Джеймс Ролинс
Дяволската колония (30)

28.

31 май, 21:33

Форт Нокс, Кентъки

„Планът се провали…“

Грей сложи ръце на главата си. Сейчан и Монк направиха същото, когато насочиха оръжия към тях. Войниците ги подкараха през труповете на полицаите от Монетния двор по хлъзгавия от кръв мраморен под.

Уолдорф закуцука след тях, притиснал ранения си крак с ръка.

— Отведете ги извън портала — каза на мъжа, който носеше златната плоча. — Отивам в кабинета си. Ще вдигна тревога след пет минути. Дотогава по-добре да ви няма.

— Да, сър.

Докато минаваха през поста на охраната, Грей видя спрелия отпред „Хъмви“. Двигателят му работеше на празни обороти — от ауспуха излизаше дим. Имаха само един шанс.

Един от войниците изтича към вратата, като се движеше странично, без да сваля поглед от тях. Това бе удобният момент. Грей погледна към Монк, който вече знаеше какво да прави. Приятелят му кимна едва забележимо, че разбира, и пръстите му бързо въведоха в импланта на китката код, с който включи безжичната връзка.

— Затвори очи и запуши уши — прошепна той на Сейчан.

Тя за момент се смути, но после погледът й спря върху пластмасовата табла, в която лежеше свалената изкуствена ръка на Монк.

— Сега — тихо каза Грей.

Монк въведе кода, който активираше заслепяващия заряд, вграден в протезата — едно от последните нововъведения в оръжейната й система. Грей запуши ушите си с ръце и стисна очи. Не беше кой знае каква защита когато ръката експлодира, блясъкът очерта пръстите му върху клепачите, а гърмежът отекна в главата му.

Временно оглушените и ослепени войници закрещяха.

Започна безразборна стрелба.

Грей разполагаше само със секунди, преди зрението им да се възстанови. Завъртя се и изтръгна златната плоча от ръцете на водача. Продължи със завъртането на пръсти, като приклекна, направи пълен оборот и подсече краката му с плочата. Костта изхрущя. Крясъкът на мъжа премина в пронизителен писък.

В същото време Сейчан сграбчи карабината на един от заслепените войници, ловко я извъртя и стреля от упор в гърдите му. Тялото му отлетя назад и блъсна друг войник. Сейчан продължи да стреля и повали и него.

Монк се бе хвърлил към вратата, извън обхвата на оръжията. Юмрукът му улучи войника право в носа и го строши. Мъжът се свлече в безсъзнание и Монк грабна оръжието му.

Сейчан продължаваше да стреля назад, по Уолдорф.

Той обаче успя да изкуцука до кабинета си, хвърли се през вратата и я затръшна. Сейчан продължи да стреля, но куршумите отскачаха от стоманата. Вратата беше бронирана като всичко друго в тази крепост.

— Мамка му — изруга тя.

Зарева сирена. Уолдорф явно беше натиснал паник бутона в кабинета си. Монк стоеше до изхода, а отгоре му се спускаше брониран екран.

— Да се махаме! — извика той.

Грей и Сейчан хукнаха към него. Дори с ранения си крак Сейчан стигна първа и излетя навън. По-бавен, натоварен с тежката златна плоча, Грей трябваше да се наведе, за да мине под спускащата се преграда.

Запъхтеният Монк излезе последен. Из цялата база ревяха сирени.

— Аз пък си мислех, че влизането във Форт Нокс е трудно — каза той. — Излизането може да се окаже още по-трудно!

— В джипа! — нареди Грей.

Затичаха към чакащия автомобил. Грей скочи зад волана. Монк зае мястото до него. Сейчан се настани отзад. Трите врати се затръшнаха едновременно.

Грей превключи на скорост и обърна джипа, мощният двигател изрева и се понесоха по празния път. Видя в огледалото, че Сейчан се намества до прозореца и отваря страничния процеп, за да открие огън.

— Никаква стрелба! — каза Грей. — Това са американски войници, които просто си вършат работата.

— Ох, става все по-лесно и по-лесно — оплака се Монк.

Имаха надежда.

Грей вече бе забелязал, че колата им е оборудвана за бойна обстановка, което означаваше подсилени врати, бронирани прозорци, допълнителни брони отстрани и отзад и балистично предно стъкло, способно да издържи попадение на малокалибрен снаряд. Това не беше необичайно, тъй като Форт Нокс беше база на Бронетанковите войски. Тук се правеха изпитания на танкове, артилерия и какви ли не бронирани зверове.

За да не се налага да убиват, най-добрият им шанс беше да си пробият път навън с таран. За момента разполагаха с предимството на изненадата — и объркването. Не всеки ден се случваше някой да влезе или излезе неканен от това място.

Грей се насочи към портала, който вече беше затворен. Войниците на пост се мотаеха, явно неуверени дали не става въпрос за фалшива тревога или тренировка. Летящият към тях „Хъмви“ разсея съмненията им.

Карабините се насочиха към тях. Куршуми заотскачаха от предното стъкло.

От кулата някой стреля с гранатомет, но не улучи и ракетата разкъса оградата.

— Дръжте се! — извика Грей.

Изобщо не намали — надяваше се войниците да проявят здрав разум и да отскочат навреме. Очакванията му се оправдаха.

Бронираната решетка се заби в портала и джипът мина през него, раздирайки оградата. В следващия миг летяха по пътя. Куршуми затракаха по задната броня.

— Хеликоптерите ще са във въздуха след по-малко от пет минути — каза Монк. — Обаче може да ни обстрелват с…

През рева на двигателя се чу остър писък.

— …минохвъргачки — довърши Монк.

Мината прелетя над тях и експлодира в съседното поле, като вдигна фонтан от трева, пръст и камъни. Пътят се скри под плътния дим.

Грей се понесе през него и бързо стигна края на пътя, но вместо да завие по булеварда, продължи право напред. Джипът отскочи от една канавка и се блъсна в друга ограда, като повали знак с надпис „Парк Торн“. Продължиха през поле, осеяно тук-там с групи дървета. Широките гуми оставяха дълбоки следи. Грей се насочи на юг през парка към магистрала „Дикси“, която минаваше покрай базата.

Друга мина улучи един дъб и го превърна в пламтящи трески. Джипът прелетя през останките му сред пламък и дим, които за момент ги заслепиха.

В следващия момент отново бяха на открито.

— Тази беше по-близо — отбеляза Монк.

— Мислиш ли? — саркастично попита Сейчан.

— Може дори да не се опитват да ни улучат, а само да ни забавят. — Грей рязко завъртя кормилото и промени посоката, за да ги направи по-трудна мишена в случай, че не беше прав.

— От летището се издигат светлини — предупреди Сейчан.

— Може би затова се опитват да ни забавят — каза Монк. — Изпращат хеликоптерите.

Грей даде още газ. Трябваше да се отдалечат от базата и да навлязат в цивилна територия, преди преследвачите им да прибягнат до по-сериозна огнева мощ. Ако успееха да се измъкнат, военните щяха да се принудят да ги следят от въздуха и да се обърнат за помощ към полицията.

Между дърветата се появиха светлини на автомобили, бележещи магистралата. Почти бяха стигнали. Той натисна газта до дупка.

— Ето ги и хеликоптерите! — извика Сейчан.

Джипът летеше към магистралата, вдигайки след себе си фонтани кал и трева. Стигнаха банкета и продължиха нагоре по чакъл и бетон. Грей потърси дупка в потока светлини, откри я и рязко зави. Тежкият автомобил поднесе и влезе в трафика.

Протестиращо зареваха клаксони. Запищяха спирачки, гуми оставиха черни следи по асфалта.

Малък джип ги блъсна отзад.

Грей не намали. Даде газ и подкара с пълна скорост, надул клаксона, за да му направят път. Градчето Радклиф се появи пред тях като море от светлини. Грей се носеше към него, превишил два пъти ограниченията за скоростта. След около километър магистралата се превърна в шосе, минаващо покрай града.

— Имаме си компания! — извика Сейчан.

Ослепителен лъч разцепи мрака зад тях и се отрази от огледалата на джипа. Беше прожектор на хеликоптер, носещ се след тях.

— Завий в града! — извика Монк.

Грей му се довери и зави в тясна уличка, без да си прави труда да намалява. Сейчан залитна на задната седалка.

От двете страни на улицата се издигаха четириетажни кооперации и по-високи жилищни блокове, най-вероятно квартири на военни.

Сградите им осигуряваха временно прикритие от хеликоптера.

Но това нямаше да продължи дълго.

— Ето там! — посочи Монк. — Видях знака от шосето.

Отпред на висок пилон бавно се въртеше неонова реклама.

Щеше да им свърши работа.

Това бе едно от нещата, нужни за живеещите извън базата.

Грей зави на паркинга на денонощната автоматична автомивка. От едната страна имаше гаражи с маркучи и прахосмукачки, работещи с монети, и Грей вкара джипа в един от тях и нареди:

— Навън!

Грабна златната плоча. Монк и Сейчан взеха карабините и допълнителните муниции, които намериха в колата. Чуха грохот на ротори и погледнаха нагоре. Три хеликоптера патрулираха над града и осветяваха улиците с прожекторите си. Трябваше да се махнат, преди да са блокирали пътищата.

Друг клиент на автомивката също зяпаше въздушното представление — татуирано хлапе с мръсна тениска с емблема на „Харли“ и опърпани джинси.

Монк тръгна към него и вдигна карабината си.

Облещеното хлапе премести поглед от оръжието към лицето му и изруга:

— По дяволите! — Посочи стария си ръждив „Понтиак Файърбърд“ и отстъпи, като се подхлъзна на сапунената вода. — Спокойно, човече. Ключовете са на таблото.

Монк посочи военния джип.

— Нашите също. Ако искаш, твой е.

Младежът не изглеждаше особено навит. Не беше глупак. Беше схванал какво е положението.

Грей забърза към понтиака, хвърли безценната плоча в багажника и седна зад волана. На ключовете имаше сребърна висулка във формата на череп. Надяваше се това да не е лоша поличба.

Този път Сейчан седна отпред. За Монк остана задната седалка.

След минути вече излизаха от града. Грей ги накара да махнат батериите на телефоните си, за да не могат да ги следят. Не искаше да поема никакви рискове със съкровището в багажника.

Преди да извади батерията на собствения си телефон, видя гласовата поща от номера на родителите си. В момента нямаше време за това. Не искаше и да предизвиква нежелателно внимание към тях, като им се обади. Освен това беше дал на майка си списък с номера за спешни случаи. Трябваше да й свършат работа на първо време.

Ясно беше, че ще се наложи да купят телефони с предплатени минути, за да се свържат със Сигма и да решат как да действат оттук нататък. Но засега трябваше да продължат да се движат и да не се появяват на радарите.

След като прекъснаха електронните си следи, Грей пое право на юг, като правеше справки с картата, за която плати в брой на една бензиностанция. Носеше се по второстепенни пътища, като избягваше основните артерии и изстискваше всяка капчица сила на стария двигател. Единствената следа, която оставяше, беше мазният дим от ауспуха, дължащ се на зле работещ цилиндър.

Поне се надяваше, че това е единствената следа.

Мъничкият сребърен череп непрекъснато почукваше кормилния прът, сякаш се опитваше да го предупреди.

Но за какво?