Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (22)

22.

Елайза забеляза остатъците от закуската на Марта.

— По-добре ли се чувстваш?

— Чувствам се ужасно.

— Заради махмурлука или заради живота?

— Още не съм сигурна — промърмори тя. — Предполагам, че мама те е запознала с подробностите.

— Да, мила, така е — въздъхна Елайза, като се отпусна срещу се сестра си.

— Той иска развод. Знам.

— Защо? Защо постъпва така?

— Не знам.

— И аз не знам, Марта замълча и впери поглед в празната си чаша. Искаше да прояви смелост. Наистина не желаеше да поставя в неловко положение Елайза, на която току-що бяха сервирали закуската. Не искаше да попречи на сестра си да се храни, като се разреве и намокри филийката й, обаче не беше лесно да прояви смелост. — Чувствам се толкова нелепо. Все едно са ме хванали да спя на пост.

— Какво искаш да кажеш — попита Елайза.

— Смятах, че бракът ми е успешен, че сме щастливи. Той казваше, че е щастлив.

— Кога?

— Когато го питах.

— А, значи се налагаше да го питаш. — Елайза отхапа лакомо от наденичката си, задъвка замислено и попита: — Според теб има ли друга?

— Да. Не. Не знам. Непрекъснато го питам.

— Някакви предположения.

— Той непрекъснато споменаваше за една жена от службата — Карън.

— Как изглежда?

— Ами най-странното е, че не съм я виждала. Той все правеше разни неща с Карън и с нейните приятели, обаче аз не бях поканена. Смяташ ли, че има връзка с тази Карън?

Според Елайза беше много по-вероятно да е някоя от приятелките на Карън. Карън беше просто алиби, обаче си замълча. Имаше такова предчувствие, не разполагаше с доказателства. Вместо това попита:

— А кога за последно те е карал ти да се чувстваш щастлива?

— Ами… — Не беше сигурна как да отговори.

— Кога за последен път е правил за теб нещо хубаво?

— Той непрекъснато прави хубави неща.

— Сериозно?

— Да. Миналата седмица заведе децата в парка, за да мога аз да отида във фитнес залата.

— Те са и негови деца. Направил го е за тях и за себе си, не заради теб. — Елайза се зае с яйцата. Марта се изкуши дали да не си поръча още една порция. — Кога за последен път те е питал как си?

— Не ставай глупава, постоянно ме пита. — Пресегна се и взе една наденичка от чинията на Елайза. Откъде извираше апетитът й?

— И е изслушвал отговора ти?

Марта замълча и Елайза прие това като отбягване на въпроса.

— Защо си толкова жестока към него? — попита Марта.

— Защото се държа отвратително с теб през последните няколко месеца. Беше направо невъобразимо себичен. Той е не толкова продукт на изгубеното поколение, колкото на поколението на егоистите. Освен това прояви мързел и безотговорност. Нарани те, а ти си ми сестра. Иде ми да му откъсна главата.

— Разбирам — рече Марта.

Двете жени замълчаха и се загледаха през прозореца. Както винаги Лондон беше много оживен. Уличното движение вече бе натоварено. Собствениците на кафенета стояха пред заведенията си, пушеха, преценяваха времето и се питаха дали да разпънат металните столове за обяд на открито. Улиците бяха пълни с пешеходци, които разхождаха кучетата си или бързаха нанякъде с децата си, със скутери, на кънки, на скейтбордове и на велосипеди. Всички бързаха.

Марта обичаше това време на годината, беше й любимото. Като дете си спомняше, че следваха едно след друго много вълнуващи събития. Средата на срока, Хелоуин, нощта на Гай Фокс, а неусетно идваше и Коледа. Есента все още събуждаше у нея вълнение. Обичаше студените щипещи дни. Шокиращо ясното кобалтовосиньо небе. Приятно й беше да се разхожда из парковете в Лондон, да подритва листата и да слуша как шумолят под краката й. Никога не се притесняваше, че може да стъпи на кучешки изпражнения. Когато изровеше някой лъскав и дебел кестен, той продължаваше да й се струва истинско съкровище. Харесваха й витрините, крещящо аранжирани с вещици, фойерверките. Харесваше й да лови с уста ябълката на Хелоуин, обичаше миризмата на пържен лук, бургери и хотдог, на дим и на изгорели фойерверки пет дни по-късно. За Марта есента беше сезонът на новото начало много повече, отколкото бе пролетта. Вероятно бе свързано с началото на новата учебна година. Есента изобилстваше от малки удоволствия. Малките удоволствия прерастваха в нещо много по-голямо. Всички те бяха удоволствия, които не зависят от Майкъл.

Елайза се пресегна през масата и стисна ръката на сестра си. Дали моментът беше подходящ? Може би Марта имаше нужда да го чуе.

— Знаеш ли, той не беше съвършен.

Думите увиснаха помежду им. Елайза чакаше да види дали не бе заложила бомба в отношенията им.

— Така ли смяташе? — въздъхна Марта. Странно как и двете започнаха да разговарят за Майкъл в минало време.

— А ти?

Отвори уста с намерението да каже „да“, но думата така и не излезе от устата й. Толкова беше свикнала да възхвалява Майкъл и винаги да намира какво хубаво да каже за него. Да убеди всички включително и себе си колко е щастлива, че се е омъжила за него. Но така ли беше?

Вече десет години сипеше баналности: „Не бих могла да съм по-щастлива, той е всичко, за което съм мечтала и дори повече, той е толкова мил, толкова отговорен, толкова добър съпруг“. И той беше наистина.

Само че много отдавна.

Опита се да си припомни последния път, когато Майкъл се бе държал като герой от филмите. Не можа да си спомни. Напоследък дори не й помагаше да пренесе торбите с покупките от колата до вкъщи. Винаги беше изморен и винаги му се спеше. Тя се държеше като супергерой — справяше се с безброй задачи, гневни изблици, задължения и критични ситуации.

Той вече не я караше да се чувства очарователна, а досадна. Понякога самата тя се отегчаваше от него. И двамата се бяха променили.

Тя вярваше в брака. Наистина вярваше и не бе очаквала да й бъде лесно. Нищо стойностно не беше лесно, но Марта бе уверена, че двамата ще успеят. Той й бе обещал да я обича и да бъде завинаги с нея, в добри и в лоши дни, болест и в здраве. А дори не им се бе случило нищо лошо. Две прекрасни деца, които просто поглъщаха времето и силите й — колко лошо бе това?

Марта винаги бе смятала, че амбициозният всъщност е Майкъл. Че той мрази провалите. Обаче не беше така, всъщност амбициозната бе тя. Тя мразеше факта, че бракът им не беше потръгнал. Напоследък й се искаше да му каже да се стегне, да направи повече усилие, да покаже, че има гръбнак.

Мразеше безгръбначността му.

Може би вече не го искаше до себе си?

Тя бе пожертвала много, за да осигури успеха на брака си. Изостави кариерата си и се съгласи да живее в Лондон, а всъщност предпочиташе да живее някъде в провинцията. И макар Майкъл да смяташе, че никой не жертва нищо, ако наистина е влюбен, според нея това бе незряла мисъл. Освен това намираше за незряла и неспособността му да прощава нейната умора и разсеяност, нейното безсилие и гняв. Никой не е волна птица. Трябва да си много повърхностен и глупав, за да си навлязъл в зрялата възраст, без да имаш белези от няколко битки.

Майкъл се бе оказал много по-обикновен, отколкото бе смятала. Чувстваше се измамена.

— Невинаги е бил съвършен — призна тя и веднага изпита чувство на вина. Почувства се ужасно нелоялна и побърза да добави: — Всъщност никой не е. В брака трябва се правят компромиси.

Само че не си спомняше кога за последен път Майкъл е направил компромис с нещо.

Освен допълнителното място в гардероба и освобождението от купа дрехи за гладене имаше и други неща, които показваха, че Майкъл не е съвършен, поне не с нея и по отношение на нея. През последните няколко седмици се бе почувствала малко по-удобно, малко повече в хармония със себе си. Не непрекъснато. Доста време се държеше като Атила, вожда на хуните, и често се чувстваше като птицата с разбито сърце от „Лебедово езеро“! Почти бе парализирана от смразяващата самота, която се трупаше в тялото й. Чувстваше се малка, уязвима и съвсем сама. Но от време на време се проявяваше една по-уверена и по-силна Марта. Например, когато купи тиквата или когато за пръв път влезе в чатрума, или когато яде панирани рибени филенца и пържени картофки с чая — тогава се чувстваше наистина добре.

Всъщност доста добре.

Друг път обаче се чувстваше ужасно. Неописуемо противно. Съсипана.

— Ще срещнеш друг — увери я Елайза.

Марта рязко вдигна поглед. Изглеждаше ужасена.

— Не искам друг. Нима е възможно човек да мисли да срещне някой друг двайсет и четири часа, след като е говорил за евентуалния успех на проекта „Дисниленд“?

— Не, не веднага, разбира се — побърза да изрече сестра й. Искаше й се майка им да е тук. Елайза като че ли притежаваше дарбата да говори не каквото трябва.

— Божичко, Елайза, сигурно след малко ще ми кажеш, че трябва да се обличам в ярки цветове. В червено или в розово — ведри и весели цветове — и да мисля за хубави неща. Да се поглеждам в огледалото и да си повтарям, че съм чудесна.

— Чувала съм, че това помага.

Марта ядосано я изгледа и се надяваше гневното й изражение да е достатъчно, за да накара сестра й да замълчи.

Но не беше, защото Елайза продължи:

— Просто казвам, че в крайна сметка ще срещнеш друг мъж, ти си прекрасна и…

— Само че „Пепеляшка“ не завършва с думите: „Те бяха щастливи за известно време, докато всеки не си намери нов партньор“ — сряза я Марта.

— Така е, обаче „Пепеляшка“ е просто приказка. В живота не става като в приказките. Нали не вярваш в стъклени пантофки — те може да се окажат смъртоносни. Или пък в кръстници вълшебници, или пък в това, че можеш да си избереш съпруга след три танца, или че трябва да се омъжиш девствена.

Марта си позволи да се усмихне на последния пример.

— Така е — каза тя и след това добави: — Обаче наистина вярвах, че е възможно да живееш с някого завинаги и щастливо.

Двете жени замълчаха за миг.

— Аз също — призна Елайза.

Отново мълчание.

— Все още съм убедена, че можеш да намериш човек, с когото винаги ще бъдеш щастлива — настоя Елайза.

— Какво, с две деца? — изненада се Марта.

— Най-добре ще е този тип да не може да има деца.

— А моето бреме? — притесни се тя.

— Не говори за това — мълчи, покажи дълбочина и бъди интересна. — Елайза се вгледа в очите на Марта. Беше им болезнено да се гледат. Марта се чувстваше толкова засрамена, така провалена. Сестра й се чувстваше нещастна заради нея.

— Само че Майкъл беше върхът на мечтите ми след Боди, Джон Траволта и Пол Йънг.

— За какво говориш?

— Исках само да бъда обичана. Толкова ли е трудно? Не съм толкова лоша, нали?

— Много си готина, мила.

— Тогава защо не се получи?

— Нали знаеш, живот…

— Отврат. — Марта отново въздъхна, но не можа да прогони налегналата я таза. — Елайза, с кого ще си говоря за най-различни неща? За глупости, например какво съм купила за чая? Или пък колко ми е взела чистачката, за да измие прозорците?

— С мен.

— Ами, ако акумулаторът ми падне, какво ще правя?

— Ще позвъниш на някой сервиз.

— Само че той е мъж, нето автомонтьорите не го лъжат.

— Тогава стани член на някой автомобилен клуб.

— Ами дните за спортуване?

— Наистина ли смяташ, че той ще има време за такива неща.

— Не, обаче… А на кого ще показвам рисунките на Матю?

— На мен, както винаги.

— Така е — съгласи се Марта.

Пое дълбоко въздух и се замисли за Матю и за Мейси.

Представи си ги на люлките в парка. Пухкави и със зачервени бузки. Увити като пашкули в дрешките, усмихнати, засмени, ръкомахащи. Двете й деца бяха огромна отговорност. Само че тя винаги бе смятала, че тази отговорност е нещо хубаво.

Те я обичаха, имаха нужда от нея, разчитаха на нея. Нямаше време за самосъжаление или за себичност. Дори да й се искаше да се хвърли на леглото и да се зарови в завивката (съвсем буквално), това не бе възможност. Плачът в едно кафене с нездравословна храна също не беше.

Снощи, когато Майкъл бе поиска развод, имаше чувството, че сърцето й става на прах. Беше уплашена. Възможно бе — знаеше много такива примери — на мястото на сърцето й да се появи топка от мъчителен и болезнен скептицизъм, който с течение на годините щеше да нарасне заради безбройните несправедливости, които до този момент бе оставяла да се плъзгат по нея като вода по гърба на патица. Сега обаче се боеше, че ще стане злобна и извратена. Как би могла да отмине с безразличие, когато й върнат с петдесет пенса по-малко? Сега най-вероятно щеше да се втурне обратно в магазина, за да откъсне главата на лъжливото копеле. Може би щеше да се превърне в жена, която непрекъснато надува клаксона и прави неприличен жест, когато друг шофьор се намърда на мястото, за което търпеливо е чакала. Може би щеше да намрази регулировчиците, както правеха всички останали, вместо да ги защитава с думите: „Е, все някой трябва да върши и това“.

Запита се дали някога отново ще има сили да бъде такова оптимистично настроена. Дали ще намери сили да покани досадните си съседи на питие? Дали няма да стане една от онези жени, които пускат безвкусни шеги на сватбите на свои приятелки. Нещо от сорта на това, че е хубаво, но според нейния опит не продължава дълго.

Не искаше да се изпълва с толкова горчивина.

Време беше да престане да се оплаква, да обвинява и да съжалява. Време беше отново да вземе живота си в ръце и да реши какво иска. Каква иска да бъде, къде нека да отиде и как иска да живее.

Марта щеше да се откаже. Нещо повече, щеше да бъде възможно най-изискана, снизходителна и щедра.

Щеше да продължи да живее.

Може би дори щеше да се окаже страхотно.