Джеймс Ролинс
Дяволската колония (33)

31.

31 май, 23:32

Флагстаф, Аризона

„По-малко от пет часа до следващата експлозия?“

След като разговаря с Лиза, Пейнтър получи пълен доклад от Кат. Погледна си часовника. Това означаваше, че изригването ще настъпи някъде по изгрев. Големият въпрос обаче си оставаше — къде точно?

— Грей работи по въпроса за стесняване на радиуса на търсене — продължи Кат. — Единствената ни надежда е наистина да е открил старата индианска карта и да успее да определи местоположението на изгубения град.

Пейнтър се чувстваше с вързани ръце, откакто се беше измъкнал със зъби и нокти на свобода. Заедно с останалите беше излязъл от пещерите под Вупатки преди около час. Участниците в издирващия екип, разположен на лагер при руините, бяха страшно изненадани, когато групата на Пейнтър се появи изневиделица с молба за вода и храна. Веднага ги евакуираха в най-близкия рейнджърски пост, където Пейнтър се зае да научи какво е станало по време на отсъствието му.

„Явно доста неща“.

Но един въпрос си оставаше на първо място. Зададе го отново.

— Кат, има ли някакви новини за Каи?

— Не. — Тя подбра внимателно следващите си думи. — Претърсваме всички окръзи в Аризона и Юта. Никоя правозащитна организация не е съобщила за откриването на труп, отговарящ на описанието на племенницата ви.

Пейнтър овладя гласа си. Знаеше, че ако даде воля на чувствата си, това няма да е от полза за никого.

— Джордан Апавора каза, че командосите имали хеликоптери. Биха могли да се отдалечат повече.

— Ще разширя издирването.

— А как стои въпросът с разгласяването чрез доверени източници и местните медии, че съм оцелял?

— Вече е направено. Разпратих извънредни съобщения до всички по-големи медии. За спасителната операция, в това число и снимки на групата. Ако Рафаел Сен Жермен или някой от хората му включи телевизор, радио или влезе в интернет, задължително ще научи.

— Добре.

Ако племенницата му все още бе жива, най-добрият й шанс да оцелее беше Пейнтър да привлече вниманието на онзи французин. След това Рафаел щеше да я държи в безопасност, пък било то и само за да я използва за разменна монета. Сега на Пейнтър му оставаше само да измисли с каква точно монета разполага самият той.

През следващите десет минути Кат продължи с останалите новини — за Форт Нокс, за издирването на Грей и групата му и за положението с активността на неутриното.

След като се запозна с всичко, Пейнтър прекъсна връзката.

— Сър — каза някой зад него.

Той се обърна и видя на вратата Джордан. Изглеждаше така, сякаш не е спал от три дни.

— Някакви вести?

— Още не — отвърна Пейнтър, видя как лицето на момчето потъмня и добави: — Това е добра новина. Докато не научим противното, приемаме, че е жива, нали?

Джордан кимна унило, после каза:

— Знаете ли, сетих се нещо. Когато ме заловиха, те ми взеха всичко. В това число и телефона. Ами ако още е у тях? Защо не се опитаме да се обадим на моя номер?

Пейнтър усети как връзките около китките му мъничко се отпуснаха. „Възможно ли е телефонът на хлапето все още да е у тях?“ Струваше си да проверят. Пък и не можеше да понася да седи тук и да бездейства.

Джордан продължи, без да подозира, че вече е спечелил.

— Може някой да вдигне телефона и да ги подплашим достатъчно, за да пуснат Каи.

„Освен това бихме могли и да проследим телефона — помисли си Пейнтър, който вече преценяваше различните възможности. — Или да активираме микрофона му и да го превърнем в подслушвателно устройство“.

Разбира се, всичко това бе малко вероятно. Французинът не беше глупак. Сигурно вече се бе отървал от телефона. Пейнтър почука замислено с пръст по масата. От друга страна, Рафаел може би си мислеше, че са мъртви. Може би хората му все още не се бяха отървали от всичко.

Все пак щеше да отнеме време да проследят телефона, особено в затънтената пустиня. Време, с което Каи може би не разполагаше.

И Пейнтър трябваше да й го осигури.

— Какъв е номерът?

Джордан му го каза.

Пейнтър го запомни и помоли един рейнджър за телефон и да го оставят насаме. Набра номера. Сигналът „свободно“ се проточи безкрайно дълго. Пейнтър се молеше някой да отговори.

Накрая някой вдигна.

— А, мосю Кроу — бавно и безгрижно каза гласът със силен френски акцент. — Виждам, че още не сме приключили.

 

 

1 юни, 00:41

Солт Лейк Сити, Юта

Рафаел отново се бе разположил удобно в президентския апартамент на последния етаж на хотел „Гранд Америка“ в центъра на Солт Лейк Сити. Събудиха го преди половин час, за да му покажат репортаж с кални фигури, застанали над някаква дупка с решетка.

Пейнтър Кроу беше оцелял.

„Забележително“.

Шокиран, той беше стоял цяла минута като истукан в халата си, изгубил ума и дума. Различни емоции бушуваха в гърдите му — ярост, възхищение и да, мъничко страх — не от човека, а от капризните прищевки на съдбата.

На снимката Пейнтър гледаше право в обектива.

Прочете предизвикателството в стоманения му поглед. Знаеше, че директорът на Сигма е дирижирал медийния блиц. Това беше лично послание до Рафаел.

Жив съм. Искам си племенницата.

Притиснал телефона до ухото си, без да обръща внимание на плетеницата кабели, висящи от изкорменото мобилно устройство, Рафе погледна към затворената врата. Явно съдбата се усмихваше и на нея така топло, както и на Пейнтър. Беше решил да разпита Каи по-обстойно, преди да се отърве от нея. Тя беше влизала в онази пещера в Юта, беше видяла мумиите и съкровището. Рафе искаше да научи всяка подробност. Освен това имаше вероятност Каи да знае и някои неща за Сигма, за агентите й и други дребни подробности, научени от краткото й пребиваване близо до чичо й.

Но тези разговори щяха да му дойдат в повече след дългия ден.

До утрото не оставаше много, така че я беше оставил да види още един изгрев.

И сега се радваше, че бе проявил щедростта да се въздържи.

— Не си правете труда да проследявате телефона — предупреди той противника си. — Имам екип от експерти по кодирането. Сигналът се препраща от цял свят.

— Не бих си и помислил да го правя. Ясно е, че очаквахте обаждането, така че е ясно, че сте взели всички предпазни мерки.

„Точно така“.

След като видя снимката, Рафе разбра, че Пейнтър ще намери някакъв начин да се свърже с него. Беше донякъде изненадан, че му отне толкова много време. Ашанда — с помощта на Т. Дж. — беше направила технологичната си магия с устройството, за да не може никой да проследи телефона и сигнала му.

— Обадих се, за да подновим преговорите — каза Пейнтър. — Да продължим, откъдето прекъснахме.

— Вижда ми се разумно.

— Първо искам някаква гаранция, че Каи е жива.

— Не, не мисля да ви я давам. — Наслади се на дългата пауза, която несъмнено измъчваше противника му. — Не и докато не разбера какво смятате да сложите на масата.

Паузата се проточи, което събуди подозрението му.

„Да не би да се каниш да блъфираш?“

Пък и наистина, какво можеше да му предложи Пейнтър?

Загледа се в златния съд на масата. Беше го изучил внимателно, до най-мъничката подробност, за да го запомни завинаги. Дори в момента въртеше вазата в ума си, надписваше я отново с всяка буква на забравения език и гравираше изящните изображения по златната повърхност.

Това съкровище обещаваше нещо много повече от богатство. То можеше да гарантира вечна слава — за него, за семейството му. Какво повече би могъл да желае?

— Ако ми върнете Каи жива и здрава, ще ви разкрия местоположението на Четиринайсетата колония — каза Пейнтър.

Отново шокиран, Рафе бавно се усмихна.

Този човек не преставаше да го изумява.

„Забележително“.

 

 

00:44

— Чичо Кроу, ти си жив!

Искаше му се да възкликне същото. Тя беше жива!

Вместо това зададе въпросите си практично. Знаеше, че разполага с малко време.

— Каи, добре ли си? Нараниха ли те?

— Не. — Тя разтегна кратката дума, за да обхване колкото се може повече неща.

Пейнтър разбираше колко голяма е травмата, която несъмнено я измъчваше — убийствата, кръвопролитията, ужасът от неизвестното. Но наред с това чу и храбростта в думичката. Във вените й течеше кръв на воини.

— Ще дойда да те прибера. Обещавам.

— Знам. — В гласа й имаше едновременно сълзи и надежда. — Знам, че ще дойдеш.

Взеха й телефона.

— Значи се споразумяхме? — попита гласът на Рафе.

— Ще ви се обадя за времето и мястото на размяната.

— И ще искам доказателство за твърдението ви, мосю Кроу.

— Ще го получите. Стига тя да е непокътната.

— Тъй да бъде. Au revoir.

След като Сен Жермен затвори, Пейнтър продължи да стиска здраво слушалката, сякаш се опитваше да продължи връзката с Каи. Чувстваше се замаян от облекчение.

— Значи Каи е жива? — обади се глас зад него.

Обърна се. Насиненото лице на Джордан беше изтерзано от притеснение. Съсредоточен върху обаждането, Пейнтър не беше чул как младежът се е промъкнал в кабинета. Или имаше забележително тиха стъпка, така характерна за неговия клан… или Пейнтър просто беше прекалено изтощен.

А може би бе комбинация от двете. Погледна младежа. Знаеше, че трябва да е откровен. Джордан си го беше заслужил.

— Не са я наранили. Но все още е в опасност.

Джордан пристъпи напред.

— Значи ще им кажете онова, което искат да знаят… за да ги накарате да я пуснат?

Макар да беше въпрос, Пейнтър долови в думите му и настояване.

— Ще опитам.

Това бе най-добрият отговор, който можеше да предложи. Беше блъфирал в разговора с Рафаел, за да спечели време за Каи. Но каква отсрочка й бе осигурил? Колко още можеше да задържи французина?

Нямаше представа къде се намира изгубената Четиринайсета колония. Само един човек имаше шанса да се добере до тази информация — а той беше беглец, преследван от всяка правозащитна и специална служба в страната.

Страхът отново се върна на лицето на Джордан. Пейнтър стана и постави длан на рамото му, за да го окуражи.

— Няма нищо лошо да се тревожиш, но не губи вяра. По случая работят едни от най-добрите ми хора.

Джордан кимна, пое дълбоко дъх и бавно издиша.

Пейнтър погледна слушалката, която все още стискаше в ръката си. Рафаел нямаше да очаква ново обаждане в близкия час. Дотогава той трябваше да разполага с някакви отговори. Обърна се към тъмния прозорец и се загледа в далечината.

„Грей, само не ме разочаровай точно сега“.