Джеймс Ролинс
Дяволската колония (6)

4.

30 май, 14:40

Юта

Каи отскочи от кучето. Цялото в кал и вир-вода, то изглеждаше подивяло, може би дори беше бясно. Ръмжеше заплашително, оголило дългите си зъби. Пристъпваше към нея с приведена глава и опъната назад опашка, готово да се хвърли към гърлото й.

Вик зад нея я накара да подскочи.

— Не, Кауч! На място!

Обърна се и видя висок мъж с широкопола шапка — яздеше през гъстите борове. Дорестата кобила стъпваше леко и грациозно, почти напълно безшумно.

Каи долепи гръб до близкото дърво, готова да побегне. Сигурна беше, че е някой федерален шериф, и дори беше готова да се закълне, че вижда значка, но когато мъжът приближи, се оказа, че е окачен през врата му компас. Той го прибра в пазвата си и каза:

— Доста потичахме след теб, млада госпожице. — Лицето му беше скрито от широкополата шапка. — Няма обаче следа, която Кауч да изгуби, след като я е надушил.

Кучето размаха опашка, но острият му поглед не се откъсна от нея. Чу се тихо ръмжене.

Непознатият скочи с лекота от седлото. Потупа кучето, за да го успокои, после се приближи към нея.

— Не му се сърди. Още е стреснат от експлозията. На тръни е.

Каи не знаеше какво да мисли за този мъж. Явно не беше от Националната гвардия или щатската полиция. Може би бе ловец на глави? Погледна пистолета в кобура на дясното му бедро. Заради нея ли го беше взел, или за да се предпазва от черните мечки и рисовете, които бродеха из тези гори?

Непознатият най-сетне излезе от сенките, свали шапката и избърса челото си с кърпа. Каи позна прошарената коса, прибрана на опашка, характерното изсечено лице на коренен американец. За момент шокът я замая. Беше видяла същия този човек пред входа на пещерата само преди два часа.

— Професор Канош… — Името се изтърси от устните й самичко, в гласа й звучеше гняв и облекчение едновременно.

Мъжът повдигна изненадано вежди. Нужни му бяха няколко секунди, преди да отговори. Накрая протегна ръка.

— Мисля, че при тези обстоятелства Ханк е достатъчно.

Тя отказа да се ръкува с него. Още си спомняше определението, което му беше лепнал Джон Хоукс. Индианският Чичо Том. Естествено, този родоотстъпник работеше за правителството и им помагаше да я намерят.

Ръката му се отпусна. Той сложи ръце на кръста си, пръстите на дясната му ръка докоснаха дръжката на пистолета.

— И какво да правя с теб, госпожице? Натрупала си същинска планина неприятности на главата си. Цялата полиция от тази страна на Скалистите планини те търси. Онази експлозия…

Беше чула достатъчно.

— Не беше по моя вина! — изтърси тя високо и гневно. Имаше нужда да си го изкара на някого. — Не зная какво стана!

— Може и така да е, но един човек умря от взрива. Моя скъпа приятелка. А хората търсят върху кого да стоварят вината.

Каи впери поглед в него. Прочете огромната тъга в дълбоките бръчки около очите му. Говореше истината.

От думите му гневът в гърдите й угасна като духната свещ. Най-лошите й страхове вече бяха реалност. Скри лице в шепи при спомена за взрива и ослепителния блясък. Свлече се до дървото и се сви на топка. Беше убила човек.

Сълзите бездруго напираха още от мига на експлозията. Разтърсиха я безмълвни ридания.

— Никой не трябваше да пострада — задавено рече тя, но думите й прозвучаха глупаво дори на нея.

Отгоре й падна сянка. Мъжът клекна, прегърна я през раменете и я придърпа към себе си. Каи нямаше сили да се съпротивлява.

— Мога само да предполагам какво си смятала да правиш с онази раница с експлозиви — тихо рече той. — Но иначе си права. Експлозията не беше по твоя вина.

Тя отказа да намери утешение в думите му. Преди смъртта си баща й я беше учил да различава доброто от лошото и колко е важно да поемаш отговорност за постъпките си. През по-голямата част от живота й бяха само двамата. Той работеше на две места, за да осигурява храна на масата и покрив над главите им. Тя прекарваше повече нощи в гледане на съседските деца, отколкото в апартамента им. Двамата се грижеха един за друг, доколкото можеха.

Така че нямаше защо да се заблуждава. Случайно или не, днес действията й бяха довели до смъртта на човек.

— Не зная какво стана — продължи Канош с топъл успокоителен глас, — но не твоите експлозиви разрушиха скалата. Мисля, че беше работа на черепа тотем. Или на нещо вътре в него.

Част от нея чу думите му и се вкопчи в тях като удавник за сламка. Въпреки това, изгубена в чувството за вина и мъката, тя се боеше да приеме чутото напълно.

Той като че ли усети вътрешната й съпротива.

— Четох докладите, преди да тръгна насам. За слуховете за пещерата, старите истории, разказвани от шепа племенни старейшини. Според преданията пещерата била прокълната и всяко нахлуване в нея щяло да доведе до края на всичко. — Канош изсумтя тъжно. — Може би някой е трябвало да се вслуша в тях. Изучавал съм миналото на народа ни и зная колко често подобни истории съдържат зрънце истина.

Силата на ръцете му и думите му й помогнаха да се поотпусне. Сълзите продължаваха да текат, но тя намери сили да вдигне глава. Имаше нужда колкото от думите, толкова и да вижда лицето му.

— Значи… значи не се е взривил пластичният експлозив в раницата ми?

— Не. Беше нещо много по-лошо. Именно затова тръгнах да те търся. За да те защитя.

Тя се поизправи и се освободи от прегръдката му. Той разчете въпросителния й поглед.

— Експлозията помогна за взривяването на бурето барут, което вече беше поставено. Когато се измъкнах, събралите се активисти вече започнаха да влизат в схватки с Националната гвардия. Всяка страна обвинява другата в какви ли не престъпления и жестокости. Всички обаче са сигурни за едно.

Тя преглътна с мъка. Ясно беше за какво са съгласни.

— Мислят, че аз съм виновна.

— И те търсят. И се боя, че при цялото това напрежение и объркване могат да решат първо да стрелят и после да питат.

Тя потръпна. Изведнъж й стана ужасно студено.

— Какво да правя?

— Първо ще ми кажеш какво се случи. Всичко. До най-малката подробност. Истината често е най-добрият щит.

Каи не знаеше откъде да започне, не беше сигурна дали изобщо знае цялата истина. Но ръката му намери нейната и я стисна окуражително. Тя почерпи сила от силната като желязо длан, така приличаща на мазолестата ръка на баща й.

Въпреки това отначало думите излизаха с неохота. Не след дълго обаче говореше, без да спира, сякаш се изповядваше, отърсваше се от угризенията на съвестта. Но трябваше да се освободи от огромния товар, да го сподели с някого.

 

 

15:08

Ханк колкото я слушаше, толкова и я наблюдаваше. Задаваше съвсем малко въпроси, откриваше повече истина в гласа й, отколкото във фактите. Виждаше как страхът в очите й постепенно угасва. Докато тя разказваше, той разпозна дълбоко вкорененото чувство, че е предадена след смъртта на баща й, нуждата да обвини някого, да намери смисъл в безсмисленото убийство. Изгубена и изплашена, тя бе намерила нов дом, ново племе в лицето на войнствените членове на УАХАЯ.

Беше чувал много често подобни истории от индиански младежи — разпаднали се семейства, бедност, домашно насилие, алкохолизъм. Всичко това се трупаше и нарастваше от живота в изолация в резерватите. Момчетата и момичетата бяха вечно на ръба, търсеха на кого да си го изкарат. Мнозина тръгваха по пътя на престъпленията, други пък изпитваха дълбока омраза към всеки с някаква власт. Хора като Джон Хоукс, основателя на УАХАЯ, издебваха подобни изгубени души и използваха младежкото им безпокойство за личните си цели.

Ханк много добре познаваше този път. Самият той като тийнейджър беше продавал дрога — първо в училището, после и навън. Въртеше се в тайфа наркомани. Едва когато един от най-добрите му приятели умря от някакъв боклук, намери обратния път към вярата си, към мормонската църква на племето. За мнозина това бе странен път към спасението за един индианец и той знаеше с какво презрение се отнасят другите към онези свои съплеменници, които прегръщат мормонската вяра. Но откакто го бе направил, живееше в спокойствие.

И оттогава никога не подминаваше попаднала на пътя му изгубена душа. Това бе една от причините така пламенно да защитава правата на племената — не толкова заради самите племена, колкото за да поддържа и развива резерватите, да осигури по-добри основи за младите.

Дядо му, който отдавна почиваше в гроба, навремето му беше казал: „Най-богатата реколта идва от най-добре изораната земя“. Ханк се мъчеше да живее според тази философия всеки ден.

Момичето разкопча якето си и извади две метални плочки с размерите на книги.

— Затова избягах, без да поставя експлозивите. Взех това. Като доказателство за Джон Хоукс. Да му покажа, че в пещерата има и друго злато освен по черепа на онази котка.

Ханк се облещи. Беше откраднала две от златните пластини. Мислеше си, че всички са изгубени, погребани под половината планина.

— Мога ли да ги видя?

Тя му подаде едната и той я огледа внимателно, вече на слънчева светлина. През черната мръсотия можеха да се различат редове странна писменост, гравирана върху златото. Това бе единствената оцеляла следа към загадката на пещерата, масовото самоубийство и всичко онова, което бе скрито така, че трябваше да се пролива кръв, за да бъде запазено.

Ако трябваше да е честен, интересът му съвсем не бе само академичен. Ръцете му леко трепереха, докато държеше плочките. Освен коренен американец той бе и мормон — и като историк беше изучавал миналото на религията си толкова подробно, колкото и индианското си наследство. Според неговата вяра Книгата на Мормон се основаваше на превод от забравен език, записан върху златни плочки, открити от Джоузеф Смит, основателя на Църквата на Светиите от последния ден. Още от онова откровение от всички краища на Америка периодично се появяваха слухове за други намерени плочки. Повечето от находките се отхвърляха като изфабрикувани фалшификати; други така и оставаха неразчетени.

Взираше се в неясния текст и сърцето и умът му копнееха да разберат какво е написано. В момента обаче имаше по-належаща грижа.

Момичето я изказа на глас.

— Какво ще правим?

Той й върна плочките и й направи знак да ги прибере отново под якето си. Реши да започне отначало и отново протегна ръка.

— Ханк Канош.

Този път тя я стисна.

— Каи… Каи Куочийтс.

Той се намръщи.

— Ако не греша, Каи означава върба на навахо. Но по акцент и външност като че ли си по-скоро от някое североизточно племе.

Тя кимна.

— Аз съм пекот. Майка ми ми избра името. Тя беше четвърт навахо и според татко искала да продължа донякъде и нейното наследство.

— Тогава да видим дали заслужаваш името си, млада госпожице. Върбата е известна с издръжливостта си на силните ветрове. А около теб определено се събира буря.

Отвърна му едва доловима плаха усмивка.

Ханк закрачи към кобилата си. Макар и двайсетгодишна, тя стъпваше сигурно като силен жребец. Той я яхна и бедрото му тихо запротестира.

Махна на Кауч да води. Планината се претърсваше от въоръжени ловци и Ханк не искаше никакви изненади. Кауч щеше да го предупреди, ако някой от тях приближи твърде много.

Обърна се в седлото и протегна ръка на Каи. Тя изгледа неуверено кобилата.

— Никога ли не си яздила? — попита той.

— Израснах в Бостън.

— Добре тогава, хвани се за ръката ми. Ще те издърпам. Марая няма да позволи да паднеш.

Момичето го хвана за китката.

— Къде отиваме?

— Да се предадеш.

Усмивката изчезна. Въгленът на страха пламна по-ярко в очите й. Преди тя да успее да възрази, той я дръпна рязко, с което си спечели остра болка в рамото.

— Съжалявам, но ще трябва да отговаряш за онова, което направи.

Тя се качи в седлото зад него и измрънка:

— Ама експлозията не е по моя вина.

— Да — каза той. — Но независимо дали си се отказала, или не, ти въпреки всичко си отишла да извършиш атентат. Това си има последици. Но не се безпокой. Ще съм до теб… наред с цял куп индиански адвокати.

Думите му не успяха да угасят горящия в очите й страх.

Нямаше какво да направи. Колкото по-скоро отведеше детето в полицията, толкова по-добре беше за нея. И сякаш чул мисълта му, над тях изневиделица затрещя хеликоптер. Докато Ханк оглеждаше небето, две уплашени ръце го стиснаха през кръста. Той нямаше деца, но доверието й го стопли и разпали бащинската нужда да я защити.

Малък военен хеликоптер се появи от долината на север и полетя към тях, почти забърсваше дърветата. Приличаше на разгневен стършел, който няма да се откаже да търси жертвата си. Беше от хеликоптерите на Националната гвардия, „Апачи Лонгбоу“.

Ханк прие името на хеликоптера като добра поличба, въпреки че и двамата не бяха апачи, и смуши кобилата към близката поляна.

„Можем да приключим още сега“.

Ръцете около кръста му се стегнаха още по-силно.

— Просто си мълчи — каза той. — Аз ще говоря.

Побутна Марая и тя тръгна бавно, с клатушкане, към огряната от слънцето поляна. Ханк не искаше да се появи изненадващо. Още преди да излязат от гъсталака, хеликоптерът рязко зави и се насочи към тях.

„Имат уреди за инфрачервено наблюдение. Засекли са топлината на телата ни“.

Кобилата излезе на поляната.

Хеликоптерът връхлиташе към тях с наведен нос. Перките разсичаха въздуха с оглушителен трясък. Шумът бе толкова силен, че Ханк не чу изстрелите, а само видя как две редици трева и пръст внезапно изригват и запълзяват към тях.

Чу тракането на картечниците чак после.

„Какво, по дяволите…“

Защо стреляха по тях?

Рязко дръпна юздите, обърна Марая и викна на момичето:

— Дръж се здраво!