Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (31)

Глава двадесет и девета

Докато станеше време за излизане в съботната вечер, Паскоу би платил в брой, само и само да го оставят да се опъне в любимото си кресло и да остави безсмислиците, леещи се от следобедните телевизионни програми постепенно да го унесат в сладка дрямка.

Зовът на дълга, изискващ присъствието му на церемонията по връчването на наградите от конкурса за разказ, звучеше все по-слабо и по-слабо. Нямаше да се случи нищо, свързано с Уърдман, а и да се случеше, Уийлд щеше да бъде там. Дори Ели с благородна самоотверженост му предложи да си остане у дома.

— Като член на журито, аз трябва да бъда там — каза тя. — Но ти няма какво да се мъчиш. Вдигни си краката горе. Ще кажа на гледачката да не идва.

Той си помисли за всички отегчителни мероприятия от полицейски светски характер, на които тя бе присъствала заради него и съвестта му го изправи на крака.

— Не, ще дойда — отвърна той. — Все пак не раздават Оскари и благодарствените речи няма да се точат до безкрайност. Колко телевизионно време са му отредили? Половин час?

— Точно толкова. Освен това преди събитието ще поднесат питиета на изтъкнатите гости и на техните неизтъкнати придружители. Може би имаш нужда именно от това — кратка дрямка, докато трае сериозната част и приятен и оживен разговор с чаша в ръка преди това.

— Тогава най-добре е да поръчаме такси — каза той.

Но още от самото начало си пролича, че Ели е сбъркала. Ако изобщо можеше да се говори за някаква атмосфера, то тя беше много по-унила от погребението тази сутрин. Последният път, когато по-голямата част от присъстващите сега, се бяха събрали в Центъра, бе убит Стийл. Освен това, голяма част от тях тази сутрин бяха присъствали на погребението на Сам Джонсън и това допълнително помрачаваше мислите им.

Но както почти винаги се случва по такива места, двете или три изпити питиета развързаха езиците и над множеството се понесе лек и равномерен хор от бъбрещи гласове и макар първия, който се изсмя с глас да се огледа смутено, скоро събирането не се отличаваше по веселост от всяко друго парти, за което се знае, че няма да трае дълго и където за питиетата плаща някой друг. Кой точно, Паскоу не знаеше. Вероятно Газет. Мина му през ума, че единствения човек, който би задал този въпрос на глас, би бил Стийл Гладника, нямащ търпение да провери дали данъкоплатеца не се ощетява по някакъв начин. Джонсън също би пуснал някоя иронична забележка, макар че и двамата нямаше да закъснеят да вземат своя дял от предложените благини.

Не че някой от присъстващите в момента се въздържаше. Нищо не може да накара хората така да се вкопчат в живота, както мисълта, че са смъртни, помисли си Паскоу, оглеждайки се и броейки главите. Да, като че ли всички знаменитости, присъствали на изложбата, бяха тук. С изключение, разбира се, на онези, които бяха мъртви. И танцьора Далзийл. А също и многоуважаемия или по-точно Лорд Пайк — Стренглър ъф дъ Станг, тъй като цялата титла вече му принадлежеше, защото, както пишеше във вестниците, акулите оставили достатъчно парчета от бащата, за да има все пак някакво погребение.

— И така, кой е победителя, Мери? — попита Амброуз Бърд редакторката.

— Нямам представа — отвърна Егню.

Бърд наклони глава на една страна точно като птичка и каза скептично:

— Хайде, хайде, сигурен съм, че ти и скъпият ни Пърси, сте гледали с четири очи да не пуснете никой, който би накарал девствените ти бузки да се изчервят от срам.

Това обаче накара Фолоус да се изчерви по-скоро от раздразнение, отколкото смущение, но Мери Егню се засмя и каза:

— Мисля, че ме бъркаш с някоя друга Мери, Броуз. Вярно е, че победителя е написал очарователна съвременна приказка, подходяща за деца от всички възрасти, но останалите двама подгласници са далеч по-дръзки. И трябва да добавя, че Чарли и Ели бяха тези, които ги избраха, без никакво давление от мен или Пърси.

— Без никакво давление от Пърси? Тогава работата е била песен — забеляза Бърд.

— Някои от нас сме способни да си изпълняваме определените задачи без да си пъхаме гагите в чуждите работи — отвърна рязко Фолоус.

— Деца, деца, не се карайте пред възрастните — обади се Чарли Пен.

Вперил сърдит поглед във Фолоус, Бърд успя да изкара на устните си нещо подобно на усмивка и каза:

— Чарли, ти сигурно знаеш името на победителя. Да кажеш нещо?

— Пак бъркаш, Броуз — отвърна Пен. — Знам заглавието на разказа и псевдонима на автора, но не и истинското му име. И не бих могъл да го узная, дори и да исках. Мери може да се съревновава по тайнственост и с швейцарските банки. Всяка подадена за участие в конкурса работа трябва да бъде придружена от запечатан плик, на който отвън да е написано заглавието на разказа и псевдонима на автора, а отвътре — неговото истинско име и адрес. И тя се погрижи да скрие тези пликове от очите на журито. Всъщност тя създаде правила за правилата. Това, което писа Газет бе, че нито един плик няма да бъде отворен, докато не се реши кой ще бъде победителя. Но тъй като целия фарс се превърна в нещо като мини Оскар, след като резултатите ще се обявят пряко по телевизията, тя и нашия Спилбърг — той кимна към Джон Уингейт — решиха, с цел нагнетяване на напрежението, да не отварят нито един плик до обявяването тази вечер.

Паскоу и Уийлд се спогледаха. Това не беше съвсем вярно. След признанието, че Диалозите са факт, а не измислица, всяка подадена за конкурса работа бе сравнена с прикрепения към нея плик и в десетината случая, при които външния вид приличаше по нещо на тази на Диалозите, пликовете се отвориха и авторите им бяха проверени. Това се бе оказало, както Паскоу бе предвидил, безплодно усилие, но както казват полицейските говорители, зад успешната полицейска работа се крият стотици часове къртовски труд на отегчителни сравнения и елиминации.

Тази мисъл накара Паскоу да се прозее. Уийлд каза:

— Трябва да се опиташ да спиш повечко.

— Ще ми се, но не влиза в стажа — отвърна Паскоу. — Ще наваксам като се пенсионирам.

— Като стария Джордж?

— Мисля, че той не е губил формата. Съжалявам. Не биваше да го казвам. А и той не изглежда добре напоследък, не намираш ли? Надявам се да не е като някои от ония, дето с нетърпение чакат пенсията и когато тя дойде, фюйт.

— Аз също. Винаги съм го смятал за роден пенсионер. Вила извън града, занимавка с розовите лехи, писане на мемоари. Като риба във вода, бих казал.

— Може да е почнало да го човърка нещо. Все пак това са тридесет и толкова години. Какво ли си е мислел едно време? И ето че изведнъж стига до края и се пита къде са отишли всички тези пътища към славата, по които би могъл да поеме. Защото не вярвам да е възнамерявал да спре на детектив инспектор.

— Има и по-ниски върхове — забеляза Уийлд. — Като например детектив сержант.

— Уийлд, съжалявам, не исках… ей, защо, по дяволите, се извинявам, знаеш много добре какво искам и какво не искам да кажа! Като например, знам че някои детектив сержанти са там, където са, защото искат да бъдат там и толкоз.

Отдавна се бе питал защо човек със способностите на Уийлд не демонстрира никакви амбиции за повишение. Преди много години бе поставил въпроса пред Далзийл и бе получил стегнат и изразителен отговор: „Авторитет без показност, ето какво означава да си сержант“, който придоби смисъл чак когато със закъснение разбра, че Уийлд е гей.

— Може Джордж да е спрял там, където е искал — каза Уийлд. — Той е бил добър полицай. Всъщност, това, дето Мери Егню го каза за пликовете, ми припомни онова, дето го каза Джордж за библиотеката. Диалога на Стийл бе първия, който не е дошъл с пощата от Газет.

— Да, защото крайния срок на конкурса бе минал и повече поща нямаше да има.

— Да, но оттогава насам както Диалога на Стийл, така и този на Джонсън, са били доставени директно в библиотеката — настоя Уийлд.

— Поради което инсталирахме нашите свръхмодерни камери, за да имаме денонощно наблюдение върху пощенската кутия на библиотеката — отговори Паскоу озадачен.

— Това ми е известно — кимна Уийлд търпеливо. — Това, което искам да кажа е, че до този момент приемахме, че всички по-ранни Диалози са били изпращани на Газет и са се озовали в библиотеката поради това, че са били смятани за работи, подадени за конкурса. Ако е било така и избора на Уърдман за адресат на неговите Диалози е бил Газет, защо не продължава да ги изпраща там?

— Какво искаш да кажеш, Уийлди?

— Ако Джордж е прав и между Диалозите и библиотеката има нарочна, а не случайна връзка, може би ранните Диалози са били слагани между работите за конкурса след като пощата е пристигала тук.

— Може би — кимна Паскоу. — Но какво от това? Нали не можем да следим торбата с пощата, защото просто такава вече няма.

— Няма, но си мисля… конкурса приключи в петъка, в който Рипли излезе със съобщението си по телевизията и бе убита. Според момчето, занимаващо се с пощата на Газет, последната торба с работи била оставена тук около осем часа в събота сутринта. Онова момиченце със странното име, дето Боулър го сваля, намерило Диалога в девет и петнайсет. Някой да е гледал касетите на охраната специално за това време между осем и девет и петнайсет?

— На никого не съм давал специални указания — призна си Паскоу. — Мамка му!

— Всички заслужаваме това възклицание — забеляза невъзмутимо Уийлд. — Но не съвсем. Ако Диалога е бил пъхнат в торбата след като е пристигнал там, това най-вероятно е станало вече в работно време, през което, благодарение на покойния съветник Стийл, камерите са били изключени.

— Независимо от това, трябва да се провери, Уийлди — настоя Паскоу.

— Е, може би още да не е късно. Мислиш ли, че ще ни усетят, ако се отлъчим за някоя и друга минута?

Паскоу се огледа. Ели бе погълната от разговор с Джон Уингейт (вероятно опипва почвата за кариера в телевизията, помисли си Паскоу), докато Едуин Дигууд действаше като рефер между поредния ученически сблъсък между Пърси и Последния актьор-управител.

— Не мисля — отвърна той.

Намериха дежурния по охраната в офиса му, където миришеше силно, противно на правилата в Центъра, на цигари. Отначало той не показа кой знае каква готовност за сътрудничество.

— Преди две седмици, казвате? Няма начин — отряза ги той. — Освен ако нямаме изрично нареждане да не постъпим така, след като дадена касета се извърти, ние я превъртаме и я пускаме отново да записва върху предния запис.

— Да — каза Паскоу, — но всяка касета има няколко часа за запис и ако няма някакво събитие като тази вечер… — той посочи с жест лошокачественото, чернобяло изображение на коктейла, от който току-що бяха излезли — всяка отделна камера може да не бъде активирана с дни.

— Да, така е — защити се офицера. — Но ние си правим нашите обиколки, знаете. Освен това идват и чистачките и то преди сутрешното изключване.

— Въпреки това — настоя Паскоу.

До него Уийлд пое дълбоко дъх и се закашля.

— Какво ти е? — загрижено го погледна Паскоу. — Странно, колко сух става въздуха в тези сгради, където пушенето е забранено.

Пет минути по-късно пазача се върна с няколко касети.

Касетата, покриваща входа за персонала към Центъра, където куриера би трябвало да занесе торбата, не свърши работа. Тази камера се задействаше толкова често — от хора излизащи късно вечер от сградата, сутринта от чистачките, от куриери и ранобудни клиенти — че стигаше само до предната седмица.

Извадиха късмет обаче с камерата, покриваща читалнята. Първата дата на нея бе отпреди две седмици — започваше от средата на седмицата и стигаше до деня, в който бе убита Рипли. Паскоу внимателно гледаше в потрепващия екран и си мислеше, че съветник Стийл би бил доволен да види колко съвестно си вършеха работата охраната и чистачките. Тук се виждаше ясно, че данъкоплатеца получава услуга срещу парите си. А също и от Дик Дий, както изглеждаше. На два пъти задействаше камерата при излизането си от офиса късно вечерта — един път във вторник и отново в петък, когато бе убита Рипли.

Сега двамата вече гледаха чистачките в събота сутринта. Те си тръгнаха. Камерата се изключи. И обикновено по някое време, както им обясни човека от охраната, цялата система се изключва чак до вечерта. Този път обаче извадиха късмет. Когато картината отново светна на екрана, бе все още събота сутринта и часовника показваше 8:45.

— Понякога нощната смяна забравя — каза пазача. — И тя си стои включена, докато някой не забележи. Не става често, но понякога тук са такива сънльовци, които по-добре да са си в къщи в леглото.

Той хвърли поглед на графика, после бързо го скри в едно чекмедже. Паскоу се досети, че е намерил въпросния сънльо.

Но тук може да се окаже, че грешката е вярна, помисли си той, видял на екрана да се появява Дик Дий с поднос за документи в едната ръка и пощенска торба в другата. Той ги сложи на плота и влезе в офиса. Екрана изгасна.

— Още ли няма камера в този офис? — попита той недоволно.

— Не е моя грешка, приятел. Икономии. Но и без това никой не може да влезе там, без да мине през читалнята. Няма дори прозорци, разбираш ли?

Картината отново се появи, когато Дий излезе от офиса. Той отвори найлоновата торба, направи отегчена гримаса и насочи внимание към пощата. Но още преди да я отвори, в кадър влезе Пърси Фолоус. Не изглеждаше никак доволен.

Паскоу си спомни показанията на Рай Помона. Когато тя пристигнала, двамата били в офиса и разговаряли за снощното предаване на Рипли и тя решила, че е по-добре да не ги безпокои. Момичето явно бе добър дипломат. От изражението на Фолоус дори и без звук бе ясно, че разговора им не е от най-приятните. От друга страна Дий бе невъзмутим и въведе шефа си в офиса, почти затваряйки вратата зад себе си и камерата отново се изключи.

После отново се включи. И този път удариха джакпота. Не пристигането на Рай задейства камерата, както Паскоу бе очаквал. Бе съвсем друга фигура, която той позна и реагира с чувство — няма как, трябваше да си го признае — на радостна надежда.

Франи Рут.

Той застана до рецепцията, явно заслушан в разгорещените дебати в офиса. После бръкна в очуканото куфарче, което носеше и извади нещо от него — трудно беше да се разбере какво, защото бе от другата страна на камерата — огледа се, като че ли да се увери, че свидетели няма, отвори найлоновата торба и бързо го пъхна вътре. После си тръгна. Общо време — петдесет и една секунда.

— Да живее техниката! — тихо прошепна Паскоу.

— Чакай малко — обади се Уийлд, защото екрана отново светна.

Този път камерата бе задействана от Чарли Пен.

Той също сякаш се ослуша, също се огледа — наистина по-малко нервно от Рут, с обичайната си сардонична усмивка на лице — после също извади лист хартия от чантата си и внимателно го напъха в пощенската торба.

Уф, мамка му, изруга наум Паскоу. Няма, няма, ама като тръгне, та няма спиране.

После Пен излезе от кадър, сигурно към обичайното си място, и екрана изгасна, само за да бъде задействан малко по-късно от пристигането на Рай Помона.

Тя влезе зад рецепцията, спря се за миг, сякаш заслушана в кавгата в офиса, наведе се да си пъхне чантата някъде под плота и започна да отваря пощата в подноса.

В нея като че ли нямаше нищо, което да й привлече вниманието и тя го насочи към торбата. От нея тя извади един-единствен лист, погледа го известно време, после вдигна поглед някъде към читалнята. Лицето й бе безизразно, но тя остави листа да се изплъзне от ръцете й и да падне на пода. След това ги изтупа, като че ли да ги отърси от нещо мръсно.

Картината изгасна изведнъж като Рай все още бе в кадър и когато отново светна, вече беше събота вечерта и показваше редовната обиколка на охраната.

— Дневната смяна е изключила камерите — обясни пазача виновно. — Но ми се струва, че намерихте онова, което търсехте.

А ужким съм имал лице на покерджия, помисли си Паскоу.

— Може да свърши работа — каза той с безразличие. — Дай да го видим още веднъж.

Видяха го още два пъти. Бе почти съвсем ясно, че Рут слага лист или листове хартия в торбата и с компютърната техника, с която разполагаха в управлението, можеха да го докажат без всякаква сянка на съмнение.

— Добре, това нещо го взимаме с нас, о’кей? Ще получите разписка.

— Сър — обади се Уийлд, винаги придържащ се стриктно към правилото да се обръща към него официално, макар и в присъствието на един човек, — мисля, че трябва да тръгваме.

Паскоу проследи погледа му. Сержантът гледаше в екрана, показващ коктейла. Залата бе почти празна, с изключение на няколко души сервитьори, разчистващи масите.

Първата мисъл на Паскоу, бе да изпрати Уийлд да обясни ситуацията на Ели, като в това време той тръгне да търси Рут, но докато вървяха забързано по коридора, сержанта се опита да го разубеди.

— Знаеш го какъв е Рут, Пит — каза му той. — По-добре звънни първо на Анди, въведи го в ситуацията. Освен това не забравяй, че трябва да проверим и Чарли Пен.

— Да, но неговия лист приличаше на този, който момичето извади и прочете най-напред — възрази Паскоу. — А след това го хвърли на пода. В показанията си споменаваше нещо, че намерила някакво стихотворение, което Пен превеждал, нали така?

— Да, така е. А Пен каза, че сигурно без да иска го е оставил върху торбата, когато отишъл на рецепцията. На мен обаче не ми изглежда да го е направил без да иска. И кой може да каже, че не е пъхнал и Диалога заедно с него, като е използвал стихотворението за прикритие в случай, че някой все пак го види?

— Възможно е, предполагам, но малко вероятно. Тъй или иначе, знаем къде е Пен, той е тук. Притеснява ме само, че не знаем къде е Рут.

Решен обаче да покаже, че действа с разум, Паскоу се насочи към друга част на Центъра, където сигнала на телефона му беше най-добър. Оттам опита домашния телефон на Далзийл. Нямаше никой.

— Той не каза ли, че щял да ходи някъде на танци? — подсказа му Уийлд.

Опита мобилния телефон на Дебелака, но отново безуспешно.

— Вероятно не може да го чуе от тракането на кастанетите — каза Паскоу.

— По някое време все ще трябва да седне, иначе дансинга няма да го издържи — промърмори Уийлд.

Това обаче си бе чиста клевета, тъй като и двамата знаеха за фантастичната способност на Далзийл да стъпва по дансинга с невероятна лекота.

— Само си губим времето — каза Паскоу. — Рут може да е където си иска и да убива някой в този момент.

— И какво ако е така? Къде ще го търсиш? — попита Уийлд съвсем основателно. — Най-добре е да звъннеш в управлението и да пратиш някой да провери дали си е у дома и да остане да наблюдава, ако не е. Така поне ще си спестиш разкарването.

— Много умно от твоя страна, Уийлди — отвърна Паскоу. — Искаш да кажеш, че съм много пристрастен, за да се мяркам около него.

— Не, но точно това ще си помисли Рут, не е ли така? — каза Уийлд. — Виж какво, Пит, той определено трябва да даде някой и друг отговор. Може би не бива да бъдеш този, който ще му задава въпросите, поне не и първия.

— Глупости — отсече Паскоу.

Но все пак позвъни в управлението и постъпи както го бе посъветвал Уийлд, настоявайки да бъде уведомен веднага, щом се получи информация от апартамента на Рут.

Минаха още десетина минути, през които никой не проговори.

— Никой няма там, сър — дойде отговора след малко. — Колко време да стои човека там?

— Колкото трябва — отвърна Паскоу.

Той си изключи телефона, погледна безизразното лице до себе си и каза с въздишка:

— Добре. Печелиш. Дай да ходим и да се извиняваме.

Двамата пристигнаха пред вратите на киното. Редиците седалки в салона се издигаха стръмно от трите страни на ярко осветената сцена и той изглеждаше пълен. Единственото празно място беше, разбира се, това до Ели. И израза на лицето й не можеше да се нарече радостен.

За времето, през което бе отсъствал без обяснение, той си даде сметка, когато изведнъж избухнаха аплодисменти, някъде откъм задните редове се надигна радостен вик: „Това съм аз!“ и зашарилия из публиката сноп светлина рязко се закова върху младо момиче, на не повече от шестнайсетина години.

То бе спечелило трета награда, както се разбра от прочувствената му и сълзлива благодарствена реч, която надмина и тези на Оскарите.

Уийлд наклони глава към него и бързо каза:

— Пит. В края на реда, лявото крило, петия ред отзад напред.

Паскоу преброи.

— Слава тебе, господи! — въздъхна той.

Там бе седнал Франи Рут, облечен както винаги в черно, така че бледото му лице като че ли плуваше над общия тъмен фон около и зад него. В съзнанието на Паскоу се появи образ от едно стихотворение, четено много отдавна, за един осъден затворник, когото водят към смъртта му през плътен коридор от зяпачи. Дори от разстояние бе невъзможно да сбърка това бледо лице. Значи това бе Рут, само че ако Паскоу бе прав, в момента гледаше не към осъден, а към осъждащ.

На сцената Мери Егню вече представяше втората наградена работа, която, ако се вярва на журито, заклеймявала човешката безчовечност. Прочетоха заглавието и псевдонима, разкъсаха плика, от публиката се разнесе още един радостен вик и по пътя на славата тръгна пак жена, този път на толкова години, че спокойно би могла да бъде прабаба на първата.

— Хайде — каза Паскоу, докато съпроводена от аплодисменти, жената се качваше на сцената.

Той се надяваше да мине покрай Ели незабелязано, но не успя. Леденият й поглед го шибна като камшик през лицето. Той примигна, усмихна се немощно и продължи нагоре към мястото на Рут.

— Господин Рут — прошепна той като стигна до него. — Може ли да поговорим малко?

— Господин Паскоу, здравейте. Разбира се, винаги ми е било приятно да разговарям с вас.

С обичайната си лека усмивка на уста, младият мъж вдигна очаквателно глава към него.

— Искам да кажа, навън.

— О. Не може ли да почакате малко? Това тъкмо привършва. Дават го на живо, нали знаете?

— Бих желал…

Гласът на Паскоу бе удавен от хорово шъткане и той видя, че спечелилата втора награда жена, бе започнала благодарствената си реч. За щастие възрастта, ако не друго, я бе научила на икономии и речта й бе два пъти по-стилна и два пъти по-кратка, отколкото на трета награда.

Докато тя слизаше от сцената под акомпанимента на отново надигнали се аплодисменти, Паскоу каза твърдо:

— Веднага, ако обичате, господин Рут.

— Само още няколко минути — помоли го младия мъж.

Паскоу изви поглед към Уийлд, който поклати отрицателно глава, сякаш отвръщайки на немия въпрос: „Какво ще кажеш да го сграбя под мишница и да го извлека навън?“

От сцената, Мери Егню бе започнала:

— А сега да видим кой е победителя. Журито бе единодушно в избора си. Неговите членове ми казаха, че приятните разкази може да не са популярни в един век, обърнал поглед към неприятните страни на живота, но когато са изпипани като този тук, с дълбочината на човешките чувства и с леките наброски, които рядко се срещат извън великите майстори на класиката в жанра, то това е потвърждение на всичко най-добро и ценностно в живота. С такава рецензия, вече усещам, че нямате търпение да прочетете разказа, който ще бъде публикуван в следващото издание на Газет. Заглавието му е „Живял веднъж един“, а псевдонима на автора — много подходящ, наистина — Хилари Грейтхарт, чието истинско име е…

Драматична пауза, през която се отваря плика.

Рут се изправи.

Паскоу, малко изненадан от внезапната капитулация, каза:

— Благодаря. Нека да излезем през другата врата.

Рут отвърна:

— Не, не, мисля, че не разбирате.

И се опита да мине покрай него.

Паскоу го стисна за ръката, усещайки с неприязън залялата го радостна вълна, че най-накрая има извинение да причини болка.

Тогава Уийлд стисна неговата ръка и каза:

— Пит, не.

В същото време, както в лицето, така и в съзнанието му, блесна ярък лъч светлина — прожектора ги бе намерил, а до съзнанието му стигнаха току-що изречените думи на Мери Егню:

— … Господин Франсис Рут, живущ на „Уестбърн Лейн“ 17а. Бихте ли дошли на сцената, господин Рут?

Той го пусна и остана да гледа как Франи Рут се спусна с лекота по стълбите, за да приеме наградата си.

— Добре ли си, Пит? — попита го Уийлд тревожно.

— По-добре не съм бил — отговори Паскоу, вперил немигащ поглед в ярко осветената сцена долу. — Поне го пуснахме на място, дето се вижда отвсякъде. Но ще ти кажа едно нещо, Уийлди. Ако ме спомене в благодарствената си реч, може да изтърча долу и да го убия.