Джеймс Ролинс
Дяволската колония (31)

29.

31 май, 18:43

Под пустинята в Аризона

Ханк Канош клечеше и потупваше кучето по врата, за да го успокои. И двамата трепереха от напрежение — и от студа в ледената гробница също. Фенерчето хвърляше самотен кръг светлина около тях. Ханк се взираше към тунела.

„Какво става там горе?“

Изобщо не трябваше да се съгласява да остане тук.

Кауч изръмжа предупредително и след секунди Ханк също ги чу — приглушени гласове, които приближаваха и отекваха в тунела.

„Кой идва? Приятел или враг?“

После някой се подхлъзна — и един младеж се плъзна по задник от заледения отвор на тунела и бързо скочи на крака. Кауч излая за поздрав, а Ханк отстъпи предпазливо, докато умът му се мъчеше да осмисли какво прави момчето тук.

— Джордан?

— Назад! — извика младежът, изтича до Ханк, сграбчи го за ръката и го помъкна надалеч от тунела.

— Какво става?

Пейнтър и Ковалски излетяха от отвора. И се метнаха настрани. Последва нещо невъзможно.

От отвора на тунела се стрелна огромен черен червей — стигна чак до покритите с лед руини. Цилиндричното тяло бързо изгуби очертанията си и се стопи, издишвайки сярна пара. Някакъв голям мехур се спука, изхвърляйки гореща маса.

Кал.

От тунела се изля още сгъстяваща се маса, започна да изпълва на тласъци пространството, а тунелът продължаваше да се оригва и да бълва полутвърдата маса.

— Взривиха моста — обясни задъхано Пейнтър, държеше се за хълбока. Махна им да се дръпнат още. — Експлозията разпука стената на пещерата и се изля цяло езеро вряща кал.

Джордан разтърка ръце от студа.

— Трябва да се махаме. — Пейнтър погледна натрупващата се зад него кална планина. — Спаси ни единствено ниската температура тук. Калта изстива и образува нещо като тапа в тунела. Но не можем да се надяваме, че ще издържи дълго. Образувалото се горе езеро в крайна сметка ще се добере дотук или налягането ще изхвърли тапата. Така или иначе, по-добре да ни няма, когато това се случи.

Ханк напълно споделяше мнението му. Впери поглед в гробницата на анасазите. Мъртвите най-сетне щяха да получат подобаващо изпращане, погребани в нещо повече от лед.

Джордан зададе важния въпрос. Опитваше се да изглежда храбър като останалите, но гласът му издаваше обхваналия го ужас.

— Къде можем да идем?

— Това трябва да е огромна система от пещери — каза Пейнтър. — Така че засега просто ще продължим напред.

Сякаш за да потвърди недвусмислено думите му, тунелът отново избълва огромна струя кал, която се разплиска в залата, задимя и забълбука, докато не изстина. Докато те отстъпваха, гъстата маса продължаваше да изпълва пещерата.

Пейнтър посочи към най-големия от излизащите от пещерата тунели.

— Бързо!

Втурнаха се презглава. Пейнтър водеше; Ковалски беше последен. Тунелът се спускаше надолу, все още заледен. Ханк си представи наводнението, което бе удавило скритото селище на анасазите, представи си как водата се оттича точно по този тунел и постепенно се превръща в лед.

Джордан прокара длан по ниския таван.

— Мисля, че се намираме в стара магмена тръба. Може да продължава безкрайно надолу.

— Това не е добре — каза Пейнтър. — Трябва да намерим път нагоре. Калта ще продължава да се стича надолу. Трябва да се махнем от пътя й.

— И колкото по-бързо, толкова по-добре! — извика Ковалски отзад.

Ханк погледна през рамо, но Ковалски насочи лъча си надолу. На Ханк му бе нужна секунда да забележи, че по пода се стича вода. Лапите на Кауч запляскаха в малкото поточе. Калта явно беше стигнала отвора на тунела и разтопяваше леда.

Пейнтър наложи по-бързо темпо.

След още десет минути, които им се сториха като цял час, стигнаха края на тръбата.

— О, не — изстена Ханк.

Тунелът свършваше пред отвесна скала. Пейнтър насочи лъча на фенера надолу. Не можеха дори да видят дъното на пропастта, но някъде далеч под тях шумеше вода. Отсрещната отвесна скала се издигаше на два и половина метра пред тях. Магмената тръба продължаваше и там. Сякаш някакъв могъщ бог беше взел гигантски сатър и бе разцепил земята, срязвайки тунела наполовина.

— Това е разлом — каза Пейнтър. — Ще трябва да скочим. Не е чак толкова далеч. Със засилка би трябвало да стигнем до другия тунел.

— Да не си полудял? — попита Ханк.

— Изглежда по-опасно, отколкото е в действителност.

Ковалски застана на страната на Ханк.

— Дрън-дрън. Зрението си ми е много добре.

— Мога да го направя — каза Джордан и им направи знак да се дръпнат. — Ще скоча пръв.

— Джордан… — започна Ханк.

— Нямаме избор — напомни му младежът.

Никой не се опита да възрази.

Дръпнаха се назад в тунела, за да му оставят достатъчно разстояние за засилване.

— Внимавай — каза Ханк и потупа Джордан по рамото.

Той вдигна палци към тях, затича се, като вдигаше пръски в засилващия се поток, и скочи с главата напред. Полетя като млада мускулеста скала и се приземи по корем на ледения под на тунела отсреща. Изчезна за миг, после се появи отново.

— Не е чак толкова зле — каза задъхано и на лицето му цъфна усмивка.

„Лесно му е на него…“

— Аз съм втори — каза Пейнтър. — Ковалски, щом прескоча, хвърли ми кучето.

Ковалски погледна Кауч; кучето погледна едрия мъж. Нито единият, нито другият изглеждаха щастливи от тази идея.

След малко маневриране Пейнтър се затича и скочи не по-зле от Джордан.

Ковалски се наведе и вдигна Кауч. Кучето се загърчи да се освободи, докато Ханк не го успокои, като го потупа и му прошепна нещо.

— Леле, професоре. С какво храниш това кученце?

— Само внимавай — помоли го Ханк.

Ковалски пристъпи до ръба на пропастта, наведе се — и рязко се изправи, хвърляйки кучето. Кауч изквича от изненада и разпери крака като летяща катерица. Пейнтър протегна ръце и го улови. Двамата се затъркаляха в тунела, чу се възмутен лай.

Ханк издиша с облекчение… и тогава Ковалски се обърна към него.

— Твой ред е.

Ханк преглътна и поклати глава.

— Не зная дали ще успея.

— Или скачаш, или те мятам като кучето. Ти си решаваш, професоре.

Ханк не можеше да определи кое от двете е по-лошо.

— Ако се наложи, ще ви хвана — обади се Пейнтър от другата страна.

— Ами… добре — каза Ханк, мъчеше се да говори колкото може по-мъжкарски.

Отстъпи назад в тунела заедно с Ковалски.

— Мога да те бутна… да ти дам летящ старт — предложи гигантът.

Преди Ханк да отговори, тихо пъшкане ги накара да се обърнат. Ковалски светна в магмената тръба. Лъчът опря в стена от кал на около пет-шест метра от тях. Беше допълзяла безшумно, подобно на опитен убиец. Докато гледаха, полутечната стена се стопи в центъра и от отвора потече гореща кал.

— Сега или никога, професоре.

Глух тътен ги предупреди за предстоящата опасност. Внезапно пълзящата кал избълва горещи, вонящи на сяра пръски и потече към тях.

— Тичай! — извика Ковалски.

Ханк се втурна, следван по петите от великана.

Приведен ниско, Ханк тичаше с все сили, но когато доближи ръба, се подхлъзна. Краката му изведнъж изчезнаха под него и той залитна към ръба.

— Падна ли ми, професоре? — Яка ръка го хвана през кръста и Ковалски скочи заедно с него през тъмната бездна.

На Ханк му се прииска да затвори очи, но мисълта за това го уплаши още повече.

Не успяха да се приземят гладко като другите двама. Ковалски закачи ръба с рамо и се запремятаха по леда в преплетено кълбо от ръце и крака. Блъснаха се в Пейнтър, който не успя да се дръпне навреме.

Накрая успяха да спрат и след известно чудене кой крайник чий е се изправиха. Джордан се беше върнал при отвора на тунела и се взираше през пропастта.

Ханк отиде при него.

Беше се родил нов кален водопад. Мудната маса се стичаше от отсрещния отвор на димящ, вонящ на сяра поток. За миг Ханк зърна почернял крак, стърчащ от калта. Беше на някой от анасазите, пометен от ледената гробница.

Трупът, погребан вече в кал, изчезна някъде долу. Ханк отправи безмълвна молитва за изгубената душа, за всички тях, и се обърна.

Ковалски зададе въпроса, който си задаваха всички:

— А сега какво?

 

 

19:28

Всички отчаяно се нуждаеха от почивка.

— Ще спрем тук — каза Пейнтър и изтощено се отпусна по задник.

След като се спасиха от калта, той ги поведе до края на магмената тръба. Озоваха се в същински лабиринт от тунели, улеи, скални сипеи и задънени проходи. През последния половин час Пейнтър се мъчеше да намери път нагоре, но всеки път се озоваваха все по-надолу и по-надолу.

Трябваше да си отдъхнат и да обмислят положението и затова той обяви почивка в една малка пещера. Огледа се. От нея излизаха три тунела в различни посоки.

„А сега накъде?“

Загледа се в изкаляните си спътници. Ханк беше пуснал меха си да обикаля в кръг. Ковалски вече беше изпил своя, а мехът на Пейнтър бе отнесен заедно с раницата му от онази черна амазонка. Често чуваха звука на течаща вода, но така и не я откриваха. Обезводняването беше най-голямата заплаха. Ако студът не ги убиеше, липсата на вода със сигурност щеше да го направи.

„Колко още ще издържат?“

Ханк изглеждаше на път да рухне. Ковалски не изглеждаше много по-добре. Потеше се като състезателен кон и сигурно губеше по половин литър вода на няколко минути. Дори Джордан изглеждаше изтощен и умърлушен.

Пейнтър знаеше, че онова, което им тежи най-много и прави трудна всяка следваща стъпка, е безизходността на положението им. Самият той се чувстваше два пъти по-смазан. Затвореше ли очи, все виждаше лицето на Каи, докато я мъкнеха навън, чуваше хлипането и виковете й.

Дали още бе жива?

Тази тревога тормозеше не само него. Джордан беше задавал подобни въпроси по пътя и не криеше опасенията си. Двамата явно се бяха сближили.

Джордан беше облегнал глава на стената, твърде уморен, за да помръдне. Пейнтър го загледа и внезапно си даде сметка колко млад е всъщност. Държеше се като истински мъж, но всъщност едва беше излязъл от момчешките години.

Докато го гледаше, забеляза как перчемът на младежа — всъщност няколкото стърчащи косъма — леко потрепна. Джордан се почеса. Може би също го беше усетил.

На Пейнтър му трябваха няколко секунди, за да събере две и две.

„Това е отговорът…“

Скочи на крака, забравил напълно умората си.

— Тук духа — каза той. — Съвсем слабо, но се усеща.

Ковалски отвори едно око.

— И какво от това?

— Това е дишаща пещерна система. И продължава да диша.

Очите на Ханк се разшириха и унинието му изчезна. Вдигна мократа си ръка, за да определи посоката на полъха.

— Това, че е запушен един отдушник, не означава, че са запушили всички — обясни Пейнтър. — Можем да намерим изхода, като вървим по посоката на въздушния поток.

Ковалски се плесна по бедрото и се изправи.

— Тогава какво чакаме? Излезем ли оттук, отивам да търся първата поилка. И за първи път в проклетия си живот имам предвид вода.

Продължиха с подновена надежда. Но не и преди Ковалски да разясни последните си думи.

— Разбира се, това не означава, че бих отказал студена бира, ако някой ми предложи.

Преходът беше съпроводен с не по-малко трудности и разочарования, но надеждата не напускаше духовете им и им вдъхваше сили. Проверяваха на всеки кръстопът с малкия кибрит от раницата на Ханк, като гледаха посоката на дима и пламъка. През следващите два часа полъхът се засилваше все повече, което ги окуражи да ускорят крачка.

— Трябва да сме близо до повърхността — каза Ханк и смукна през тръбичката. Чу се печално бълбукане. Мехът му беше празен.

Трябваше да намерят начин да излязат.

Пейнтър си погледна часовника.

21:45.

След час все още изглеждаше, че не приближават повърхността. Времето им свършваше — бяха останали без вода и само с един работещ фенер.

Пейнтър чу странно хрущене. Някакъв камък се беше раздробил под крака му. Насочи лъча надолу. По варовиковия под имаше пръснати парчета керамика с черно-бяла украса.

Не беше камък, а гърне.

Ханк се наведе и взе едно парче.

— Това е на анасази.

Пейнтър насочи лъча нагоре по улея, който изкачваха през последните десет минути. По скалните корнизи се виждаха още купи и глинени съдове.

— Вижте — обади се Джордан зад него. — Пещерно изкуство.

Ханк слезе до младежа. Пейнтър беше подминал изображението, без да го забележи — умората беше притъпила сетивата му.

— Петроглифи — каза Ханк и се загледа нагоре по улея. — Пейнтър, бихте ли изключили фенерчето?

Пейнтър разбра какво има предвид професорът и се подчини.

Обгърна ги пълен мрак. Не, не пълен.

Загледа се нагоре. Там имаше слаба светлина, по-скоро тъмносиво петно на черния фон.

— Мисля, че зная къде сме — обади се Ханк в мрака.

Пейнтър отново включи фенерчето.

Очите на професора бяха огромни. Той махна на Пейнтър да продължи напред.

— Не би трябвало да е далеч.

Пейнтър му вярваше. Ускориха темпо, особено след като се появиха изсечени в скалата стъпала, които водеха към квадрат лунна светлина, лееща се през стоманена решетка. Пейнтър я беше виждал и преди — но от другата страна.

— Това е отдушникът на Вупатки — промълви той. Спомни си думите на Нанси за пещерната система.

„Двеста хиляди кубични метра… продължава километри“.

Оказа се вярно — и може би преценката беше дори занижена.

Ханк не можеше да скрие вълнението си.

— Сигурно така някои анасази са се спасили от клането тук. Избягали са долу, минали са под земята през пещерите и са построили новия си дом под другия отдушник. И са живели там, докато наводнението не ги е унищожило.

Една загадка намери решението си, но Пейнтър се изправи пред друга.

Пресегна се и разтресе решетката.

— Заключена е с катинар.

— Няма проблем. Имам ключ — каза Ковалски и извади пистолета си.