Джеймс Ролинс
Дяволската колония (40)

38.

1 юни, 07:06

Хохенвалд, Тенеси

„Това може и да свърши работа…“

Грей вдигна лопатата си — единственото оръжие, което имаха подръка.

— Смяташ да ги претрепеш от бой ли? — попита Монк и се намръщи, докато се надигаше. Погледна разширяващото се петно кръв по комбинезона си и добави: — Съсипаха ми дрехата тия мръсници.

— Можеш ли да вървиш? — попита Грей.

— Да куцукам, да. Но не и да тичам. Куршумът е излязъл, впрочем.

— В такъв случай оставаш тук.

— И без това нямах планове да ходя никъде.

Сейчан наблюдаваше групата, която приближаваше от паркинга.

— Осем са, може би десет. Скриха се зад постройката от другата страна на поляната.

— Сигурно мислят, че сме въоръжени — каза Грей. — Иначе досега да са ни довършили.

— Какъв е планът?

— Да продължат да си мислят, че сме въоръжени — поне докато наистина не се доберем до оръжията си. Багерът е само на няколко метра. Ще ни осигури известна защита, ако успеем да стигнем до него. На излизане от гроба обаче ще сме уязвими.

Подаде на Монк лопатата си, обърна се и взе другата.

— Трябват ни малко звукови ефекти. Нападателите ни са нащрек и действат предпазливо. Да ги стреснем още малко. Блъскай лопатите една в друга… силно и бързо.

Монк схвана.

— За да си помислят, че стреляме по тях.

— Ще свърши работа само за секунди. Дано да са достатъчни, за да се доберем до багера.

— Ясно.

— В такъв случай, по мой сигнал.

Грей приклекна до Сейчан. Очите й блестяха в сенките на гроба. Сърцето й биеше в гърлото, докато се взираше през ръба, готова за действие.

— Давай, Монк!

Подпрял едната лопата в стената на гроба, Монк заудря с другата с всички сили. Кънтежът беше толкова силен и неочакван, че наистина приличаше на стрелба. Грей се измъкна навън, скочи и се хвърли към багера.

Сейчан не изоставаше.

Спряха до временното прикритие под стрелата на багера и Грей я погледна. Лицето й беше зачервено, устните — леко разтворени. Тя отвърна на погледа му и вдигна вежда.

„Получи се…“

Без да си казват нищо, двамата се хвърлиха от двете страни на багера към кабината. Непознатите откриха огън, но напосоки и куршумите се забиха в пръстта на метри от тях. Явно още бяха объркани, тъй като Монк продължаваше да удря лопатите.

Грей се вмъкна в кабината. Беше оставил двигателя включен, когато слезе да доразкопае гроба. Седна в седалката, освободи ръчната спирачка и вдигна стабилизаторите.

Сейчан остави управлението на него и грабна двете карабини. Посочи и Грей я разбра. Не можеха да се опитат да избягат с тежката тромава машина. А и не можеха да изоставят Монк.

Грей вдигна греблото, за да го използва като щит. Щеше да кара сляпо, но не се притесняваше, че ще одраска някоя кола. Насочи багера към поляната. По греблото затракаха куршуми. Грей бавно напредваше към дървената постройка, а Сейчан се беше подала от вратата и стреляше под греблото, та противниците да не могат да излязат от прикритието си.

Щом стигнаха сянката на постройката, Сейчан се претърколи навън.

Това беше лесната част.

 

 

07:07

Монк седеше в гроба, стиснал едната лопата.

След като зазвуча истинската стрелба, вече нямаше нужда от него. Използва лопатата като патерица, за да се изправи. Искаше да види какво става. Успя да се надигне и да надникне навън — и се озова на сантиметри от гигантски метални зъби.

Грей се беше върнал с багера и спускаше кофата. Продължаващата престрелка бе заглушила боботенето на двигателя.

Монк клекна, а кофата се заби в отсрещната стена на гроба и захапа пръстта.

— Качвай се! — изрева Грей.

Монк разбра какво е намислил приятелят му.

Изпълзя отстрани и се покатери в кофата. Хидравликата зави и я вдигна високо, а Грей завъртя багера. Монк се присви до едната страна на кофата, скрит от куршумите, които отскачаха от дебелия метал.

Рамото му опря в нещо друго, също метално.

Карабина.

„А днес дори не ми е рожденият ден“.

 

 

07:08

Щом хвърли карабината в кофата, Сейчан изтича към дървената постройка. Не можеше обаче да разчита дълго на нея за прикритие. Щяха да я нападнат и от двете страни и всичко щеше да свърши.

Трябваше обаче да отвлече вниманието на командосите, докато Грей измъкне Монк.

Значи вътре. Вдигна карабината, стреля в стъклото на близкия прозорец и се метна през него.

Стъпи на крака като котка и вдигна оръжието си.

Беше се озовала в основното помещение, срещу нея имаше друг прозорец и един войник я зяпаше стреснато през него. Сейчан стреля — бам-бам-бам — и той изчезна.

Тя се метна настрани под прикритието на обкованата с желязо врата.

Някой изстреля напосоки откос през счупения прозорец. Сейчан не обърна внимание и продължи да чака съсредоточено. Надникна нечия глава, за да огледа за поражения. Този път Сейчан стреля само веднъж. Нечие тяло се строполи от другата страна на прозореца.

Надяваше се, че е успяла да осигури на Грей нужното му време.

През прозореца прелетя граната и отскочи от пода. Време за Грей — да. А за нея?

 

 

07:09

Грей тъкмо минаваше покрай постройката, когато експлозията изби прозорците и изкърти вратата. Блъвна дим.

„Сейчан…“

За момент се възцари тишина — след което хаосът започна отново. Двама мъже се появиха иззад ъгъла на постройката. Монк се надигна от позицията си в кофата, опрял цевта на карабината между зъбите й. Някъде от прикритие трети нападател хвърли граната към багера.

Противниците обаче не знаеха, че Монк е отличен стрелец, нито пък колко е бесен, че са го простреляли. Монк замахна с карабината като с бухалка и удари гранатата, сякаш посрещаше топка за голф. Тя полетя обратно и се взриви, вдигайки във въздуха пръст и пушек. Изтъркаля се каска. Не беше празна. Последваха писъци.

И стрелба.

Кратка — и едностранна.

След малко от пушека се появи някой.

Беше Сейчан, окървавена, с пушещи дрехи. Явно се беше метнала през някой прозорец в мига, в който беше експлодирала гранатата. Посочи към паркинга. Но не за да каже, че е време да се махат.

До хъмвито стоеше мъж.

Мичъл Уолдорф.

И тъкмо да се качи, Монк стреля по гумите и го принуди да отскочи. Ако можеха да го заловят жив, агентът на Гилдията, внедрен във високите етажи на властта, щеше да се окаже безценен и да разкрие голяма част от организацията.

Уолдорф несъмнено го разбираше.

Защото опря пистолета си под брадичката си.

Грей изруга и се опита да изстиска повече скорост от багера. Сейчан се втурна към джипа.

Уолдорф се усмихна и изкрещя:

— Това не е краят!

Пистолетът изтрещя оглушително.

Темето на Уолдорф избухна в облак раздробена кост и мозък. Тялото му се строполи на паркинга.

Страхът се сви в корема на Грей на студена топка. Какво искаше да каже кучият му син?

 

 

07:19

След десет минути тримата се носеха по панорамния път във втория откраднат за деня „Хъмви“, колата на нападателите.

Монк лежеше на задната седалка, гол до кръста, вече превързан — Грей беше намерил комплект за първа помощ в багажника на армейския автомобил. Намери и морфин и го инжектира в бедрото на Монк.

Очите на приятеля му вече бяха щастливо поизцъклени.

Сейчан беше сложила лепенки на драскотините и порязванията си и караше, за да може Грей да разучи бизонската кожа: беше се върнал да я вземе от гроба, преди да тръгнат. Кожата беше трошлива, но той все пак успя да я разгъне. Върху вътрешната й страна беше изобразено свирепо сражение между индианци. В небето летяха хиляди стрели, изобразени до най-малката подробност. На заден план от отвесни скали се срутваха постройки. Украсените с пера и бои лица бяха разкривени в писъци.

Кат беше предала съобщението на Пейнтър за унищожението на анасазите след кражбата от тоутсиий унстоу пуутсийв. Може би върху картата беше увековечено именно това клане, този геноцид?

Това пораждаше един по-голям въпрос.

Голяма част от изображението обаче липсваше. Грей прокара пръсти по празното място и каза:

— Луис е изстъргал част от изображението.

— Защо? — попита Сейчан.

— И е написал нещо.

Вгледа се в грижливо изписаните, но отдавна зацапани с кръв редове. Макар желязото в хемоглобина да беше оставило петна, написаното все още можеше да се разчете.

— Само че надписът е безсмислен — каза Грей. — Просто несвързани букви. Или е някакъв шифър, или Луис наистина е полудял.

Сейчан хвърли поглед към кожата и отново насочи вниманието си към пътя.

— Хейсман не спомена ли, че Луис и Джеферсън са използвали шифър? Изпращали са си съобщения със специално разработен за целта код.

— Да, така каза.

Представи си как Луис умира в онази безкрайно дълга нощ, преди госпожа Гриндър да го открие. Бе разполагал с предостатъчно време да напише последното си съобщение до света, но какво се казваше в него? Дали посочваше убиеца? Или това бе последната му воля?

Пръстите му отново потъркаха грубо остърганата кожа. Какво беше заличил Луис? По краищата се виждаха остатъци от нещо като карта — спускаща се по склон река, някакъв планински проход, част от езеро. Дали не беше по-подробна карта на терена около изгубения град на тоутсиий унстоу пуутсийв? Дали златната карта не посочваше само общото местоположение, а нарисуваната да е съдържала по-конкретна информация? Благодарение на нея ли Фортескю беше открил обекта на запад — разбира се, ако изобщо го бе направил? Събра парчетата от пъзела.

— Мисля, че предателят генерал Уилкинсън е убил Луис заради златната плочка, но изобщо не е подозирал колко е важна бизонската кожа. След покушението Луис не е искал тя да попадне в неподходящи ръце и затова я е изстъргал и е оставил това последно кодирано послание. Използвал е собствената си кръв и тялото си, за да го скрие.

— Защо да го крие?

— Може би не е искал убиецът да научава, че е посочен. Може би се е надявал съобщението да стигне до Джеферсън заедно с другите му вещи, а ако това не стане, поне ще е оставил последно свидетелство за бъдещето. Сигурно никога няма да разберем. Знаем само, че върху кожата няма карта, която да помогне на Пейнтър.

Предплатеният телефон на Грей иззвъня.

— Кат?

— Как е Монк? — попита тя, като се мъчеше да говори спокойно, но не успяваше съвсем.

— Спинка като бебче — увери я той.

Вече й се беше обадил, за да я запознае със ситуацията и да разкаже набързо за картата.

— Уредих самолет, чака ви на частно летище край Колумбия — каза тя и му обясни точно къде.

— Добре. Ще сме там след няколко минути. Ами Сейчан? Не я ли издирват всички?

— Покрай ставащото в Йелоустоун никой вече не го е грижа за вас тримата, особено след като разгласих новината за Уолдорф и обясних как случилото се във Форт Нокс е дирижирана от него акция и как е изфабрикувал историята за терористи, за да прикрие собствените си действия.

Тревожеше го и още нещо.

— Успя ли да разбереш как Уолдорф успя да ни устрои засада? Как е разбрал, че ще изровим трупа на Луис? Доколкото знам, само ти и Ерик Хейсман бяхте в течение. А може би и асистентката му, Шарин.

— Доколкото мога да преценя, и двамата са чисти. И ако трябва да съм честна, покрай цялата лудница и суматоха може част от информацията да е достигнала до неподходящи уши. Знаеш, че ушите на Гилдията са навсякъде. — Кат въздъхна. — Имаш ли някакъв напредък с бизонската кожа?

— Не. По нея няма нищо, което да помогне на Пейнтър. Ще трябва да се оправя сам.