Джеймс Ролинс
Дяволската колония (29)

27.

31 май,

18:11 Аризона

Докато спускаха шейната от увисналия във въздуха хеликоптер, Каи се държеше здраво с две ръце за въже то. Ревящите ротори вдигаха облаци прах. Тя се взираше надолу към платото; от гледката й се завиваше свят и усещането се влошаваше от поривите горещ пустинен вятър, който люлееше въжето.

— Почти стигнахме — каза Джордан.

Спускаха ги заедно в алуминиевата люлка. Очите му бяха в тъмни кръгове от удара с приклад в лицето, но той като че ли не усещаше болката. Държеше се за въжето само с една ръка, а с другата я беше прегърнал. Каи винаги се бе страхувала от височината и това важеше с особена сила сега.

Накрая войниците на земята уловиха шейната, дръпнаха ги да слязат и ги поведоха към улея, който беше видяла на екрана. Спускането бе стръмно, но нямаха избор.

В края на улея кипеше оживена дейност. Наоколо имаше разтоварено оборудване и сандъци, някои отворени. Някъде разбиваха скала. Какво ставаше?

Рафаел Сен Жермен се бе подпрял на бастуна си до някаква дупка в земята. Блъснаха Каи да тръгне към него.

— А, ето ви най-после — каза той. — Май вече всички се събрахме.

От дупката се появи човек с черна бойна броня и нелепо голям шлем. Дори без да вижда лицето му, Каи позна, че е русият гигант Берн. След миг той свали шлема си. От миглите и носа му капеше пот.

— Сър, засадата е разположена — докладва Берн на Рафаел. — Остава само да пуснем примамката.

Сиво-зелените му очи се стрелнаха към Каи.

— Très bon, Берн. Значи сме готови. Ще пуснем долу и двамата. Няма причина да не си изиграем всички карти.

Каи се обърна към Джордан. Той гледаше настрани — към един брезент, изпод който стърчаха крака в кубинки. Каи отново видя в ума си изстрела, който бе повалил рейнджърката, и се разтрепери. Джордан забеляза в какво се е загледала и я прегърна.

Берн изгуби търпение и понечи да ги раздели, но Джордан бутна ръката му настрани. Изненадващо, но успя.

— Можем и сами — каза хладно.

И двамата знаеха къде трябва да отидат.

Долу в черната дупка.

Но какво ги очакваше там?

 

 

18:22

Пейнтър се изкачваше по тунела към пещерата с врящата кал. Беше оставил Ханк долу, при гробницата на анасазите. Въоръженият с пистолета на Пейнтър Ковалски беше заел позиция зад покрити с лед нападали скали на няколко метра зад него.

Пейнтър прехвърляше в ума си различни сценарии и се опитваше да предвиди всяка случайност, да мисли десетина хода пред противника си. Вървеше невъоръжен. Каква полза имаше от оръжие? Така или иначе не разполагаха с достатъчно огнева мощ, за да успеят да се измъкнат с бой. Трябваше да използва хитрина.

Стигна до пълната със серни пари зала и отново изпита благоговение и ужас при вида на кипящата кал, която се стичаше по стената и течеше през пещерата. Горещината изглеждаше още по-непоносима, но вероятно това се дължеше на студа в гробницата долу.

Събра кураж за онова, което предстоеше, и излезе от тунела. Поставените от другата страна на моста лампи осветяваха скупчена група войници. Не се опитваха да се скрият. Противниците явно се бяха досетили, че избягалото куче е предупредило жертвите им.

Зад канарите от двете му страни се появиха фигури с насочени към него карабини. Пейнтър вдигна ръце, за да покаже, че е невъоръжен, и продължи напред. Носеше единствено раницата със закрепен за нея фенер. Не искаше да държи нищо, което би могло да се сбърка за оръжие.

Един от войниците се опита да влезе в тунела зад него и да потърси останалите. Пистолетният изстрел бързо го отказа.

— Имам човек на позиция долу! — извика Пейнтър, без да се обръща. — Разполага с предостатъчно муниции и може да ви свали един по един. Дръпнете се. Знам какво искате! Можем да уредим нещата бързо!

Продължи стъпка по стъпка напред, към моста.

От другата страна някакъв дребен мършав мъж се отдели от групата и също тръгна към моста.

Един от наемниците го последва. Пейнтър разпозна командоса, който беше застрелял професор Дентън в университетската лаборатория. Представи си кръвта по ремъка на кучето. Същата, която беше оцапала панталоните му, когато избърса ръце в тях. Втора смърт, причинена от този войник.

„Съжалявам, Нанси… Изобщо не трябваше да те въвличам в това“.

Причерня му, докато изучаваше гиганта с шлема.

„Но сега не е време за отмъщение“.

Това беше ясно. Командосът мъкнеше след себе си вързан младеж със запушена уста. Джордан Апавора. Пейнтър не беше особено изненадан да го види. Вече се беше сетил, че някой е издал на Гилдията, че е в Аризона. Кръгът заподозрени не беше голям.

Макар и сам, трябваше да привлече вниманието им и да вземе нещата под контрол.

— Не е оръжие — извика Пейнтър и бавно се пресегна да отвори страничния джоб на раницата си. С едната си ръка внимателно извади двете златни плочки и ги вдигна високо над главата си. — Предполагам, че сте тук за това, нали?

Мършавият от другата страна на моста го загледа подозрително, явно се мъчеше да разбере каква е играта. След дълго мълчание сви рамене. Вероятно смяташе, че така или иначе преимуществото е негово.

— Мосю Кроу, аз съм Рафаел Сен Жермен. — Акцентът му бе френски, аристократичен, с характерното за Монако напевно произношение, което означаваше, че е някъде от Южна Франция. Посочи с бастуна. Ръката му едва забележимо трепереше, нещо необичайно за толкова млад човек: вероятно се беше родил с някакъв дефект и треперенето се бе засилило от тежкото слизане и жегата. — Смятам да взема тези неща от вас.

— Разбира се — отвърна Пейнтър. — Можете да ги вземете просто така. Като знак на добра воля.

Въпреки това един войник се промъкна зад него и ги изтръгна от ръцете му.

Французинът направи знак на наемника да отиде при него, но нито за миг не престана да следи Пейнтър. Въпреки че изглеждаше крехък, в очите му се четеше мрачно коварство. Не беше за пренебрегване. Преследваното животно е най-опасно, когато е ранено, а този човек бе ранен по рождение. Но въпреки това беше оцелял в група, която не толерира никаква слабост — при това не само оцелял, но и преуспял.

Рафаел разгледа плочките.

— Щедростта ви е изключително объркваща. Ако позволите да бъда прям, очаквах повече съпротива. Какво ми пречи да ви убия още сега?

Отзад го взеха на мушка.

Пейнтър направи още една крачка и спря на края на моста. Искаше да е сигурен, че са го разбрали.

— Защото това беше знак на готовността ми да си сътрудничим — каза той. — Защото тези две плочки са нищо в сравнение с онова, което намерихме долу.

Мъжът наклони глава настрани, насочил цялото си внимание към него.

„Точно така“.

— Може ли? — попита Пейнтър и посегна да отвори другия джоб на раницата си.

— Моля.

Пейнтър бръкна и извади похлупака на златния съд, който бяха намерили. Вдигна високо вълчия тотем.

При вида му коленете на онзи се подгънаха и той едва успя да се задържи прав благодарение на бастуна. От изненада премина на френски.

— Non, il ne peut pas être…

— По реакцията ви съдя, че знаете какво сме намерили.

— Oui. Да. — Мъжът се мъчеше да се овладее. На лицето му бе изписана алчност.

— В момента един от другарите ми чака далеч долу. Не се ли върна, той е готов да хвърли златната ваза в друга подобна река от кал и течението ще я отнесе.

Французинът трепереше от безсилие, но в очите му танцуваше и предизвикателно пламъче.

— Ясно. Какви са условията ви?

— Мъжете ви ще се изтеглят при вас. Искам момчето като знак на добрата ви воля. После ще сляза долу да взема вазата. След това ще направим последната размяна.

— Какво ще разменяме?

— Много добре знаете. — Пейнтър даде израз на яростта си, която бе потискал толкова дълго. — Искам племенницата си.

 

 

18:28

„Très intéressant…“

Преговорите изведнъж бяха станали много по-предизвикателни и вълнуващи. Затаил дъх, Рафе се взираше в златния похлупак. Подобни съдове имаха потенциала да се превърнат в Светия Граал на нанотехнологията, ключ към изгубената алхимия, обещаваща огромен поврат в индустрията и източник на неизчислими богатства. И нещо по-важно, вазата щеше да осигури на фамилията му изкачване в йерархията, може би до висините на оцелялата Истинска кръвна линия.

И Сен Жермен щеше да дължи цялата тази слава на своя син с трошливи кости. Нищо не биваше да попречи на това да се случи.

Рафе се обърна към Берн.

— Прави каквото казва. Изтегли хората си. Освободи момчето и го пусни да мине по моста.

Първият му помощник изглеждаше готов да възрази но размисли. Ръцете на пленника бяха развързани, устата — отпушена.

— Тръгвай — нареди му Берн и го бутна напред.

Младежът побягна през моста, като заобикаляше войниците, които се връщаха от другата страна. Щом стигна до Пейнтър, той тихо му каза нещо, младежът кимна и тръгна надолу към тунела.

Оставаше само едно последно искане.

Рафе вдигна ръка. Един войник избута напред Каи Куочийтс. Беше със запушена уста и вързани ръце. Очите й станаха огромни, когато видя Пейнтър.

Той незабавно се втурна напред да й помогне. Препъна се на моста и за момент забрави всякаква предпазливост. Заслепен от бащинската нужда да защити, Пейнтър свали раницата и я остави да виси на китката му… и едва тогава Рафе разбра грешката си.

„О, не…“

 

 

18:30

Пейнтър разчете разбирането в очите на французина. Трябваше му огромно усилие, за да откъсне вниманието си от Каи. Беше видял синините по лицето на Джордан и това го беше вбесило.

Бяха ли наранили Каи?

Подобни въпроси трябваше да почакат.

Закова се на място. Беше направил само няколко крачки по моста и вече се намираше над пролома, но все още на достатъчно разстояние от неприятелите от другата страна. Държеше ръката си протегната настрани. Тежката раница се люлееше на върха на пръстите му над пролома. Парата изгаряше незащитената кожа и обгръщаше ръката му с жълтеникав отровен облак. Реката долу съскаше и клокочеше.

— Вазата е у вас — смаяно промълви Рафаел, но в гласа му се долавяше и уважение. — През цялото време е била у вас.

Пейнтър се пресегна над пропастта и разкопча основното отделение на раницата. Златото засия.

— Застреляте ли ме, това пада в реката. Ако си искате съкровището, ще пуснете племенницата ми. Щом мине по моста и влезе в тунела зад мен, ще ви хвърля раницата.

— И каква гаранция имам, че ще го направите?

— Имате думата ми.

Не откъсваше поглед от Рафаел — не за да го заплаши, а за да покаже, че намерението му е твърдо. Говореше честно. Нямаше място за измами и хитроумни планове. Трябваше да рискува всичко, за да спаси Каи. Ковалски беше заел добра защитна позиция. Рафаел по-вероятно щеше да си тръгне с вазата, вместо да се опитва да ги измъкне от дупката им. Така Каи щеше да има шанс.

Но това не означаваше, че Рафаел няма да заповяда на хората си да застрелят Пейнтър веднага щом им хвърли раницата. Така че Пейнтър трябваше да направи всичко възможно да намери убежище зад камъните и да се опита да стигне до тунела.

Не беше кой знае какъв план, но с друго не разполагаше.

Рафаел продължаваше да се взира в него, като се мъчеше да прочете мислите му. Накрая кимна.

— Вярвам ви, мосю Кроу. Прав сте. Можем да приключим това като цивилизовани хора. — Леко се поклони. — До нови срещи.

Французинът се обърна и направи знак на хората си да освободят Каи. Те развързаха ръцете й. Пейнтър гледаше. Все още със запушена уста, тя гледаше с широко отворени очи… но не към него.

 

 

А зад него.

Заради бълбукането на реката не беше чул стъпките, докато не стана твърде късно. Докато се обръщаше, усети издайническото треперене под краката си, когато някой се втурна по моста. Зърна за миг висока тъмна фигура, носеща се към него. От удара с рамо в гърдите полетя във въздуха и рухна на моста, останал без дъх. Силни пръсти отскубнаха раницата от ръката му.

Пейнтър се надигна и видя някаква жена да тича към отсрещната страна. Спря при Рафаел. Французинът беше спазил думата си и беше изтеглил мъжете си. Пейнтър не трябваше да е толкова конкретен.

Високата чернокожа жена, същинска амазонка, подаде раницата на Рафаел.

— Merci, Ашанда.

Пейнтър коленичи на каменния мост. Беше победен.

Оръжията отново се насочиха към него, но вместо да заповяда да го застрелят, Рафаел махна на хората си да се оттеглят. Погледна Пейнтър в очите.

— По-добре да се махнете от този мост, mon ami.

Кимна настрани и един от войниците му вдигна предавател и завъртя някакво копче. Разнесе се оглушителен гръм. Отсрещната страна на моста експлодира, пръскайки пясъчник и хоросан. Оглушен и ослепен, Пейнтър отлетя назад и се претърколи на твърдата скала.

Надигна се на четири крака и видя Рафаел и хората му да си тръгват. Останалата част от моста се разпадна и полетя в реката, вдигайки лениви пръски и още серни изпарения.

Когато стигна тунела, Рафаел задържа Каи за рамото и отпуши устата й.

— За да може да се сбогува!

Високият командос трябваше да поддържа Кай, за да не се свлече на земята. Жалният й уплашен глас разкъса сърцето на Пейнтър.

— Чичо Кроу… Съжалявам…

После я помъкнаха в тунела. Все още на колене, Пейнтър слушаше как хлипането и виковете й заглъхват.

Зад него се чуха стъпки. Ковалски изтича в залата, следван от Джордан.

— Какво стана с моста?

— Бяха го минирали — с кух глас отвърна Пейнтър.

— А Каи? — с ужас попита Джордан.

Пейнтър поклати глава.

— Какво ще правим сега? — попита Ковалски. — Не можем да минем през това.

Пейнтър бавно събра сили, изправи се и пристъпи до ръба на пролома. Трябваше да минат през реката. Това беше единственият шанс за Каи. Рафаел вече нямаше полза от нея и скоро щеше да я убие. Пейнтър трябваше да живее, за да живее тя. Въпреки това го заля отчаяние. Дори да успееха да излязат, как можеше да се спазари, за да си я върне? Рафаел разполагаше с плочките и със златния съд. Загледа се в празните си ръце.

Земята се разтресе и се чу гръм. Тунелът отсреща избълва облак прах и дим, последван от грохот на камъни.

— Тия копелета са минирали не само моста — отбеляза Ковалски.

Пейнтър си представи как отвесните скали горе се срутват и ги запечатват. Когато прахта се уталожи, въздухът остана странно неподвижен. Миризмата на сяра се засили и температурата бързо започна да се покачва. Отдушникът беше блокиран и въздушната циркулация бе спряла.

Джордан покри носа и устата си.

— Какво ще правим?

Сякаш в отговор в затвореното пространство отекна оглушителен трясък. Това обаче не беше експлозия.

Пукнатината високо в стената се разтвори още по-широко. Трусовете от експлозиите явно бяха стигнали до този мехур във варовика, отслабвайки и без това несигурната му структура.

Потокът кипяща кал се засили. От стената се откъртиха канари, стовариха се в реката и във въздуха полетяха пръски.

Калната река заприижда, скоро щеше да прелее през ръба на бълбукащото езеро.

Имаше само един отговор на въпроса на Джордан.

Пейнтър посочи към тунела и викна:

— Бягайте!