайза.

Марта отдръпна телефона от ухото си, изгледа го възмутено и изплези език, което беше много незряло от нейна страна, обаче се почувства много по-добре.

— Да не искаш да кажеш, че според теб съм взела неправилно решение?

— Не.

— Добре.

— Не непременно.

— Не непременно ли? И откога си толкова голям фен на Майкъл?

— Не съм негов фен, просто…

— Какво?

— Ами ти само за две седмици успя да разкараш двама мъже. Според теб това разумно решение ли е?

— В кой век живееш, Елайза?

— Не казвам, че жените не могат да се справят без мъже…

— Добре. — Боже, имаше ли нещо по-досадно от наскоро сгодила се жена! Елайза вярваше, че решението на всички проблеми е да намериш любовта на живота си. Беше проповеднически настроена.

Най-лошото от всичко беше, че Марта бе съгласна с нея.

Разбира се, стига да не й се налагаше да отиде от другата страна на земното кълбо, което щеше да причини много болка и да предизвика проблеми, вместо да ги реши.

— Виж, Мар, просто се опитвам да ти кажа, че… Съжалявам, че всичко е толкова сложно.

— Да, аз също.

— Днес май няма да ти е никак лесно.

— Не, никак.

Джак заминаваше в осем без десет за Ню Йорк. Марта беше решила да не ходи на летището с него. Майка й и баща й, Елайза и Грег и дори Майкъл бяха предложили да гледат децата, за да може да го изпрати, но тя отказа. Мразеше сбогуванията и колкото и опит да трупаше, никога нямаше да й допаднат. Сбогуванията бяха жестоки и тъжни. Не искаше да стои на терминала и да плаче.

Какво още можеха да си кажат?

През последните седмици Джак й беше казал възможно най-милите думи, беше й оставил премного силни и ярки спомени, към които да се връща. Достатъчно, но не твърде много. Не възнамеряваше да живее живот, изпълнен със съжаление и със спомени. Щеше да живее пълноценно. Джак никога не беше съдил Марта и не й беше лепвал разни етикети. Не беше гледал на нея, казвайки си „провален брак“ или „самота майка“, или „домакиня, умираща от скука“. Той виждаше само малката мис Е — веселата, секси и забавна мис Е, която трябваше да ходи по клубове, барове и модни магазини толкова често, колкото трябваше да ходи в местния парк или на събрания на Националната асоциация на родителите. Джак я бе накарал да се чувства красива, силна и значима, а най-хубавото от всичко беше, че май нямаше нужда него, за да поддържа това свое убеждение. Можеше да се справи и сама. Трябваше.

— Мама и татко споменаха, че днес може да се отбият у вас — каза Елайза.

— Така ли?

Намеренията им бяха прозрачни. Марта се почувства леко виновна, че им причинява толкова тревоги, но всъщност се радваше, че може да се отбият просто ей така. Искаше да се почувства обгърната от безусловната им обич. Смяташе, че ще е по-поносимо да наблюдава как наближава осем без десет, ако родителите й са с нея и тя трябваше да се преструва, че не наблюдава часовника.

— Двамата с Грег също нямаме планове. Какво толкова може да прави човек в петък вечер? Затова и ние смятахме да минем и може би да донесем нещо за хапване.

Марта беше признателна. Знаеше, че Елайза би могла да си измисли хиляди по-интересни приключения в петък вечерта.

— Благодаря ти, Елайза, би било чудесно.

— Какво ти се хапва — индийско, тайландско?

— Тайландско.

— Добре.

— Добре.

Марта позволи на децата да останат по-късно от обикновено. Извинението, което използва пред тях и пред себе си, беше, че баба им, дядо им, леля им и чичо им ще им идват на гости. Истината беше, че не искаше да остава сама дори за един час. Освен това просто нямаше сили да се бори с тях за миенето на зъбите. Децата си да дадоха сметка, че това (да стоиш до след седем) не е никак зле, ако си на три години и по-малък, затова се държаха безупречно. Матю търпеливо помагаше на Мейси да пъхна пластмасовите формички в правилните дупки. Вероятно нямаше значение, че доскоро самия той бе твърдял, че триъгълникът, звездата и квадратът са „кръгли“. Марта сложи няколко бутилки вино да се изстудяват, но устоя и не отвори само за себе си. Щеше да почака да пристигнат и останалите. Огледа дома си. Радваше се, че няма да се налага да се мести. Домът й изглеждаше щастлив. Може би не точно в този момент, но през повечето време.

Ранният залез напълни кухнята с оранжева светлина. Тя се напрегна, за да съзре хоризонта. Виждаше предимно къщи и апартаменти, обаче едно ясно късче от залеза си проправи път в пренаселеното лондонско небе и обеща на около седем милиона души, че в крайна сметка лятото ще дойде. Марта видя един самолет в небето. Разбира се, това не беше самолетът на Джак, беше твърде рано, просто се размекваше. Но се запита кой е на борда на този самолет и кой е откъснат от любимите си хора.

Или пък лети към тях. Защото Марта все още вярваше, че по някакъв начин всичко се подрежда. Може би просто за нея все още не беше настъпил моментът. Обаче тя вярваше в това, нямаше друг изход.

Беше чистила през целия следобед. Вече не се вманиачаваше по чистотата и реда. Вече нямаше време да търка бежовите килими с белина или да подрежда готварските си книги по азбучен ред, но тъй като майка й щеше да идва на гости, мина с прахосмукачката и раздигна съдовете от чая на децата. Не й отне много време. Освен това изникнаха Клеър и Дон. Клеър се стараеше да не споменава, че Джак заминава, но няколко пъти повтори поканата си Марта и децата да й отидат на гости в неделя на обяд. Тя възнамеряваше да приеме. Дон беше по-пряма и я попита дали се чувства гадно, а после каза: „Не ми отговаряй, че как иначе ще се чувстваш“. Освен това Марта влезе в Интернет и плати няколко сметки, но следобедът се нижеше ужасно бавно.

Взе едно списание и започна да разлиства лъскавите страници. Вече не се налагаше да седи и да брои на пръстите на ръцете си божите дарове в живота си. Вместо това бе обзета от силното усещане, че навсякъде е заобиколена от хубави неща. Същите, както и преди децата й, семейството, приятелите. Беше благодарна за прекараното с Майкъл време. Между тях не се бе получило, но това не означаваше, че случилото се нямаше значение. Съвместният им живот значеше много за нея. Все още беше загадка защо не се бе получило — и двамата го бяха искали, макар и по различно време. Но дали ако се върнеше назад във времето или обърнеше поглед към миналото, нещата щяха да се променят? Съмняваше се, защото чувстваше, че се намира там, където й е мястото. На това ново място се чувстваше смела и силна, това беше мястото, което би искала да сподели с Джак.

Нямаше представа как ще запълни времето до идването на семейството си. Нямаше представа как ще прекара остатъка от живота си.

Запита се какво ще прави през цялото време, което обикновено прекарваше с Джак, времето, което запълваха с развлечения и бъбрене. Беше й обяснил за прекалено рязкото и прекалено плавното вземане на завоите при шофиране, за пикселите на екрана на телевизорите, за работата на двигателите, тя пък му беше обяснила за хиперболата, за особеностите на гръцката трагедия и че зелето влияе добре на напуканите зърна на гърдите. Двамата заедно бяха играли „Ай Спай“. Бяха разделили всички свои приятели и роднини на видове според света на Мечо Пух (защото е истина, че в крайна сметка всеки в света може да бъде сведен до един Пух, Тигър, Прасчо, Мори, Кенга или Ру, би трябвало да има и Бухали, обаче Марта не познаваше такива). Говориха си кой супергерой биха искаш да бъдат. (Джак искаше да бъде Супермен. Марта не искаше да си избере, смяташе, че е много самотно да си супергерой.)

Истината беше, че двамата не бяха от хората, способни да променят съществено света. Ако беше така, щяха да открият лекарство за смъртоносни болести и да напишат план от пет точки за запазване на световния мир. Те обаче бяха просто обикновени хора. Най-доброто, на което можеха да се надяват, бе да избегнат сърдечните заболявания и напълняването, като се хранят разумно, като премахнат поне част от заплахите на училищните площадки, като отгледат поне две деца, сред чиито ценности на първо място стоят любовта, честността и уважението.

Марта смяташе, че това е достатъчно. Животът й беше достатъчно значим.

— Ние си отключихме, скъпа — обади се майка й. Марта внезапно си даде сметка, че Елайза пъха някаква храна в микровълновата. Грег отваряше виното, госпожа Евъргрийн целуваше нея и децата, а господин Евъргрийн наглеждаше градината.

— Къде са подносите?

— Да не би да си подкастряла храстите?

— Искаш ли пролетно ролце?

— Децата слушаха ли днес?

Разговорите не спираха. Явно бе сключено тактическо споразумение да не споменават името на Джак. Но точно затова то отекваше по-силно. Всички те бяха дошли, за да й засвидетелстват своята обич и загриженост, което несъмнено означаваше, че в даден момент ще има семейна препирня — нищо сериозно, само какво да гледат по телевизията или кой да отскочи до гаража, за да купи шоколад. Дребни неща, които показват, че са загрижени един за друг, а не обратното. Марта се ободри и си даде сметка, че с нетърпение очаква тайландската храна и вечерта със семейството си. С нетърпение очакваше живота си.

Щеше да отиде да види някой двойник на Елвис. Щеше да разговаря с бавните възрасти дами на главната улица, които нямаше с кого другиго да си поговорят, понеже щеше да има време за това. Щеше да постави камина в спалнята си. Щеше да плаче, когато приятелките й раждат, без да се притеснява, че е истерична или че е прекалено емоционална. Вече бе сменила гардероба си, можеше дори да заведе децата до Австралия на гости на своя приятелка от училище, която бе емигрирала там преди години. Щеше да се научи да кара сноуборд. Щеше да си купи нови мебели за трапезарията. Щеше да се запише на курс по аранжиране на цветя, вече никакви извинения. Щеше да снима децата всеки ден, ако й се приискаше, дори да й се струпаха непроменени. Щеше да започне новата си работа щеше да пропуска хранения, щеше да яде шоколад, а утре, ако й се приядяха, щеше да си направи пържени яйца.

Марта дотолкова бе погълната от своята стратегия за оцеляване, че се наложи баща й почти да я разтърси, за да привлече вниманието й.

— Марта, търсят те по телефона.

Тя се обади от коридора, защото там беше най-тихо. Децата бяха превъзбудени, защото почти всичките им скъпи хора се бяха събрали на едно място и те упорстваха с детските си номера. А възрастните като че ли им подражаваха.

— Марта? — Гласът му прозвуча много нежно и както винаги Марта се почувства едновременно обичана и обичаща, желана и желаеща.

— Да?

— Аз съм.

— Знам, глупчо, знам. — Искаше й се да не се бе обаждал. Тъкмо започваше да се чувства смела. Не искаше да преживява едно сбогуване, беше му го казала съвсем ясно.

— На летището съм.

— И това знам. — Тихо подсмръкна и се надяваше той да не чува разбитото й сърце и писъците на душата й.

— Малка мис Е, знаеш ли всички причини, поради които не се получи?

— Да, знам ги. — Главата й уморено се въртеше, прогонваше ги, а след това признаваше, че няма как да ги избегне.

— А можеш ли да се сетиш за една причина да се получи? Само една?

Разговорът им беше прекъснат от съобщение по високоговорителя: „Последно повикване за полета на «Бритиш Еъруейз» БА 0179 за Ню Йорк“.

Марта чу съобщението, така че би трябвало и той да го е чул. Джак не му обърна внимание. Ако не внимаваше, щеше да забави самолета. Тя се опитваше да възпре риданията си, но в съзнанието й нахлуха образи, които заплашваха да разколебаят решимостта й. Видя как двамата танцуват в кухнята, преструвайки се на Адам Ант, и как танцуват във „Фабрик“, преструвайки се, че са страшно готини. Спомни си за шоколадовото сърце и за остроумията. Спомни си как Джак правеше самолетчета от хартия, къпеше децата, сменяше водния филтър, караше зимни кънки. Мисълта, че трябва да се откаже от тези спомени й причиняваше толкова силна болка, че тялото й сякаш бе в преса. Имаше чувството, че ще запищи.

— Само една — изхълца тя.

— Коя е тя, миличка? Коя е причината? — неистово попита Джак.

— Повикване за пътуващите с полета в деветнайсет и петдесет на „Бритиш Еъруейз“ за Ню Йорк. Моля, веднага се насочете към портала за излизане.

„Разкарай се“ — помисли си Марта. Имаше предвид досадната говорителка, не любовта на живота си.

— Миличка, чуй ме, напоследък ми изреди много причини защо не може да се получи. Можеш ли да ми кажеш само една, поради която ще се получи? Само една.

— Обичам те, Джак, обичам те и без надежда сърцето ми ще се пръсне. — Вече ридаеше по-силно. Боже, беше такова дете. Понякога й се струваше, че през тези месеци не беше научила нищичко.

— И аз те обичам, малка мис Е. И палавите ти деца, и объркания ти живот. Обичам ги.

Марта усещаше, че и той може всеки момент да се разплаче.

— И това знам.

„Повикване за господин Джак Хоуп, пътуващ с полета в деветнайсет и петдесет БА 0179 за Ню Йорк. Моля, веднага се насочете към портала за излитане.“

— Викат ме.

— Знам…

— Трябва да вървя.

— Знам.

— Но, Марта…

— Какво?

— Ще се върна.

— Това реплика от някакъв проклет филм ли е?

— Не… Всъщност, да, Арни. Обаче това са и мои думи, миличка…

Марта се върна в дневната. Влизането й бе посрещнато с откос от объркани въпроси. Явно всички знаеха кой се е обадил и се бяха опитвали безуспешно да не подслушват.

— Какво ти каза — попита госпожа Евъргрийн.

— Всичко наред ли е? — попита господин Евъргрийн.

— Е? — попитаха Елайза и Грег.

— Джак ли беше? — попита Матю.

— Каза, че ще се върне — усмихна се Марта.

— Ура! — заподскача на място госпожа Евъргрийн, Матю заликува, а Мейси, която вероятно почти не разбираше какво става, но се зарази от вълнуващия момент, започна да се киска и да отмята глава назад, а от гукането й Марта също изпита желание да се засмее. Не знаеше какво да направи. Смееше се и плачеше едновременно. Дори господин Евъргрийн явно изпита облекчение.

За щастие, Елайза поддържаше връзка с действителността.

— Кога? Кога ще се върне? — попита тя.

— Елайза, стига — меко каза Грег. Сложи ръка върху тази на Елайза, като че физическото възпиране можеше да спре острия й език. Само че предпазливостта му бе закъсняла. Думите бяха изречени и злото бе сторено. Настроението се развали.

— Не каза — призна Марта.

— Изненада, скапана изненада.

— Но аз му вярвам.

— Ще престанеш ли с това доверие! Да, може да се върне, когато Матю завършва гимназия или пък някой трябва да заведе Мейси до олтара. Може дори да се върне по-скоро. Може да се върне, след като е изчукал още няколко жени в Ню Йорк, обаче може и да не се върне, защото е срещнал някоя, която много му харесва, и е решил да остане.

— Не би постъпил така.

— И защо не? Не е достатъчно просто да каже, че ще се върне. На теб ти е нужен сега. Имаш нужда от него да ти помага с децата, да ги подхвърля във въздуха, а те да пищят от удоволствие. Имаш нужда да ги помага с тежките пазарски чанти. Имаш нужда от него, за да те обслужил — ти си на трийсет, в разцвета на половата си зрялост. Извинявай, татко. — Елайза си даде сметка, че сигурно баща й си мечтае земята да се разтвори и да го погълне. Не беше чувал дъщерите си да говорят за секс, откакто морските им свинчета бяха родили. Тогава Елайза беше на осем и беше направо очарована. — Имаш нужда от него, за да се оправя с данъка на колата ти.

— Мота и сама да правя всичко тона. Е, освен да се обслужвам — призна Марта. — Извинявай, татко.

— Знам, че можеш, Марта, но не искам да се налага да правиш тези неща сама. — Елайза стоеше на вратата между кухнята и дневната. После тежко се отпусна на един стол и каза: — Ако те обича, трябва да е тук, до теб.

Тя цялата трепереше. Искаше повече за сестра си. Марта заслужаваше повече.

— Не мога да го накарам, Елайза. Не мога да го принудя. Дори не искам да го правя. Това не е любов.

— Но какво ще правиш? — Тя наистина искаше да има някакво решение.

Марта си помисли, че са възможни много решения.

— Ще се справя. Нямам представа как ще се развият нещата, но мисля, че ще се справя.