Джеймс Ролинс
Дяволската колония (3)

1.

Наши дни 18 май, 13:32

Скалистите планини, Юта

Изглеждаше като входа към Ада. Стояха на ръба на дълбока, тънеща в сенки бездна. Трябваха им осем часа да се изкатерят от мъничкото градче Рузвелт до това затънтено място високо в Скалистите планини.

— Сигурен ли си, че е тук? — попита Трент Уайлдър.

Чарли Рийд извади телефона си, направи справка с джипиеса и погледна индианската карта, нарисувана върху еленова кожа и съхранявана в прозрачен найлонов плик с цип.

— Мисля, че да. Според картата на дъното на тази клисура трябва да има поток. Входът на пещерата би трябвало да е там, където потокът завива на север.

Трент потръпна и изтупа снега от косата си. Макар в ниското цели пълчища диви цветя да приветстваха пристигащата пролет, тук горе все още властваше зимата. Въздухът си оставаше смразяващ и околните върхове бяха покрити със снежна глазура. На всичкото отгоре небето сякаш се спускаше през целия ден и вече започваше да прехвърча сняг.

Трент се загледа в тясната долина. Сякаш нямаше дъно. Някъде далеч долу от морето мъгла се издигаше борова гора. Отвесни скали се спускаха от всички страни. Макар да беше приготвил въжета и алпинистко оборудване, все се беше надявал, че няма да има нужда от тях.

Но всъщност не това го притесняваше.

— Може би не бива да слизаме — рече той.

Чарли го изгледа с повдигната вежда.

— След като се катерихме цял ден?

— Ами проклятието? Ами ако дядо ти…

Чарли махна пренебрежително с ръка.

— Старецът е с единия крак в гроба, а главата му е пълна с пейот. — Тупна го по рамото. — Така че недей да пълниш гащите. В пещерата сигурно има само върхове на стрели и счупени грънци. Може да намерим и някой кокал, ако имаме късмет. Да вървим.

На Трент не му оставаше друго освен да тръгне след Чарли по тясната пътека надолу. Гледаше намръщено гърба на аленото яке на приятеля си с двете нарисувани пера — символа на университета на Юта. Самият той още носеше якето с пантерата на гимназията в Рузвелт. Двамата бяха първи приятели още от началното училище, но напоследък пътищата им се бяха разделили: Чарли тъкмо беше завършил първата си година в колежа, а Трент беше започнал работа в автосервиза на баща си. През лятото пък Чарли щеше да ходи на някакъв стаж в резервата Юинта.

Приятелят му беше изгряваща звезда и на Трент скоро щеше да му е нужен телескоп, за да може да я наблюдава от мъничкия Рузвелт. Но нима това бе нещо ново? Чарли винаги го беше засенчвал. Разбира се, не помагаше особено и фактът, че приятелят му беше наполовина юта и бе наследил тена и дългата черна коса на предците си. Рижавата къса коса на Трент и пълчищата лунички по носа и бузите завинаги му бяха отредили ролята на поддръжник на Чарли на училищните партита.

Макар и да не го бяха споменавали, сякаш и двамата знаеха, че приятелството им е на път да приключи, след като станат зрели мъже. Затова, подобно на някакъв ритуал при преминаване в друг статус, се бяха съгласили да предприемат това последно приключение — търсенето на свещената за племената юта пещера.

Според Чарли само шепа от племенните старейшини изобщо бяха чували за гробището високо в Юинта. На онези, които знаеха, им бе забранено да говорят. Единствената причина Чарли да знае бе, че дядо му прекалено много обичаше бърбъна. Чарли се съмняваше, че старецът изобщо си спомня, че му е показвал старата карта върху еленова кожа, скрита в кухия рог на бизон.

Трент чу за първи път за пещерата в прогимназията, докато с Чарли се бяха заврели в една малка двуместна палатка. Осветил лицето си отдолу за по-драматичен ефект, приятелят му бе разказал историята.

— Дядо казва, че Великият дух все още обитава пещерата. И пази огромното съкровище на народа ни.

— Какво съкровище? — попита Трент със съмнение. По онова време изпитваше по-голям интерес към броя на „Плейбой“, който бе открил в шкафа на баща си. Списанието си беше достатъчно сериозно съкровище.

— Не знам. — Чарли сви рамене. — Но било прокълнато.

— Как така прокълнато?

Приятелят му премести фенерчето по-близо до брадичката си и изви мефистофелски вежди.

— Дядо казва, че който нахълта в пещерата на Великия дух, никога не излиза от нея.

— Това пък защо?

— Защото ако излезе, ще настъпи краят на света.

Точно тогава старият пес на Трент нададе оглушителен вой, от който и двамата подскочиха. След това се смяха и разговаряха до малките часове. Накрая Чарли определи разказа на дядо си като суеверна измишльотина. Като модерен индианец той, естествено, отхвърляше подобни глупости.

Въпреки това Чарли накара Трент да се закълне да пази тайна и отказа да го заведе на отбелязаното на картата място. До днес.

— Тук долу е по-топло — каза Чарли.

Трент протегна ръка с дланта нагоре. Приятелят му беше прав. Снеговалежът се бе засилил и снежинките бяха по-тежки, но докато се спускаха, въздухът бе станал по-топъл и се долавяше смътната миризма на развалени яйца. По едно време снегът се превърна в ситен дъжд. Трент избърса длан в панталоните си и си даде сметка, че мъглата, която бяха видели на дъното на клисурата, всъщност е пара.

Източникът й вече се виждаше между дърветата долу — малко поточе, ромолящо по скалистото дъно.

— Ама как вони — каза Чарли и сбърчи нос. Стигна до потока, клекна и топна пръст във водата. — Гореща е. Някъде наблизо има геотермален извор.

Трент не беше особено впечатлен. Планините наоколо бяха пълни с такива извори.

Чарли се изправи и каза:

— Тук трябва да е.

— Защо?

— Горещи места като това са свещени за моите хора. Затова е съвсем логично да го изберат за важно гробище. — Чарли тръгна, като прескачаше от камък на камък. — Хайде. Близо сме.

Тръгнаха срещу течението. С всяка крачка въздухът ставаше по-топъл. Миризмата на сяра пареше очите и ноздрите им. Нищо чудно, че никой не беше открил това място.

Очите на Трент се насълзиха и му идеше да се върне, но Чарли изведнъж спря, после се завъртя в кръг, вдигнал телефона си подобно на някакъв скрижал, и направи справка с картата, която бе отмъкнал от спалнята на дядо си.

— Стигнахме.

Трент се огледа. Не виждаше никаква пещера. Само дървета и още дървета. Горе снегът беше започнал да покрива високите места, но тук ръмеше противен дъжд.

— Входът трябва да е някъде тук — промърмори Чарли.

— Или пък е просто измислица.

Чарли прескочи потока и започна да мачка папратите от другата страна.

— Дай поне да поогледаме.

Трент направи не особено ентусиазиран опит от своята страна, като се отдалечаваше от водата.

— Нищо не виждам! — извика той, когато стигна гранитната стена. — Защо просто не…

И тогава го видя — с периферното си зрение, докато се обръщаше. Приличаше на поредната сянка по отвесната скала, само дето ветрецът в клисурата разлюляваше клоните и караше сенките да се движат.

Тази обаче не се движеше.

Пристъпи напред. Входът на пещерата бе нисък и широк, приличаше на уста, замръзнала във вечно намръщено изражение. Отваряше се на четири стъпки нагоре по скалата, скрит от издадена каменна устна.

Плясък и ругатня обявиха пристигането на приятеля му.

Трент посочи.

— Значи наистина съществува — каза Чарли. За първи път в гласа му се долавяше колебание.

Дълго останаха неподвижни, вперили погледи в отвора. Спомняха си историята за пещерата. Бяха твърде изнервени да продължат, но пък и изпълнени с прекалено много мъжкарска гордост, за да се откажат.

— Е, влизаме ли? — попита накрая Трент.

Думите му сложиха край на безизходното положение.

Чарли изправи гръб.

— Че как, разбира се, че влизаме.

И преди да са изгубили кураж, пристъпиха към скалата и се изкачиха на устната. Чарли извади фенера си и света в тунела. Стръмният коридор се губеше дълбоко в планината.

Чарли пъхна глава вътре.

— Дай да намерим онова съкровище!

Трент го последва, окуражен от наперения му тон.

Коридорът бързо се стесни и се наложи да продължат един след друг. Вътре въздухът бе още по-горещ, но поне беше сухо и не вонеше толкова.

Докато се промушваше през един особено тесен проход, Трент усети нагорещения гранит през якето си.

— Господи! Тук е като в някаква проклета сауна.

Лицето на Чарли лъщеше.

— Или като колиба за изпотяване. Нищо чудно моят народ да е използвал пещерата точно за това. Бас ловя, че горещият извор е точно под краката ни.

Думите му изобщо не се харесаха на Трент, но вече нямаше връщане.

След още няколко крачки коридорът ги изведе в ниска зала с размерите на баскетболно игрище. Точно пред тях в скалата зееше груба яма. Гранитът беше черен от древните огньове.

Чарли посегна слепешком към ръката на Трент. Хватката му бе като менгеме, но въпреки това ръката му трепереше. И Трент разбра защо.

Пещерата не беше празна.

Покрай стените и по пода имаше тела, мъжки и женски, някои седнали с кръстосани крака, други паднали на една страна. Кожата беше изсъхнала до кост, очите бяха хлътнали в очните кухини, устните се бяха разтеглили, за да оголят пожълтели зъби. Всички бяха голи до кръста, дори жените, чиито изсушени гърди бяха прилепнали към гръдния кош. Няколко тела бяха с украса от пера на главите или огърлици от каменни мъниста и сухожилия.

— Моят народ — промълви Чарли с треперещ от благоговение глас, докато пристъпваше към една от мумиите.

Трент го последва.

— Сигурен ли си?

На ярката светлина на фенера кожата изглеждаше твърде бледа, косата — твърде светла. Трент обаче не бе специалист. Може би богатата на минерали жега, която бе изпекла телата, беше успяла и някак да ги обезцвети.

Чарли огледа някакъв мъж с огърлица от черни пера. Приближи фенерчето.

— Изглежда ми червена.

Не говореше за кожата на мъжа. Под пряката светлина на фенера полепналите по изсъхналия скалп кичури коса бяха ръждивочервени.

Трент забеляза и друго нещо.

— Виж му врата.

Главата на мъжа беше отметната назад и опираше в гранитната стена. Кожата под челюстта зееше, виждаше се кост и изсушена тъкан. Разрезът бе твърде прав, причината — очевидна. Съсухрените пръсти държаха лъскаво метално острие. Все още изглеждаше като полирано и отразяваше светлината.

Чарли бавно освети в кръг цялата зала. Подобни ножове лежаха върху каменния под или в други изсъхнали ръце.

— Изглежда, са се самоубили — промълви потресеният Трент.

— Но защо?

Трент посочи единствената друга особеност в залата. В отсрещната стена започваше друг тунел.

— Може би са крили нещо там долу? Нещо, за което никой не е трябвало да научава?

Двамата впериха погледи натам. Тръпки полазиха Трент от пръстите на краката и стигнаха до ръцете му. Никой от двамата не помръдна. Никой не искаше да пресече тази зала на смъртта. Дори обещанието за съкровище вече изобщо не беше примамливо.

Чарли пръв наруши мълчанието.

— Да се махаме оттук.

Трент не възрази. Беше видял достатъчно ужаси за днес.

Чарли се обърна и тръгна към изхода, като светеше напред с фенера.

Трент го последва, но непрекъснато се озърташе през рамо от страх, че Великият дух ще се всели в някой от труповете и ще го накара да се затътри след тях с кинжал в ръка. Докато гледаше назад, се подхлъзна на някаква шиста, просна се по корем и се плъзна няколко стъпки по стръмния склон назад към залата.

Чарли не го изчака. Всъщност сякаш изгаряше от нетърпение да се махне. Докато Трент се изправи и изтупа коленете си, Чарли вече бе стигнал края на тунела и беше излязъл навън.

Трент понечи да запротестира, че го е изоставил, но точно тогава отвън се разнесе рязък гневен вик. В клисурата имаше още някой. Трент замръзна. Чу разгорещени гласове, но не успя да различи думите.

А после проехтя изстрел.

Трент подскочи и отстъпи две крачки назад в мрака. Ехото заглъхна и на негово място се възцари тежка тишина.

„Чарли…?“

Разтреперан от страх, Трент се оттегли навътре в тунела, по-далеч от изхода. Очите му бяха свикнали достатъчно с тъмното, за да стигне до залата с мумиите, без да издаде нито звук. Спря при входа й, заклещен между мрака и непознатите отвън.

Тишината се проточи и времето сякаш забави ход.

След това се чу тътрене на крака и пухтене.

„О, не…“

Гърлото му се стегна. Някой се катереше към пещерата. Сърцето му заби бясно. Нямаше друг избор освен да се оттегли още по-навътре в тъмното… но му трябваше оръжие. Спря, колкото да измъкне ножа от хватката на един мъртвец. Пръстите на мумията се строшиха като изсъхнали вейки.

Вече въоръжен, Трент затъкна ножа в колана си и тръгна между труповете. Държеше ръцете си протегнати напред и слепешком опипваше чупливи пера, изсъхнала кожа и втвърдена коса. Представяше си как съсухрени ръце посягат към него, но въпреки това продължи напред.

Трябваше да се скрие някъде.

Имаше само едно убежище.

„Тунелът отсреща…“

Това обаче го плашеше.

В един момент кракът му увисна във въздуха. Едва не изпищя, но осъзна, че е стигнал до старата яма за огнището. Бърз скок и тя остана зад него. Опита се да използва местоположението на ямата като ориентир, но това се оказа ненужно.

Зад него светлината ставаше по-ярка и изпълваше залата.

Вече можеше да вижда и се втурна презглава напред. Тъкмо стигна входа на тунела, когато отзад се чу някакво тупване. Погледна през рамо.

Някакво тяло се изтъркаля от коридора и остана да лежи по очи на пода. Засилващата се светлина разкри перата върху яркочервеното яке.

Чарли.

Захапал юмрука си, Трент побягна в закрилящия мрак на тунела. Страхът впиваше зъби в него на всяка крачка.

„Знаят ли, че и аз съм тук?“

Тунелът беше равен, с гладък под, но бе твърде къс — само след пет уплашени крачки го изведе в нова зала.

Трент се шмугна настрани и се залепи за стената. Помъчи се да успокои неравното си дишане. Сигурен беше, че се чува чак отвън. Рискува да надникне назад.

Някой с фенер беше влязъл в залата с мумиите. На подскачащата светлина фигурата се наведе и повлече тялото на приятеля му към ръба на ямата. Беше само един човек. Убиецът се отпусна на колене, остави фенера и придърпа Чарли към гърдите си. После вдигна глава към тавана и се залюля, като припяваше нещо на езика на юта.

Трент едва сподави стона си, когато позна сбръчканото съсухрено лице.

Докато гледаше, дядото на Чарли вдигна лъскав пистолет и опря дулото в главата си. Трент се извърна, но бе твърде бавен. В затвореното пространство изстрелът беше оглушителен. Половината череп на стареца експлодира в облак от кръв, кост и мозък.

Пистолетът изтрака върху камъка. Старецът тежко се строполи върху тялото на внук си, сякаш го защитаваше в смъртта. Отпуснатата ръка бутна фенера и го мръдна така, че лъчът се насочи право към скривалището на Трент.

Обхванат от ужас, Трент се свлече на колене. Спомняше си суеверното предсказание на дядото на Чарли: който нахълта в пещерата на Великия дух, никога не излиза от нея.

Племенният старейшина определено се беше погрижил това да важи за Чарли. Сигурно някак беше научил за кражбата на картата и ги бе проследил дотук.

Трент скри лице в длани и задиша тежко през пръстите си, отказваше да приеме онова, което бе видял току-що. Заслуша се дали не е дошъл още някой. Цареше пълна тишина. Изчака цели десет минути.

Когато най-сетне се убеди, че е сам, се изправи. Погледна през рамо. Лъчът на фенера стигаше до дъното на малката пещера и осветяваше онова, което бе скрито там в далечното минало.

В дъното на залата бяха натрупани каменни кутии колкото кутия за обяд. Изглеждаха намазани с масло и увити в кора. Но онова, което прикова вниманието на Трент, се издигаше в центъра на помещението.

Масивен череп, поставен върху гранитен пилон.

„Тотем“ — помисли си той.

Впери поглед в празните очни кухини, високия куполообразен череп и неестествено големите кучешки зъби. Трябва да бяха дълги поне цяла стъпка. Помнеше достатъчно от часовете по биология, за да разпознае черепа на саблезъб тигър.

Въпреки това остана потресен от странното положение на находката. Трябваше да съобщи за убийството и за самоубийството, но също и за това съкровище.

„Съкровище без смисъл“.

Забърза с всички сили по тунела, прекоси залата с мумиите и се затича към дневната светлина. Спря за момент при входа, спомнил си последното предупреждение на дядото на Чарли за това какво ще стане, ако някой влезе неканен тук и после излезе.

Ще настъпи краят на света.

Просълзен, Трент поклати глава. Суеверията бяха убили най-добрия му приятел. Нямаше да позволи същото да се случи и с него.

С един скок избяга обратно в света.