Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (5)

5.

Кой, за бога, сядаше в тези мърляви кафенета, които всъщност по нищо не се различаваха от най-обикновени кръчми, зачуди се Марта, докато минаваше покрай кафене „Бианки“, тикайки количката на Мейси. Тежката дървена врата внезапно се отвори и изкашля навън облак цигарен дим. Млада жена се втурна на улицата и изтича покрай Марта и Мейси. Явно закъсняваше. Сигурно за подписа в бюрото за безработни, помисли си Марта, но веднага съжали за тази мисъл. Предположението, че жената е безработна, беше твърде сурово и надменно, при това не непременно вярно. Само защото беше — погледна часовника — си десет без петнайсет сутринта, това не означаваше непременно, че момичето е безработно. Опита се да разсъждава положително. Имаше най-различни неща, с които една жена може да си изкарва прехраната. Може би работеше на смени или като продавачка в магазин. Може би сряда бе почивният й ден, ако е служител в търговската мрежа — вероятно се налага да работи в съботите, така че трябва да има почивен ден през седмицата. Забеляза, че обувките на жената (макар да бяха ужасен модел с квадратни токове, които издаваха вкуса на притежателката си) бяха поне чисти. Тя винаги забелязваше обувките на хората.

Обувките бяха на Елайза. На собствената й сестра.

— Елайза! — извика Марта, макар да не обичаше да крещи.

Елайза се извърна. Раздразнението й премина, когато позна сестра си и племенницата си. Втурна се обратно към тях, притисна Марта в силна прегръдка и лепна звучна целувка върху мократа от сълзи бузка на Мейси.

— Марта, страшно се радвам да те видя! — засия тя. — Не идваш често насам.

Макар двете жени да живееха на около километър една от друга (Елайза в Шепърдс Буш, а Марта — в Холанд Парк), разликата между двата квартала беше от земята до небето. В Шепърдс Буш беше пълно с магазини с намалени стоки, с пунктове за приемане на конни залагания и продавачи на лотарийни билети. Холанд Парк представляваше живописна смесица от скъпи цветарски магазини и зашеметяващи сладкарници. Елайза имаше пълно основание да се учудва, че среща Марта едва ли не на прага на дома си.

— Когато ти бяхме на гости за последен път, забелязах магазина за индийски сари и исках да разгледам по-добре платовете — да видя цветовете, да открадна някоя идея нали разбираш? — обясни Марта.

— Проект „Дом на мечтите“ в действие, а? — попита Елайза. Знаеше, че този проект на сестра й вероятно е единственото нещо, което може да я накара да се престраши да дойде в квартала. Марта, Майкъл и децата бяха посещавали Елайза в апартамента на Грег само три пъти, макар че тя живееше там от четири години. Елайза ходеше поне веднъж седмично, а понякога три-четири пъти. Много добре й бе известно мнението на Марта. Шепърдс Буш не е подходящо място за деца. Смяташе, че Марта е снобка и се държи прекалено покровителствено, а тя смяташе, че Елайза е безотговорна и е в опасност. Двете много се обичаха.

— И докъде стигна проектът „Дом на мечтите“ — продължи да разпитва Елайза.

— Чакаме да разберем дали продавачите ще приемат предложението ни. Би трябвало да узнаем всеки момент.

Много хора имат различни идеи за своя мечтан дом. Можеш да ги чуеш да казват: „Иска ми се да имам сауна и огромен плувен басейн“. Искат нещо лъскаво, крещящо и често нереалистично. Вероятността за подобно нещо не е по-голяма от това да спечелят от лотарията. Може се случи, но най-вероятно няма да стане. Представата на Марта за мечтания от нея дом бе много по-различна.

Къщата на мечтите на Марта бе въплъщение на самата нея. Още като момиче започна да си прави албум с изрезки (а след като го напълни, започна да съхранява изрезките в кутия), от който да черпи вдъхновение за дома на мечтите си. Събираше снимки от списания, привлекли вниманието й — най-вече на слънчеви кухни и на весели детски стаи. Когато доби по-голяма увереност в собствените си творчески способности, намери едно есенно листо и старателно го съхрани в кутията си, понеже някой ден искаше да боядиса една от баните си точно в същия ръждив цвят, заедно със стъклено топче, което бе купила от магазин за играчки (понеже й допадаше начинът, но който се преливаха цветовете). Трупаше като катеричка парчета от пъстри тъкани, големи и малки камъчета с особени шарки. Красиви плочки и глинени съдове. Докато учеше Матю да майстори разни неща, часове наред размесваше бои, опитвайки се да добие идеалното синьо (синьото на морето преди буря) и точното червено (розовеещото червено на ленивите испански стени), които подпираха теракотените покриви на къщите. Понякога ходеше в някоя галантерия и часове наред съзерцаваше макарите с конци: безчет нюанси, прелестни наситени магенти, сантиментални сиви и люлякови, всички оттенъци на яркозеленото. Купуваше макарите и ги прибираше в кутията със съкровищата си.

Интересуваше се не само от дизайна. Вярно, купуваше най-различни книги за интериор и за вътрешен дизайн, обаче стана специалист и по техническите проблеми, свързани със създаването на къщата на мечтите. Знаеше всичко необходимо за ремонтирането на покривите, за предпазването от влага на напречните греди, за полагането на керемиди, полирането, преустройството, разглобяването, възстановяването и поддръжката.

Нейният дом на мечтите щеше да е голяма, но не показна къща. Стаите щяха да са просторни и щяха да гледат на юг. Щеше да има достатъчно спални, за да имат децата отделни стаи, а също и да имат възможност да канят на гости много приятели и роднини, които да настаняват удобно. Може би дори щяха да наемат бавачка, която да живее в къщата, както искаше Майкъл.

Всяка стая щеше да е изпълнена със смях и обич.

В дома на мечтите й по стените на кухнята щяха бъдат окачени детски рисунки, а до входната врата щяха да бъдат подредени много чифтове детски обувчици. Знаеше, че според Майкъл семейството им е в пълен състав („момче и момиче, комплект“), но тя тайно копнееше да има още деца. Четири й се струваше прекрасна цифра. Щяха да имат стая за игра, която и за децата, и за възрастните щеше да е като извадена от приказките — всяка стена щеше да е боядисана в различен ярък цвят. Щеше да има кът за библиотеката, където децата можеха да сядат и четат книжки, които самата тя бе чела като дете (е, щеше да има и няколко по-модерни, които бяха много по-пъстри и забавни), освен това щеше да има голяма ракитова кошница, пълна с картонени цилиндри от тоалетна хартия и празни кутии от овесени ядки, за да могат децата заедно да изработват разни неща — макети на космически ракети, миниатюрни градини (и щяха да изглеждат точно като онези, които правеха в „Блу Питър“^[1]). Децата често щяха да канят свои приятели на чай, да похапват сандвичи и да пият мляко (дотогава непоносимостта на Матю към млечните продукти и към житните изделия щеше да е преминала).

Освен това в къщата възрастните щяха да си организират партита. Марта и Майкъл имаха много прекрасни приятели, освен това тя обичаше да посреща гости. Нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това да изпрати от дома си петима-шестима пийнали приятели, които преди това е нагостила обилно. В мечтите й кухнята щеше да е достатъчно голяма, за да има канапе и камина, та гостите й за вечеря да се събират там, докато тя приготвя храната. Щяха да се смеят и да си разменят последните клюки за известни личности, но щяха да обсъждат и някои важни злободневни проблеми. Щяха да предлагат великолепни вина, които Марта уверено щеше да препоръчва. Децата щяха учтиво да се появяват долу, за да поздравят гостите (след това щяха да си легнат, без да се превъзбуждат или да нервничат). Храната щеше да е красиво поднесена и вкусна (нищо нямаше да прегаря).

След като търсиха две години и половина, Марта и Майкъл намериха Бридълуей: къща, която не се нуждаеше от сериозен ремонт, по джоба им, на фантастично място, с оригинални камини, дървени подове и истински прозорци от две вертикално движещи се части — прекрасна комбинация от качества.

Дом на мечтите.

Дъхът на Марта секваше само като си помислеше за него.

Елайза знаеше всички подробности за Бридълуей и искаше офертата на Майкъл и Марта да бъде приета почти толкова, колкото го искаше самата Марта. Елайза съжаляваше, че не може да се присъедини към заможната лондонска прослойка, но се радваше за сестра си. Нито за миг не завиждаше на материалния и на емоционалния успех на Марта, всъщност той й вдъхваше надежда.

— Имаш ли време за чаша чай, за да ме осведомиш за последните подробности? — попита тя.

— Разбира се, но ти май току-що си пила нещо топло. — Марта посочи към „Бианки“.

— Тук не сервират чай — отвърна Елайза. — Къде си паркирала?

Запътиха се към рейндж роувъра. Марта се питаше дали все пак ще успее да мине през супермаркета и да вземе Матю от забавачката, ако пие чай със сестра си. А Елайза с удивление отбеляза, че Марта продължава да смята топлите напитки за нещо, от което човек се нуждае, за да се стопли или да утоли жаждата си, след като е съвсем ясно, че те са част от общуването между хората.

И двете умираха да си побъбрят.