Джеймс Ролинс
Дяволската колония (8)

6.

31 май, 06:24

Префектура Гифу, Япония

Данните бяха безсмислени.

Юн Йошида седеше в кабинета си в обсерваторията Камиока и се взираше в монитора, без да обръща внимание на досадната болка в гърба си.

Източникът на данните на екрана се намираше на хиляда метра под него, в сърцето на планината Икенояма. Дълбоко под земята, защитен от космическите лъчи, които можеха да попречат на регистрирането на тези неуловими субатомни частици, се намираше детекторът Супер-Камиоканде — четирийсетметрова стоманена цистерна, пълна с 50000 тона абсолютно чиста вода. Целта на огромното съоръжение бе изучаването на една от най-малките частици във вселената, неутриното — субатомна частица, толкова малка, че няма електрически заряд и е почти лишена от маса. Толкова малка, че може да мине през твърдата материя, без да взаимодейства с нея.

Частиците непрекъснато пронизват Земята от космоса. Шейсет милиарда неутрино минават всяка секунда през нокътя на човек. Неутриното е една от фундаменталните частици на вселената, но си остава загадка за физиката.

Под земята Супер-Камиоканде трябваше да улавя и изучава неуловимите частици. В редки случаи се случваше неутриното да се сблъска с някоя молекула — в случая с водна молекула. Сблъсъкът разбиваше ядрото и се излъчваше конус синя светлина. За регистрирането на краткия, неизмеримо малък проблясък бе необходима абсолютна тъмнина. За да го уловят, по масивния резервоар имаше тринайсет хиляди усилващи светлината тръби, които се взираха в тъмната му вътрешност, готови да отбележат преминаването на неутрино.

Въпреки това откриването на частиците оставаше предизвикателство дори с помощта на такова огромно екранирано съоръжение. Броят уловени частици беше равномерен вече цяла година. И именно затова данните от монитора го смущаваха.

Юн се взираше в графиката, която показваше активността на неутриното през последното половин денонощие.

Пръстът му мина по екрана и проследи резкия пик, отбелязан в три сутринта. Той бележеше внезапен силен поток неутрино, преминал преди три часа. Никога не бяха регистрирали подобна аномалия.

„Трябва да е лабораторна грешка. Някакъв дефект“.

През последните три часа в обсерваторията се правеше проверка на цялото оборудване и електрониката. През следващия месец екипът му трябваше да участва в съвместен експеримент в ЦЕРН в Швейцария.

„Ако се наложи да го отменим…“

Стана, разкърши схванатия си гръб и отиде до прозореца. Обичаше светлината в този ранен час. Беше идеална за снимки, а фотографията бе негово хоби. Стените на кабинета му бяха украсени със снимки на Фуджи по изгрев слънце, на отблясъците от повърхността на езеро Кавагучи, на пагодата Нара на фона на яркочервени кленове. Любимата му снимка обаче беше на водопада Шираито през зимата, с голите, покрити с лед дървета, разпръскващи утринната светлина на безброй дъги.

През прозореца се виждаше не така живописната гледка на кампуса около лабораторията, но долу имаше малък воден парк до заравнена дзен градина, виеща се около висока неравна скала. Често се чувстваше като скалата — сам, изправен насред водовъртежа на живота около него.

Вратата зад гърба му се отвори и го изтръгна от унеса му. Дългокраката му русокоса колега доктор Джанис Купър, специализант от Станфорд, влезе енергично в кабинета. Беше трийсет години по-млада от Юн и толкова кльощава, колкото Юн бе кръгъл. Около нея винаги се носеше миризма на кокосово масло и тя се движеше с пружинираща походка, сякаш всеки момент ще отлети; калифорнийското слънце като че ли я бе заредило с толкова енергия, че не я свърташе на едно място.

Нещо в самото й присъствие го накара да се почувства изтощен.

— Доктор Йошида! — възкликна тя задъхано, сякаш бе тичала. — Току-що се чух с неутрино обсерваторията Съдбъри в Канада и с Айскюб в Антарктида. И те са регистрирали масивни потоци неутрино по същото време като нас.

Явно искаше да каже още нещо, но Юн вдигна ръка. Трябваше му момент да помисли, да въздъхне с облекчение. Значи данните не се дължаха на дефект. Това решаваше една загадка, но след нея следваше по-тревожен въпрос — какъв е източникът на подобен колосален поток неутрино? Раждането на свръхнова в дълбините на космоса? Или мощно слънчево изригване?

Доктор Купър сякаш прочете мислите му.

— Рику помоли да слезете при него. Смята, че знае начин да открие източника на потока. Още работеше по въпроса, когато излязох.

Юн нямаше време за ексцентричността на доктор Рику Танака. При наличието на доказателства, че пикът не се дължи на неизправност в апаратурата, загадката можеше и да почака няколко часа. Не беше мигнал цяла нощ, а на шейсет и три едва ли можеше да се нарече млад.

— Той настоява — добави доктор Купър. — Каза, че било важно.

— При доктор Танака всичко е важно — измърмори Юн, без да си прави труда да крие пренебрежението си.

— Рику смята, че всъщност може би става въпрос за геонеутрино — каза Купър развълнувано.

Юн рязко вдигна глава и я погледна.

— Невъзможно.

Повечето неутрино идваха от фоновото лъчение на вселената — от слънчевите изригвания, от умиращи звезди и свиващи се галактики. Някои обаче се наричаха „геонеутрино“ и бяха със земен произход — от разпадащите се изотопи, от космическите лъчи, бомбардиращи горните слоеве на атмосферата, дори от експлозията на атомни бомби.

— Така смята — настоя тя.

— Глупости. За отделянето на толкова неутрино е нужна енергия, еквивалентна на взривяването на сто водородни бомби.

Юн тръгна към вратата, но от рязкото движение ишиасът му се обади и болката прониза десния му крак.

„Май ще е по-добре да сляза долу“.

Решението дойде не толкова от желанието да разбере дали доктор Танака е прав, колкото за да докаже, че младият физик греши. Щеше да е един от редките му провали и подобно събитие не биваше да се пропуска.

Доктор Купър му отвори вратата и остана да довърши своята работа.

Юн правеше всичко по силите си да скрие накуцването си, докато излизаше и вървеше към асансьора, който се спускаше от кабинетите до подземните лаборатории. Асансьорът беше нововъведение. Преди построяването му единственият начин да се стигне до сърцето на планината бе по рампата за камиони или с миньорски колички. Макар асансьорът да правеше слизането по-бързо, той също така изнервяше.

Кабината се понесе надолу като падаща канара, от което стомахът му се качи в гърлото и го сграбчи пристъп на клаустрофобия — Юн беше съвсем наясно с безбройните метри скала над главата си.

Най-сетне стигна дъното на шахтата и вратата се отвори към основната контролна зала на детектора. Разделена на клетки и кабинети, тя приличаше на всяка друга лаборатория на повърхността.

Юн обаче не се заблуждаваше.

Излезе от асансьора леко прегърбен, усещаше тежестта на планината. Намери дежурния физик до монтирания на стената плосък монитор в дъното на главното помещение.

Доктор Рику Танака нямаше още и трийсет и нямаше и метър и шейсет. Вундеркинд по физика. Имаше два доктората и вече работеше върху третия.

В момента стоеше напрегнат, с ръце зад гърба, и се взираше във въртящото се изображение на земното кълбо. По лявата половина на екрана се нижеха някакви данни.

Беше наклонил глава настрани, сякаш се вслушваше в звук, който можеше да чуе единствено той — шепот, криещ вероятно отговорите на тайните на вселената.

— Резултатите са интригуващи — каза той, без дори да се обърне. Вероятно бе видял отражението на Юн в някой от тъмните монитори.

Юн се намръщи на тази липса на елементарна любезност. Нямаше поздравителен поклон, нито признание за това, че си беше направил труда да слезе тук. Говореше се, че младежът страда от синдрома на Аспергър, лека форма на аутизъм. Юн обаче смяташе, че колегата му просто е груб и използва диагнозата като извинение.

Така че каза също така безцеремонно:

— Какви резултати?

— Събирах данните от лаборатории по целия свят. От руснаците при Байкал, от американците в Лос Аламос, от британците в Съдбъри.

— Чух — каза Юн. — Всички са регистрирали пик в потока неутрино.

— Поисках да ми изпратят данните си. — Рику кимна към пълзящите колони. — Неутриното се движи по права линия от източника си. Не му влияе нито гравитацията, нито магнитните полета.

Юн се наежи. Нямаше нужда да му четат лекции по такива основни въпроси. Танака сякаш не забеляза.

— Затова изглеждаше просто да се използват данните от различни точки на света и да се триангулира източникът — продължи той.

Юн примигна изненадано. Ама че просто решение. Лицето му пламна. Все пак беше директорът на този център и би трябвало да се сети.

— Пуснах програмата четири пъти, като всеки път доуточнявах параметрите. Източникът определено е земен.

Танака затрака на клавиатурата под монитора. На екрана се появи стесняваща се мрежа от кръстчета. Първо обхващаха западното полукълбо, после Северна Америка, а накрая западната половина на Съединените щати. С няколко последни чуквания кръстчетата се събраха и образът се увеличи, за да покаже част от Скалистите планини.

— Източникът е тук.

Юн прочете името на територията, отбелязана на екрана.

Юта.

— Как е възможно? — изтърси той. Трудно му беше да проумее невъзможните резултати. Спомни си какво беше казал на доктор Купър: че трябва да се взривят сто водородни бомби, за да се получи толкова мощен поток неутрино.

Танака сви рамене с влудяващо спокойствие. Юн едва се стърпя да не го зашлеви, за да го накара да реагира по някакъв начин. Вместо това впери поглед в екрана, в топографията на планините, измъчван от един-единствен въпрос.

„Какво става там, по дяволите?“