Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (24)

24.

„Те не ме харесват. Усещам, че съм им противна мислеше си Марта, докато оглеждаше останалите гости на празненството по случай рождения ден. Навсякъде по мен пише «жената в червено». В яркочервено. Сигурно всяка жена си мисли, че няма да пусне съпруга си да припари до мен. А всеки мъж си мисли, че сигурно имам някакъв скрит недостатък може да не се вижда, обаче е сигурно, че имам. Че защо иначе ме е напуснал съпругът ми? Сигурно всички допускат, че съм кръгла нула в леглото или че имам труден характер, или че съм ревнива и досадна. Защото знаят, че трябва нещо важно да не ми е наред. Само че не знаят какво.“

Марта също не знаеше. Болката да бъдеш нежелана от човек, който е казал, че ще те иска вечно, беше непоносима. Разочарованието, отказът да повярваш, отвращението. Тя не допускаше, че някой ще поиска да прекара и пет минути с нея, без да изпита нуждата да се поразсее с малко кабелна телевизия.

— Какво ще пиеш, Марта? — попита мило някой от компанията. (Мило, защото приятелите й бяха мили хора, или защото не я мразеха. Те я харесваха. Имаше право, наистина не разбираха защо е сама, обаче не допускаха, че това ще продължи дълго.)

Понечи да си поръча портокалов сок, обаче реши, ще й трябва нещо повече от витамин С, за да издържи тази вечер. Никога не знаеше какво да отговори. Макар напоследък двете с Елайза си бяха устройвали по някой гуляй. Всъщност постигаше забрава само с хубаво шардоне. Не харесваше бира и силен алкохол. Обичаше да си пийва по чаша вино, при това само по време на ядене, а вината, които продаваха по кръчмите, обикновено не бяха хубави.

— Коктейл с бяло вино — поръча тя най-накрая, съзнавайки, че ще сметнат питието й за доста слабо. Приятелката й донесе голяма чаша бяло вино със сода.

Марта го изгълта бързо и след това предложи да почерпи всички с по едно питие. Не понасяше жени, които не черпят никого, защото са сами. Категорично не искаше да бъде такава жена, затова почерпи всички, а след това организира обща каса. Доста щедро. „Всъщност тук е много приятно — помисли си Марта. — Забавно е, отморяващо.“ Не че имаше с какво толкова да сравнява. Не можеше да си спомни кога за последен път двамата с Майкъл са посещавали някой клуб. Преди осем години. Възможно ли бе да е толкова отдавна?

Разбира се, тя беше посещавала клубове и с колегите си от службата. Канеха и Майкъл, обаче винаги се оказваше, че има друг ангажимент или пък е твърде зает, за да я придружи. Само че тя напусна работа преди три години. Наистина ли не беше танцувала от три години? Е, ходеха на сватби. Обичаше да танцува, обаче напоследък партньорите й все бяха по-ниски от метър (Матю и неговите приятелчета). Танцуването у дома не се броеше. Кога бе престанала да танцува с Майкъл? Кога изобщо беше престанала да танцува? Внезапно си даде сметка, че не вижда ясно чашата си, плуваше пред очите й. Примигна, за да прогони горещите, гневни, сантиментални сълзи, избистри погледа си и си наля още едно питие. Знаеше си, че като мисли за Майкъл, нищо хубаво не се получава. Не можеше да губи повече време, за да гадае защо той не я иска. Жестоката истина беше, че просто не я иска и толкова.

Той губеше.

Храната се бавеше като че ли цяла вечност, обаче разговорът вървеше гладко въпреки страховете на Марта. Много от жените също имаха деца и тя се чувстваше спокойна, докато обсъждаше с тях предимствата и недостатъците на ваксината против ДТК, макар да не разбра защо се обърка и на два пъти я нарече ДКТ. В помещението беше топло и Марта беше много жадна.

И закачливо настроена.

Боже, не можа да повярва, че си го бе помислила! Но наистина се чувстваше възбудена, нямаше защо да отрича. Кой купи шампанското? Много й бе приятно да изпие чаша шампанско, нямаше причина да откаже. Боже, нима продължаваха да говорят за ваксината ДКТ, нямаха ли какво друго да обсъждат? Марта веднага се почувства виновна. Ужасна мисъл. Неотдавна с радост би говорила за децата си цяла нощ. Разбира се, от три години не бе мислила за друго, обаче тази вечер внезапно й се прииска да занимае мислите си с нещо различно. Тази вечер искаше да се разсее. Може би се дължеше на новата й велурена пола и на черното й горнище в цигански стил.

Само дето не разбираше защо новата й велурена пола и черното й горнище в цигански стил ще са причината да забележи мъжете, които седяха на съседната маса. Да забележи колко красиви бяха и най-вече един от тях.

Марта се изчерви и се зарадва, че никой от присъстващите не умее да чете мисли. Господи, за какво си мислеше. Твърде много време прекарваше с Елайза. Взе една бутилка, в която беше останало малко вино, и го изля в чашата си. Сложи бутилката до празните бутилки на масата.

— Да си поръчаме ли още? — предложи тя.

— Хубава идея — да имаме сили, докато чакаме храната — съгласи се някой и изведнъж незнайно откъде на масата се появиха още две бутилки бяло и две бутилки червено вино. Странно, обаче бялото вино в заведението имаше нелош вкус, след като веднъж свикнеш с него.

Храната най-сетне пристигна и безспорно беше вкусна. Само че Марта така и не установи този факт. Опита се да хапне, но малките парченца непрекъснато падаха от вилицата й. Беше доста унизително. Накрая се отказа — беше много по-лесно да надига чашата с виното си. Музиката от дансинга на долния етаж отекваше в тялото й и на нея й ставаше все по-трудно да стои на едно място.

— Хайде да слезем долу да потанцуваме.

Марта се огледа, за да види кой е направил това предложение, и смаяна установи, че е самата тя. Сигурно салсата й влияеше по този начин. Изведнъж си даде сметка, че няма да има проблеми да танцува под звуците на салсата. Никой не владееше този танц, а и какво бе казала Елайза? Просто клатиш ръце и крака. Точно това щеше да направи.

 

 

Никой не танцуваше. Около дансинга стояха доста латиноамерикански типове със съмнителен вид. При нормални обстоятелства Марта би стиснала чантичката си и не би припарила до дансинга, преди да се напълни. След това може би щеше леко да започне да се поклаща около чантичката си. Тази вечер обаче, заредена с голяма доза южнокалифорнийска смелост, тя искаше да се изперчи с фънки облеклото си и държеше да го направи веднага.

— Хайде — нареди тя.

Мъжете от компанията й отказаха на поканата, но една-две по-смели и също толкова пияни жени се присъединиха към нея. Съмнителните типове това и чакаха. Скочиха като леопарди, впиха се в тях като пиявици. Изведнъж Марта се оказа заобиколена от осем глупаво ухилени мъже. Разкъсваше се между ужасното неудобство (ризите на мъжете бяха по-крещящи от музиката, а лицевото им окосмяване бе над средното) и възхищението си (те наистина умееха да танцуват, но трябваше ли да се доближава чак толкова?). Спомняше си как майка й я бе учила да приема покана за танц, когато й бъде отправена, защото мъжете се нуждаели от доста голяма смелост да поканят някоя жена, а в крайна сметка, нали и те са хора.

Това бе показателно за познанията на майка й.

Марта обаче беше по-склонна да спазва правилата, отколкото внезапно да се разбунтува, затова учтиво танцува по веднъж с всеки мъж, който я покани. Смая се, че мълчанието й бе възприемано като насърчение и поканите за танци валяха една след друга.

Нисичките мъже си я предаваха един на друг, докато накрая Марта бе напълно сигурна, че главата й и помещението се въртя около тялото й.

Ето го пак.

Красавецът.

Марта би го нарекла готино парче.

Страхотно парче.

Нищо че носеше верижка на шията.

— Не бихте ли искали да танцувате с мен и да ме избавите от тези ужасни ризи? — застана Марта пред страхотното парче и двамата му приятели и се запита как се е озовала там и как ще се справи с унижението, ако той й откаже. Защо изобщо го направи? Може би защото сестра й бе казала, че най-рискованото нещо, което някога е правила, е да промени готварска рецепта на Делия Смит. „Е, виж ме сега, скъпа Елайза!“ Молеше се на бога майката на страхотното парче да го е научила на същите правила, на които я бе научила нейната майка. Не помнеше кога за последен път е канила на танц мъж, при това напълно непознат. Със сигурност беше, преди да се запознае с Майкъл. Само че, като се замисли, преди Майкъл тя винаги първа излизаше на дансинга и изобщо не се срамуваше да покани някого на танц. В крайна сметка това беше просто танц.

— Добре. — Той подаде чашата си на своя приятел и я последва на дансинга. — Значи сте готова да танцувате с дявола, макар че това тук трудно може да се нарече лунна светлина.

— Моля?

— Нали се сещате, Джак Никълсън, Жокера от „Батман“. Той пита жертвите си дали… — Страхотното парче замълча, защото видя, че Марта не схваща шегата.

— Да — каза тя, защото не знаеше какво друго да каже.

Винаги имаше риск. Ами ако той танцуваше като някакъв чичко? Марта го погледна по-смело и се опита да се съсредоточи. Наистина беше страхотен. Няма значение, ако ще да танцува и като прачичо й. Не беше висок, обаче тя беше около метър и шейсет и не обичаше мъже, по-високи от метър и осемдесет. Той вероятно бе висок около метър и седемдесет и пет, строен, с широки рамене, къса коса, хубави дрехи и… ами-и-и, май само това бе в състояние да забележи. Чертите му бяха някак неопределени, но това се дължеше повече на изпития от нея алкохол, отколкото на неговите гени.

Умееше да танцува. Всъщност много го биваше. И беше забавен. Непрекъснато правеше някакви смешни движения, едновременно нелепи и секси. Да се мяташ така изисква известна самоувереност, а самоувереността винаги е секси. Наблюдаваше го и усети странно стягане, някакъв болезнен копнеж между бедрата и в стомаха си. Не беше съвсем наивна, каквото и да мислеше Елайза. Разпозна стягането като приятно надигащо се сладострастие.

Салсата внезапно й се стори изкусителна, а не глупава, и идеята просто да потанцува невинно, без никакви задни мисли, отстъпи на заден план. Марта осъзна, че направо иска да му извади душата. Отдавна не се бе чувствала по този начин и й се стори някак непозволено. Но приятно. Непозволено и приятно. Омайно. Мелодията се промени и Марта си даде сметка, че има опасност той просто да се усмихне учтиво и завинаги да потъне в тълпата, да се върне при приятелите си.

Той не го направи.

Остана при нея и танцуваха още пет-шест пъти. Марта забеляза изпълнените с възхищение погледи на останалите жени в клуба, които я наблюдаваха със зле прикрита завист, и се почувства върховно.

— Едно питие? — попита той. Тя кимна. — Какво да бъде?

— Бяло вино. — Никакво колебание. Дори не си помисли да се прави на по-модерна, като си поръча някаква бира или силен алкохол.

— Как се казваш? — опита се тя да надвика музиката и глъчката на тълпата.

— Муад Диб. Името може да бъде оръжие. — Тя го погледна неразбиращо. Ама че странно име. — Муад Диб е герой от „Дюн“.

— Не съм го гледала — отвърна тя и се почувства като задръстена домакиня, каквато си беше.

— Играеше Стинг — додаде той и извиси тон в края на изречението, както правят хората, когато очакват да знаеш за какво ти говорят.

Марта поклати глава, за да покаже, че това не й помага особено. За нея не бе необичайно да не разпознава препратки към популярната култура, освен ако не се отнасят и „Боб Строителя“ или за „Туинис“.

— Как е истинското ти име?

— Джак. Джак Хоуп.

Марта кимна и отчаяно се опита да запечата името в паметта си. Съзнаваше, че е безнадеждно пияна, но не искаше да го обиди, като забрави името му, поне не през следващите двайсет минути.

— А ти си?

В този момент й се прииска родителите й да я бяха я кръстили Скарлет.

— Марта.

— Много необичайно — светкавично изкоментира той.

— Ужасно е, нали? — изкиска се тя. — Мразя го.

— Е, миличка, а как е фамилното ти име?

— Евъргрийн — съобщи Марта моминското си име, без дори да се замисли, че всъщност все още се казва Уест.

— Тогава ще те наричам малката мис Е.

„Малката мис“ — помисли си Марта. Харесваше й.

Малката мис Е и Джак си говориха през цялата вечер. Разказаха живота си един на друг. Задаваха си обичайните въпроси: любими цветове, предпочитана музика, магазини, от които купуват дрехите си, фактът, че като малък Джак бе издраскал с пергел името Рамбо на ръката си. Понеже знаеше, че Елайза ще я попита, Марта го помоли да й каже зодията си.

— Кой филм предпочиташ — „Старски и Хъч“^[1] или „Царете на хазарта“^[2]?

— „Царете на хазарта“?

— Честно?

Да, показват повече цици и голи задници.

— Точно така.

Каза му, че слуша Били Холидей, въпреки инструкциите на Елайза да подметне за „Кемикъл Брадърс“ и за „Фрийстайлърс“, ако стане дума за музика. Призна му, че харесва Пол Йънг, след като явно бе по-приемливо да признае, че си пада по някой от „Спандау Балей“. Каза, че в момента любимият й цвят е зеленият, защото бил символ на независимостта и на оздравяването, но обикновено предпочитала синьо или сребристо. Каза, че има две деца и че е пред развод, което обобщаваше всичко. Зачака го да й каже, че отива до тоалетната. Приятно бе да пофлиртуват, но сега, след като бе изплюла камъчето, всичко щеше да приключи. Още преди да е започнало. Очакваше той да изчезне.

Обаче не стана така. Той просто каза:

— Ами… „Блу Питър“ или „Магпай“?

— „Блу Питър“.

— Аз също. „Моркъм и Уайз“^[3] или „Двамата Рони“^[4]?

— А, трудно ми е да кажа. И двата бяха добри, но от различно време. Не съм съвсем сигурна, обаче май предпочитам „Моркъм и Уайз“.

— И аз смятам така — ухили се Джак Хоуп. Поигра си с въображаеми (вероятно застанали накриво) очила. Марта също му отвърна с усмивка. Не помнеше кога някой бе искал мнението й и бе изслушвал отговорите й. Чувстваше се фантастично, освободена. Имаше усещането, че разговаря с някоя от добрите си приятелки или с Елайза, а не с мъж. Не виждаше нищо нередно да му го каже и без всякакви усилия да премине от тривиалното към удивително интимното. Той й разказа за семейството си, за майка си, която го бе разочаровала, и за забележителния си баща. Разказа й за първата и за последната си любов. Тя се запита дали той се държи толкова интимно и открито с всички — надяваше се да не е така. Надяваше се по някакви начин да е успяла да отключи нещо в него. Попита го дали е така. Не беше. Той бе открит и честен с всички.

— Защо не? — Честността бе нещо важно за Джак. Разговорът започна да плува пред очите на Марта. Не беше съвсем сигурна какво казва, но сигурно бе очарователно. Или поне интересно. Джак явно бе заинтригуван. А всичко, което казваше той, беше забавно, умно и смешно. Не беше сигурна как точно започнаха да се целуват. По-вероятно тя го бе помолила да я целуне. Съвсем просто. И смело.

Той целуваше превъзходно.

Устните му бяха твърди и нежни. Изкусни, пасваха си.

Не беше сигурна в кой момент я вдигна. Съвсем буквално. Вдигна я неочаквано и тя обхвана тялото му с крака като Джулия Робъртс в един филм. Накара я да се почувства толкова крехка, съвсем като момиченце. Подхождаха си. Намираха се в някакъв клуб, целуваха се и си подхождаха. С него се чувстваше като филмова звезда.

— Ти не пиеш ли? — попита Марта, съзнавайки ясно, че тя пие достатъчно и за двамата.

— Не.

— Ще шофираш ли?

— Да, но не затова не пия. Никога не пия.

„Алкохолик е“ — каза си и веднага се зае да преценява дали е достатъчно силна да се справи с подобно нещо, защото ако този мъж беше алкохолик и имаше нужда от някого, който да е достатъчно силен, за да му помогне да се справи с това, искаше да е тя.

— Алкохолик ли си? — попита Марта. Беше твърде пияна, за да увърта или да се замисли дали въпросът й не звучи нахално.

— Всички ми задават този въпрос.

Тя се засегна. Не искаше да бъде като всички. Само че той явно не се бе обидил:

— Не, не съм. Просто вкусът не ми е приятен.

Откога думата „вкус“ звучеше толкова секси?

 

 

Всичко, което знаеше, би трябвало да я накара да се въздържи от следващия си ход. Възпитанието й, сегашното й положение, месните новини, правилата. Не биваше да приема поканата му да я откара вкъщи. Със сигурност не трябваше да предлага да си намерят местенце, на което да спрат. Със сигурност не трябваше да му прави свирка. Но какво да направи? Не можеше да допусне животът просто да се изниже покрай нея — паметник на пропуснатите възможности.

Може би алкохолът й вдъхваше смелост. А може би бе съзнанието, че винаги бе играла по правилата, а докъде я бе довело това? Както и да е.

Членът му миришеше на чисто. Той самият миришеше на чисто. И беше красив. Голям, прекрасен, прав, силен, симетричен. Марта винаги бе смятала, че пенисите изглеждат доста глупаво. Имаха странна форма и грозни цветове — но неговият беше истинска наслада. Самият той беше наслада.

Вдигна глава с изцапана със сперма и със слюнка буза, но се чувстваше чиста. Не се почувства изцапана, както би могло да се очаква, като се има предвид, че беше доста пияна, че бе на трийсет и две години и се намираше в някакъв автомобил на по-малко от километър от дома си.

Вярваше му.

Той я закара. Къщата беше притихнала и Марта изпита необяснимо облекчение, че Елайза си е легнала. Не й се говореше с никого. Искаше само да си легне и да сънува.

 

 

С мъка отвори очи и с учудване установи, че слънцето напира зад пердетата. Беше декември, небето не трябваше ли да е сиво? Раздвижи глава — не я болеше. Не трябваше ли да има махмурлук? Не трябваше ли първата й мисъл да я изпълни с неописуем ужас, към който бързо да се добавят срам и разкаяние?

Никакви подобни признаци.

Марта изпъна ръце и крака. Божичко, беше си легнала гола! Пресегна се, взе пижамата си и едва бе успяла да дръпне горнището над главата си и да намъкне долнището, когато Елайза, Матю и Мейси нахълтаха в спалнята й.

— Стани и се усмихни! Донесла съм ти чаша чай и много се надявам да се чувстваш ужасно. — Елайза подаде Мейси на сестра си и постави чашата с чая на нощното шкафче. Матю скочи върху леглото, едва не преобърна чашата и се пъхна под завивките до майка си и сестра си. Елайза вече беше облечена, обаче не можа да устои, затова също се покатери на леглото в половината на Майкъл — поне Марта все още я наричаше така.

— Добре ли прекара?

— Много, благодаря.

— Така си и помислих. Знаех си, че ще ти хареса да излизаш. Кога се прибра? Трябва да е било много късно, защото гледах някакви филм по „Скай“ докъм три.

— Да, струва ми се, че беше към четири.

— Че какво прави до това време? Да не би да отидохте у Клеър за по едно питие?

— Не.

— Какво тогава?

— Няма да повярваш.

— Опитай.

— Бях в Холанд Парк и правих с-в-и-р-к-а — изрече думата по букви, макар че Матю нямаше откъде да знае какво означава.

— Какво? — Елайза рязко се изправи и този път чашата с чая наистина полетя. Засуетиха се за салфетки, попиха течността. — Шегуваш се, нали?

— Не.

— Кой е той? Познавам ли го?

— Не. Вчера се запознахме.

— Мамка му, Марта! — Замисли се какво да каже. Беше сигурна, че сестра й изпитва угризения и унижение, затова не искаше да е твърде сурова, колкото и смаяна да бе. — Виж, не се тревожи, Марта. Много хора правят глупости, когато са пияни. Пиши го в графата „житейски опит“ и не му мисли много, че е било унизително.

— Не се чувствам унизена.

— Сигурно се мразиш. Това е също толкова лошо. Не му мисли много и не се мрази.

— Не се мразя.

— Така ли?

— Не, прекарах великолепно — увери я тя и се усмихна, тъй като си припомни как Джак я вдига и как тя се притиска към него. „Дръзка маймунка“ — бе й казал той. Беше внушителен, красив, голям, всъщност огромен. Изглежда, свирката, която му направи, наистина му хареса. Стана много твърд и пулсираше. Беше толкова секси да си желан така първично, така непресторено. Марта се почеса по носа и се запита как е възможно да се превръща в жена, която се интересува от красиви мъжки членове.

Елайза впери поглед в сестра си. Не можеше да реши как да реагира. На лицето й бяха изписани смесица от смайване, удоволствие и гняв. Марта не би трябвало да прави подобни неща. Елайза не мислеше за себе си като за човек, който се противопоставя на промените. Но подобно поведение от страна на Марта бе наистина странно. Тя искаше всичко да се върне постарому — а това не беше постарому. Или пък беше? Ако си припомнеше дните, прекарани в училище, сестра й доста се бе понатискала по време на танците, организирани в църквата. Двете се криеха в спалнята си в събота сутрин, ядяха препечени филийки, пиеха чай, не обръщаха внимание на родителите си и си разказваха за целувките с език.

Но с език, не с член.

— Е, какъв е той? — промърмори.

— Много е мил.

— Много мил ли? Звучи ужасно. Искам подробности.

Марта взе да усуква — вдигна Матю от леглото и го настани на пода с един пъзел. Нямаше мърдане. Не само беше отвикнала от официалната практика да си разказват всичко, но и бе забравила, че трябваше да опише този тип и срещата си с него до най-малките и ужасни подробности. Обаче не беше в състояние да го направи — а дори да можеше да го опише, едва ли някой щеше да й повярва.

Той беше божествен.

Съвършен.

Мъж, за каквито се разказва само във филмите или в книгите. Не беше истински.

Погледна Елайза и се зачуди откъде да започне. Сестра й чакаше, лицето й бе пламнало от нетърпение и възбуда.

— Ами, трудно е да се каже точно.

— Започни от външния му вид — как изглежда?

— Божествен, съвършен. Като герой от книга или от филм.

Марта се ухили широко, просто не успя да се въздържи. Елайза помръкна. Кимна и се опита да се усмихне насърчително, обаче Марта забеляза как в погледа й се прокрадна предпазливост.

— Какво? — сърдито попита тя.

— Нищо, нищо. Продължавай.

— Защо изглеждаш толкова притеснена?

— Не съм.

— Напротив. — Марта целуна дъщеря си и разсеяно я погъделичка с пръст по крачето. Мейси засия.

— Ами, мъже като във филмите и книгите просто не съществуват. Няма такива. Точно затова си купуваме книгите и ходим на кино, за да видим мечтите си осъществени — заяви Елайза. Съжаляваше, че тя трябва да съобщи тази новина на Марта. От друга страна, все никой трябваше да го направи. Сестра й беше като агънце, понесло огромна табела „Ела, изяж ме“, и се канеше да влезе в леговище на лъвове.

— Е, Джак е такъв. Той изглежда великолепно, тялото му е направо смъртоносно, откровен е, облича се добре и е много мил — не се предаваше Марта.

„Направо смъртоносно ли“ — помисли си Елайза. Това ли бе изрекла сестра й току-що?

— Откъде знаеш, след като току-що сте се запознали?

— Не знам откъде, просто знам.

— Умее ли да танцува? — опипа почвата Елайза. — Да, божествено, обаче не пие.

— Виждаш ли, винаги има по някакъв дефект. Как така не пие? Да не е алкохолик?

— Казва, че не е — подразни се Марта не само защото тази мисъл бе споходила и нея. — И какво ако е? — предизвикате попита.

Сестра й само изви вежди.

— Значи е от типа „моето тяло е моят храм“, така ли? Не пие, понеже в алкохола има много калории. Чалнат на тема здраве.

— Просто не му харесва вкусът на алкохола — въздъхна Марта. Много й се искаше Елайза да не е толкова твърдо решена да я залива с ледена вода. — Виж, прекарах страхотна нощ. Това е всичко. Не съм смазана от чувство за вина или от срам. Не се чувствам омърсена или порочна. Просто преживях нещо страхотно. Нали ти ми каза да рискувам?

— Имах предвид да си купиш кожена пола, а не да правиш свирки на публично място на напълно непознати мъже.

— Не го чувствам като непознат.

— Но е такъв. Можеше да е някой убиец.

— Не е.

— Той няма да те уважава.

— Струва ми се, че ме уважава.

— Толкова си наивна.

— А ти си толкова недоверчива.

— Няма да ти се обади.

— Ха, ха, точно тук грешиш! — Протегна се, намери мобилния си телефон и ликуващо го вдигна. Беше получила съобщение със следния текст: „Здравей, прекрасна. Да се видим по-късно?“.

Сестра й се изуми. Освен това не можеше да повярва, че Марта е успяла да осъществи операцията по размяна на телефонните номера и да се ориентира в менюто на мобилния си телефон.

— Няма да се омъжвам за него, само ще се размотаваме — защити се Марта.

„Ще се размотаваме.“ — Тя не размотаваше нищо, освен кълбото с конците.

— Е, трябва да призная, че много бързо се учиш — каза Елайза. — Матю, Мейси, хайде да оставим майка ви сама, ще отидем да закусим.

Тя стремително напусна стаята — жалко, че не носеше една от онези широки поли с тюл, за да подсили ефекта.

Марта не очакваше, че сестра й ще реагира така. В крайна сметка беше чувала безброй нейни разкази за подобни подвизи, но никога не си бе позволявала да я съди, макар понякога да й се бе искало. Елайза твърдеше, че няколко подходящи еднократни свалки вдъхват самочувствие. Тя не беше жена, която смята, че подобни неща те омърсяват. Марта се вбесяваше най-вече, защото съзнаваше, че тук не става дума дали Елайза одобрява, или не поведението й от морална гледна точка — знаеше, че възраженията й са плод на загрижеността й. Сестра й не смяташе, че тя би могла да се справи с подобно нещо, не смяташе, че е достатъчно опитна, защото сексът беше неин специалитет, не на Марта. „Що за снизходително отношение — помисли си тя, — аз съм раждала два пъти, разбира се, че аз водя. Освен това съпругът ми току-що ме напусна — няма опасност някой да разбие сърцето ми, то вече се разпадна. В безопасност съм.“